Робърт Лъдлъм
Уикендът на Остърман (16)

Четвъртък, 10:15 часа сутринта

В четвъртък, в десет и петнайсет сутринта, когато Алис се събуди, първата й реакция беше да остане завинаги в леглото. Чуваше препирнята на децата на долния етаж и неразбираемите, но търпеливи думи на мъжа си, който разрешаваше спора. Мислеше си за забележителната му способност да бъде добър в дребните неща, която свидетелстваше за голямата му загриженост за тях. А след толкова години брачен живот това никак не беше лошо.

Мъжът й навярно не беше така енергичен или впечатляващ както Дик Тримейн, така подчертано влиятелен както Джоу Кардоне, или така духовит или умен както Бърни Остърман, но тя за нищо на света не би искала да бъде на мястото на Джини, Бети или Лийла. Дори и ако трябваше да започне всичко отначало, пак би чакала Джон Танър или някой, който е като Джон Танър. Такъв човек рядко се срещаше. Той искаше да споделя, трябваше да споделя. Всичко. Нито един от останалите не притежаваше подобно качество. Дори и Бърни, макар че той най-много приличаше на Джон. Според Лийла дори и Бърни имаше малки тайни.

В началото Алис се чудеше дали нуждата на мъжа й да споделя не беше просто в резултат на съжалението му към нея. Защото тя съзнаваше, без да проявява ни най-малка снизходителност към себе си, че трябва да бъде съжалявана. По-голямата част от живота си, преди да се запознае с Джон Танър, беше прекарала в бягство или в търсене на убежище. Баща й, който мислеше, че може да се справи с неправдите в живота, никога не беше успял да се задържи дълго на едно място. Властите го преследваха, макар той да се бореше с болестите и неправите в това общество. Той беше един съвременен Джон Браун^[1].

Накрая вестниците го нарекоха… лунатик.

Накрая полицията в Лос Анджелес го уби.

Тя помнеше думите:

Лос Анджелес, 10 февруари, 1945 г. Джейсън Маккол, за когото властите смятат, че е работил за комунистите, беше застрелян днес на излизане от скривалището си в каньона, размахвайки нещо, подобно на оръжие. Полицията от Лос Анджелес и агентите на ФБР откриха местонахождението на Маккол след дълго търсене…

Полицията на Лос Анджелес и агентите на ФБР обаче не си бяха направили труда да установят, че оръжието на Джейсън Маккол беше огънато парче желязо, което той наричаше своя „палешник“.

За щастие в деня на убийството Алис беше при леля си в Пасадена. Запозна се с младия студент по журналистика Джон Танър на публичното разследване след смъртта на баща си. Властите в Лос Анджелес искаха разследването да бъде публично. Нямаше причини да изкарват Маккол мъченик. Искаха да стане ясно, че смъртта му в никакъв случай не бива да се смята за убийство. А всъщност беше убийство.

Младият журналист, завърнал се от войната, знаеше, че е така, и го беше нарекъл убийство. И макар че материалът му не направи нищо за семейство Маккол, той му даде повод да се сближи с тъжното и объркано момиче, което стана негова жена.

Алис спря да мисли и се обърна по корем. Всичко това беше минало. Тя беше там, където искаше да бъде.

След няколко минути чу непознати мъжки гласове във вестибюла на долния етаж. Изправяше се, за да седне в леглото, когато мъжът й влезе в спалнята. Усмихна се, наведе се над нея и леко я целуна по челото. Макар и да се държеше непринудено, усещаше се, че е напрегнат.

— Кой е долу?

— Телевизионните техници. Свързват отново телевизорите, но външната антена е прекъсната. Трябва да открият повредата.

— Което означава, че трябва да ставам.

— Да. Няма да рискувам да те оставя в леглото пред двама добре сложени мъже в работни комбинезони.

— Преди и ти носеше работен комбинезон, помниш ли? През последната година в университета работеше в бензиностанцията.

— Спомням си също така, че когато се прибирах вкъщи, го събличах с лекота, която будеше безпокойство. А сега, ставай.

Той беше напрегнат, мислеше си тя. Но владееше положението и себе си. Каза, че макар четвъртък да е много натоварен ден за него, този четвъртък ще си остане вкъщи.

Обяснението му беше просто. След вчерашния следобед, независимо че разследването на полицията продължаваше, той нямаше да остави семейството си. Не, докато всичко не се изяснеше.

Заведе ги в Клуба, където той и Али играха по двойки тенис със съседите си Дороти и Том Сканлън. По думите на хората Том беше толкова богат, че от десет години не работеше.

Това, което порази Алис, беше решимостта на мъжа й на всяка цена да победи. Стана й неудобно, когато той обвини Том, че не е признал удар от линията, и се почувства унизена от необикновено яростния му горен сервис, който мина на милиметри от лицето на Дороти.

Спечелиха сета и семейство Сканлън не пожела да играе повече. Ето защо отидоха в басейна. Там Джон беше изключително придирчив към обслужващият персонал. По късно през деня забеляза Макдърмът и настоя заедно да пийнат. Обясни и че Макдърмът е влязъл в клуба, за да напомни на едни от клиентите, че е просрочил платеният период за ползване на градския паркинг. Алис забеляза и факта, че Танър постоянно излизаше от клуба на улицата, за да говори по телефона, при положение, че можеше да поиска да изнесат апарата до басейна, но неясно защо не го направи. Джон и обясни, че при обсъждането на програмата на Гудуарт, страстите са се нажежили и не му се иска да говори пред хората.

Алис не му повярва. Мъжа и имаше много достойнства и едно от най-ценните му беше способността да не губи самообладание и при най-тежките моменти. Въпреки, че днес си личеше, че е възбуден и развълнуван.

Прибраха се вкъщи в осем часа вечерта. Танър нареди на децата да отидат да си легнат, но Алис се възпротиви:

— Стига! — твърдо каза тя и избутвайки го в кухнята, като го прегърна през раменете. — Вземи се в ръце. Знам как се чувстваш, на мен също ми беше тежко, но не бива така да се държиш с околните: „Направи това! Отиди там!“. Този тип държане не ти прилича.

Танър си спомни скорошните наставления на Фасет. Трябваше да се успокои, трябваше да се държи все едно нищо не се е случило, дори и пред Алис.

— Извини ме. Това навярно е закъсняла реакция на случилото се. Но ти разбира се си права… Извини ме.

— Добре. Няма повече да говорим за това, — кимна му тя. — Беше много неприятно, но всичко свърши.

„О, господи!“ — помисли си Танър. — „Ако наистина беше толкова просто.“

— Всичко свърши, — повтори той. — Държах се глупаво и сега ми се иска жена ми да каже, че ме обича. Ще пийнем нещо и ще си легнем. — Целуна я нежно по устните. — Това е най-добрата ми идея за целия ден.

Тя се усмихна.

— Доста време ти отне, за да стигнеш до нея, но ще трябва да почакаш няколко минути. Обещах на Джанет да и почета приказка преди лягане.

— Какво ще и четеш?

— „Красавицата и звярът“. — Алис се освободи от обятията на мъжа си и прокарвайки пръсти по гърдите му каза: — Почакай десет-петнадесет минути.

Танър я погледна замислено.

„Колко много е преживяла — помисли си той. — А сега и това. Проклетата «Омега»!“

Погледна си часовника. Десет без двадесет. Алис щеше остане горе още десетина, а може би двадесет минути. Джон реши да се обади на Фасет. Сега ще поговори с него по различен начин. Няма вече да търпи никакви обяснения и сляпо да изпълнява инструкциите. Наближава краят на третия ден. Третият ден от операцията против заподозрените в сътрудничество с „Омега“. Фасът трябва да му разкаже за ситуацията. Той има право да знае.

* * *

Фасът беше неприятно изненадан от въпросите на Танър.

— …Та аз не мога да ви се обаждам и да ви информирам всеки път, когато някой от тях излезе на улицата.

— Трябва да ми отговорите. Трябва да съм информиран. Утре започва уикендът и ако сте заинтересовани в това да участвам във вашата игра, ще трябва да ме кажете как стоят нещата.

За няколко секунди в слушалката зареше мълчание. Когато Фасът заговори, в гласа му се долавяше недоволство.

— Добре… Тримейн прекара миналата нощ в Ню Йорк. Аз ви говорих за това, нали си спомняте? В хотел „Балтимор“ се е срещнал с човек на име Таунсенд, който се занимава със съмнителни операции с ценни книжа в Цюрих. Кардоне и жена му са шофирали до Филаделфия. Навестили са родителите и в Честнът Хил, след което е отишъл на среща с човек, известен като един от големите мафиоти. Прибрали са се в Садъл Вали преди около час. Остерман сега е в хотел „Плаца“. Тази вечер ще вечерят със съпружеска двойка с фамилията Бронсан. Това са стари техни приятели. Тях също ги подозираме в подривна дейност.

Фасът замълча чакайки реакцията на Танър.

— И те не са се срещали по между си? Не са се обаждали един на друг? Нищо не са планирали? Искам да знам истината!

— Ако са говорили, то това е станало единствено по тези линии, които не можем да подслушваме. Това означава, че те по едно и също време са се намирали при телефонен автомат. Това не се е случвало. Не са се срещали — всичките са под постоянно наблюдение. Ако имат планове, то те не са имали възможност да ги координират… това е всичко с което разполагаме към настоящият момент.

— Но вие очаквахте друго. Мислехте си, че ще изпаднат в паника и ще се издадат.

— Това всъщност се случи. Нашите прогнози се потвърдиха.

— Какво искате да кажете с това?

— Помислете сам. Едната двойка отива на среща с влиятелен мафиот. Другата бърза за среща с хора, настроени също толкова фанатично, както добрата половина на Политбюро на СССР. Адвоката се среща не с кой да е, ами с брокер на ценни книжа от Цюрих. Това е паника. КГБ са обезпокоени. Сега всички са на път да се сринат. На нас ни остава само да седим и да чакаме.

— От утре нататък няма да бъде толкова лесно само да стоим и да чакаме.

— Дръжте се естествено. Ще се убедите, че играете двойна игра съвсем спокойно. Винаги е така. Няма никаква опасност, дори и ако само отчасти се справите с трудното положение. Сега те твърде много са заети един с друг. Не забравяйте, че не трябва да скривате вчерашния следобед. Говорете за него. Бъдете обстоятелствен. Правете и говорете всичко, което ви хрумне за него.

— И мислите, че ще ми повярват?

— Нямат друг избор. Не разбирате ли? Вие сте си създали репутация като журналист, който се занимава с разследвания. Трябва ли да ви напомням, че разследването свършва, когато страните стигнат до сблъсък — класическата развръзка.

— И аз съм наивният катализатор.

— Най-добре ще е да го повярвате. Колкото по-наивен сте, толкова по-добра ще бъде развръзката.

Танър запали цигара. Не можеше повече да опровергава държавния служител. Логиката му беше прекалено правилна. А сигурността, защитата, благополучие на Али и децата, най-святото нещо на света, беше в ръцете на хладнокръвния професионалист.

— Добре. Ще ги поздравя на вратата като блудни братя и сестри.

— Точно така. И ако искате, обадете им се утре сутринта, за да се убедите, че ще дойдат. С изключение на семейство Остьрман, разбира се. Най-сложната апаратура, която има най-голямата корпорация в света, работи за вас. Дори и най-малкото оръжие не би могло да премине през входната ви врата.

— Наистина ли?

— Ако някой има в джоба си бръснарско ножче, ние ще знаем. Четириинчов револвер ще ви изкара всички до един навън за шейсет секунди.

Танър затвори телефона и дръпна силно от цигарата си. Когато сваляше ръката си от слушалката, имаше чувството, физически усещаше, че напуска, че скача в движение в превозно средство, че заминава.

Беше странно усещане. Страшно чувство за самота.

В този миг го осъзна и се разтревожи.

Здравият му разум сега зависеше от един човек на име Фасет. Той беше изцяло в ръцете му.