Игор Бунич
Синдромът на Николай II (7)

II

Въпреки че в даденото на майор Куманин указание нищо не се говореше за необходимостта да бъдат проведени каквито и да било исторически изследвания, а се нареждаше да се намери най-сетне мястото на погребване на последния цар и семейството му след разстрела им през 1918 година, сам той разбираше задачата си повече като изследване, отколкото като разследване. Макар че каква е толкова разликата между тези две понятия? И тук, и там трябва да се ровиш в документи, да изучаваш извори, да привеждаш доказателства, да разпитваш свидетели, да правиш разни експертизи и така нататък. Разликата се състоеше само в това, че в резултат на разследването се откриват и закриват наказателни и други дела, а в резултат на изследването, ако ти провърви, се пишат реферати и монографии, защищават се дисертации.

Понякога на Куманин му идваше неясното желание да зареже всичко и да отиде някъде да преподава история, все едно каква. Той можеше професионално да предава в средното училище история на СССР, а във висше учебно заведение — история на КПСС. В една от катедрите даже го канеха, макар и на хонорар. Но това само като начало, а след година-година и половина можеше да защити и да стане доцент, а оттам се отваряше пътят в голямата наука. Ето и сега му мина през ума: „Не е ли време да започвам научна кариера“, но все пак реши отначало да се добере до истината.

На другата сутрин Куманин пристигна в Централния архив на КГБ, разположен скромно и без табелка в огромна сграда на два квартала разстояние от Лубянка. В архива, след като старателно провериха всичките пропуски и писма на Куманин, го отведоха при един слаб, дребен и сбръчкан дядко, седящ в мъничка стаичка на първия етаж. Видът на стаичката беше непредставителен и изобщо не се връзваше с помпозността на самата сграда, изградена от бетон и стъкло в къснобрежневски архитектурен стил. Архиварят бе облечен във военна риза без вратовръзка и униформени, но доста поизмачкани панталони.

— Дисертация ли пишете? — попита той, след като се запозна с пълномощията на Куманин. — Ако пишете, трябва да ви разочаровам. У нас, драги мой, се пазят само документи след 1954 година. А всичко, което е било по-рано, е на друго място. Трябва да отидете на Калужко шосе при околовръстния път. Там са всички документи от по-ранния период, макар че там са събрани главно документите на СМЕРШ от войната. А по интересуващия ви въпрос е най-добре да потърсите нещо в обикновените исторически архиви. Ей на, неотдавна по телевизията говори някакъв писател — та той за книгата си всичко е изровил в университетската библиотека.

— Аз имам задача от малко по-друг характер — поясни Куманин, — и затова…

— Разбирам — рече старчето, — но искам да ви кажа честно, тук нищо няма да намерите. Не у нас трябва да търсите, не в нашето ведомство. Хората в Екатеринбург, които са се занимавали с царя и семейството му, в крайна сметка даже не са били чекисти, ако се отнесем към този въпрос формално. Те са представяли местните съвети. После, много неща са се пазели в архивите на НКВД. По-късно, през 1941 година, когато наркомата го разделиха, всичко са предали в архива на МВД. А и за това имам големи съмнения. Повтарям ви, че хората в Екатеринбург не са били от нашето ведомство. Ако използваме съвременен език — те са били преки представители на висшето партийно ръководство на страната. Може би трябва да търсите интересуващите ви материали в партийните архиви.

По фразата „занимавали са се с царя и семейството му“ в старчето веднага можеше да бъде разпознат бивш прокурор от военните трибунали на СМЕРШ, „занимавал се“ в живота си с много хиляди хора, а сега изпратен на доизживяване в архивния прахоляк.

Калужкото шосе се тресеше от грохота на многотонните камиони, носещи се на фона на някакви недовършени строежи и кранове, застинали в различни пози, подобни на вкаменени предисторически чудовища. Настана страшна жега, особено силно осезаема от вдигнатия от колите прах. Филиалът на архива на КГБ се намираше в ниска двуетажна сграда, обкръжена от висока — почти на едно ниво с покрива на сградата — плътна бетонна ограда с желязна порта, украсена с червените звезди на военното ведомство. В плътно затворената врата на пропуска беше зазидан звънец, показващ навън само мъничко копченце. Куманин избърса с кърпичка изпотеното си лице и натисна копченцето. Наложи се да го натиска още четири-пет пъти, преди във вратата да се отвори мъничко прозорче, което Куманин не бе забелязал, а в него се показа сурово-зачервеното недоволно лице на дежурния ефрейтор. Той мълчеше, но лицето му сякаш изразяваше: „Е, какво си се раздрънчал? Кво искаш?“ Куманин му показа удостоверението си. С все същото изражение на лицето ефрейторът отвори вратата, пусна Сергей в пропуска, оттам го въведе в странична стаичка, в която стояха няколко стола на ветеранска възраст, помоли го да почака, като измърмори „Ми то сега е обедна почивка“ и отиде явно на някого да се обажда.

На олющената маса се търкаляха няколко броя на „Правда“ и „Красная звезда“ от по-миналия месец. Те бяха пълни със съобщения за предстоящото извеждане на съветските войски от Афганистан. Куманин по асоциация си спомни, че отдавна няма новини от брат си, а вчера не бе питал баща си, защото се бе увлякъл в онзи съвсем безсмислен разговор, докато си пиеха вечерния чай.

След около четиридесет минути се появи някакъв старши лейтенант, извини се: „Имахме обедна почивка“, внимателно прегледа всички документи на Куманин.

— Документите са оформени неправилно, другарю майор — каза той. — Днес ще ви пусна да влезете, но вие си оформете в Управлението специална препоръка именно за нашия архив с пълно указание на списъка на интересуващите ви проблеми. Трябва да бъде подписана от един от заместник-председателите и от началника на Управлението. Към нея трябва да бъде приложена справка за вашето допускане. Имаме заповед от заместник-председателя Глушко за стесняване допускането до документите от държавно значение дори за действащи сътрудници.

После офицерът поведе Куманин в административната сграда, където той трябваше да се качи на втория етаж в стая 205.

В сградата, както се и полага да бъде в архив, цареше тишина на гробница, нарушавана само от далечно тракане на пишеща машина.

На вратата на стая 205 висеше табелка „Зам.-началник по науката полковник Науменко М.Т.“ Някои архиви ги управляват директори, а други — началници. Няма система.

Полковник Науменко, въпреки жегата, бе облечен в добре скроен костюм и носеше вратовръзка. Чувстваше се школата от средата на 70-те години, когато отсъствието на вратовръзка у някой сътрудник се приемаше за тежко дисциплинарно нарушение.

— Влезте, майоре — поздрави той Куманин. — Седнете. Вече ми докладваха от КПП-то. С какво можем да ви бъдем полезни?

Куманин изложи накратко същината на поставената му задача.

— Тук при нас няма нищо — каза заместникът по науката, — и никога не е имало, смея да ви уверя. Вече няколко души — вярно, нямащи право на допуск — са се обръщали към нас по този въпрос. Но когато започна да се възражда интересът към тези събития, дадох указание на сътрудниците да прегледат описите на документите, тъй като предполагах, че от въпроса могат да се заинтересуват и в централния апарат. Е, та у нас се оказаха на съхранение само материалите от следственото дело по търсенето на така наречените царски съкровища. В течение ли сте?

Макар че Куманин имаше смътна представа за царските съкровища, той кимна, като си помисли същевременно дали да не подскаже на Климов да преповери задачата на полковник Науменко, който за нула време всичко може да изрови. Той в този архив е стопанин, и в другите сигурно си има свои хора.

Но Сергей прекрасно знаеше какво ще му каже Климов в отговор: „Куманин, ако се отказваш от изпълняване на задачата, пиши официален рапорт за преминаване в стопанската част. У нас всеки си гледа своята част от работата: ти — твоята, полковник Науменко — своята, да не говорим за това, че той, за разлика от теб, не ми е подчинен.“

— Мога ли да погледна тези документи? — попита Куманин.

— За съжаление не — с интелигентен тон отговори полковник Науменко. — Работата е там, че оригиналите на документите не се дават на никого. В настоящия момент даже заявките от канцеларията на Президента на СССР се изпълняват само в ксерокопия и микрофилми. Касетите с микрофилмите именно на тази група документи бяха изпратени съвсем наскоро във вашето управление по заявка, ако не греша, на генерал Климов. Вие сигурно го познавате?

Куманин кимна мълчаливо.

— Документите са стари — продължи Науменко. — Ако всички вземат да ги ровят, скоро от тях изобщо нищо няма да остане. Разбирате ли?

— Другарю полковник — попита Куманин, — а в какъв архив може да се намерят материали, свързани с разстрела в Екатеринбург?

— Предполагам, че трябва да се търсят не в Москва, а в Свердловск — изказа предположение Науменко, — разбира се, нещо може да се окаже и в Москва. Както са ми разказвали, тъкмо от тези документи е започнала така наречената „Специална папка на Политбюро“. Вие, разбира се, сте чували за тази „папка“, нали?

— Чувал съм — потвърди Куманин, — но мислех, че това е просто най-високата степен на секретност.

— Съвършенно вярно — закима с глава полковникът. — Никаква „папка“ не е. Тя заема място примерно три пъти повече от нашия архив. Ако искате да научите какво е станало в действителност тогава в Екатеринбург и кой носи отговорност за това, трябват ви именно правителствените документи. Впрочем, ако работите в нашата система достатъчно дълго, сам трябва да разберете, че далеч не всички свои тайни партията доверява на нашите архиви.

В централния партиен архив пуснаха Куманин без да кажат дума. Офицерите, които стояха там, чевръсто козируваха при вида на удостоверението му. След което той се яви пред една величава дама, забележимо гримирана, но със строг черен костюм и бяла блузка с изящна вратовръзка, която правеше не по-малко впечатление от вратовръзката на Науменко.

Дамата повъртя в ръце Куманиновото удостоверение, прегледа набързо пълномощията и каза с плътен отсечен глас, сякаш говореше на трибуната пред партийния актив:

— За допускане до документи отпреди 1941 година е необходимо разрешение на Общия отдел на ЦК. Искането на вашето ръководство трябва да бъде подписано от началника на политическите органи и партийния организатор.

Справедливо допускайки, че няма изобщо да го пуснат да припари в архива на МВР поради антагонизма между двете ведомства (а за какво да се заядат все ще се намери), вечерта Куманин се върна на Лубянка и доложи за всичко на генерал Климов, когото за късмет завари още там.

— Какво, не те ли пускат? — попита Климов. — Да не мислиш, че е заради секретността? Не. Просто са се размързеливили. На никого не му се занимава с теб, да рови по фондовете, да търси нещо. Дотам я докарахме! Да не пускат оперативен работник в родния му архив, а вместо това да го будалкат както свърнат. Те на едно разчитат — че ще те домързи да си оформяш всички тези документи и бумаги, ще зарежеш цялата работа и ще ги оставиш на мира.

Генералът вдигна слушалката.

— Науменко — каза той, — ти какво разиграваш моя майор като момченце? Какво „другарю генерал“? Ти трябва да имаш копия от всички доклади по това дело. Къде са ги взели? Ти внимавай, ще проверя. — Полковник Науменко още говореше нещо по телефона. Климов слушаше, мръщеше се и разлистваше настолния календар, като от време на време вмъкваше реплики: — Аз ли съм наредил? И сте ги изпратили? Микрофилми… Интересно… За пръв път чувам… Добре де, ще се изясни. — Той затвори телефона и вдигна очи към Куманин:

— Ти какво изобщо се надяваш да намериш по архивите? Всичко, което можеше да се намери, отдавна е публикувано. Чети литературата. Сейфът ти е натъпкан с такава…

— Другарю генерал — каза Куманин, — разрешете да запитам.

— Е? — Климов уморено се облегна в креслото.

— Полковник Науменко каза, че вие сте изискали някакви микрофилми за търсенето на царските съкровища — започна той.

— Е, и? — с известно недоумение попита Климов.

— Не бих ли могъл да се запозная с тях — не съвсем уверено помоли Куманин.

— Аз на теб какво ти наредих? Царските съкровища ли да търсиш? — изобразявайки раздразнение, изръмжа герералът. — Наредих ти да намериш мястото на погребване на останките, а ти по архивите се мотаеш. Ти там ли мислиш, че ще намериш останките?

— Разрешете да доложа — възрази Куманин. — Например останките на Хитлер, както е известно, се съхраняват именно в архив. Защо да не са там и останките на Романови? Впрочем, съгласно една от версиите, Юровски е донесъл спиртосани главите на разстреляните в Кремъл. Може би в някой от най-секретните фондове те са запазени.

— Любопитно — Климов с интерес погледна майора, — продължавай.

— Ето какво си помислих — продължи Куманин, — там, където се пазят останките на Хитлер, има още няколко картонени кутии с различни печати. На някои от тях печатите са по образец от двадесетте години. Какво може да съдържат?

— Хм, интересно — каза генералът, — а кога си успял да влезеш в това хранилище?

— Бях още старши лейтенант — разказа Куманин, — когато мен и няколко младши офицери ни включиха в комисия по някаква архивна инвентаризация. Мъкнехме сандъци и кутии с архивни документи. Те нас затова и ни включиха в комисията, за да ни използват като хамали. Никакви актове после не сме подписвали. От наше име го направиха генерал Милин и двама полковници. Е, та когато мъкнехме тези сандъци, един от архиварите ни каза: „Знаете ли, момчета, какво има в тоя сандък? Черепът на Хитлер.“

— Да ми паднат тия дърдорковци… — започна Климов, но се сдържа и попита: — По-накратко. Какво предлагаш?

— Като начало — предложи Куманин, — да проверим всички останали сандъци в това хранилище.

— А кой ще ни пусне да влезем там? — попита генералът. — Ти днес пообиколи архивите и видя как посрещат нашего брата.

— Вие казахте — осмели се да напомни Куманин, — че делото е под контрола на Политбюро. Ако това е тяхна поръчка, нека ни отворят достъпа във всички архиви и хранилища.

— Ти за себе си си знаеш — усмихна се Климов, — но аз в тези хранилища не бих влязъл, дори и да ме пуснеха. Там такива неща можеш да научиш, че после и ден да не живееш. „Специалната папка“ вече е компютризирана. Сред тези, които се занимаваха с тази работа, имам предвид библиографите и техниците, никой никаква премия не е получил, ако не се брои това, че с погребението им се занимаваше лично Управляващият делата на ЦК. Схващаш ли? Ако там — генералът посочи нагоре, — решат да се поровят в собствената си пазва, за нула време ще открият какво се пази под носа им. Значи, или там няма нищо, или те искат да търсим всичко необходимо в Свердловск. Затова бях много учуден, че сутринта, вместо да хванеш първия самолет за там, предприе поход по архивите. Няма ли да ми кажеш защо?

— Защото нищо няма да намеря в Свердловск. Ако там можеше нещо да се открие, отдавна да са го намерили. Търсили са не само Шчелоков и Рябченко, търсили са и групи местни краеведи и разни неформални групи. Дори не говоря за нашите колеги, които имат на разположение целите местни архиви. Защо да тръгвам за там, другарю генерал? Да се ровичкам за стотен път по стари мини и кариери? Ключът за всичко не е там, а при нас, в Москва. Само тук може да се изясни въпросът за мястото на погребението. А вече след това, ако потрябва, може да отида до Свердловск или където е нужно. Вие ме посъветвахте да чета литературата. Аз, разрешете да доложа, последните десет години почти нищо друго не правя. Колкото съм изчел по тоя въпрос, ни един академик не го е сънувал…

— Ама че си самохвалко — учуди се генералът. — „Ни един академик не го е сънувал!“ Добре. Поработи засега над микрофилмите. В архивите без моя заповед повече не се пъхай…

В този момент пронизително задрънча един от телефоните, струпани като стадо на страничната масичка. Климов вдигна слушалката: — Температурата — попита той, — колко е? Трийсет и девет вече трети ден? А чак сега ми докладвате? А, мислели сте! Вие и мисленето… нали знаете… Откъде да ви намеря педиатър? Нямам такъв. Кажете на капитан Афонин, че съм изненадан. Той нали уж академията е завършил… Е, и какво детето?…

Климов махна с ръка на Куманин за довиждане. Последният си тръгна от кабинета.