Атанас Мандаджиев
Царят на джебчиите (3)

Така се печели доверие

Виж, на тая случка в метрото трябва твърдо да се вярва. По простата причина, че е разказана лично от Пантуди, и защото представлява всъщност нищо пред останалите му подвизи на пръв джебчия между първите. Да, нищо не е било за майстора да пребара френското си другарче, докато то, горкото, се е мъчило да му извърти „външна махала“ — можел е и долните гащи на това недоносче в занаята да смъкне, без никой наоколо да види и да разбере. За доказателство — друга една случка, достигнала до мене от устата на дузина и повече хора, с които разговарях поотделно и знам, че не са се наговорили.

Станало е през есента на 1953 г. в един скромен парижки хотел близо до Северната гара. Момчетата от тима, включително водачът — човек със завидна биография на антифашист, чакали нетърпеливо автобуса за поредната — непредвидена — обиколка на столицата с нейните изумителни забележителности, музеи и пр. Кой пък го измисли това?! Турнирът започва утре, програмата е наситена и тежка, ще им остане ли време за магазините? Ако не дойде до половин час — край, отказваме се от обиколката и кой накъдето му видят очите, в края на краищата има списъци да изпълняваме, пари да печелим в София от стоката, закупена тук на безбожно евтини цени — часовници, камъчета за запалка, шевни игли, найлони, вълнени платове, шоколад и кафе, обувки и пуловери, все неща, за които ще вземеш в ошушканата от войната родина четири-пет пъти повече мангизи, отколкото си дал в магазина.

Момчетата били насядали във фоайето на хотела в привидно ленива и безгрижна поза: дълги крака в кецове, преметнати над облегалата на изтърбушените фотьойли, прозявки, димът от цигарите се вие на спирали към тавана с гипсовата Венера, водачът се прави, че нищо не вижда — нито че ей-онзи там, до фикуса, смук-ва от време на време ракия от плоско шише.

— Съберете се, друзя, трябва да решим чрез вишегласие какво да правим сега. — Водачът, сам с мисъл само за магазините, бит отгатнал общото настроение. — Аз мисля, че ако имаме малко чест и достойнство, трябва да оставим домакините с пръст в устата. Не им щем ни автобуса, ни чудото!

Разнесли се ръкопляскания, надигнали се гласове: „Браво!“… „Точно така!“… „Писна ми от шедьоври!“. Точно тогава обаче във фоайето влязъл благообразен възрастен господин със сресани право назад чисто бели коси — висок, строен, облечен безупречно, със царствена, но мека походка, сякаш изправен на два крака хищник от най-едрите; отправил се право към групата, склонил леко глава точно пред смаяния от вида му водач, който си помислил, изтръпнал, нещо такова — „Докога ще ни преследват тия политемигранти! Сега ще му отрежа квитанцията! Пратили началника си, той да ни убеждава да останем във Франция.“

— Добър ден, другари — рекъл непознатият на чист български, без да отделя очи от водача. — Идвам при вас с най-добри намерения. Просто искам да ви помогна от любов към майката-родина, от носталгия по нея и софийските улици. Също и заради утрешните ви победи на спортното поле. Казвам се Пантуди! — наблегнал късо, местейки вече поглед от човек на човек, за да улови реакцията.

Пълна тишина.

Момчетата се запоглеждали един друг озадачено, почнали да свиват рамене — това име нищо не им говорело. Веднъж, защото повечето били от дълбоката провинция, и втори път — защото войната затрива не само хора, човешки живот, но и спомени за ярки личности дори от най-близкото минало. Но имало и изключения: двамина софиянци — кореняци, при това от махалата, както му е думата, дето историите за апаши, касоразбивачи, измамници и тем подобни винаги са били на особена почит. И макар с малко закъснение (навярно от радостно смущение), двамата пропели почти в един глас:

— Пантуди?!… Вие сте Пантуди?!…

— Същият. От горе до долу! Но не съвсем…

И след като разказал за миналото си с помощта на кореняците, Пантуди обяснил на групата статуса си в момента: дребен търговец без магазин — частен снабдител на стока, която се търси в социалистическите страни. „Научавам от пресата за пристигането на тоя-оня отбор и веднага право там, в хотела. Слушайте, момчета, вие, естествено, искате да си накупите сума ти неща оттука за бизнес и по поръчки, искате да ги вземете колкото е възможно по-евтино, но да бъдат екстра качество и прочие, вярно ли е?… Добре тогава, аз ви предлагам следното: обиколете до ден-два всички магазини в центъра и по окрайнините, запознайте се със сергиите в Пазара на бълхите, вижте кое колко струва, но не бързайте да купувате, да изпълнявате списъка, който сте си направили още в София! Запишете си внимателно цените и ме чакайте да дойда. Защото моя милост може да ви достави съвсем същото на половин цена! Отгоре на всичко, без да ви иска предварително парите, франковете. Като донеса стоката — тогава. Хареса ли ти — плащаш, не ти ли хване окото — моля, не сме се венчали. Та ето с какво се занимава сега батко ви Пантуди… Срам, позор, фиаско! Да премяташ разни дрешки в ръце, вместо тез ръце да бъркат дълбоко в джобовете на капиталиста-изедник. Но какво да правя, като схванах с цялата си душа и сърце, че не мога без Париж!… Тукашната полиция не си поплюва, заплаши ме, че ако продължа да наказвам богаташите, както аз си зная — ще ме изгони завинаги от Франция, даже затворите й повече няма да помириша. И срам не срам — подписах декларация за окончателно скъсване със занаята, заклех се в Сакре кьор стриктно да я спазвам. Това е, момчета, друго няма. Приемете тази дълга реч като предложение и да не губим време!

Спортистите плюс водачът отново се спогледали. Защо пък не? Наистина нищо не губят, само полза може да произлезе от тая работа. Само че в групата имало, разбира се, и ченге. Под формата на заместник-ръководител. Човек тих, мълчалив, кротък, на мравката път сторва. «Не съм съгласен — обадил се той едва ли не пръв път, откакто стъпили на френска земя. — Не сме дошли в Париж за шашми — промърморил ледено, очите му пронизват треньора отсреща. — Видяхме се с другаря, поговорихме… Ставайте, автобусът сигурно е пристигнал!»“

Никой не го послушал, гласове на протест се надигнали плахо отвсякъде. Водачът — Хамлет нищо не е! — почнал да се почесва зад врата по нашенски, да пита с очи и пръсти двамата кореняци как да постъпят. И не дочакал отговора им, възкликнал решително:

— Хайде сега, що за българи сме, ако не си помагаме! — и направил място на Пантуди до себе си, пръв извадил своя списък.

Накрая, след като изслушали историята с френския джебчия в метрото и разни други не по-малко невероятни истории, разказвачът Пантуди изведнъж плеснал с ръце:

— Майко мила, как можах да забравя! Тук никой никого не чака… Извинете — обърнал се към съседа си, — имате ли часовник, колко е часът? Закъснявам за важна среща.

— Да, веднага ще ви кажа. — Водачът изнесъл тържествено лява ръка пред очите си, дръпнал ръкава нагоре. — А, къде ми е часовникът?! — ококорил се.

— Ето го, заповядайте! — върнал му часовника Пантуди.

Смях, ръкопляскания, викове „браво, гениално“. Който още не вярвал на явлението Пантуди — повярвал за цял живот! Още повече че минута по-късно той върнал на водача и вратовръзката му, разбира се, пак без никой да види и проумее как я е свалил от чуждия врат и прибрал някъде, нито откъде е изскочила после.