Ан Райс
Пандора (9)

9

Докато пиех от нектара, пред мен се разкри ново царство. Звънливият й смях огласи коридора, тя тичаше пред мен като малко момиченце и с игривостта на котка, необременена от своето величие. Кимна ми да я последва вън под звездите Мариус седеше сам в своята притихнала безформена градина. Тя го посочи с пръст. Видях как Мариус се изправи и ме пое в обятията си. Дългата му коса бе така прекрасна. Разбрах какво иска тя. В това видение, докато пиех от нея, аз целувах Мариус, танцувах с Мариус.

Над главите ни се изля дъжд от листа на цветчета, както над младоженците в Рим, а Мариус ме държеше под ръка, сякаш току-що се бяхме оженили, навсякъде около нас пееха хора. Това бе съвършено щастие, толкова силно, че на този свят на малко хора им се удаваше да го изпитат.

Тя стоеше на върха на широк черен олтар от диор.

Беше нощ. Мястото бе закрито и пълно с хора, бе мрачно и хладно заради песъчливия вятър, който духаше откъм долината и тя сведе поглед към онзи, който й принасяха в жертва. Беше мъж със затворени очи и вързани ръце. Не се съпротивляваше.

Тя оголи зъбите си, събралите се богомолци ахнаха, а после хвана мъжа за гърлото и изпи кръвта му. Когато приключи, го остави да падне и вдигна ръце.

— Всичко в мен е пречистено! — извика. Отново започнаха да се сипят пъстри цветчета, а около нас размахваха паунови пера и палмови клони. Последваха оглушителни песнопения, придружени от силно думкане с тъпан, а тя се усмихваше, докато гледаше всичко това от мястото си. Лицето й бе невероятно поруменяло, оживено и човешко, а гримираните й в черно очи оглеждаха богомолците.

Всички започнаха да танцуват. Само тя наблюдаваше, а после бавно отправи взор над главите им, през високите правоъгълни прозорци на това място и се вгледа в блещукащата небесна твърд. Засвириха гайди. Танцът прерасна в лудост.

Лицето й бе помрачено от тайнствена умора, някакво безумие, сякаш душата й бе отлетяла навън към Небето, а после тя тъжно погледна надолу. Изглеждаше безпомощна. Обзе я гняв.

После извика оглушително:

— Мнимият кръвопиец! — Тълпата утихна. — Доведете ми го.

Хората се разделиха на две, за да може това разгневено, дърпащо се божество да бъде изтикано до олтара й.

— Как смееш да ме съдиш! — извика той. Беше от Вавилон, с дълги къдрици, брада и мустаци. Държаха го десет човека.

— Носете го към мястото за изгаряния в планината, на слънце, с най-тежките окови! — извика тя.

Повлякоха го нататък.

Тя отново погледна нагоре. Звездите станаха по-големи и древните съзвездия се виждаха ясно. Ние се носехме под тях.

Едно момче в изящен позлатен стол спореше с хората около себе си. Мъжете бяха стари и почти не се виждаха в мрака. Лампата огряваше лицето на момчето. Застанахме на вратата. Момчето беше слабо, а ръцете и краката му — като клечки.

— Значи твърдите — каза недоверчивото момче, че онези кръвопийци са почитани на хълма!

Разбрах, че е Фараон по свещения кичур коса, който растеше върху голата му глава и по това как му прислужваха околните. Той ужасен погледна нагоре, щом тя приближи. Охраната му избяга.

— Да — каза тя — и ти с нищо не можеш да спреш това!

Тя го повдигна — това малко крехко момче — и разкъса гърлото му като звяр, като остави кръвта да тече от смъртоносната рана.

— Малък владетел — каза. — Малка страна.

Видението свърши.

Студената й бяла кожа се бе затворила под устните ми. Сега я целувах. Вече не пиех.

Усетих как собственото ми тяло се претърколи над ръката й и аз се изплъзнах от прегръдката й.

На бледата светлина профилът й си остана тих и безчувствен както преди. По вкочаненото й лице нямаше ни петънце, ни бръчка. Отпуснах се в ръцете на Мариус. Ръката й зае предишната си скована поза.

Всичко бе ослепително ярко: неподвижните Крал и Кралица и изящните фигури от лазурит в златните мозайки.

Изпитах остра болка — в сърцето, в утробата си, сякаш някой ме бе намушкал с нож.

— Мариус! — извиках.

Той ме взе на ръце и ме изнесе от стаята.

— Не, искам да коленича в краката й — рекох. Болката спираше дъха ми. Положих усилия да не се разпищя. О, светът се бе преродил току-що, а сега тази агония.

Той ме положи във високата трева, като я остави да се смачка под мене. От утробата ми рукна кисел човешки секрет, излизаше дори от устата ми. Видях цветя съвсем близо до мене. Видях приветливите Небеса, ярки като във видението ми. Болката бе неописуема.

Вече знаех защо ме беше изнесъл от Светилището.

Избърсах бузата си. Не можех да понасям тази мръсотия. Болката ме погълна. Напрегнах се отново да разбера какво ми бе разкрила тя, да си припомня думите й, но тази болка ми пречеше твърде много.

— Мариус! — извиках.

Той легна върху мен и ме целуна по бузата.

— Пий от мен — каза, — пий, докато болката утихне. Само тялото ти умира, пий. Пандора, ти си безсмъртна.

— Изпълни ме, вземи ме — казах му. Сложих ръка между краката му.

— Това вече няма значение.

Но органът, който търсех, бе твърд, отдаден навеки на бог Озирис. Студен и твърд, аз го насочих към тялото си. После пих, и пих и когато отново усетих зъбите му върху шията си, когато той започна да извлича от мен новата смес, течаща във вените ми, това бе като приятно кърмене. И аз го познах, обикнах го и мигновено разбрах всичките му тайни, но те бяха без значение.

Беше прав. Нисшите органи бяха без значение. Той се хранеше от мен. Аз се хранех от него. Това бе нашият брак. Навсякъде около нас тревата леко се полюшваше от бриза, като прекрасно брачно ложе, и уханието на зеленината изпълни цялото ми същество.

Болката беше изчезнала. Протегнах ръка и усетих мекотата на цветята.

Той разкъса изпоцапаната ми рокля и ме повдигна. Отнесе ме в басейна, където мраморната Венера стоеше, навеки привела гръб и вдигнала единия си крак над студената вода.

— Пандора! — прошепна.

Момчетата стояха до него с кани в ръце.

Той потопи едната кана във водата и ме обля. Усещах под краката си плочките по дъното на басейна, докато водата се стичаше по кожата ми. Никога не бях изпитвала подобно усещане! Още една кана с вода ме обля сладостно. За миг се уплаших, че болката ще се върне, но не, тя бе изчезнала.

— Обичам те с цялото си сърце — казах. — Цялата ми любов е за тях и за теб, Мариус. Мариус, мога да виждам в тъмнината, мога да виждам в дълбокия мрак под дърветата.

Мариус ме държеше. Момчетата бавно ни къпеха, потапяха каните и изливаха сребристата вода отгоре ни.

— О, да те имам до мен — каза Мариус, — да те имам тук; да не бъда сам, а с теб, красавице моя, единствена от всички други души! Ти! — Той се отдръпна, а аз му се любувах, мокра до кости, и посегнах да докосна неговата дълга и буйна чуждоземна коса. Цялото му тяло блестеше от капчиците вода.

— Да — казах. — Точно това искаше тя.

Лицето му се смръзна. Той се намръщи. Втренчи се в мен. Нещо се бе променило и то към по-лошо. Усещах го.

— Какво? — попита той.

— Така искаше тя. Показа ми го съвсем ясно във виденията. Искаше да бъда с теб, за да не си сам.

Той отстъпи назад. Това гняв ли бе?

— Мариус, какво става с теб? Не разбираш ли какво направи тя?

Той пак отстъпи далеч от мен.

— Не си ли разбрал, че точно това стана?

Момчетата ни подхвърлиха кърпи. Мариус взе едната и избърса лицето и косата си.

Аз сторих същото.

Той беше вбесен. Трепереше от гняв.

Този момент носеше необяснима смесица от красота и ужас — бялото му тяло, блещукащият басейн, изящните светлини, идващи от отворените врати на къщата, а над тях — звездите, нейните звезди. И разгневеният и настръхнал Мариус, в чиито очи се четеше обида.

Погледнах го.

— Сега аз съм нейна жрица — рекох. — Трябва да възстановя нейния култ. Така иска тя. Но ме изпрати и заради теб, защото беше сам — добавих. — Мариус, видях всичко това. Видях нашата сватба в Рим, сякаш живеехме в старото време и семействата ни бяха с нас. Видях нейните поклонници.

Той бе направо ужасен.

Отказвах да го приема. Навярно не го разбирах правилно.

Стъпих върху тревата. Оставих момчетата да ме подсушат. Погледнах звездите. Къщата със своите меки светлини изглеждаше ярка и крехка, някакъв неуспешен опит да бъдат подредени вещите, който не можеше да се сравнява със създаването на едно цвете.

— О, колко вълнуваща е обикновената нощ — казах. — Струва ми се, че обиждаме нощта, като говорим за цел и умисъл, щом този обикновен миг е изпълнен със свещен умисъл и спокойствие. Всяко едно нещо следва пътя си.

Отдръпнах се и се завъртях в кръг, за да се отърся от водата. Бях толкова силна. Не ми се виеше свят щом спрях. Усещах безкрайна власт.

Едно от момчетата ми подаде туника. Беше мъжка, но както вече неведнъж споменах, римското облекло беше семпло. Това бе просто къса туника. Облякох я и го оставих да върже пояса на кръста ми. Усмихнах му се. Той потрепери и се отдръпна от мен.

— Подсуши косата ми — казах му. Ах, какви усещания.

Бавно погледнах нагоре. Мариус също бе подсушен и облечен. Продължаваше да ме гледа със силно негодувание и открито възмущение.

— Някой трябва да влезе вътре — казах — и да смени златната й рокля. Онзи богохулник я изцапа с кръв.

— Аз ще го направя! — каза Мариус с нескрит гняв.

— О, значи за това става дума — рекох. Огледах се, така изкушена от красотата, че можех да забравя неговата и да се върна при него по-късно, след като се наскитам под маслиновите дръвчета и сетивата ми се слеят със съзвездията.

Но този гняв ми причини болка. Това бе странна и дълбока болка, нямаше различните нюанси, каквито придават на болката плътта и разумът на смъртните.

— О, не е ли прекрасно! — възкликнах. — Научих, че богинята властва, че е истинска и е създала всичко съществуващо! Че светът не е просто едно огромно гробище! Но го научих, когато станах част от уговорена женитба! И видях младоженеца! Видях го да подклажда собствения си гняв.

Той въздъхна и сведе глава. Дали щях да го видя как плаче отново, този безупречен, познат и обичан бог сред смачканите цветя?

Той вдигна поглед.

— Пандора — каза ми. — Тя не е богиня. Не е създала света.

— Как смееш да го кажеш!

— Длъжен съм да го кажа! Приживе бях готов да умра за истината, сега също бих го направил. Но тя няма да го допусне. Тя има нужда от мен, а и от теб, за да ме направиш щастлив!

— Много добре! — Разперих ръце. — Ще се радвам да го направя. А ние ще възстановим нейния култ.

— Няма да го направим! — рече той. — Как изобщо можеш да си помислиш подобно нещо.

— Мариус, ще ми се да го изпея от върха на планината; искам да кажа на света, че това чудо съществува. Искам да тичам и да пея из улиците. Ние ще я възстановим на престола в един голям храм в самия център на Антиохия!

— Говориш небивалици! — извика той.

Момчетата бяха избягали.

— Мариус, да не си си запушил ушите за нейните заповеди? Ние трябва да издирим и убием боговете изменници и да се погрижим от нея да се родят нови богове, които гледат в душите и търсят справедливост, а не лъжи. Богове, които не са капризни похотливи идиоти или пияните своенравни създания от Северното небе, които мятат мълнии. Нейният култ се основава на доброто, на чистото!

— Не, не, не — отвърна той. Отстъпи назад, сякаш това щеше да подсили думите му. — Говориш глупости! — каза. — Глупости и истинско суеверие!

— Не мога да повярвам, че ти каза тези думи! — извиках. — Ти си чудовище! — рекох. — Тя заслужава да бъде на престола! Както и Кралят, който седи до нея. Те заслужават своите поклонници, които им носят цветя. Нима смяташ, че си получил способността да четеш мисли без основателна причина? — Приближих се. — Помниш ли как за първи път те подиграх в Храма? Когато ти казах, че трябва да седиш в съда и да гледаш в умовете на обвиняемите? Присмехът ми е бил точно попадение!

— Не! — изрева той. — Това изобщо не е вярно.

Обърна ми гръб и се втурна в къщата. Последвах го.

Мариус забърза по стълбите, влезе в Светилището и рязко спря пред нея. Тя и нейният Крал седяха както преди. Дори миглите им не трепваха. Само цветята напомняха за живота сред благоуханния въздух.

Погледнах ръцете си, бяха толкова бели! Щях ли да умра сега? Щях ли да живея векове като обгорелия?

Разгледах божествените им лица. Те не се усмихваха. Не сънуваха. Просто гледаха.

Паднах на колене.

— Акаша — прошепнах. — Мога ли да те наричам така? Кажи ми какво искаш.

Нищо у нея не се промени. Съвсем нищо.

— Е, говори, Майко! — рече Мариус, а гласът му бе натежал от мъка. — Говори! Това ли си искала винаги?

Внезапно той се втурна напред, изкачи двете стъпала на подиума и заудря с юмруци по гърдите й.

Бях потресена.

Тя не помръдна, дори очите й не трепнаха. Юмрукът му се удряше в твърдото й тяло, но то не поддаде. Само косата й, уцелена от лакътя му, леко се изви.

Изтичах до него и се опитах да го изблъскам.

— Престани, Мариус, тя ще те унищожи!

Бях изумена от силата си. По нищо не отстъпваше на неговата. Но той ме остави да го издърпам, а лицето му бе обляно в сълзи.

— Ах, какво направих! — каза той, вгледан в нея. О, Пандора, Пандора! Какво направих! Създадох още един кръвопиец, а се бях заклел, че никога, никога няма да бъдат създавани други, не и докато съм жив!

— Да се качим горе — казах спокойно. Погледнах Краля и Кралицата. Седяха все така безучастни и далечни. — Мариус, не е редно да се караме тук, в Светилището. Ела горе.

Той кимна.

Остави ме бавно да го изведа от стаята. Бе навел глава.

— Тази дълга варварска коса много ти подхожда рекох. — А и сега те гледам със съвсем други очи. Кръвта ни се сля, сякаш сме създали своя рожба.

Той си избърса носа, но не ме погледна. Влязохме в голямата библиотека.

— Мариус, няма ли нещо в мен, което да радва окото ти или да намираш за красиво?

— О, да, мила моя, всичко! — отвърна той. — Но за Бога, трябва да проумееш това! Не разбираш ли! Животът ти е отнет не заради някаква свята истина, а заради порочна мистерия! Това, че чета мисли, не ме прави по-мъдър от другите хора! Убивам, за да живея! Както го е правила тя преди хиляди години. О, и тя разбра, че трябва да го направи. Разбра, че е дошло време.

— Какво време? Какво е разбрала?

Втренчих се в него. Постепенно осъзнах, че вече не мога да чета мислите му, както и той моите. Но сновящите наоколо момчета бяха като отворена книга заради своя страх. Те мислеха, че са слуги на мили, но много гръмогласни демони.

Мариус въздъхна.

— Направи го, защото почти бях събрал смелост да сторя онова, което трябва! Да запратя и трима ни при слънцето и завинаги да сложа край на това, което египетският Старейшина целеше — да избавя света от Краля и Кралицата и всички мъже и жени с дълги зъби, които се хранят от смъртта! О, тя е твърде умна.

— Наистина ли възнамеряваше да го направиш? — попитах. — Да принесеш в жертва тях и себе си?

Той издаде кратък, саркастичен звук.

— Да, разбира се, бях го планирал. Другата седмица, месец, година, през следващото десетилетие или след още сто години, може би двеста. Може би след като прочета всички книги на света и видя всички места, може би след петстотин години, може би… може би съвсем скоро в моето уединение.

В първия миг бях твърде смаяна, за да проговоря. Той ми се усмихна мъдро и тъжно.

— О, та аз плача като дете — каза тихо.

— Откъде идва тази решимост — попитах — така бързо да сложиш край на толкова неоспоримо и сложно доказателство за божествената магия!

— Магия! — Той изруга.

— Бих предпочела да не го правиш — казах. — Не говоря за плача, а за това да изгориш Майката, Бащата и…

— Сигурен съм, че е така! — отвърна ми Мариус. Мислиш ли, че бих понесъл да го направя против волята ти, да те хвърля в огъня? Теб, невинна и отчаяна слабоумна жено! Възстановете олтарите й! О! Възстановете нейния култ! О! Ти си полудяла!

— Слабоумна! Как смееш да ме обиждаш! Да не мислиш, че си довел робиня в къщата си? Не си довел даже и съпруга.

Да. Сега мислите ни бяха затворени един за друг и по-късно щях да разбера, че е заради многото кръв, която си бяхме разменили. Но тогава разбрах само, че ще трябва да се задоволим с думи като смъртните мъже и жени.

— Не исках да използвам дребни обиди! — каза той. Бях го засегнала.

— Ами тогава усъвършенствай своя велик мъжки разум и възвишения елегантен патрициански начин на изразяване! — рекох.

Гледахме се навъсено.

— Да! — каза той. — Разум — добави и вдигна пръст. Ти си най-умната жена, която познавам. И се вслушваш в разума. Ще ти обясня и ще разбереш. Това трябва да направим.

— Да, а ти си невъздържан и сантиментален и не спираш да плачеш — и удряш самата Кралица като сърдито дете!

Лицето му веднага почервеня от гняв. Това го принуди да замълчи.

Извърна се и си тръгна.

— Пъдиш ли ме? — попитах. — Искаш да си отида! извиках. — Къщата е твоя. Кажи, ако искаш да си отида. Веднага си тръгвам!

Той се спря.

— Не — отвърна.

Обърна се и ме погледна, развълнуван и изненадан. Промълви с дрезгав глас:

— Не си отивай, Пандора! — Примигна, сякаш искаше да проясни погледа си. — Не тръгвай. Моля те, недей. — И накрая прошепна: — Ние си принадлежим.

— И къде си тръгнал сега, да се отървеш от мен?

— Само ще й сменя роклята — каза той с тъжна горчива усмивка. — Ще почистя и преоблека това „неоспоримо и сложно доказателство за божествената магия“.

И изчезна.

Обърнах се към виолетовия свят навън. Към облаците, които луната измъчваше в своя казан, за да се отрекат от мрака. Към големите стари дървета, които казваха: „Изкачи се по клоните ни, ние ще те прегърнем!“ Към цъфтящите навсякъде цветя, които шепнеха: „Ние сме твоето ложе. Легни при нас.“

И така започна двестагодишната разпра.

Всъщност тя така и не приключи.