Уейлънд Дрю
Уилоу (11)

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ТИР АСЛИЙН

— Древна пътека! — извика Фин Разиел. — Насам! — Тя ги поведе на изток от селото.

— Но това е пътят към Нокмаар! — извика Мадмардиган.

— Давайте! — изкрещя пронизително птицата. — Доверете се на Разиел!

Уилоу обгърна с ръка лъка на седлото и се закрепи за него, стиснал здраво Елора. Това беше всичко, което той можеше да направи, докато големият боен кон танцуваше под него. Страхуваше се детето да не падне и да се разбие в скалите или да бъде смазано под копитата на бързо приближаващия се зад тях кон на Мадмардиган. Мадмардиган държеше Сорша на седлото пред себе си. Като видя посоката, в която се отправяха и Каел, който ожесточено ги преследваше на по-малко от половин левга зад тях, тя се засмя.

— Право към Нокмаар! Няма друг път!

Но друг път имаше. Само Фин Разиел знаеше за него. Той водеше нагоре, към заснежените планини и минаваше през ледените пещери на горските вълшебници. Бяха изминали много години откакто тя бе идвала в тези пещери. Горските вълшебници бяха скрили входа към тях толкова изкусно, че сега, след изпълненото с грижи бягство в студа, тя с мъка го откри. Роптаещият й грак напомняше мърморене, когато прелиташе напред-назад из отвесната ледена бездна. В каньона зад тях ехтеше тропота на метални подкови.

— Побързай! — каза Мадмардиган. — След минута ще са тук!

Внезапно Разиел изчезна в леда и след секунда се появи отново.

— Тук е! — тя пак изчезна. Показа се върха на черното й крило, което ги приканваше със знаци.

Като пришпори коня си, за да се приближи, Уилоу видя тесен отвор, толкова висок, че върхът му се губеше в мъглата от скреж. Входът беше така разположен, че огледалните стени на леда го скриваха напълно. Преминаха през него, а Каел и преследвачите им останаха зад тях.

Един тунел водеше в последното царство на горските вълшебници от Севера. Последната им обител, преди те да бъдат изтребени напълно от планинските тролове. Бегълците се намираха в огромна и притихнала плетеница от ледени пещери. Мека светлина се процеждаше през отвори разположени високо в скалите. Картината пред тях грееше с безмълвното сияние на зимна вечер.

Работилниците и инструментите на планинските вълшебници — най-добрите оръжейници във всички кралства — стояха готови за работа така, както са били оставени. Сега огнищата на ковачниците бяха студени. Тесни стълбища се изкачваха към жилищата им в ледените стени. Вериги и въжета висяха от макари, а стените на пещите проблясваха като кристални змии.

Нямаше живот в това замръзнало място. Най-накрая троловете го бяха открили и завладели, а свидетелите на последната битка лежаха наоколо. Навсякъде имаше проснати трупове. Някои от горските вълшебници бяха посечени, преди да успеят да свалят кожените си престилки, преди да успеят да грабнат мечовете си. Телата на жени и деца лежаха там, където смъртта ги беше застигнала. Разиел проплака жално, когато се понесе над ужасната картина на клането. Въпреки изненадата, горските вълшебници не се бяха предали без съпротива. Наоколо се въргаляха и много трупове на тролове. Застинали, те все още протягаха разкривените си пръсти, а отвратителните им лица бяха замръзнали завинаги в гримасите на смъртта.

Мадмардиган и Уилоу се движеха бавно, като оставяха на конете да избират път. Зад тях ехтяха гневните викове на Каел. Генералът препускаше нагоре-надолу пред ледената стена, без да може да открие входа. Напред тунелите преминаваха един в друг, в нещо, което приличаше на безкраен лабиринт. Фин Разиел обаче, все още си спомняше пътя. Тя се рееше в черните сенки на сумрака и само понякога поспираше, описвайки окръжност, за да посочи смяна на посоката с върха на своето крило. Накрая отново ги преведе през друг магически скрит отвор навън.

Стояха на черен склон. Разиел размаха криле за тишина.

— Долината на Нокмаар! — прошепна тя.

Вулканът тътнеше и бучеше пред тях. От него се стелеше кисел дим и когато Уилоу вдигна очи, струя гореща пепел изригна и се посипа близо до мястото, на което стояха. Обзе го силен страх, като че ли някой трол, като тези, които лежаха в пещерата беше забил закривените си нокти в стомаха му. Сега разбираше как трябва да се е чувствал Вонкар, може би на същото това място. Между облаците парлив и вонящ на сяра пушек, който се движеше мудно, Уилоу успяваше да зърне части от замъка. Той изглеждаше така като че ли зла воля го беше откъснала от земята. По стените на крепостния вал се стичаше катран от горящите факли. По масивните ъглови кули се очертаваха мрачните силуети на бесилки и лениво полюшващи се знамена. В центъра черната кула на Бевморда се издигаше като глава на дракон, бдяща във всички посоки.

— О, Елора! — Уилоу притисна детето към себе си. — Надявам се никога да не го видя пак! Надявам се и ти никога вече да не стъпиш тук! Никога!

За негова изненада детето не хленчеше. Елора наблюдаваше Нокмаар със сериозни, широко отворени очи.

— Почакайте! — задържа ги Разиел. Тя се извиси във въздуха, като наблюдаваше движението на пушека и мъглата. — Бевморда ще ни усети. Ще разбере, че сме наблизо. Ще ни види, ако не сме внимателни.

— Ще ни види?! — възкликна Мадмардиган. — Но замъкът е на две левги оттук!

— Тя си има начини — изграчи Разиел. — Начини, различни от човешките очи.

Внезапно Сорша се хвърли напред в опит да се освободи, но Мадмардиган я улови здраво.

— Глупак! — просъска тя. — Птицата е права! Кучетата вече са тръгнали. Скоро ще са тук!

— Насам — посочи Разиел. — Сега!

Димът отново беше скрил замъка. Те преминаха бързо през открито пространство от около половин левга и успяха да се прислонят, преди да се проясни и да могат да бъдат забелязани от наблюдателите в черната кула.

— Продължавайте напред. Право напред. Разиел описа кръг назад, за да се увери, че по следите им няма кучета на смъртта. Когато се върна, тя се спусна и полетя успоредно на Уилоу, който продължаваше да язди напред.

— Следващият преход ще бъде тежък, Уилоу.

— Какъв е той?

— Лабиринтът. Лабиринтът, който преди много години Бевморда издигна около Тир Аслийн. Никой досега не е успял да премине през него. Самата аз никога не съм влизала там. Ще трябва да избираме пътя си внимателно и може да настъпи момент, когато ще се наложи да използваш магическата пръчка.

— Аз… аз… май е по-добре да те преобразя отново, Разиел! По-добре да те оставя ти да…

— Не, не! Нямаме време за това. Ще се опитам да ви водя през коридорите на лабиринта, но попаднем ли на препятствие, бъди готов.

Уилоу преглътна с мъка.

— Ще… Ще се опитам.

Пътят започна да криволичи. Каньоните ставаха по-скалисти, по-стръмни и по-тесни. Те се преплитаха като кълбо от змии и само като се взираше далеч напред от висините, където се рееше, Фин Разиел успяваше да води малката група през тях.

Сорша не спираше да се оплаква.

— Стискаш ме прекалено силно! — каза тя, след като удари главата си в една скална издатина. — Остави ме поне да се наведа!

Мадмардиган се засмя.

— А, не. Няма да те оставя да се измъкнеш, Принцесо.

— Защо? Защото съм твоето слънце? Твоята луна? Твоето обляно от звездна светлина небе?

— Наистина ли съм говорил такива глупости?

— Да. Каза също, че ме обичаш.

— Невероятно. Нищо не помня.

— Значи е било лъжа!

— Не. Искам да кажа, да. Искам да кажа… Снощи не бях на себе си.

Сорша се изсмя саркастично.

— Смаян, а? Безпомощен пред магията ми?

— Да. Нещо такова.

— А после? Какво стана?

— Тя… Изчезна.

— Изчезна? Изоставяш ме в мрака сама и магията изчезва? — Тя стовари лакътя си в стомаха на Мадмардиган и се опита да се измъкне от здравата хватка на ръката му. — Глупак.

— Вече не — засмя се Мадмардиган. — Казах ти, сега се чувствам чудесно. Моето нормално Аз! Красив, интелигентен и най-добрият меч в света!

Каньоните бяха станали много по-трудно проходими. Плетеница от тесни коридори. Конете често се спъваха. Отгоре, Разиел настояваше да продължат надясно.

— Бариера! — извика тя. — Отпред има стена от тръни и пътя се разширява от другата й страна. Приготви се, Уилоу!

— Не можеш ли поне да ми кажеш какво става? — попита Сорша. — Заложница ли съм? Ще ме размениш за нещо, което наистина желаеш, така ли?

— Казах ти. Водим те в Тир Аслийн. Да видиш баща си.

— А пък аз ти казах и ти повтарям — никога няма да преминете през бариерата на Бевморда. Каел ще ви накълца за храна на кучетата! — известно време яздиха в тишина. — Освен това, дори не си спомням своя баща.

— Той е велик крал. Когато Тир Аслийн бъде освободен…

— Каел! — предупреди ги Разиел, като посочи назад към каньона, през който напредваха. Мадмардиган се обърна. В същия миг конят му се спъна и Сорша отново стовари лакът в стомаха му, този път достатъчно силно, за да го изкара от равновесие и да се освободи. Побягна назад по каньона, към тропота на копитата, чието бързо приближаване сега всички чуваха. Мадмардиган скочи от седлото и се спусна след нея, въпреки отчаяните предупреждения на Разиел. Настигна я точно когато тя пресичаше един тинест поток. Двамата се счепкаха и пльоснаха в калта. Сорша ожесточено риташе и сипеше удари във всички посоки, а Мадмардиган постепенно надделяваше. Накрая той я изтегли от водата и я прикова в земята.

— Остави я — Разиел пърхаше наоколо. — Побързай!

Мадмардиган се поколеба, след това изтича към коня си. Когато погледна назад, Сорша се беше изправила и притихнала гледаше след тях.

След няколко минути стигнаха трънената стена, която Разиел беше видяла. Изглеждаше непреодолима. Дебели, обсипани с остри бодли пълзящи растения се издигаха гъсто сплетени, докъдето им стигаше погледа.

Мадмардиган изруга.

— Невъзможно е! Никой не може да се промъкне оттук! Накара ни да изминем целия този път, за да…

Разиел се спусна светкавично.

— Бързо! Запалете три огъня на три крачки един от друг.

Мадмардиган се наведе и припряно започна да удря кремъка и стоманата, които извади от чантата на седлото си, сипейки искри в праханта от сушени листа и трева. Три слаби пламъчета се залюляха в основата на стената.

— Сега, Уилоу! Четвъртото Заклинание! Съюзи се с пламъка!

— Туата лум…

— Използвай магическата пръчка.

— А, да! — бръкна в гънките на плаща си и я откри. Стисна я здраво в двете си ръце. — Таута луминокт туата!

Тя засвети с цвета на нажежено желязо и потрепери в ръцете му, но пламъците се извисиха съвсем слабо.

— Прекалено бавно! И двамата!

Мадмардиган се извърна. Беше изтеглил меча си готов да посрещне войниците от Нокмаар, които почти ги бяха настигнали.

— Какво? А? Заклинания?

— Да! Кажи го!

— Туата луминокт туата! — повтаряше Уилоу, насочил напред магическата пръчка.

— Туата луум… Какво е това? — имитира го Мадмардиган.

Дори и така, заклинанието задейства. Пламъците се издигнаха от огъня като протегнати ръце.

— Заедно!

— Туата луминокт туата!

Сега пламъците подскочиха и стената пламна. Сред дима се отвори свод. Те пришпориха уплашените коне през него. Веднага щом преминаха, пламъците обхванаха цялата стена и след секунди, когато Сорша, Каел и войниците пристигнаха се изправиха с лице срещу един истински ад. Конете им се отдръпнаха уплашени.

— Трябва да има друг път! — Сорша надвика грохота на пламъците.

Каел изруга.

— Никакъв! Освен, ако не се върнем и заобиколим. Цял ден езда! Не, изплъзнаха ни се, принцесо, но не задълго. Ще ги спипаме в замъка и ще ги избием като плъхове. Освен това трябва да изчакаме подкреплението от Нокмаар — той размаха ръка назад към войниците. — Разседлавайте! Напойте конете!

От другата страна на огъня, Уилоу се наведе над врата на коня си и покри лицето на Елора с одеало, за да я предпази от виещия се дим. Зад себе си чуваше коня на Мадмардиган, а над главата му звучаха насърчаващите викове на Разиел. Но той не виждаше нито единия, нито другия. Задушавайки се в дима, сграбчи лъка на седлото и се остави коня да го води сам.

— Скоро ще бъдем там, Елора. Скоро ще сме на сигурно място — в Тир Аслийн. Добрият крал ще те пази. Може би, един ден ще дойдем да те видим всички: Мимс, Ранон, Кайя и аз. Също и Мегош. И Вонкар.

Детето беше вперило поглед в него, без да обръща внимание на облаците дим. Като я гледаше, Уилоу отново изпита странното усещане, което често го спохождаше, откакто се грижеше за Елора — че времето е спряло. Той почувства, че би могъл да живее вечно, може би не като Уилоу Уфгуд, а като част от всичко онова, което е било и някога ще бъде, чувстваше се голям и продължаваше да расте. По-голям от всеки Дайкини, по-голям от Бевморда.

Със смях те продължиха да яздят, пресичайки последните прегръдки на дима. Навлязоха в долината на Тир Аслийн, място каквото Уилоу беше виждал само в мечтите си. Колкото Нокмаар беше мрачен, толкова долината беше богата и плодородна. Колкото Нокмаар беше безплоден, толкова изобилни бяха нейните плодове. Огромни пасища се простираха по меките склонове на планината, осеяна от дъбови и букови гори в по-ниската част на полите си; опасана от борове и ели по върховете, изпъстрени от тучните планински ливади. Пътят към замъка беше на мястото си, искрящ с паважа си от мрамор, сечен преди векове в каменоломните на планинските вълшебници. Уилоу можеше да си представи колко гостоприемен е бил този широк път с трите си платна за всички странници, пристигнали, за да се преселят в Тир Аслийн. Представяше си ливадите, изпъстрени от техните палатки и веселията, продължаващи дни с музика, вино и добри приятели. И добрият крал, разхождащ се свободно сред хората.

Отново можеше да е така. Скоро!

— Тир Аслийн, Елора! Ето го! Спасени сме!

С дълбок възторжен вик Фин Разиел се понесе над долината.

— Хайде, малки приятелю — каза Мадмардиган, — да пришпорим конете!

Така и направиха. Преминаха последната половин левга в тръст и подкараха уморените коне по мраморния път.

Замъкът се издигаше пред тях. Това беше най-великолепната сграда, която Уилоу беше виждал някога. Построен от същия мрамор като пътя, той сияеше с белотата на девствен сняг под лъчите на силното слънце и изглеждаше сякаш от самия него струи светлина. От двете страни на спуснатия подвижен мост се издигаха кулите на главната порта, които им заприличаха на ръце, разтворени в жест на гостоприемство. По знамената, издигнати на техните пилони и по зъберите на крепостната стена играеха слънчеви зайчета. Слънчевата светлина блестеше, отразена от сребристата повърхност на крепостния ров. Докато се приближаваха, на Уилоу му се струваше, че от портата всеки момент ще излязат група рицари на коне, за да ги поздравят с „Добре дошли“.

Но нямаше рицари. Нямаше радушно посрещане. Колкото повече приближаваха замъка на Тир Аслийн, толкова повече радостта и облекчението на Уилоу се сменяха от смущение и лошо предчувствие. В короните на дъбовете и около тях не пееха птици. В полето и горите нямаше животни. Никакво движение не се долавяше в тях. Въпреки полъхващият над долината вятър, кралското знаме не се развяваше на пилона си. „Като замръзнало е“ — помисли си Уилоу. Въпреки топлината, стоеше като заледено, напук на природните закони на този свят.

Най-обезпокояващо беше това, че не видяха хора. Никой не им помаха с ръка от градините. Никой не стоеше на праговете на къщите. Между оградите на тучните поляни не тичаха коне. Не пасеше добитък. Нямаше хрупащи овце, които да повдигнат глави, докато те минават.

— Нещо не е наред Дребосък! — мърмореше Мадмардиган, докато яздеха напред. — Не е това, което очаквахме. По-бавно! Внимавай!

Не разбраха дълбочината на ужаса, сполетял Тир Аслийн, докато не чуха отчаяния вик на Фин Разиел, която се спусна над стените на замъка и докато те самите не изтрополиха по подвижния мост и не видяха гледката във вътрешния двор, която я беше накарала да извика.

— Прокълнат е! — изкрещя Разиел, спусна се надолу и запляска в праха. — Бевморда е замразила всичко!

Беше истина. Въпреки лъчите на слънцето и свежия полъх, мястото беше сковано в арктически мраз. Студът идваше от няколко големи кристални блока, разположени на различни места в двора: на стълбището, водещо до покоите на краля, до кладенеца и близо до макарата, с която се вдигаше подвижния мост.

— Не! — прошепна Фин Разиел, като прехвърчаше от блок на блок и накрая кацна на един от тях. — О, не!

В големия кристал, като в капан стоеше човешко същество. Една от прислужниците на Тир Аслийн теглеше вода от кладенеца. Жената беше застинала в ледения блок така, както си е била, когато ужасното проклятие на Бевморда я е застигнало. Млада и хубава, вдигнала глава към парапета на крепостната стена, тя се е усмихвала на чучулига или любим, когато злото е връхлетяло замъка.

Така бяха всички жители на Тир Аслийн. Изглеждаха така, сякаш изпълняват всекидневните си задължения. Видяха ковача с вдигнат чук да подковава кон, доячка седеше наведена до кротка крава, а две деца, изненадани насред игра на криеница тичаха заедно завинаги. Тук бяха и войниците, жените с деца на ръце, селяните, прибиращи реколтата от полето и слугините, тупащи одеяла от високите прозорци. Един по един, Уилоу и Мадмардиган ги оглеждаха внимателно, а въздухът около тях, изпълнен с мъртвешки студ, ги караше да треперят.

Ужасен, Уилоу клатеше глава, без да може да повярва на очите си.

— Дали ще останат така…

— Завинаги — извика Фин Разиел, а мъката в гласа й изпълни двора и се извиси над зелената долина на Тир Аслийн. — Завинаги, или докато Бевморда не бъде унищожена.

— О, Елора! — Уилоу притискаше детето с треперещи ръце. — Съжалявам! Това място е ужасно.

— Защо ми трябваше да те слушам, Дребосък? „Всичко ще бъде наред, когато стигнем Тир Аслийн.“ Нали все това ми повтаряше? Там е добрият крал с голямата си армия, която ще ни защити. Е? Изобщо не виждам крал, а единствената армия, доколкото ми е известно, е онази, която всеки миг ще ни връхлети откъм долината — армията на Каел!

— Съжалявам! Чарлиндрея каза, че тук ще бъдем в безопасност.

— В безопасност!? Тези хора в безопасност ли ти изглеждат? А освен това виж тук! Тролско лайно! Тук има тролове! Сигурно точно сега ни наблюдават. Уф! Мразя ги! — Мадмардиган посегна към дръжката на меча си и се взря в кулите.

Разиел извика отново, този път като че ли сърцето й се късаше. Те се втурнаха по стълбището, където тя беше открила още един от кристалните блокове. В този имаше красив мъж на около трийсет и пет години — червенокос, със спокойни, широко разположени очи. Беше поздравявал някого в двора, когато проклятието на Бевморда го застигнало. Ръката му стоеше наполовина вдигната.

— Кралят! — проплака Разиел.

— Бащата на Сорша? — Мадмардиган се наведе и се взря отблизо в ледения блок.

— Да. О, Уилоу вземи магическата пръчка. Магическата пръчка! Трябва веднага да ме преобразиш!

— Разиел, не мисля, че…

— Трябва да опиташ! Повярвай в себе си, Уилоу! И се съсредоточи!

Мадмардиган изсумтя.

— Няма да минем само с вълшебства, Разиел. Давай, Дребосък! Аз ще потърся истински оръжия.

Той изтича по подвижния мост над рова, заобиколи помещенията на главния караул и влезе в оръжейницата на приземния етаж. Целият арсенал на Тир Аслийн лежеше в готовност. Покрити с дебел слой прах и паяжини, оръжията почиваха така, както войните ги бяха оставили. Големи лъкове и арбалети, копия, пики и алебарди, всевъзможни стрели. Голям брой ризници и метални доспехи също очакваха храбрите рицари. В центъра, на пиедестал, стояха личните Доспехи на краля, изработени от бронз и закалено злато — отдавнашна изработка на горските вълшебници. Изглеждаше сякаш самият крал стоеше там с протегната за поздрав десница. Мадмардиган обиколи с възхищение доспехите. Изпробва ръкавицата на своята ръка. Беше му по мярка. Взе единия от златните набедреници и го пристегна около кръста си. Той също му прилепна. Вдигна златния шлем, изтръска кичура бели пера от праха и го сложи на главата си. Стоеше му сякаш беше правен за него. Бързо облече останалите части на рицарския костюм — предпазителите за врата и рамената, ризницата, поличката, набедрениците и металните обувки. След като се облече, Мадмардиган си избра добър меч и арбалет от арсенала. Взе и няколко стрели за арбалета. Поколеба се пред златния щит, но се отказа. Щеше да му бъде в тежест за това, което го очакваше.

Така, сияещ той изтича обратно на подвижния мост до сградата на караула. И като сочеше през портата към мраморния път извика:

— Идват!

Уилоу беше стигнал до средата на заклинанието, когато прозвуча предупреждението на Мадмардиган.

— Авалориум — каза Уилоу, затворил очи в момент на силна концентрация и стиснал магическата пръчка в двете си ръце. — Гриинан луата тай тонда пинрстар…

Фин Разиел, свита пред него, беше започнала да се променя от гарван в нещо друго.

Уилоу се обърна. Заклинанието прекъсна действието си. Разиел, възприела формата, до която беше стигнала — на бяла коза — изприпка през двора, като блееше жално.

Нито Мадмардиган, нито Уилоу имаха време да забележат какво стана с Разиел. Вниманието им беше привлечено от връхлитащите през поляните и мраморния път войски на Каел.

Битката за Тир Аслийн беше започнала.

— Зареди оня катапулт! — извика Мадмардиган, като сочеше огромната балиста върху крепостната стена, която стоеше готова и очакваше единствено заряда от копия.

Уилоу пъхна магическата пръчка в джоба си, грабна Елора и се втурна по стъпалата на едната от кулите при портата, за да изпълни заповедта. Изтича по крепостната стена към катапулта. Събитията, които последваха, бяха толкова много и се развиха толкова бързо, че Уилоу никога нямаше да успее да си ги спомни ясно или да възпроизведе точно техния ред. За него битката беше един кошмар, мрачен и ужасяващ сън. Около него свистяха стрели от лъкове и арбалети, задираха дрехите му, рикошираха в каменните зъбци на крепостната стена и твърдото дърво на балистата. Като политна назад и прикри Елора с тялото си, той запълзя към кулата, за да потърси прикритие. Долу Мадмардиган в златните си доспехи се спусна, за да затръшне и залости портата. В същия момент Каел прогърмя по подвижния мост.

— Таран! — изрева Каел. — Онова дърво!

Войниците побързаха да се подчинят и скоро един дебел бук падна, повален на земята. През това време силите на Нокмаар отстъпиха и се прегрупираха. През бойниците на кулата Уилоу видя Каел и Сорша да сочат замъка и да обсъждат тактиката си, възседнали неспокойните си коне.

В двора Мадмардиган опъваше въжета ниско по земята и залагаше скрити капани. След това, с помощта на Разиел, която буташе с рогата си късове скали към него, зареди един катапулт, прицелен точно в портата.

— Копия, Уилоу! — провикна се той нагоре. — Зареди този катапулт!

— Но няма копия!

— Там! В оръжейницата!

Един мост водеше направо от кулата към втория етаж на сградата на караула, направен така, че войници и амуниции да се придвижват бързо до крепостната стена. Мадмардиган беше прав: там щеше да има копия. Много копия. Уилоу остави Елора в прикритието на кулата и затича по моста, насочвайки се към отворената врата на оръжейницата.

Той никога не я достигна. Върху парапета на сградата, точно над моста, пълзеше един трол. Пътят на Уилоу беше блокиран. Тролът беше отвратително създание — с разцепен нос, с пъпчиво лице, насечено от дълбоки бръчки и осеяно от възпалени гнойни рани. Разтеглените му пихтиести устни разкриваха неравни, проядени зъби. Сплъстената му коса висеше до кръста: той се шляпаше по тялото и се дръгнеше с дългите си пръсти.

— Гладен! — каза тролът, фиксирал с червените си очи кулата при портата. — Аз бебе вземе!

— Няма да стане! — възкликна Уилоу. — Не, освен ако не вземеш и мен!

Тролът закима алчно. Дългите му пръсти посегнаха напред.

— Аз вземе малък човек! — той пристъпи.

— Магическата пръчка, Уилоу! — Фин Разиел блееше отдолу. — Използвай магическата пръчка!

Уилоу погледна надолу. Войските на Нокмаар бяха започнали да разбиват портата. Вече бяха изкъртили старите резета. Между треските се показваха пики. Мадмардиган се беше снишил зад катапулта, готов за стрелба.

— Магическата пръчка! — отново изблея Разиел, която подскачаше като полудяла нагоре-надолу.

Уилоу трескаво опипваше в големия джоб на палтото си, а скверните ръце на трола бяха само на няколко инча от лицето му. Накрая Уилоу измъкна ръка — в нея той стискаше не магическата пръчка, а едно от перата на магьосника — спомен от панаира.

— О, не! — нямаше време да бръкне отново в джоба си. Вместо това, той размаха перото пред носа на трола, като правеше така, че то ту се появяваше, ту изчезваше, залюляло се във въздуха в хипнотичен танц.

Тролът спря. Очите му се кръстосаха, Той зина захласнат по лудориите на магическото перце. Посегна с ръка, но не улучи. Посегна отново, и отново не улучи. Като тършуваше из джоба си за магическата пръчка, Уилоу развяваше перото по-ниско и по-ниско, докато накрая, когато стисна магическото оръжие в джоба си, главата на трола беше приведена пред него като за поклон.

Уилоу измъкна магическата пръчка и я вдигна с двете си ръце.

— Авагду сиракт! — извика той и я стовари силно върху главата на трола.

Този път магическата пръчка не подскочи в ръцете му. Нямаше я и тъпата болка. Уилоу почувства как през тялото му преминава огромна енергия и се излива навън. В паниката беше използвал едно доста широкообхватно заклинание за поразяване на злото, така, че нямаше представа какъв ще бъде ефектът от него. Резултатът го удиви. Тролът стана на пихтия. Превърна се в поклащаща се, ломотеща маса, безформена слуз, като размазана попова лъжичка. Очи, коса, пръсти — всичко изчезна в тресящото се кълбо. Уилоу го изрита от моста в рова под тях. Застоялата вода, закипя и се разпени там, където то потъна.

— Зъннн — избръмча катапулта на Мадмардиган и стовари заряда си от каменни блокове сред струпаните на портата Нокмаарски войски. Неколцина изпищяха и бяха смазани като счупени кукли, но останалите продължиха, пришпорвани от Каел, който стоеше зад тях. Неколцина умряха в капаните на Мадмардиган, а други двама паднаха под стрелите, на неговия арбалет. Тогава останалите се нахвърлиха върху него, размахвайки оръжията си и той ги посрещна с изтеглен меч. Мадмардиган се смееше. Неговите златни доспехи блестяха, а белият кичур пера се развяваше над черните униформи на войниците от Нокмаар.

— Сбогом, Дребосък! — извика той към моста. — Поне се опитахме!

Неумолимо, множеството войници го избутваше назад към рова.

Но на Мадмардиган не беше писано да умре от техните мечове и копия, или да падне с разбит мерен под боздугана на Каел, който разбутваше войниците си, за да нанесе своя удар. Много отдавна Бевморда беше призовала в рова на Тир Аслийн още един страж. Беше го призовала от нощта, от зловонния, мрачен въздух на тресавища, където предисторически създания се събуждаха с мъка за живот. От мрака го беше призовала тя, и от хаоса отвъд времето, и той се беше вдигнал, за да изпълни нейната повеля. В рова на Тир Аслийн го беше изпратила Бевморда, на дълъг караул. И там той беше лежал, причаквайки в тинята, хранещ се през кожата си, и дишащ през бодливите перки, показващи се над повърхността. Беше лежал в очакване с нокти, потънали дълбоко в земята, за да усети трептенето й под копитата на конете, с уши, докосващи повърхността на водата, напрегнати в очакване да чуят дрънкането на оръжие. Не знаеше нищо за справедливост и неправда, за добро и зло. Не го беше грижа за конфликтите на човешкия род. Знаеше само, че сега хората смущаваха злокобната тишина, която беше призован да пази.

Четирите очи на стража се отвориха. Двете му шии се напрегнаха. Той се изправи през мътилката на рова и вдиша толкова мощно, че вихри зашибаха двора.

— За Бога, дракон! — Каел надвика рева на битката. — Убийте го! Оставете човека! Убийте звяра, преди да е поел дъх!

Твърде късно!

Мадмардиган се обърна и видя над себе си черните силуети на две големи драконови глави. Тяхната паст се раззина и изригна огън в ордата на Нокмаар. Мадмардиган никога не беше щадил Нокмаарци, но сега изпита жал. Стана му жал за бедните клетници, уловени директно от струята огън и превърнати в бяла пепел. Стана му жал за онези от тях, които живяха миг-два, а кожата им ставаше на мехури и се сгърчваше като че ли беше оживяла. Най-много съжали онези, чиито дрехи се бяха подпалили от огнения дъх и които прекараха последните мигове от живота си, като пищяха и се търкаляха в праха, докато кожата им се овъгляваше.

Едната глава се издигна към моста, докато другата си поемаше дъх за втори напор срещу двора. Мадмардиган се усети да отстъпва пред звяра заедно с враговете си. Усети, че в мелето от хора се блъска в нечии доспехи и срещна уплашените очи на Сорша. Той я сграбчи.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Залегни! Лягай долу!

Издърпа я зад една подпора точно когато огнените пръски се разбиха в камъка, разсмивайки се на всички страни. И двамата се изправиха на колене, като дишаха тежко. Отново и отново изригваха огнени струи с рев, наподобяваш рева на ураган във входа на планински тунел. Когато спряха, около тях ехтяха още повече писъци на агония, а хора и коне бързо се съсухряха до неузнаваеми и хрупкави фигури. За частица от секундата, в хаоса, погледът на Сорша улови очите на Мадмардиган, а ръката й докосна неговата. След това той се спусна, като вземаше стъпалата на кулата по две наведнъж към мястото на горящия мост, където други два трола избутваха Уилоу към огъня. Преди Мадмардиган да стигне до тях, Уилоу се беше опитал да порази единия с магическата си пръчка, но не го улучи. Хвърли втория от скъпоценните си жълъди и отново не успя. Мадмардиган ги съсече и срита останките в рова, зад гърба на чудовището.

— Назад към кулата, Уилоу! Вземи Елора!

Уилоу заобиколи Мадмардиган, но войниците на Нокмаар вече бяха достигнали върха на стълбището и неохотно напредваха по моста, с нотка на раболепие пред поклащащите се драконови глави. Каел ги подканваше от ниското.

— Напред! Напред! Напред, ако знаете кое е добро за вас! Убийте този човек и намерете бебето!

Мадмардиган се раздвижи, за да привлече вниманието им, а Уилоу се сви, уловен между огъня и битката.

Няколко Нокмаарски стрели щръкнаха от шиите на дракона. По тях се стече смрадлива гной. Раздразненото чудовище просъска и се замята, като разпени мръсните води на рова, извивайки едната от главите си към бойците на моста. Нокмаарските войници отстъпиха към кулата, а Мадмардиган скочи върху главата на звяра и стиснал меча си в двете си ръце, с могъщ удар го заби право надолу през черепа му. Когато газовете за следващото огнено изригване се събраха в гърлото на чудовището, то вдигна главата си със забития до дръжката в нея меч, който задържаше челюстите му затворени. Мадмардиган скочи от главата му, улови се за един чучур, който стърчеше от кулата и след като се метна на долния корниз, скочи на земята. Над него, газовете в гърлото на дракона се сгъстиха и главата на звяра избухна във фонтан от огън и противна слуз.

С агонизиращ вой другата глава заблъска каменната стена на сградата, като се спускаше все по-ниско, докато чудовището умираше и накрая се строполи в двора.

Там цареше хаос. Мъртви и умиращи хора застилаха двора. Вонята на разложена и изгорена плът, която се носеше от дракона и над овъглените трупове, изпражненията на конете, смрадта на крепостния ров — всичко се смеси в зловоние, което удари Сорша в носа. С подгъващи се колене и ръка на устата, тя се отдръпна от мястото на битката. Това тук по нищо не приличаше на трепетната възбуда от преследването, на чистотата на рицарския бой. Това беше нещо безумно, нещо нечовешко, нещо много под достойнството на благородния воин.

След като дракона умря, Сорша с мъка изкачи ред стъпала и се озова лице в лице със своя баща. Позна го веднага, въпреки че беше затворен в кристалния слитък от проклятието на майка й. Имаше неговата коса. Очите й също бяха неговите — искрени и широко разположени. И в неговия глас, колкото и далечен и слаб да беше той, тя разпозна своя собствен.

— Сорша…

— Татко… — тя постави ръка на камъка до бузата му.

— Аз съм жив, Сорша! Помогни ми! Помогни ми…

— О, татко!

Коленете й се подгънаха. Спомените, които не беше посмяла да събуди през целия си живот, сега прииждаха на вълни: баща й се смее, тича до нея, докато тя язди на първото си бяло пони през овощната градина; баща й, който държи ръката й, докато тя приема приветствията на множеството в разцъфналата долина на Тир Аслийн; баща й, който я учи да управлява собствената си малка лодка през горните течения на Фриин, толкова тихо, че да не плаши нито водните птици, нито жабите, задрямали върху листата на водните лилии, нито петнистите пъстърви, мързелуващи в тъмните вирове. Тя си спомняше колко състрадателен и щедър беше нейният баща. Спомняше си неговия смях и неговата обич. В прилив на чувства тя си спомни всичко, което е било, би могло и все още можеше да бъде…

Тя изхлипа.

— Сорша, само ти…

Тя се обърна към картината на клането. Видя малкия Нелвин да се държи здраво за горящия, срутващ се мост. Видя Каел да прекрачва през телата към кулата на портата, откъдето ясно се чуваше плачът на уплашено бебе. Видя и Мадмардиган в златните доспехи на баща си, притиснат от множество войници, които мушкаха към него с мечове и пики и размахваха боздугани. Видя го да пада.

Внезапно всичко се избистри в съзнанието й, така, както облачно небе се прояснява в тиха вечер и езеро се успокоява след отминала буря.

Тя извади меча си и се спусна напред. Нададе висок боен вик, за да предупреди нахвърлилите се върху Мадмардиган войници за своето намерение.

Двама от войниците избягаха веднага. Други двама оказаха символична съпротива, преди и те да си плюят на петите. Мадмардиган се изви като котка и съсече краката на двамата, които се обърнаха, за да посрещнат Принцесата. Мечът му преряза гърлата им заедно с меча на Сорша.

Тя протегна ръка, за да му помогне. Мадмардиган мълчаливо я пое.

Три неща се случиха едновременно.

Горящият мост се срути. Уилоу се удари в стената на кулата и падна на земята. Войниците от Нокмаар го наобиколиха. Имаха време за не повече от един лек удар към главата на Уилоу и Мадмардиган беше сред тях. Умираха, хванали разпраните си кореми и гълголейки през прерязаните си гърла. След всяко проблясване на бързия меч някой падаше на място или изпълзяваше настрани, за да умре. Мадмардиган се наведе над Уилоу и избърса кръвта от челото му.

— Аз… аз… Съжалявам! — каза Уилоу. — Бяха твърде много, Елора!

— Дръж се, Дребосък! — Мадмардиган го вдигна и го взе на ръце като дете.

В същия миг триумфиращият рев на Каел прогърмя в кулата и над двора. Той се появи в рамката на вратата, вдигнал високо в металния си юмрук малката фигурка на Елора Данан. Изпод маската на шлема му се разнесе нов рев, този път от ярост, като видя Сорша на страната на Мадмардиган. Той размаха огромния си меч към тях и към Уилоу.

— Сега имаме детето! Убийте ги! Връщаме се в Нокмаар!

Копията и мечовете се отдръпнаха от Мадмардиган. Стрелците поставиха стрелите на лъковете и опънаха тетивата им, за да изпълнят заповедта на Каел. Но стрелите никога не полетяха. В този момент се случи последното събитие в тази необикновена битка. В тишината, последвала заповедта на Каел, прозвуча ясният зов на боен рог, а след него и грохотът на приближаващи се коне.

Уилоу изтри кръвта от очите си. През разтворените порти на Тир Аслийн, над войниците от Нокмаар, които панически бягаха към конете си, той видя да се развява знамето на Галадорн. Конниците се приближаваха в галоп, разгърнати във верига, а в средата, една огромна фигура с червена брада, сочеше с меча си право в портата на замъка.

— Айрк Таубауер! — Мадмардиган завъртя меча над главата си и закрещя от възторг.

Войските на Нокмаар се разпръснаха пред лицето на атаката, която ги приближаваше неумолимо. Всеки се опитваше да се докопа до кон. След всичко, през което бяха преминали, те не изгаряха от желание за среща с мъжете на Айрк.

Конят на Каел пръв премина през портата, като стъпка войниците, които бяха закъснели да се отдръпнат. Генералът беше увил Елора в плаща си. Той препускаше бясно, наведен над врата на коня си. Четирима от офицерите му бързо го последваха.

Айрк изпрати група ездачи след тях, но със замряло сърце Уилоу видя, че Каел е взел твърде голяма преднина. Щеше да успее да обходи преследвачите си във фланг и да стигне невредим в Нокмаар, преди някой да го настигне.

През следващите пет минути остатъците от Нокмаарската войска паднаха, пометени от пристъпа на армията на Галадорн.

Уилоу се измъкна от прегръдката на Мадмардиган, обърна се и се опря на една колона. Не можеше да гледа. Не желаеше да гледа кланета. Беше му лошо. Беше се нагледал на безсмислена смърт и ужаси. Той горещо желаеше да се прибере у дома, в спокойствието на Меандъра Угфуд. Щеше да седне на брега на Фриин и да остави спокойната река да прочисти паметта му. Единственото, което желаеше бе да предпази Кайя и децата си от цялото знание на този луд свят на Дайкини. Завинаги! Но все пак, през красивите мисли за Долината на Нелвините се промъкваше незаличимия образ на Каел. Ужасяващият шлем, черният жребец и Елора Данан, вдигната високо като трофей в големия метален юмрук.

Уилоу знаеше, че никога не ще може да защити хората, които обича, докато на земята живееха такива като Каел, докато съществуваха силите, превърнали ги в това, което те бяха.

Още щом дорестата кобила на Айрк Таубауер пресече портата на замъка, Уилоу избърса кръвта от лицето си и извика:

— Айрк! Трябва да отидем в Нокмаар!

Мадмардиган седна и свали златния шлем. Той се усмихна уморено на стария си приятел.

— Какво ще кажеш за една малка разходка сред природата, Айрк?

— Реших, че може да си се почувствал самотен, но виждам, че съм сгрешил — Айрк посочи към Сорша с меча си. — Какво значи това?

— Тя спаси живота ми, Айрк. Остава с нас.

От кожената чанта на седлото на Айрк се надигна писклива глъчка на одобрение. „Вярно! Съвършено вярно! Дребосъкът знае какво говори! Трябва да се препуска! На атака! Щурмувайте!“

От чантата изскочиха Франджийн и Руул.

— Поздрави, Уилоу!

— Не се бой, Уилоу! Ние сме с теб! Както винаги!

Една бяла коза изприпка към тях.

— Никакво бавене! — каза Фин Разиел. — Към Нокмаар!