Уейлънд Дрю
Уилоу (8)

ГЛАВА ОСМА
ФИН РАЗИЕЛ

Призори Франджийн ги поведе по една пътека, водеща към просторна зелена долина. За известно време кафявчовците бодро подскачаха пред Уилоу, но крясъците и шумовете на събуждащата се гора скоро ги накараха да се скрият в джобовете на палтото му. Нелвинът вървеше толкова приведен от товара си, че погледът му падаше на крачка пред него.

Изведнъж пред очите му се появиха кожени ботуши, после лилав халат, после…

— Мадмардиган! — Уилоу седна на земята от изненада.

— Здрасти, дребосъче — Мадмардиган стоеше подпрян на една тояга пред него.

— Аз мислех, че вече си много далече! Какво правиш тук?

— Спрях да си почина и вие ме настигнахте.

— Радвам се, че пак сме заедно — Уилоу свали кошничката от гърба си, а кафявчовците изскочиха от джобовете му и доста театрално започнаха да си бършат челата.

— Ох, тежка работа! — въздишаше Франджийн. — Да даваш указания, да показваш пътя, да следиш да не се отклони — отговорности, отговорности!

— Мадмардиган, имаме нужда от теб — Уилоу вдигна въпросително очите си.

— Така ли? Нали мислех само за себе си, не знаех как да се грижа за малки деца… — Мадмардиган пое Елора и се усмихна. — Малката е чудесна, а и ти не си лошо дребосъче, но тези двамата… у-уф! Кафявчовци! Я си спомни само, как ме обидиха!

— Слушай — Уилоу се изправи бавно, — ние съжаляваме, много съжаляваме.

Франджийн и Руул кимнаха мълчаливо.

— Ако дойдеш с нас, ние ти обещаваме да не те обиждаме повече. Няма и да ти досаждаме, ще видиш.

Мадмардиган не отговори веднага, а после не без насмешка каза:

— Голяма дружина сме, няма що! Един дребосък, едно бебе и две джуджета! Ако пак се стигне до бой, ясно е кой ще участва и кой не, нали?

— Точно така, ясно е — отвърна Руул с ококорени очи.

— Ти го каза, ти го каза — побърза да се съгласи Франджийн.

— Е, добре, ще вървим заедно до края на долината, а после? — попита Мадмардиган.

— После… после на северозапад, към езерото на Фин Разиел — каза Франджийн.

Мадмардиган изглеждаше раздразнен от отговора.

— Ех, че лош късмет! И аз отивам точно натам. Ще вървим заедно до езерото, но само дотам. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — отвърна Уилоу от името на всички.

— Имаш ли нещо против, ако… — Франджийн мърдаше пръстенца към джобовете на Мадмардиган.

— Да! Имам! — той остави Елора в кошничката и взе тоягата си. — Само това остава сега, да плъпнат кафявчовци по мене.

Уилоу им кимна уморено и от немай-къде отново ги прие при себе си.

След като стигнаха до края на долината, те се изкачиха към гъстите гори и продължиха на северозапад, като с мъка си проправяха път.

На два пъти в далечината се мярнаха Нокмаарски ездачи и кучета-убийци, но те явно следваха фалшива следа, защото изчезнаха в мъглите съвсем не в тяхната посока.

След изморителния целодневен преход вечерта спряха на лагер и запалиха малък огън на една закътана полянка. Не се чуваха никакви враждебни шумове, клоните и въглените тихо пращяха и скоро след като хапнаха птичи яйца, гъби и шепа боровинки, Мадмардиган и кафявчовците се унесоха в сън. Една лисичка се промъкна покрай тях, погледна ги с блестящите си очи, а после внимателно нахрани малката в ръцете на Мадмардиган и изчезна така незабелязано, както се беше появила.

Сгушен пред огъня, Уилоу гледаше прехласнат фееричната, танцуваща плетеница на ярките пламъци и усети дълбоко в сърцето си прилив на сила и увереност. Окуражен и приятно изненадан, той измъкна вълшебната пръчица от скришния джоб и я размаха пред очите си. Случайната фигура, която тя очерта, остана да блести с искряща светлина за известно време, а после се превърна в рой сребристи прашинки. Уилоу написа своето име, а след това имената на Кайя, Мимс и Ранон и остана очарован, когато ги видя да блещукат на фона на звездното небе. Да вярва в себе си — ето какво трябваше да прави, нали така му беше казал и Великият Заклинател.

Уилоу се изправи бързо, стисна вълшебната пръчица с две ръце и я насочи към едно цъфтящо ябълково дърво.

— Таута лаукаток, таута — мърмореше той магическите думи, за да даде дървото обилен плод още същия миг.

Вместо ябълки обаче, заклинанието предизвика силна експлозия, която преметна Уилоу и го запрати в клоните на най-близкото дърво. Със светкавичен скок Мадмардиган се изправи на крака, огледа се и бързо разбра каква е работата, като видя пръчицата на тревата и безпомощно ритащия си спътник, закачен на дървото.

— Хей, Уилоу! — разтревожено каза той. — Май си направил грешка, а? Не си играй на магьосник повече, моля те. Освен че може да се нараниш, вдигаш много шум.

Мадмардиган свали зашеметения Нелвин от дървото и го сложи до себе си край огъня. Уилоу се успокои и задряма, но после цяла нощ викаше и стенеше в съня си — гонен, хапан и ужасяван от троли и кучета-убийци. На сутринта се събуди кисел и се заяждаше с всички през целия ден. Настроението му се разведри едва когато зърнаха в далечината спокойната и блестяща повърхност на желаното езеро.

Малко островче се къпеше в тихите води близо до брега. В южния край водата се спускаше в прекрасен водопад, а в източния се виждаха разпръснатите къщурки на малко селце.

— Рибарско село — пискливо се обади Франджийн от джоба на Уилоу. — Там ще намерим лодка, оставете ме да ви водя.

— Франджийн, ти сигурен ли си, че това е езерото на Фин Разиел? — мръщеше се Уилоу.

— Разбира се. Не си ли спомняш какво каза Чарлиндрея.

— Спомням си, но… много време е минало, може да е умряла.

— Умряла ли? — Руул и Франджийн гледаха Уилоу като че ли беше малоумен. — Невъзможно! Вълшебниците никога не умират просто ей така, никога!

— Но какво, ако…

— Стига, стига! Сега няма време за глупави въпроси. Щом стигнем, ще се увериш, че съм прав — с тези думи Франджийн скочи на земята и ги поведе уверено напред.

Не след дълго селото се изправи пред тях, но Уилоу се почувства някак странно притеснен. Не се чуваха обичайните сутрешни шумове и олелия, не се виждаха хора около къщите, нито пък лодки на пристаните — никъде не се мяркаше жива душа.

Щом стигнаха до първите дворове Мадмардиган ги спря и им направи знак да не мърдат от местата си, после бързо и безмълвно, като ловуващо животно, се прокрадна напред. След малко той отново се появи и им съобщи неприятната новина, че селото е напълно изоставено, и то много отдавна.

— Всичко си е на мястото — покъщнина, лодки, инструменти, оръжия — и по всичко личи, че хората са избягали презглава, без да помислят да вземат нещо със себе си, освен децата, разбира се, и по-ценните предмети. Лодките са прогнили и разсъхнати, но аз намерих една запазена в центъра на селото. Предполагам, че ще свърши работа. Хайде, елате да ви заведа.

Мадмардиган се обърна и тръгна, без да дочака отговор. Лодката наистина се оказа добра. Пренесоха я с доста труд и пуфтене и я спуснаха в огледалното езеро.

— Сбогом, дребосъче! — каза боецът. — На добър час!

— Ти няма ли да дойдеш с нас? — с неприкрито разочарование попита Уилоу.

— Не, приятелче. Вече сте в безопасност, Фин Разиел ви чака на острова. Освен това всички тези магии, вълшебници, орисии, пръчици… Аз съм войн, знаеш, ще се боря с Бевморда по моя си начин — той се засмя и потупа дръжката на стар ръждясал меч, който беше намерил захвърлен в една от рибарските колиби. — Хайде, скачай сега вътре и аз ще я отблъсна.

Лодката се плъзна леко напред и макар че пропусна малко вода, явно щеше да издържи краткото плаване до островчето. Мадмардиган я изпрати с очи, махна за сбогом и с бързи крачки се загуби между къщите.

В това време Уилоу беше зает с нагласяването на веслата. Кошничката с Елора стоеше в скута му, а Руул и Франджийн зяпаха с любопитство в прозрачната вода. Без да забележат, едно момче изплува от езерото и ги попита:

— Какво правите тук?

Изненадата им беше толкова голяма, че в първия миг изобщо не реагираха. После кафявчовците мълниеносно се скриха на дъното на лодката, а Уилоу сграбчи Елора и с треперещ глас се заоправдава:

— Ами, ние я взехме тази лодка от селото. Нямаше кого да попитаме, но ще я върнем. Само ще се разходим до острова и веднага ще я върнем.

Момчето се показваше до кръста от водата, сламенорусо, загоряло от слънцето, то фиксираше Уилоу със сините си очи и се усмихваше.

— Не знаете ли, че островът и всичко наоколо е прокълнато? — попита то кротко. — Кралица Бевморда контролира и пази със своята магия езерото от натрапници.

— Прокълнато?! — Уилоу не вярваше на ушите си. — Но в легендата не се споменава за проклятие. Фин Разиел… — той не довърши, защото момчето се гмурна във водата, без да го изслуша.

— Странно момче — Франджийн се беше престрашил да изпълзи до борда на лодката и въртеше страхливо очички.

— Това плаване ще е опасно за Елора — с тревога промълви Уилоу.

— То ще е опасно и за нас — клатеха глави Руул и Франджийн, — но ти, ти трябва да продължиш. Чарлиндрея те е натоварил с важна мисия, не забравяй. Върни ни на брега с малката, ние ще я пазим, докато си дойдеш.

Уилоу неохотно загреба назад.

Скриха детето в една по-запазена колиба и след като го пови и целуна, той пак се отправи към лодката.

Сърцето му се свиваше от лошо предчувствие. Тежки буреносни облаци се задаваха от хоризонта, прозрачната преди вода беше станала белезникава и мътна, вятърът се усилваше. С мъка въртеше Уилоу греблата и се напрягаше здравата, защото езерото сякаш оказваше съзнателна съпротива. Мъгли плъзнаха и скриха брега от погледа му дълго преди да достигне острова. Разколебан и уморен, той най-после стъпи на стръмния и каменист бряг.

— Фин Разиел! Къде си! Излез, моля те. Помогни ни! — викаше Уилоу във всички посоки.

Черните облаци се надвесиха над острова, ята мрачни птици прелитаха ниско над главата му, но никой не му отговаряше.

— Моля те, моля те, Фин Разиел! — не преставаше да вика той вече съвсем отчаян.

— Върви си у дома! Махай се! Ти луд ли си да идваш тук! — дочу изведнъж Уилоу тънко и досадно гласче. — От клоните на близкото дърво го гледаше с живите си и интелигентни очи едно много прилично на катерица животинче. — Кой си ти? Какво искаш?

— А-аз съм Уилоу Угфуд. Дойдох да намеря Фин Разиел, Великата Вълшебница.

— Това съм аз! Аз съм Разиел!

— Какво! Това не може да бъде истина!

— Истина е! — животинчето скочи на земята. — Бевморда първо ме заточи на този остров, а после ме преобрази.

— Но в легендата не се казва, че…

— Легендата, легендата! Кажи ми сега, защо си рискувал живота си с това идване дотук?

— Донесох вълшебната пръчица на Чарлиндрея, ето! — Уилоу я измъкна от скрития си джоб и тя заблестя в ръката му.

— Чарлиндрея! — изписка радостно Фин Разиел. — Значи предсказанието се е сбъднало, владетелката на всички кралства — Елора Данан — се е родила!

— Да, тя е там на брега и има нужда от твоята помощ, Разиел.

— Бързо тогава! Бевморда знае, че пръчицата е тук. Сега тя ще се постарае да унищожи и теб, и детето по всевъзможен начин. Към лодката, не губи време. Да се махаме оттук, преди да е станало съвсем късно.

— Разиел, погледни езерото! Бурята! — опитваше се да надвие Уилоу виещия вятър.

— Не мисли! Вярвай ми! Греби с пълни сили, животът ти зависи от това, Уилоу Угфуд!

Малкият Нелвин се надвеси над веслата и се хвърли всред бушуващите вълни, сигурен, че никога повече няма да види любимото си семейство.

— Убий го! — изпищя пронизително Фин Разиел изведнъж. — Убий го!

— Какво? — грохотът на вълните отнесе думите й и Уилоу нищо не разбра.

— Убий го! — изпищя отново тя, сочейки русокосото момче, което се катереше в лодката зад Уилоу.

— Какво? Да убия това невинно момче ли?

— Да, да! Това не е момче, отвори си очите!

Уилоу погледна за миг малко по-съсредоточено и се втрещи от ужас. Сините очи се бяха налели с кръв, жадни за убийство. Между усмихнатите устни блестяха хищни зъби, краката и дланите му бяха покрити с ципи и люспи.

Уилоу замахна с едно от греблата, но съществото се изсмя и скочи в побеснялата черна вода.

— Свършено е с нас! — жално проплака Фин Разиел и преди Уилоу да разбере какво всъщност става, съществото ги нападна отново.

Този път то беше огромно, зиналата му уста погълна носа на лодката и с рязко движение я преобърна. Уилоу падна с главата напред сред ревящите, разбиващи се вълни и отчаяно зарита с ръце и крака в последен опит да спаси живота си. Обзе го шемет и страхът внезапно отстъпи пред някаква необичайна тишина, в която всичко се движеше бавно като насън. Последното, което си спомняше, беше, че когато видя чудовището да напада за трети път, той събра сетни сили и хвърли срещу него един от магическите жълъди.

Когато се опомни, гласът на Фин Разиел радостно го зовеше. Тя се беше вкопчила в преобърнатата и разбита лодка и му махаше с лапки. Вълните и бурята значително бяха утихнали и Уилоу инстинктивно и след доста мъки доцапа до нея.

— О, Уилоу! Как само се вкамени онова отвратително чудовище и потъна без звук тъкмо когато си мислех, че е дошъл краят ни!

Уилоу нямаше сили да отговори, само се усмихваше щастливо. Невидимо течение ги отнесе полека до брега, където Руул и Франджийн чакаха тревожни и възбудени. От колибата долиташе радостният смях на Елора и плясъкът на малките й ръчички.

— Не разбирам глупавата ти усмивка, Уилоу. Разби лодката, едва не загина, а на всичкото отгоре не водиш Фин Разиел — недоволстваше Франджийн.

— Аз съм Разиел, идиот такъв! Кажи му, Уилоу! — катеричката махаше опашка и нервно кръстосваше напред-назад.

— Боже, каква е малка и космата, а и зла, както изглежда! — неодобрително и заядливо каза Руул.

— Бевморда я е преобразила, Руул, но това е самата Фин Разиел, колкото и да не ти се вярва — отвърна помирително Уилоу.

— Хайде стига! — прекъсна ги Фин Разиел. — Извади вълшебната пръчица и кажи заклинанието.

— Заклинанието ли?

— Какво искаш да кажеш с това „Заклинанието ли?“, Уилоу? Нали си магьосник?

— Е, не съвсем… не още. Аз съм селянин, знам разни трикове. Но, ако ти ме научиш…

— Селянин? Трикове?! Чарлиндрея ми е изпратила някакъв селянин! Това е истинска лудост!

— Добре де, научи ме, не ми се карай. Аз ще се опитам да върна предишния ти образ, обещавам ти. След толкова присмех, обиди и гонения, в който половин дузина пъти едва не загубих живота си, нямам желание сега да слушам незаслужени упреци.

— Имаш право… Да започваме тогава.

Уилоу посегна да извади вълшебната пръчица, но в този момент очите му се спряха върху една червенокоса млада жена, която го гледаше напрегнато с ръце на кръста — „Сорша“, сети се той изведнъж и замръзна на мястото си.

Няколко Нокмаарски конници се задаваха между къщите. Пред тях с окървавено лице и изпокъсани дрехи крачеше Мадмардиган. Ръцете му бяха здраво вързани на гърба.