Филип Пулман
Кехлибареният далекоглед (35)

35.
Далеч отвъд хълмовете

Дошъл е рожденият ден на живота ми, любовта е дошла…

Кристина Росете

— Доктор Малоун — каза Лира на сутринта, — с Уил трябва да потърсим демоните си. Когато ги намерим, ще знаем какво да правим нататък. Но не можем повече да сме разделени, затова ще тръгнем да ги търсим.

— Накъде ще тръгнете? — попита Мери.

Очите й бяха подпухнали от безсъние. Двете с Лира бяха на брега и докато момичето се миеше, тя внимателно оглеждаше пясъка за следи. Досега не беше открила нищо.

— Не знам — сви рамене Лира. — Но са някъде наблизо. Веднага след битката те избягаха от нас, сякаш вече не ни вярват. Е, не мога да ги упреквам… Но те са някъде тук, мисля дори, че ни се мярнаха един-два пъти, така че може и да успеем да ги намерим.

— Чуй първо какво ще ти кажа…

Мери й разказа неохотно какво беше видяла през нощта. Докато говореше, към тях се присъедини и Уил. Двамата с Лира слушаха напрегнато.

— Може да е някой пътешественик и случайно да е открил прозорец — предположи Лира, когато Мери привърши разказа си. — Нали и с бащата на Уил е станало така… Кой знае колко прозорци има, за които не сме чували! Аз си мисля, че щом си е тръгнал, значи не е имал лоши намерения, нали така?

— Не знам, но тази работа не ми харесва. И ме е страх да ви пусна сами — или по-скоро, щеше да ме е страх, ако не знаех през колко по-страшни неща сте преминали… Ох, не знам, но ви моля да внимавате! Отваряйте си очите. Поне в прерията няма как да не забележите отдалече, ако се приближи някой…

— И ако видим някого, ще можем бързо да избягаме в друг свят, преди още да е наближил — добави Уил.

Двамата бяха твърдо решени да тръгнат и Мери нямаше никакво желание да спори.

— Поне ми обещайте, че няма да навлизате сред дърветата. Ако този мъж още се навърта наоколо, може да се крие в някоя гора и да не го видите навреме, за да избягате.

— Обещаваме! — заяви Лира.

— Добре тогава, ще ви сложа храна, ако ви се наложи да се забавите до довечера.

Мери им приготви няколко питки, сирене и някакви сладки червени плодове, които утоляваха жаждата, уви всичко в чисто платно и го омота с връвчица, та да могат да го носят през рамо.

— На слука — пожела им тя. — И умната!

Все още се тревожеше, затова остана загледана в тях, докато се скриха от погледай.

— Тя сигурно се чуди дали някога ще може да се върне у дома каза Лира по някое време. — И дали лабораторията й още ще е нейна, когато се върне. А може би тъгува за мъжа, в когото е била влюбена.

— М-мм… — неопределено изръмжа Уил. — А мислиш ли, че ние някога ще се върнем у дома?

— Не знам. Пък и не съм съвсем сигурна, че имам дом. В „Джордан“ може вече да не ме приемат, а не мога да живея с мечките или с вещиците. Може да отида при циганите. Нямам нищо против, стига да ме искат.

— А какво ще кажеш за света на лорд Азриел? Не искаш ли да живееш там?

— Забрави ли, че нищо няма да се получи?

— Защо?

— Спомни си какво каза духът на баща ти точно преди да излезем. Че демоните могат да живеят дълго само в собствения си свят. Лорд Азриел — баща ми, де — може да не е помислил за това, защото не е знаел достатъчно за другите светове… Цялата тази храброст, това изкуство — изрече тя замислено, — всичко да отиде на вятъра!

Не след дълго двамата стигнаха върха на възвишението и спряха да се огледат.

— Уил — прехапа устни Лира, — а ако не ги намерим?

— Ще ги намерим. Чудя се само как ли изглежда демонът ми.

— Нали видя. Аз го пренесох — рече тя и се изчерви.

Да докоснеш нещо толкова интимно като чужд демон, се смяташе за най-грубо нарушение на приличието. И не само правилата на добрия тон го забраняваха — имаше нещо по-дълбоко, което приличаше на срам. Бузите на Уил пламнаха — виждаше се, че го съзнава не по-зле от Лира. Трудно беше да се каже дали изпитва и онова вълнение, примесено със страх, което я беше връхлетяло така ненадейно предната вечер, а сега я обсебваше отново.

Двамата продължиха пътя си, обзети от внезапен свян. Но Уил не би се оставил това да надделее.

— Кога демонът престава да променя формата си? — попита той.

— Горе-долу… на нашата възраст и малко по-късно. Понякога е нужно и повече време. Ние с Пан често сме си говорили за това и сме се чудили какъв ли ще бъде…

— И никой ли не може да предположи?

— Не и докато си дете. Когато пораснеш, започваш да се замисляш… Възможностите са много, но обикновено накрая се стига до форма, която ти подхожда. Нещо, което отразява същността ти. Ако демонът ти е куче, това означава, че правиш каквото ти се каже, знаеш кой командва, изпълняваш заповеди и опитваш да се харесаш на началниците. Много от слугите имат демони кучета. Това помага да разбереш какво представляваш и за какво те бива. А хората в твоя свят как разбират какво представляват?

— Не знам. И изобщо, знам много малко за моя свят. Умея да пазя тайна, да се спотайвам и да се крия, но почти нищо не знам… за големите, за приятелите. За любовта. Мисля, че да имаш демон никак не е леко, защото всеки ще разбере какво представляваш само като го погледне. А аз обичам да пазя тайна и да не се набивам на очи.

— В такъв случай демонът ти може би ще е животно, което обича да се крие. Или някое от онези животни, които приличат на други — например пеперуда, която за маскировка прилича на оса. В твоя свят сигурно има такива животни — в моя ги има, а ние толкова си приличаме с вас.

Двамата замълчаха. Свежото прозрачно утро къпеше в светлина света около тях. Докъдето поглед стигаше, саваната се простираше златистозелена и пуста. В целия свят като че нямаше други хора, освен тях.

— Всъщност тя не е съвсем пуста — внезапно каза Лира.

— Говориш за онзи човек?

— Не. Знаеш за какво говоря.

— Така е. В тревата виждам някакви сенки… може би птици.

От време на време нещо се стрелкаше около тях, но беше по-лесно да се види с крайчеца на окото, отколкото, ако го гледаш направо. Уил й го каза.

— Това е способност с обратен знак — обясни Лира.

— Какво?

— Поетът Кийтс го е казал. Доктор Малоун знае. То е като да тълкуваш алетиометъра. Нали и ти така си служиш с ножа?

— Да, нещо такова. Но си помислих, че може да са демоните.

— И аз, но…

Тя сложи пръст на устните си. Уил кимна.

— Виж! — посочи той. — Едно от онези паднали дървета.

Беше дървото на Мери. Те се приближиха предпазливо, като не откъсваха поглед от горичката — да не би още някое да падне. В такова спокойно утро, в което само вятърът люлееше тревите, им се виждаше невероятно, че такова мощно дърво се е сгромолясало. Огромната му зелена корона се извисяваше като приказен палат над главите им.

Внезапно Лира сграбчи ръката на Уил.

— Тихо! — прошепна тя. — Не поглеждай! Сигурна съм, че са горе. Видях нещо да мърда и съм готова да се закълна, че беше Пан…

Ръката й беше топла и това го развълнува повече от листата и клоните над тях. Той обаче се овладя и плъзна разсеяно поглед към хоризонта, докато вниманието му беше насочено към дървото. Да, права беше! Сред клоните се спотайваше нещо, което не беше дърво, а до него още едно.

— Да се махаме! — прошепна. — Ще се отдалечим, да видим дали ще ни последват…

— А ако не тръгнат след нас? — попита Лира. — Добре де, да опитаме…

Те се престориха, че се оглеждат, дори понечиха да се качат на един клон, но се отказаха, поклатиха глави и се отдалечиха.

— Защо не можехме да погледнем назад! — възкликна Лира, след като изминаха няколкостотин крачки.

— Продължавай да вървиш. Те ни виждат и няма да се изгубят. Когато решат, сами ще дойдат.

Двамата се отклониха от каменното шосе и нагазиха в тревите, огласени от милионния хор на армията пъплещи, скачащи, летящи, бръмчащи и свирещи насекоми.

Известно време вървяха мълчаливо. Лира първа наруши тишината.

— Какво мислиш да правиш нататък, Уил?

— Мисля да си ида у дома — отвърна той.

Стори й се, че долавя колебание в гласа му. А може би така й се искаше?

— Ами ако онези мъже още те търсят?

— И по-страшни неща сме виждали — след всичко това…

— Така е… Но аз исках да ти покажа колежа „Джордан“, Блатата. Исках…

— Да — прекъсна я Уил. — И аз исках… Дори и в Читагазе бих отишъл пак. Хубав град и ако Привиденията са си отишли… Но майка ми е сама. Трябва да се върна у дома и да се грижа за нея. Аз просто я оставих на ръцете на госпожа Купър, а не е честно спрямо тях.

— Не е честно и спрямо теб.

— Така е — съгласи се момчето, — но е различно. То е като земетресение или ураган. Може да не е честно, но няма кого да обвиниш. А аз оставих майка си с една възрастна жена, която също не е много добре. Пак не е честно, но по друг начин. Трябва да се върна у дома. Само че може да се окаже трудно. Ако тайната е разкрита… Госпожа Купър едва ли е била в състояние да се грижи за мама през цялото време, особено, ако тя е изпаднала в едно от онези състояния, когато всичко я плаши. Може би й се е наложило да потърси помощ, а това означава, че когато се върна, могат да ме пратят в някое заведение…

— Какво? В сиропиталище?

— Мисля, че такъв е редът. Не знам, но ми се струва ужасно.

— Можеш да избягаш с помощта на ножа, Уил! И да дойдеш в моя свят!

— Трябва да остана там, за да бъда близо до нея. Когато порасна, ще мога да се грижа за нея както трябва, в собствената си къща. Тогава никой няма да ми се меси.

— Мислиш ли, че ще се ожениш?

Той не каза нищо, но Лира знаеше, че мисли за това.

— Не мога да кажа още отсега — най-сетне изрече Уил. — Но тя трябва да разбира… Не, не мисля, че в моя свят има такава. А ти ще се омъжиш ли?

— И аз не знам — каза тя и гласът й трепна. — Не и за някого от моя свят, мисля.

Те бавно вървяха към хоризонта. Имаха цялото време на света цялото време, което светът имаше.

— Ще задържиш ножа, нали? — попита Лира по някое време. Значи ще можеш да идваш в моя свят…

— Разбира се. Никога не бих го дал на друг.

— Не поглеждай назад — предупреди тя, без да забавя крачка. Ето ги пак! Отляво.

— Вървят след нас! — зарадвано възкликна Уил. — Тихо!

— Така си и мислех! Добре, сега ще се правим, че ги търсим, и ще надничаме на най-невероятни места.

Това се превръщаше в игра. Скоро стигнаха до някакво езерце и започнаха да търсят из тръстиките и калта, като си подмятаха, че демоните им сигурно са приели формата на жаби иди водни бръмбари, а може би плужеци. Лира вдигна голям шум около някаква мравка, която уж била настъпила, и с престорено съчувствие я питаше защо не иска дай говори, след като толкова много прилича на Пан, че просто не може да не е той.

Но в един момент, когато беше сигурна, че не я чуват, тя се наведе към Уил и прошепна на ухото му:

— Наистина ли трябваше да ги оставим? Кажи ми, че нямахме друг избор!

— Да, трябваше. За теб беше по-тежко, отколкото за мен, но нямахме избор. Ти беше обещала на Роджър и трябваше да изпълниш обещанието си.

— А и ти трябваше да говориш с баща си още веднъж…

— И да ги освободим всичките.

— Така е. И се радвам, че успяхме. И Пан ще се радва един ден, когато аз умра. Направихме нещо много хубаво.

Слънцето се беше вдигнало високо, въздухът стана по-топъл и те започнаха да си търсят сянка. Към обяд се озоваха в подножието на висок хълм. Когато стигнаха върха, Лира се хвърли на тревата и заяви:

— Слушай, ако скоро не открием някаква сенчица…

От другата страна на хълма се гушеше малка долчинка, гъсто обрасла с храсти, и двамата предположиха, че може да се намери и извор. Спуснаха се по склона и там сред глогините и тръстиките откриха малко изворче, бълбукащо между скалите.

Потопиха запотените си лица във водата и пиха с наслада, после тръгнаха надолу по течението. С всяка крачка поточето ставаше все по-широко и буйно.

— Как ли го прави? — изумена изрече Лира. — Отникъде не се влива вода, но тук е по-широко, отколкото горе!

Уил, който наблюдаваше с крайчеца на окото двете следващи ги сенки, забеляза как те прескочиха през трънаците и се спотаиха в храсталака. Той само посочи с ръка нататък, като в същото време обясняваше:

— Просто тук водата тече по-бавно и затова се събира във вирчета… Скриха се ей там! — прошепна и кимна към малка китка дървета в подножието на хълма.

Сърцето на Лира биеше така лудо, че тя усещаше пулса в гърлото си. Двамата се спогледаха продължително, после се обърнаха и тръгнаха по течението на потока. Храсталакът ставаше все по-гъст. Водата минаваше през зелени тунели и излизаше на изпъстрени с цветя полянки, за да потъне отново в зеленината.

В подножието на хълма поточето навлизаше в малка горичка от сребристи дървета.

 

 

Отец Гомес наблюдаваше от върха на хълма. Не беше никак трудно да ги следва — независимо от убеждението на Мери, в откритата савана имаше доста места, където можеше да се скрие, а сред конопените дървета и смолистите храсти беше още по-лесно. Момчето и момичето често се оглеждаха, сякаш подозираха, че някой ги следи, и той трябваше да ги следва от разстояние, но с напредването на деня те като че станаха по-непредпазливи и спряха да обръщат внимание на околността, погълнати един от друг.

Колкото и да е странно, отец Гомес не искаше да нарани момчето. Мисълта, че може да причини зло на невинен, го изпълваше с ужас. Единственият начин да бъде сигурен, че няма да сбърка, беше да се приближи повече, а това значеше да ги последва в горичката.

Той се спусна предпазливо надолу по потока. Демонът му, зеленият бръмбар, летеше над главата му и изследваше въздуха. Зрението му беше по-слабо от това на човека, затова пък обонянието му беше великолепно. Той избързваше напред, после кацаше на някой клон и чакаше мъжа да се приближи, за да литне отново. Сетивата му улавяха миризмата на момчето и момичето и отец Гомес за кой ли път благослови Бога за отредената му мисия, защото вече беше сигурен, че те са на път да извършат смъртен грях.

Най-сетне ги видя. Тъмнорусата коса на момичето просветваше между дърветата. Приближи се още малко и свали пушката от рамо. Оръжието имаше телескопичен мерник, с чиято помощ мишената се проясняваше и увеличаваше. Да, ето я, спря и погледна назад. Видя изражението й и не можа да разбере как е възможно толкова обсебен от злото, да сияе така от надежда и щастие.

Това го обърка и го накара да се поколебае, а после мигът беше пропуснат и двете деца се скриха сред дърветата. Е, нямаше да отидат далеч. Последва ги крадешком, като в едната ръка държеше пушката, а с другата пазеше равновесие, докато се промъкваше край потока.

В този миг отец Гомес беше толкова близо до успеха, че за пръв път се замисли какво ще прави след това и дали в небесното царство няма да са по-доволни, ако остане да покръсти този свят, вместо да се върне в Женева. Първата му работа, тук щеше да бъде да убеди четирикраките, които явно имаха някакви зачатъци на разум, че навикът им да се возят на колела е гаден и сатанински и е в разрез с Божията воля. Успееше ли, спасението щеше да последва бързо.

Той стигна до подножието на хълма, където започваше горичката, и тихо пусна пушката на тревата.

Ослуша се. Да, ето ги! Бяха спрели.

Отец Гомес се наведе да вдигне пушката…

И внезапно дъхът му секна. Нещо стисна демона му и го повлече, изтръгна го от полезрението му.

Но наоколо нямаше нищо! Къде беше бръмбарът? Болката го сряза като с нож. Чу писъка на демона си и се замята диво, търсейки го с поглед.

— Стой на място — чу се глас от въздуха — и не вдигай шум. Демонът ти е в ръката ми.

— Но кой… къде си? Кой си ти?

— Името ми е Балтамос — отвърна гласът.

Уил и Лира мълчаливо навлязоха в гората, следвайки потока, и не след дълго се озоваха в центъра й.

В средата имаше малка полянка, застлана с мека трева и мъх. Клоните се преплитаха над главите им и почти закриваха слънцето, само тук-там през гъстия листак се промъкваше някой случаен лъч и танцуващите слънчеви зайчета изпъстряха тревата със сребърни и златни петна.

Беше тихо. Само ромонът на поточето и шумоленето на листата нарушаваха тишината.

Уил остави вързопчето с храна, а Лира пусна раницата си на тревата. От демоните им нямаше и следа. Бяха съвсем сами.

Събуха обувките и чорапите си и седнаха върху зеленясалите камъни край потока. Когато потопиха крака в студената вода, през тях премина тръпка на удоволствие.

— Гладен съм — каза Уил.

— И аз — кимна Лира, но усещаше и още нещо, едновременно щастливо и болезнено чувство, което напираше в нея, но тя не можеше да определи какво е.

Те разгърнаха платното и хапнаха хляб и сирене. Кой знае защо ръцете им бяха бавни и непохватни, а храната нямаше вкус, макар питките да бяха прясно опечени и с хрускава коричка, а сиренето солено и добре узряло.

Лира взе един от дребните червени плодове.

— Уил… — повика го с разтуптяно сърце. И нежно поднесе плода към устните му.

В очите му прочете, че е разбрал какво прави и не се осмелява да заговори от щастие. Пръстите й още бяха на устните му и той усети трепета им. Вдигна ръка и задържа нейната, но никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Бяха смутени и опиянени от щастие.

Като две пеперуди, непохватни и също толкова безтегловни, устните им се докоснаха. И още преди да са осъзнали случващото се, те вече бяха вкопчени в прегръдка и притискаха едно в друго разгорещените си лица.

— Помниш ли какво каза Мери? — прошепна той. — Когато харесваш някого, веднага го разбираш… Тогава, в планината, преди да те отвлекат… Ти спеше, а аз казах на Пан…

— Чух — промълви Лира. — Бях будна и исках да ти кажа същото. Вече знам какво изпитвам към теб от самото начало. Обичам те, Уил, обичам те…

Думите й го хвърлиха в трепет. Зацелува разгорещеното й лице, шепнейки същите думи, вдъхвайки аромата на тялото й и на косите с дъх на мед. Влажните й устни още пазеха вкуса на малкия червен плод.

Около тях светът сякаш беше затаил дъх.

Балтамос беше скован от ужас.

Той побягна нагоре по потока, по-далеч от дърветата, стиснал в ръка драскащия, жилещ и хапещ демон, с единственото желание да се скрие от човека, който го следваше като обезумял.

Не биваше да му позволява да го стигне. Знаеше, че отец Гомес ще го убие, без да се замисли. Ангел от неговия ранг не можеше да се мери физически с човек, дори да беше здрав и силен, а Балтамос не беше нито едното, нито другото. Беше сломен от мъка по Барух и от срам, че е изоставил Уил. Вече нямаше сила дори да лети.

— Спри, спри! — извика мъжът. — Моля те, не бягай! Не мога да те видя… Хайде да поговорим, искаш ли? Само не наранявай демона ми, умолявам те…

Всъщност демонът беше този, който нараняваше Балтамос. Ангелът виждаше зеления бръмбар през събраните си длани и усещаше как яките му челюсти се забиват яростно в слабата му плът. Разтвореше ли ръце, демонът щеше да избяга, и той напрегна цялата си воля, за да не му позволи да се изтръгне.

— Насам — заповяда той. — Последвай ме. Излез от гората. Искам да говоря с теб, а там не е най-подходящото място.

— Кой си ти, за Бога? Не мога да те видя. Ела по-близо! Не бързай толкова, моля те!

Бързината беше единствената защита на Балтамос и той продължи нагоре по потока, като се опитваше да не обръща внимание на жилещия демон.

Но тогава направи грешка — докато търсеше с поглед през рамо противника си, се подхлъзна на един камък и стъпи в потока. Чу се силен плясък.

— Аха! — доволно прошепна отец Гомес.

Балтамос побърза да измъкне крака си от водата и да се отдалечи, но след него по сухите камъни оставаха мокри отпечатъци. Свещеникът се хвърли нататък и усети твърдите пера под протегнатите си пръсти.

Спря изумен. В съзнанието му тутакси изникна думата ангел. Балтамос се възползва от момента, за да се изплъзне, а отец Гомес го последва, но внезапна жестока болка го проряза като нож.

— Още малко! — подметка Балтамос през рамо. — Само да стигнем върха, и ще говорим, обещавам.

— Да поговорим сега! Спри където си и няма да те докосна, кълна се!

Ангелът не отговори. Трябваше да полага неимоверни усилия, за да се съсредоточи. Вниманието му беше разделено между следващия го мъж, пътя под краката му и хапещия демон в дланта му.

Умът на свещеника работеше трескаво. Ако имаше насреща си наистина опасен противник, той досега щеше да е убил демона му и всичко да е приключило. Значи другият се боеше.

Отец Гомес се престори, че се препъва, и изстена като от болка. Още един-два пъти се примоли на ангела да спре, сякаш нямаше сили да го следва повече, но целта му беше да се приближи, да прецени силата му, да отгатне посоката му.

— Моля те — простена той с престорено отчаяние, — ти нямаш представа как боли… Аз нищо не мога да ти сторя… Не можем ли да спрем и да си поговорим?

Двамата бяха стигнали мястото, където извираше поточето, и на свещеника му се стори, че вижда как тревата се е слегнала под краката на Балтамос. Почти беше сигурен къде точно е застанал ангелът.

Балтамос се обърна. Отец Гомес вдигна поглед към мястото, където трябваше да е лицето му, и за пръв път го видя. Беше просто трептене във въздуха, но не можеше да има грешка.

Не беше достатъчно близко, за да го стигне с един скок, пък и пленът, в който се беше озовал демонът му, го лишаваше от сила и му причиняваше болка. Но ако направеше още крачка-две…

— Седни! — нареди Балтамос. — Седни там, където си, и не се приближавай повече.

— Какво искаш? — попита отец Гомес.

— Какво искам ли? Искам да те убия, но нямам сила.

— Но нали си ангел?

— Какво значение има?

— Сигурно има грешка. Би трябвало да сме на една страна.

— Да, но не сме. Аз вървях след теб и знам на чия страна си. Не, не мърдай!

— Още не е късно да се покаеш. Дори ангелите имат това право. Аз ще те изповядам.

— О, Барух, помогни ми! — отчаяно възкликна Балтамос, обръщайки поглед нагоре.

В този миг свещеникът се хвърли върху него. Рамото му се заби в тялото на Балтамос и ударът едва не го събори. Ангелът вдигна ръка да се предпази и изпусна демона. Бръмбарът тутакси отлетя и отец Гомес усети прилив на сила и огромно облекчение. И тъкмо това го уби. Беше се хвърлил към ангела прекалено яростно, очаквайки да срещне по-силна съпротива, и не успя да запази равновесие. Кракът му се подхлъзна и той полетя към потока. Балтамос си представи какво би направил Барух на негово място и силно изрита ръката, протегната в отчаян опит да се вкопчи в него.

Отец Гомес тежко се сгромоляса и главата му се удари с трясък в един камък. Студената вода тутакси го свести, но докато кашляше и се мъчеше да се изправи, Балтамос напрегна цялата си нищожна сила и натисна главата му във водата. Без да обръща внимание на демона, който яростно жилеше лицето и очите му, той продължи да натиска.

Демонът внезапно изчезна и едва тогава Балтамос отпусна ръце. Мъжът беше мъртъв. Когато се увери напълно в това, ангелът го измъкна от водата, положи го по гръб на тревата, скръсти ръцете му на гърдите и затвори очите му.

После се изправи, омаломощен от умора и болка.

— Барух! — прошепна той. — О, Барух, мили мой, не мога да направя нищо повече. Уил и момичето са в безопасност и всичко ще бъде наред, но моят край дойде, макар да умрях още тогава, заедно с теб, обич моя.

 

 

Сред лехите с боб, оклюмали на следобедния пек, Мери чу гласа на Атал, но не можеше да каже дали улавя вълнение или тревога. Може би беше паднало още едно дърво? Или мъжът с пушката се беше появил?

— Погледни! Погледни! — извика Атал, като я побутваше с хобота си.

Мери извади далекогледа от джоба си и го насочи нагоре.

— Кажи ми какво прави! — изрече нетърпеливо Атал. — Усещам, че става нещо, но не мога да го видя.

Зловещият поток в небесата се беше укротил. Не можеше да се каже, че е секнал напълно. Мери огледа внимателно небето и забеляза множество малки струи и завихряния, но прахът вече не наподобяваше пълноводна река. Всъщност падаше надолу като сняг.

Тя се сети за дърветата. Цветовете, които се отваряха нагоре, щяха да пият от този златен дъжд. Мери почти ги усещаше как го приветстват с пресъхналите си от жажда гърла, копнели за него толкова дълго.

— Малките! — посочи с хобот Атал.

Мери се обърна с далекогледа в ръка и видя Лира и Уил да се връщат. Все още бяха далеч и не бързаха. Бяха се хванали за ръце и си говореха, сближили глави, слепи и глухи за целия останал свят.

Тя понечи да вдигне далекогледа към очите си, но се сдържа и го пъхна в джоба си. Нямаше нужда от него — и така знаеше какво ще види. Двамата щяха да искрят като чисто злато. Щяха да бъдат живият образ на човешкото щастие, заложено в самата им природа.

Прахът, рукнал от звездите, беше намерил отново своя дом и тези две пораснали деца, опиянени от щастие, бяха причината за всичко.