Мики Спилейн
Отмъщението е мое (12)

Глава 12

Сверих адреса на пощенската разписка с този на отсрещната къща. И двата гласяха едно и също. Зданието представляваше постройка от жълти тухли, която се извисяваше нагоре и се губеше в падащия сняг, като даваше само смътна представа за горните етажи.

Тъмносин навес покриваше пътеката до входната врата, пазена от портиер в униформа на адмирал. Седях в колата и го наблюдавах как се разхожда напред-назад, размахвайки ръце, за да се стопли. Той си смъкна адмиралската шапка и опря ръце до ушите си, големи колкото цветни зелки, очевидно за да ги стопли и тях. Реших да не минавам през главния вход. Момчета като него бяха готови за един долар повече към заплатата си да се покажат прекалено твърди.

Пресякох улицата и тръгнах към съседното здание, докато снегът не покри раменете ми. След това се върнах на пътеката, която ме изведе пред задния вход. Няколко стъпала водеха към една врата, която бе наполовина отворена, и аз почуках на нея. Обади се един глас с шведски акцент и едно старо куче с бакембарди, които покриваха ушите му, отвори вратата и попита:

— Да?

Ухилих се. Старото момче чакаше. Бръкнах в джоба си и извадих десет долара. Той ги погледна, без да каже нищо. Трябваше да го изтикам настрани, за да вляза и видя, че помещението представляваше част от котелното. Под единствената крушка имаше маса и една затворена кутия на нея. Отидох до масата и се обърнах.

Шведът затвори вратата и взе един ръжен, дълъг близо четири фута.

— Ела тук, приятел — казах аз и сложих десетте долара на масата.

Той вдигна ръжена и се приближи. Не гледаше въобще към десетачката.

— Клайд Уилямс. Кой е номерът на апартамента му?

Каквото и да бях казал, то накара пръстите му да се свият около ръжена. Не отговори. Нямаше време да бъда убедителен. Измъкнах люгера и го сложих до десетачката.

— Какво си избираш?

Той сви още по-силно пръсти и бе готов да ме нападне. Но първо искаше да му отговоря на един въпрос.

— Защо ти трябва?

— Отивам да го натроша на малки парчета, приятел. Всеки, който се опита да ме спре, ще пострада по същия начин.

— Прибери си патлака — каза той. Аз го сложих в кобура. — Сега си прибери и парите. — Сложих и парите в портфейла. Той хвърли ръжена на пода. — Той е в градинския апартамент на последния етаж. Отзад има асансьор. Ти ще използваш това, така ли? И ще му счупиш главата?

Хвърлих десетачката обратно на масата.

— Какъв е проблемът, приятел?

— Имам дъщеря. Тя беше добро момиче. Не и сега. Този човек…

— Добре, приятел. Той няма да те безпокои повече. Имаш ли ключ за апартамента му?

— За неговия — не.

Краищата на бакенбардите му помръднаха и очите му заблестяха в синьо. Знаех как точно се чувства.

Асансьорът беше предназначен за момчетата, които разнасяха покупките. Влязох в кабинката и затворих вратата, след това натиснах бутона за последния етаж. Кабелът се изпъна и асансьорът бавно и мъчително запълзя нагоре. Трябваше да си прехапя устните, за да не му изкрещя да побърза. Опитах се да броя минаващите тухли, след това етажите. Той пълзеше и пълзеше, механично съоръжение, което не бързаше заникъде. Исках да го насиля, да го повдигна сам, да направя каквото и да е само и само да тръгне по-бързо, но бях заклещен в тази малка кутийка, докато часовникът ми безпощадно отброяваше безценните секунди.

Все някога трябваше да стигне до проклетия пентхаус. Най-накрая забави движението си, спря, вратата се отвори и аз изхвърчах в коридора. Краката ми искаха да побягнат и трябваше да ги задържам, докато се оглеждах в тъмнината.

Мястото беше толкова тихо сякаш се намирах в гробница. Мъртва тишина, която усилваше и най-малкия звук. Едната страна на коридора представляваше редица от огромни прозорци — от тавана до йода, — през които се виждаше спящият град. Само лампичката над асансьора осветяваше коридора, който се простираше покрай терасата и стигаше до главното фоайе малко по-надолу. Затворих внимателно вратата на асансьора и тръгнах по коридора. Револверът беше в ръката ми готов да простреля първия човек, когото видех, и да го прати в личния му ад. Дяволът нямаше помощници, защото коридорът беше празен. Зад завоя се намираше фоайето, което можеше да засенчи и най-добрата приемна в офиса на някой изпълнителен директор. Цялото й предназначение бе да служи като чакалня за асансьора.

На стените висяха огромни картини в рамки, великолепни извращения, които бяха признак на богатство. Креслата бяха покрити с истинска кожа, достатъчно големи, за да дадат покой на двайсет човека. Встрани от масите до креслата се намираха огромни вази със свежи рози, които пръскаха аромата си из цялото помещение. Пепелниците бяха от чисто сребро и девствено чисти. До всеки пепелник лежеше и по една сребърна запалка. Единственото нещо, което не се вписваше в разкошната обстановка, бе парчето пура, размазано точно по средата на дебелия персийски килим.

Спрях за момент, опитвайки се да поема всичко това, гледах бялата врата на асансьора, инкрустираната врата на апартамента и сребърния звънец, който украсяваше отсрещната стена. Когато стъпих на килима, звукът от стъпките ми заглъхна и аз сякаш чувах шепота, който ме караше да бързам напред. Озовах се пред вратата, чудейки се дали да стрелям в ключалката или да натисна звънеца.

Нямаше нужда нито от едното, нито от другото. На йода точно до перваза лежеше малък позлатен ключ и аз благодарих на съдбата, която бе застанала зад мен и ме подкрепяше. Устата ми бе пресъхнала като кокал на слънце, устните ми дори не можеха да се разтегнат, когато се опитах да се ухиля.

Велда го беше изиграла умно. Никога не съм мислел, че ще се окаже толкова умна. Беше отворила вратата и оставила ключа навън в случай че дойда.

Тук съм, Велда. Дойдох твърде късно, но сега съм тук и може би някак си ще успея да се реванширам. Не трябваше да става така, но никога няма да ти кажа за това. Ще те оставя да мислиш, че ти постъпи правилно или че това, което трябваше да направиш, е правилно. Винаги ще мислиш, че си пожертвала нещо, което аз желаех за себе си повече от всичко на света, и че аз няма да ти се сърдя за това. Няма да се сърдя, когато поискам да изкарам ангелите на първия човек, който ми спомене за това, дори това да си ти. Ще се усмихвам и ще се опитам да го забравя. Но има само един начин, по който мога да забравя, и това е да усетя гърлото на Клайд в ръцете си или да го изправя пред дулото на пистолет, който се готви да изригне, докато езичето не удари по празния затвор. Само така ще мога да се усмихна и да забравя.

Завъртях ключа в ключалката и влязох вътре. Вратата се затвори зад мен.

Музиката се прокрадваше в антрето. Това беше някаква нежна и дълбока музика с призрачен ритъм. Светлината бе слаба, подбрана сякаш за да създаде нужния ефект. Не можех да видя как изглежда стаята, не правех и опити да се движа тихо. Последвах звуците на музиката през стаите, безразличен към великолепието, което ме обкръжаваше, докато не видях огромния грамофон, който беше източникът на музиката, и Клайд, наведен над Велда, която седеше на кушетката. Той беше тъмна сянка в сатенен халат. И двамата бяха сенки в ъгъла, сенки които издаваха дрезгави звуци, едната — изискващи, а другата — протестиращи. Видях белия крак на Велда, видях бялата й ръка, която се вдигаше към лицето й, и чух, че проплаква. Клайд вдигна ръка, за да свали халата си, и аз казах:

— Изправи се, вонящо копеле!

Лицето на Клайд представляваше маска на ярост, която се превърна в страх в същия момент, в който ме видя.

В края на краищата не бях закъснял. Бях пристигнал с една минута по-рано.

Велда изкрещя: „Майк!“ и се изправи на кушетката. Клайд се помръдна бавно. Омраза… безгранична омраза сякаш струеше от него. Кожата на лицето му се бе изопнала като тетива на лък, когато го погледнах.

— Майк ли каза? Значи го познаваш. Всичко е било капан! — Той изговаряше всяка дума така, сякаш я вадеше с ченгел от гърлото си.

Велда стана от кушетката и се хвърли в обятията ми. Усещах как трепереше и хълцаше, забила нос в гърдите ми.

— Тя ме познава, Динки. И ти ме познаваш. Знаеш какво ще стане сега, нали?

Червената дупка, която беше неговата уста, се затвори. Повдигнах лицето на Велда и попитах:

— Направи ли ти нещо, рожбо?

Тя не можеше да говори. Поклащаше глава и хълцаше, докато не се успокои. Когато всичко премина, прошепна:

— О, Майк… беше ужасно.

— И не успя да научиш нищо, така ли?

— Не. — Тя потръпна и заигра с кончетата на блузата си.

Видях чантичката й на масата и я посочих.

— Защо не вземеш това нещо със себе си, скъпа?

Тя разбра, че имам предвид пистолета, и кимна.

— Вземи го — казах аз.

Велда се отстрани от мен сякаш не желаеше да напусне укритието на обятията ми. Сграбчи чантичката и я отвори. Когато пистолетът се появи в ръцете й, аз се засмях при израза на лицето на Клайд.

— Ще я оставя да те убие, Динки. Ще позволя на Велда да вкара един куршум в корема ти заради това, което се опита да й направиш, и заради всичко, което си направил на другите момичета.

Той изломоти нещо, което не можах да разбера, и горната му устна се отлепи от зъбите му.

— Знам всичко за теб, Динки. Знам защо си го направил и как си го направил. Знам всичко за малката ти система за изнудване. Ти и Антон сте използвали момичетата, за да вкарате в капана хората, които са имали някакво значение за вас. Когато момичетата са ги довличали до леглото, Антон е заснемал фотографии и оттам нататък ти си поемал топката. Знаеш ли нещо, Динки… ти имаш мозък. Имаш по-голям мозък, отколкото съм предполагал. Искам само да ти покажа колко лошо е да подценяваш хората. Смятах, че ти си само изпълнител, докато ти си бил мозъкът на цялата операция. Беше много умно от твоя страна, че уби Уилър само защото е разпознал едно от твоите момичета. Може би той щеше да държи в тайна малката си авантюра, но ти си се появил на сцената със снимките и си поискал откуп. Той е телеграфирал за пет бона и ти ги е предал, не е ли така? След това започнал да съжалява и се свързал с Джийн Тротър, като й казал кой е той. Джийн веднага ти е съобщила и ти си видял сметката на Уилър.

Клайд ме гледаше безмълвно, с безволно отпуснати ръце.

— Това наистина раздвижи нещата. Ти си планирал убийството на Уилър, но Уилър е взел пистолета ми и се е опитал да го насочи към теб. Само две неща ме озадачават. Как си смятал да убиеш Уилър, преди той да посегне за пистолета ми и да ти даде блестящата идея за самоубийството? И защо трябваше да убиваш Рейни? Може би защото не е бил толкова вярно куче, колкото си мислел? Имам една идея по този повод… Рейни не успя да ме улучи при първия си опит за покушение, и ти си му теглил камшика, и то така, че Рейни се обидил и свил мангизите, които взел за снимките на Емил Пери. Отишъл си на арената да го убиеш и си ме засякъл. Видял си удобен начин да припишеш убийството му на мен и си обещал на двамата свидетели огромно възнаграждение, ако дадат показания срещу мен. Нямал си спирачки, братче. Всичко Се е нареждало по твоему. Готов съм да се обзаложа, че имаш и фалшиво алиби за онази нощ. Велда ми каза, че те е нямало до полунощ… имал си някакъв важен разговор. Стигнало ти е времето, нали?

Клайд зяпаше към пистолета в ръката ми. Държах го на нивото на бедрата си, но той го гледаше право в дулото. Пистолетът на Велда беше насочен към стомаха му.

— Какво направи с Джийн, Клайд? Предполагаше се, че тя се е омъжила. Сигурно си я затворил в някое общежитие и си планирал да се отървеш от нея. Но тя е прочела във вестниците какво е станало с Рейни, избягала е от затвора си, ти си я настигнал и си я хвърлил от моста. Марион Лестър сигурно ти е досаждала с искания за пари, защото те е спипала натясно, докато не си убил и нея.

— Майк… — каза той.

— Мълчи, когато говориш с мен. Искам да знам някои неща, Клайд. Искам да знам къде са тези снимки. Антон не може да ми каже, защото е вече мъртъв. Трябваше да видиш главата му. Очите му бяха там, където би трябвало да бъде устата му. Снимките не бяха при него, значи са мри теб.

Клайд размаха ръце и закрещя. Всеки мускул на лицето му се сви в здрав възел, халатът му се смъкна на пода.

— Не можеш да ми припишеш тези убийства, негоднико! Нямам намерение да отивам на бесилката заради тези убийства.

Велда ме хвана за ръката, но аз се освободих от нея.

— Попадна точно в целта, Клайд. Няма да отидеш на бесилката заради тези убийства, и знаеш ли защо? Защото ще умреш тук, в тази стая. Ще умреш и когато ченгетата дойдат, ще им кажа какво е станало. Ще им кажа, че си държал този револвер в ръцете си и аз съм ти го отнел и съм го използвал сам. Или мога да оставя Велда да го направи и да сложа по-късно патлака в ръката ти. Той е отвъд океана… никой няма да може да установи, че е мой. Как ти харесват тези идеи, Клайд?

— Въобще не му харесват, мистър — прозвуча един глас зад гърба ми. — Пуснете железата на пода, иначе ще си го получите, ти и онази малка уличница.

Не, това не трябваше да ми се случва отново. Моля те, боже, не и този път. Твърдото кръгло дуло на пистолет се притискаше в гърба ми. Пуснах люгера. Пистолетът на Велда удари пода малко след моя. Клайд изкрещя от радост и се хвърли през стаята за револвера. Вдигна го за ръкохватката и ме халоса с него по челюстта. Опитах се да го хвана за ръката, но получих удар в слепоочието, който ме свали на колене. Човекът с пистолета отзад реши да си опита силата и така ме цапардоса по темето, че главата ми сякаш се разлетя на парчета.

Не знам колко време съм лежал така. Времето вече нямаше никакво значение за мен. Първо бях закъснял, след това бях подранил, сега отново бях закъснял. Чух като през мъгла как Клайд заповядва на Велда да отиде в другата стая. След това каза на момъка:

— Вкарай го и него там. Стаята е звукоизолирана й никой няма да ни чуе. Ще се разправя с него, когато привърша с момичето. Искам да наблюдава какво ще направя с нея. Сложи го в едно кресло и го накарай да гледа.

Едни силни ръце ме подхванаха под рамената и краката ми заораха по пода. Затръшна се някаква врата и усетих как ме стоварват в едно кресло. Велда закрещя:

— Не… о, боже!… НЕ!

— Свали всичко — изрева Клайд. — Всичко!

Отворих очи. Клайд стоеше по средата на стаята със скръстени ръце, лицето му този път представляваше маска на незадоволената похот. Другият момък се бе изправил до мен и наблюдаваше как Велда се дърпа назад, докато гърбът й не опря в стената. Пистолетът все още беше в ръката му.

Всички едновременно видяха, че се помръдвам. Сърцето ми биеше в петите и исках да ги убия и двамата. Клайд просъска:

— Застреляй го, ако се опита да направи нещо. — Той каза това, знаейки, че въпреки всичко ще се опитам да предприема нещо, и момъкът до мен вдигна пистолета.

Имах само секунда, за да видя какво става. Клайд и помощникът му за момент бяха отклонили поглед от Велда. Ръката й измъкна изпод жакета един малък автоматичен пистолет, който веднага излая и момъкът до мен се хвана за стомаха и се опита да изпсува.

Болката в главата не ми позволяваше да стана. Опитах се да стигна до Велда и паднах, видях, че Клайд я беше сграбчил за ръката и се бореше отчаяно за пистолета. Започнах да се влача към оръжието в ръката на простреляния пазач.

Велда изкрещя:

— Майк… застреляй го! Майк!

Тя се бе свила на две и се опитваше да задържи пистолета. Клайд й направи подсечка и тя се строполи на пода, жакетът й се разцепи на две. Велда изкрещя отново и пистолетът й се плъзна но пода. Клайд нямаше да има време да стигне до него, защото преди това аз щях да съм се добрал до оръжието на другия, и разбра това. Изпсува мръсно, изхвърча през вратата и я захлопна след себе си. Ключалката прещрака и мебелите от другата страна се върнаха на мястото си, за да блокират изхода. След това се тресна още една врата и Клайд изчезна от апартамента.

Велда положи главата ми в скута си и я залюля нежно.

— Майк, глупачето ми, добре ли си? Майк, кажи ми нещо.

— Добре съм, рожбо. Ще се оправя след минута. — Тя докосна раните на лицето ми и се опита да ги излекува с целувка. Сълзи течаха по страните й. Усмихнах се насила и тя ме прегърна още по-здраво. — Умничката ми тя, ти си ми много умничка, нали? — Напипах тънките презрамки на кобура под остатъците на жакета й. — Ти действаше като истински партньор, Велда. Кой би могъл да си помисли, че едно момиче ще носи кобур под мишницата си?

Тя се засмя и ми помогна да се изправя на крака. Залитнах и посегнах към креслото за опора. Велда опита дръжката на вратата и дръпна с все сила.

— Майк… вратата е заключена. Ние сме в капан.

— По дяволите!

Момъкът на пода се закашля и помръдна. От устата му потече кръв и той се разтресе в последна агония.

— Можеш да издълбаеш една резка на пистолета си, Велда.

Мислех, че ще припадне, но някакъв животински инстинкт изкриви лицето й в злобна гримаса.

— Трябваше да ги убия и двамата. Майк, какво ще правим сега? Не можем да излезем оттук.

— Трябва, Велда. Клайд…

— Той ли беше… той ли е убиецът?

Главата ми се цепеше. Мозъкът ми представляваше смачкана маса от сиво вещество, което протестираше срещу всяка мисъл.

— Той е убиецът. Опитай тази врата още веднъж.

Накрая успях да вдигна пистолета от пода и да се задържа на краката си. Пистолетът тежеше ужасно в ръката ми.

— Майк… онази нощ, в която бе убит Рейни… Клайд имаше някакъв важен разговор. Чух да говорят за това в Бауъри Ин. Той беше там.

Стомахът ми се сви. Кръвта започни да пулсира в ушите ми. Насочих пистолета към ключалката и натиснах спусъка. Това едва не го изби от ръката ми, но ключалката не поддаде. Велда повтори:

— Майк…

— Чух те, по дяволите! Хич не ме е грижа какво си видяла или какво е казал някой друг. Беше Клайд, не можеш ли да го разбереш? Клайд и Антон играеха комбина. Те притежаваха снимките и…

Спрях и се зазяпах във вратата.

— Снимките… Клайд тръгна за тези снимки. Ако ги намери, ще успее да си осигури протекциите, които са му необходими, за да излезе чист от всичко това, можеш да бъдеш абсолютно сигурна.

Намерих пистолета и го насочих към ключалката, натискайки спусъка, докато стаята не замириса на изгорял барут. Проклета да е душата му! Тези снимки… те не бяха в апартамента на Антон, нямаше ги също и тук… външната врата се бе затворила твърде бързо, за да има време да вземе каквото и да било със себе си. Оставаше само едно възможно място — офисът на агенцията.

Мисълта за това ми придаде сила и аз започнах да блъскам с рамо вратата, докато тя не поддаде. Велда натискаше заедно с мен и мебелите от другата страна се размърдаха. Налегнахме с все сила върху мъртвия баласт от другата страна, все по-силно и по-силно, докато жилите на вратовете ни не изпъкнаха. Нещо се сгромоляса от купчината и вратата се открехна леко, колкото да ни пусне да излезем.

Наоколо цареше пълна тишина.

Хвърлих пистолета на креслото и вдигнах от пода люгера, като го сложих в кобура под мишницата си. Посочих с пръст към телефона.

— Обади се на Пат. Опитвай, докато се свържеш, а ако не успееш, позвъни в офиса на окръжния прокурор. Мисля, че ще реагират достатъчно бързо. Накарай ги да пуснат съобщение за Клайд и ще можем да го спрем навреме.

Тръгнах към вратата, като се препъвах, и я отворих. Велда извика нещо след мен, което не успях да чуя добре, и изпълзях във фоайето. Асансьорът беше на първия етаж, но служебната таратайка си беше все още на мястото. Започна да се спуска агонизиращо бавно надолу. Спрях в главния вестибюл и се затичах към входната врата. Адмиралът ми хвърли учуден поглед, опита се да ме хване за яката и получи юмрук в мутрата. Изгуби ме в снега, преди да може да стане, но все още го чувах да крещи, докато се качвах в колата си. Бях на два квартала от зданието, когато първите патрулни коли профучаха покрай мен. Пет квартала по-нататък си спомних, че Кони бе отишла в офиса тази нощ.

Усетих отново същото странно чувство в стомаха си, натиснах с крак педала за газта и се понесох през града, така че пресякох Трийсет и трета улица, без да изгубя нито минута.

Когато навлязох в гробището от офисни сгради, намалих скоростта и паркирах. Зад главния вход беше запалена една лампа и старият портиер седеше под нея и четеше вестник. Точно гледаше колко е часът, когато дръпнах вратата. Той поклати глава и ми махна с ръка да изчезвам.

Ритнах толкова силно вратата, че едва не счупих стъклата. Старото момче захвърли вестника си и завъртя ключа в ключалката.

— Много е късно. Не можеш да влезеш. Затворихме преди половин час. Никакви късни посетители. Разкарай се, боклук.

Не му дадох възможност да затвори вратата под носа ми. Пъхнах си обувката в отвора и влязох вътре.

— Някой да е влизал през последните няколко минути?

Главата му се заклати нервно.

— Никой не е идвал повече от час. Виж какво, не можеш да влезеш, така че защо не…

Клайд не беше се показвал. По дяволите, трябваше да дойде тук. Трябваше да е тук.

— Има ли друг вход?

— Да, отзад. Но е заключен здраво. Никой не може да проникне през него, освен ако не отключа. Вижте какво, мистър…

— О, я по-спокойно! Извикай ченгетата, ако искаш.

— Не разбирам… какво търсите?

Подарих му най-мръсния поглед, на който бях способен.

— Един убиец. С пистолет.

Той преглътна с труд.

— Никой не е идвал тук… вие сигурно се шегувате.

— Да бе, толкова се шегувам, че чак боли. Знаеш ли кой съм аз, приятелю? Казвам се Майк Хамър. Ченгетата ме търсят. Убиецът също ме търси. Всички искат скалпа ми, а аз все още се разхождам на свобода. Сега ми отговори на въпроса — кой е влизал тук тази нощ?

Този път той преглътна шумно.

— Ами… едно момче от първия етаж. Върна се да доработва нещо. Дойдоха и няколко души от отдела за застраховки. Още няколко влязоха с Рой Кармайкъл. Взеха нещо от офиса си и излязоха. Видях и някои други, които се въртяха около регистратурата малко по-късно. Може би ако погледнете там…

— Разбира се, убиецът си е записал името в регистрационната книга. Закарай ме нагоре, приятел. Искам да отида в агенцията на Антон Липсек.

— О, щях да забравя. Преди малко влезе едно младо момиче. Много мило дете. Разбира се, че я пуснах да влезе. Но не си спомням да се е връщала. Сигурно съм обикалял по етажите.

— Качи ме с асансьора горе.

— По-добре е да използваш асансьора на самообслужване…

Натиках го в един от главните асансьори и той без малко да си изпусне джобния часовник. Погледна ме зверски и тресна вратата. Излязохме на етажа на агенцията и тръгнахме по коридора към офиса. Бях стиснал люгера в ръка. Този път никой нямаше да може да се промъкне зад гърба ми.

Лампите бяха включени, вратите — отворени, широко отворени. Влязох с вдигнат револвер и огледах стаята. Портиерът трепереше на вратата, зениците му се бяха разширили от страх. Тръгнах из стаите, докато агенцията не се освети като през работен ден. Имаше съблекални, няколко по-малки служебни помещения, килери за помощни материали и дрешници, три прибрани тъмни стаички и една не толкова прибрана. Намерих стаята, която търсех, отворих вратата и застанах на прага с отворена уста, за да издишам цялата омраза, която се бе насъбрала в гърдите ми.

Кони лежеше по средата на стаята с широко отворени очи. Гръбнакът й бе превит под формата на буквата „V“. Беше мъртва.

Стаята бе пълна с регистрационни шкафове, покрити с прах, което говореше за това, че рядко бяха използвани. Чекмеджето на един от тези шкафове бе издърпано, липсваха няколко папки.

Отново бях закъснял.

Портиерът трябваше да се хване за мен, за да не припадне. Опита се да каже нещо, като държеше очите си настрани от тялото. Издаде някакви клокочещи звуци и изкрещя от ужас. Все още се държеше за рамото ми, когато коленичех и разгледах Кони.

Никакви следи, само този израз на невероятна болка в очите й. Цялата работа е била свършена с един силен и бърз удар. Разтворих внимателно пръстите й и измъкнах парчето хартия с инструкции, което тя стискаше толкова здраво. На него пишеше: „Да се прикрепи увеличителното стъкло към екрана…“, останалото бе откъснато. В праха на пода ясно се виждаше мястото, където се е намирал някакъв сандък. Още една тънка линия в праха показваше, че сандъкът е бил наклонен на една страна и измъкнат в коридора. Там обаче нямаше никакви следи от него.

Оставих вратата отворена и се върнах във фоайето, следван от дребния портиер. След като опитах около дузина комбинации на телефонното табло, се включих в градската мрежа и поисках да ме свържат с полицията. Портиерът седеше и трепереше, докато съобщавах на дежурния полицай къде да търсят мъртвото тяло. Когато завърших разговора, избутах малкия човек обратно към асансьора и го накарах да се спуснем в мазето.

Беше точно това, което очаквах. Вратата, за която ми казваше, че е била здраво заключена, за да държи хората навън, зееше широко отворена. Убиецът се бе измъкнал през нея.

Портиерът не искаше да остава сам и се примоли да не го напускам. Блъснах го настрани, изкачих се по стъпалата, излязох в задния двор и заобиколих зданието.

Сега вече знаех къде се криеше убиецът.