Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (1 февруари 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2 февруари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Български писател“, 1985 г.

История

  1. — Добавяне

6.

Старият обущар Капанов мърмореше нещо в сайванта зад Дрангазовата хумба…

— Събчо-о, завий ми цигарата, момчето ми… Тю-ю бре, треперят вече ваджишките ръце… Събчо-о!

Събчо не чуваше. Облакътил се на зида, пуши и зяпа в месечината. Е, заковала се е тя на небето и не мърда. Бяла нощ! Бяла нощ, черна гойна!

Събчовата цигара догаряше на долнята му устна. И гърлото му беше съвсем засъхнало. Май с Дрангаз, не рачи да отвори, тю-ю му и човекът! До вчера се въртеше на пети пред тях, а ей го, надул се и той сега.

Събчо изви шия към хумбата и изпсува.

Инак може и вкъщи да си е човекът, разбира се; отишел е да вечеря; амче… То се чу отначало говор долу наистина, но хумба нали е, плъх да цвърцне, пак бумти.

— Събчо бре, Събчо-о!

— Какво, тате.

— Завий ми цигарата, момчето ми.

Събчо пак направи оглушки. Надигна се на пръсти до зида и пружеше шия към дворищата, следеше нещо.

А старият наостри уши към хумбата: счу му се пак глъчка долу:

„Ба, има някой вътре“.

И се залепи о вратцата. Но шумът заглъхна.

— Отвори, Дрангаз! Празник е най-после жа си дотамамим карара, та че утре — на работа пак!

Хумбата не се отзова. Старият приклекна до стената.

Хм, работа утре — хе-хе… Вятър е вече и делникът му, вятър и празникът, вятър! Няма живуване и това си е. На че хлябът стана 35 гроша — тц, тц, намярата му майна!

Събчо събори камък от зида, унесен по това, което следеше из дворищата И повика шепном баща си:

— Тате, тате! Тате бе, я ела!

Старият смачка в шепа недоправената си цигара и пристъпи. Загледа. Любопитен и той! Дотрябвало му е какво там някои вършат — яли си главите, хе!… Ех, да ми вървял занаятът! Че жа се дели от дюгеня си старият Капанов! А бейоо! Светът да се запали от четирите страни, той не жа дигне глава… Да гори светът! Же ти тръгнат теб Капановците да зяпат… и по хумби да киснат сега, когато на главата им е вдовица снаха със сирачета, еех!

— Е, какво, Събчо, а?

— Мома се краде, тате!

Из дворищата ставаше нещо. Влачеха жена. То не личеше дали тъкмо я влачат, или я само водят, но работата не беше чиста: пълзят все край стените, а по дворните преходи се чугулят жени — посрещат ги и сякаш се прегръщат…

Обущарите, баща и син, пружеха шии.

— Мома се краде, тате! Казвам ти! Само да видиш!

— На такова ми мирише и мен. Хаирлия да им е, Събчо.

Но заглъхнаха дворищата и замря бялата нощ пак.

Хумбата на Дрангаза не се обаждаше.

Старият обущар втикна в ръката на сина си недоправената цигара.

— Завий ми я. — Тю-ю му и животът, брей! — Инак нека крадат, Събчо. Мома било или друго: да крада-ат. Тя се видя вече.

Събчо завиваше цигарата. — То не се още знае — за ония там, из дворищата — крадат ли момата, или сама им отива тя, току.

Старият се прозя — Все едно. Върти се светът. И не е лошо, нека се върти — колелото недно!

— Да се женят, Събчо… За хората, казвам… Да се плоди народът, че… че каквото ни подбраха чорбаджата, жа ни кърдисат… Коренът жа ни пресушат, само да видиш.

Събчо драсна кибрит. — То все ще се пресуши нечий корен, ама ха да видим чий.

— Запали, тате. Пали де! И си гледай кефа не жа ни кърдисат: нямат сметка! От нашия пот живеят, тяхната. — Ама ако дойде ред ние да ги…

Събчо се ококори, вратцата на хумбата скръцнаха.

— Ах, твоята верица кръчмарска!

И на един скок затисна рамо о вратцата.

— Дрангаз, отвори! Жа я изкъртя — казвам ти, Дрангаз — не си яж…

Вратцата се залости отвътре. Време ли е за отваряне: откога е минал полицейският час!

Старият обущар избута сина си. Дете си е още Събчо, не е проумял света: армейски уста и царски врата отварят.

И сви устни о ключалката:

— Дрангаз, отвори да чуеш какво се случи. Ние сме бе, аз, Капанов, с моя Събчо.

И Дрангазът отвори: лъхна из хумбата на вино и тютюн.

Стълбичката беше стръмна, но не им е първица на обущарите: смъкнаха се долу като по въже.

Мъждееше присвита лампа и бялата навън нощ примигваше из свряно високо прозорче. Край бъчвите блясваха цигари и потухваха като светулки. Двама ли са, трима ли? Хм, панти някои… от измета на руския цар ще са: нали те колят вече кучето у нас, тяхната…

Старият Капанов се сложи на нисък стол и се наежи:

— Седни, Събчо, Дрангаз, пелин!

Събчо зави цигара и драсна кибрит — огледа другите в хумбата.

— Кои сте бе?

Хората мълчаха. Събчо се наведе до баща си:

— Селяни, тате. Май че са малевците — я се обърни.

— Да са, Събчо, нам що.

— Ония бе, тате, хората от Малево… дето ги млатиха — в казармата — и повече от нас.

— Аха…

Старият се обърна. Но видя в мрачевата пак само блещукане на цигарите.

— Вие ли сте, аленколар?

— Наздравичко, дядо Капанов.

— Пийте наздраве. Да ви е сладко Мръдни бе, Дрангаз!

Дзангазът положи табличката на земя и зачака да чуе какво се е случило Но Събчо го сгриза:

— Жа ни светиш ли бе? Махай се, не жа си сбъркаме устата.

После дигна чаша към малевците!

— Наздравичко, другари Бог да прости загиналите… че и тия, дето жа гинат!

Хумбата се преобрази. Главите се наведоха. В казармите са пак — те: обущарите, малевците и други още, много други… Тъмно е и вони… Слушат се охкания, подът е разкашкан от кърви… Ех!

Старият Капанов изпъшка. И гаврътна чашата пелин. А мъката му се понесе като прозявка: пъшкаха един след друг всички. Събчо проточи глухо:

— „Как хотите стерегите. Я и так не убегу-у“.

Как я пееха те там? Пееха и плачеха. Нищо.

— Какво се е случило навън, дядо Капанов?

— Ами, случило се. Дрангазът не отговаряше.

— Ние пък помислихме кой знае какво. Събчо засука мустак.

— Какво има да се случи едни гледат сватба, други — брадва.

— Тъй е.

— Само у Карабельови — там началникът, кривоокият — неговата — сега вече жа накриви калпак умряла е — сред сватбата — старата тютюнджийка.

— Тъй ли? — Виж ти! — Върви му на кръволока.

— Върви му. — Събчо зацеди през зъби: — Дебелото Миче — Карабельовата — тепърва жа дебелее… Да плюе на братовата си памет — тю, анасъна — Хм, тц, тц. Ама нищо! Добър е господ. Ех, море, голям денец с малка пита, жа дойдеш ли?!

Цигарите трайно осветиха наведените бъчви. — Хм, ще дойде той, големия денец, с малка пита: не може да не дойде!

Събчо стъпка цигарата си.

— Пък одеве някои крадоха мома. Истина! Тю му и светът! Кажи и нож забий: едни гледат сватба, други брадва. Това си е, и туйто!

Малевците проточиха вратове:

— Мома ли? Виж ти! Кога бе?

— Мома. Отвлякоха я.

— Ами сега ли?

— Сега. Току-що.

Селяните се нещо сбутаха После се раздвижиха, стават един след друг. И се снизаха по тъмната стълбичка нагоре: пристягат пояси и изчезват в бялата нощ.

Старият Капанов нищо не забеляза. Стои приведен до сложената на земя табличка. Пуши и пие. Не чува, не мисли: нищо вече не чува и нищо не мисли.

Но Събчо се огледа. И бутна с показалец челото си. Брех, тия, малевците, те бъркат тези ципури — краденето на момата тази вечер, истина! Тяхна работа ще е! Намерили му времето, здраве му кажи, хе, хе!

И скочи, ококори се под носа на Дрангаза, пита го с ръце къде са щукнали малевците.

Кръчмарят залепи показалец на уста.

След малко обаче вратцата горе се отвори, надникна дългокоса глава и разля в хумбата дрезгав глас:

— Пропилявайте се, еснафи, хайде! Сврете се веднага, вдън земя, че да не ни кълнете после!

…Хм, това пък какво значеше? Сега вече дигна глава и старият Капанов. Но Дрангаза залости вратцата. Къде ще вървят обущарите в това ни едно време. По-лошо е, ако ги заловят тъкмо сега, когато навън става кой знае какво.

Очевидно, Дрангаза знаеше кое-що.

Е, негова работа!

— Дрангаз, пелин!

...........................................................................

Тресе се бялата нощ от тръби и барабани. Куршуми сякаш се сипят над къщята. Или нахлуват орди в града. Залостват се дворни и къщни врати: светват и раснат прозорци и тремове. На мести се спущат стари и прогнили кепенци, които не са спущани от много години. Е, все така е било през вековете — през всички векове!

Или не, не е било все така! Ново е сега, съвсем ново. И винаги е било ново, страшно ново, когато земята се стеле със стенещи трупове.

…На пазара сред града изви дим, разрасна се чер облак и скоро заиграха пламъци на стълпове.

Бялата нощ се нажежи, стана червена.

И тръбите на тревогата заечаха панически.

— Пожар!

Понесоха се изстрели. Зачестиха. Дигна се рев. И се удави в женски писъци:

— Господи, избиват! Избиват пак! Зверове!

...........................................................................

Малевците пълзяха край дворните зидове, снизани на вереница: — държат ниско карабините си и се озъртат.

Събираха се пред засенчени от овощака преходи и оглеждаха дворищата околовръст.

— А можеше и без пожари, бай Василе, а? Сбъркахме.

Дългокосият водеше. Сумти снишен и се извръща към огнения стълп сред града. Страшно е, безпричинно страшно. Малевците се задъхваха. И пак бяха любопитни.

— А де я булката, бай Василе, а?

Дългокосият не отговаряше. Може и да не чува: оглушителна е военната тревога.

После изведнъж стихна: секнаха тръбите и барабаните като ударени.

И сърцата забиха. Бивало е и по-страшно през войните, то се знае. Нищо. Стига да се изтръгнат сега от града, да преварят само войската!

— У-у, ще ни се пръснат сърцата. И през войните не е било толкова страшно. Защо, бай Василе, а?

— Е, стреляха ви тогава и зад гърба.

— Истина! — Така беше — хи-хи!

Нахълтаха в гъст овощак. Дългокосият почука карабината си. Малевците приклекнаха.

— Сватба!

Шумоляха стъпки. И чу се тихо:

— Пожар!

Размесиха се. После се задърлиха. Дългокосият не можеше да повярва. Тридесет души! Не, това беше лудост. Как се храни и как се придвижва такава чета?

— Ние ще се източим в Сърбия, бай Василе. Да хванем само Балкана еднъж. Не се живее вече тук…

Не се живяло вече тука… А народът къде ще се източи… И той в Сърбия! — Дългокосият гледаше изпод вежди.

— Имате ли поне оръжие?

— Де оръжие!

Тръгнали като на избор. Остава да дигнат по един слънчоглед, като ония край Огоста: — скакалци ще плашат… Пуста кюския!

„Впрочем, изборджии и ураджии!“

И се повлече дългата въреница. Вървят снишени и задъхани. По преходите дългокосият изостава и оглежда всекиго. Учители, словослагатели, счетоводители из кантори, студента…

„Чакаха манна от небето… Пуста кюския!“

Снизаните във вереницата също загледаха дългокосия. „Забъркана глава… екзалтиран тип… Е, нищо, нали помага сега!“

Да, всеки с вярата си. Иско разбираше това. И не се делеше от дългокосия. Инак, няма съмнение, бъдещето е тяхно, на Искови. Какъв смисъл има от индивидуализъм, личен морал и пр. Романтика и нищо повече. Преди всичко и над всичко класовото съзнание, да!

— А сега — само да минем еднъж голините пред Балкана, бай Василе, нали?

— После?

— Да хванем гората, думам.

— А хляб?

— Е там, който вече издържи.

— А който не издържи?

Иско обори чело. Нима и той може да жертвува току-тъй кого да било… Дългокосият го гледаше остро. Дете е той Иско. Артист. По театрите да пее и ситите да облажава. А се загрижил за тържеството на пролетариата…

— Деца сте вий, Иско, бозайничета. Всички до един.

Ще отнемат господството на царе, папи, патриарси…Ще съкрушат милитаризма… А тръгнали с голи ръце, даже без парче хляб, като на сватба…

Иско попипа оскубаната си брада. Боляха разранените му страни. Нищо. А дългокосият не беше прав, разбира се. Тръгнали били те с голи ръце, като на сватба… Не, на смърт са те тръгнали — с открити души, с пламтящи сърца! Такава е истината! И ще гинат те със скръстени ръце! Защото не оръжието ще победи. Не!

Броят ще победи, безчислеността на народните маси. Работните ръце ще победят заедно с всичко онова, което те творят — машините и богатствата.

— Класовата борба, бай Василе, не е измислица. В определен ден, в определен час пролетариатът ще дигне ръце като един човек. И стой! — ще рухне всичко.

— Без да гръмне даже ръждив пищов?

— То ли е важно? — Иско кривеше устни. — И топовете ще гърмят. Но ще победят не те.

— А в Русия, Иско?

— Е, Русия! И в Русия, и в Азия, и в Африка, че и у нас — навред, където…

Впрочем, то е дълго. Пък и не струва да спорят хора с различни гледища. Не си разбират от езика. Иско проумяваше това.

— Стига, бай Василе, да се откъсне Азия, както се откъсна Русия. Нозете на европейската хидра ще бъдат веднага подсечени. И ще секнат всички извори.

…А голините над градските лозя вече се разкриха: свищи чело далеч Средна гора. Ще запее скоро отнякъде картечница. Тя се е покатерила направо по ярищата — картечната рота — навярно. И се е залостила някъде…

— Хм, да ще сега пролетариатът да каже стой! — А, Иско?

Очите на дългокосия блеснаха, той замахна с карабината си и изви дясното рамо напред.

Пълзяха снишени, страшни.

— Да, Иско, Йехова е сътворил милиони раби, които не ще се източат заедно с вас в Сърбия. Те ще си останат по селата, из гънките на това поле. И ще ни посрещнат сега. И ще ни нахранят, и ще ни напоят — както са правили със своите верни хайдути през векове…

…Да, селата са правили това — през векове — със своите хайдути, но какъв хайдутин е Иско и какво ще търси той сега по тези села…

— Не, бай Василе, по-добре е в Балкана.

— По-добре е, разбира се. Но Балканът не се яде и не се пие.

— Иско, да се отърсиш от твоя Маркс, ще те заколя.

Иско се усмихва: очите на дългокосия го галят братски. А инак — Иско се е отърсил вече от всичко, от всичко…

— Да свърши само, бай Василе, да свърши по-скоро с тоя кучешки живот!

— Ба! — Дългокосият се обърна кипнал. Не е го срам — Иско? Сега да се отказва от живота, сега, когато Мичето…

— Ей, Иско, тя е злато! Щом ти чу името, пръпка като птичка, истина!

Ха, отщял му се животът — на Иско — сега! Той е просто глупец, недостоен глупец.

— Чуй бе, дай ми Мичето — харизвам ти целия Балкан и целия свят — ха-ха!

Иско загледа настрани. — Да му дадял Мичето… Мигар Иско я е взимал, та ще му я дава… Други взимаха Мичето… То се свърши…

„Гнусна съдба, гнусна!“

…И не й продума Иско тази вечер — не можа. Нито я целуна, нито я погали — не можа. А беше готов да умре до нозете й. Да, именно, да умре. Топеше се от желание да коленичи пред нея и да й каже: сега вече да умрем. А нищо не направи, нищо не продума, нито даже въздъхна.

„Гнусна съдба, пфу!“

— Бай Василе!

— Какво, братче?

— Една молба — молба на живот и смърт, ако се видим натясно, не ме давай жив ръцете на кръволоците…

Дългокосият сграби ръката на Иско. Това е право… А-а, това е, виж, право… Добре е намислил това Иско… Наистина, няма вече смисъл да попадне той в ръце… Кривокракият ще го одере жив… Да, жив… И то не за друго, а от ревност…

— Прав си, Иско, истина. Но не се бой. Ако войската пресече пътя ни, ти не се късай от мене, братче. Аз, щом дотрябва, ще ти тегля куршума.

И по свой ред Иско застиска широката му ръка. Хубав е Иско… Да, хубав е в самата си душа евреинът… Е, влюбен е… Затова, разбира се, хе-хе!