Джефри Дивър
Имитаторът (1)

Първа глава

— Безопасно ли е?

Той се замисли за момент.

— Безопасно? Защо да не е безопасно?

— Само питам. Доста е пусто.

Жената огледа мрачното мизерно фоайе. Подът беше постлан със стар балатум, толкова износен, че изглеждаше нарочно търкан с шкурка. Стояха сами пред асансьора. Сградата беше като петно в сърцето на Диамантения квартал в центъра на Манхатън. Понеже беше събота, еврейският Шабат, много магазини и офиси бяха затворени. Мартенският вятър съскаше и стенеше.

Уилям, нейният годеник, каза:

— Мисля, че ще оцелеем. Най-много да видим някой призрак.

Тя се усмихна напрегнато.

„Безлюдно, наистина — помисли си Уилям. — И мрачно.“ Типична манхатънска сграда, строена през… кой знае кога? Трийсетте? Четирийсетте? Но едва ли беше опасна.

Макар да не изглеждаше и особено функционална. Къде беше този асансьор? По дяволите!

— Не се притеснявай — успокои я Уилям. — Тук не е Южен Бронкс.

— Ти никога не си бил в Южен Бронкс — отбеляза Ана.

— Бил съм на мач на „Янките“.

Веднъж беше пътувал през Южен Бронкс; а после редовно в продължение на няколко години — но за този втори случай реши да не споменава.

Зад масивната метална врата се чу тракане на зъбни колела и скърцане на макари. Саундтрак от механични писъци и стенания.

Асансьорът. Това вече звучеше опасно. Но да накара Ана да изкачи три етажа по стълбите? Абсурд. Годеницата му — мускулеста, руса и наперена — поддържаше отлична форма благодарение на фитнес клуба и очарователната си мания постоянно да следи физиологичните си показатели на яркочервения спортен часовник „Фитбит“. Тя нямаше нищо против физическото натоварване. Не, проблемът, както бе обяснила един ден с прелестния си дяволит маниер, беше в това, че момичетата просто не се катерят по стълбите в сгради като тази.

Даже при посещения по радостен повод.

Практичността пак проговори — за пореден път:

— Сигурен ли си, че това е добра идея, Били?

Той беше подготвен:

— Разбира се, че е добра.

— Много е скъпо!

Вярно, скъпо беше. Но Уилям беше проучил всичко и знаеше, че получава гарантирано качество за своите шестнайсет хиляди долара. Камъкът, който господин Пател щеше да монтира на халката от бяло злато за изящния пръст на Ана, беше 1,5-каратов диамант с шлифовка „принцес“ и цвят F, което означаваше почти безцветен, много близо до идеалното D. Беше оценен на почти безупречен — IF, тоест имаше съвсем незначителни недостатъци („включения“, както ги нарече господин Пател), забележими само за специалист, и то под голямо увеличение. Не беше безупречен, нито много голям, но бе прекрасно парче чист въглерод, което, погледнато през лупата на господин Пател, те караше да затаиш дъх.

И най-важното — Ана го обожаваше.

Уилям едва се сдържа да не каже: „Човек се жени веднъж в живота“. Но, слава тебе, Господи, замълча навреме. Защото, макар да беше вярно в нейния случай, не беше в неговия. Ана не възразяваше срещу миналото, или поне не показваше, че възразява, но по-добре беше да не повдига тази тема (затова и Уилям предпочиташе да не споменава за петте години ежедневно пътуване до Уестчестър и обратно).

Къде, по дяволите, се бавеше този асансьор?

Уилям Слоун отново натисна копчето, въпреки че то вече светеше. Двамата се засмяха на това безсмислено действие.

Зад тях вратата към улицата се отвори и влезе някакъв мъж. Отначало се видя като сянка, осветен в гръб през зацапаното стъкло. Уилям изпита моментно безпокойство.

Безопасно ли е?…

Може би прибърза с успокоенията преди малко. Само след десет минути двамата с Ана щяха да излязат от тук с цяло състояние на пръста й. Той се огледа и с безпокойство установи, че никъде няма охранителни камери.

Мъжът обаче се приближи, усмихна се любезно и кимна за поздрав, после отново вдигна телефона си и продължи да си чете съобщенията. Имаше бледа кожа, носеше тъмно яке и плетена шапка, а в ръката, с която държеше телефона, стискаше платнени ръкавици — все необходими аксесоари за този необичайно студен мартенски ден. В другата ръка носеше дипломатическо куфарче. Сигурно работеше в сградата… или може би и той идваше да избира годежен пръстен при Пател. Не изглеждаше опасен. Все пак Уилям — също запален по фитнеса — беше в отлична форма и можеше лесно да се справи с човек с такова телосложение. Това в рамките на фантазията, разбира се, но не си ли фантазира всеки мъж такива неща от време на време?

Най-накрая асансьорът дойде и вратата се отвори със скърцане. С учтив жест непознатият мъж покани Уилям и Ана да влязат първи.

— Моля. — Имаше акцент. Уилям не успя да определи какъв.

— Благодаря — каза Ана.

Мъжът кимна.

На третия етаж вратата се отвори и непознатият пак им даде път. Уилям кимна и двамата с Ана продължиха към ателието на Пател в края на дългия тъмен коридор.

Джатин Пател беше интересен човек, емигрант от Сурат в Западна Индия, най-големия център за обработка на диаманти в страната — и в света. Когато Уилям и Ана дойдоха за първи път преди няколко седмици, за да направят поръчката, бижутерът доста се разприказва. Обясни, че повечето диаманти се шлифоват в Индия — в малки цехове, горещи, мръсни и задушни. В наши дни само най-хубавите камъни се обработвали в Ню Йорк, Антверпен или Израел. Благодарение на майсторските си умения Пател се издигнал сред другите шлифовчици — няколко хиляди само в Сурат — и спестил достатъчно, за да дойде в САЩ и да отвори магазин.

Продавал бижута и диаманти на дребно — на клиенти като бъдещото семейство Слоун например — но бил по-известен като майстор в изработката на висококачествени шлифовани диаманти от сурови камъни.

По време на това първо посещение Уилям с голям интерес слушаше за тънкостите в търговията с диаманти, но също му направи впечатление, че Пател от време на време отговаряше твърде уклончиво на невинните му въпроси или дори сменяше темата. Младежът предположи, че бизнесът с диаманти е тъмен, потаен свят в много отношения. Примерно кървавите диаманти — добивани в Африка от бунтовници и терористи, които използваха печалбите, за да финансират своите ужасни престъпления. (Камъкът, който Уилям щеше да купи, вървеше с гаранция, че е добит по морален начин. Младежът обаче не вярваше много на тези уверения. В края на краищата, дали броколите, които си свари за вечеря снощи, бяха наистина екологично чисти, както обещаваше етикетът?)

Мъжът, който се беше качил с тях в асансьора, спря пред вратата точно преди тази на Пател и натисна звънеца.

Значи беше вътрешен човек.

Уилям се смъмри мислено за подозрителността и натисна звънеца на Пател. От домофонната уредба се чу:

— Да? Кой е? Господин Слоун?

— Да, ние сме.

Вратата изщрака и те влязоха.

Точно в този момент на Уилям Слоун му просветна нещо. Както в много по-стари сгради, входните врати на всички офиси на този етаж имаха тесни хоризонтални прозорчета в горната част. Тук те бяха обезопасени с дебели решетки. Прозорчето над вратата на Пател светеше. Но онова над съседната врата — пред която бе спрял човекът от асансьора — беше тъмно.

Офисът бе затворен.

Не!

Зад тях се чуха бързи стъпки и Уилям се обърна. Мъжът, сега нахлупил плетена маска на лицето си, се нахвърли върху тях. Изблъска ги в малката стая, където Пател седеше зад един щанд. Нападателят действаше толкова бързо, че Ана залитна и падна, като изпищя от болка. Уилям се обърна, но застина на място. Мъжът бе насочил оръжие към лицето му — черен пистолет.

— Господи, не! Моля ви!

Въпреки възрастта си и големия корем Джатин Пател се изправи бързо и посегна настрани, вероятно към паникбутона. Не успя да го стигне. Нападателят замахна с пистолета през щанда и удари бижутера в лицето. Звукът беше ужасяващ. Уилям чу изпукване на кости.

Бижутерът изкрещя. Лицето му, което по принцип бе сивкаво, стана още по-сиво.

— Чуйте — каза Уилям, — мога да ви дам пари. Може да вземете пръстена ни.

— Вземете го! — извика Ана. Обърна се към Пател: — Дайте му го. Дайте му каквото иска.

Нападателят вдигна ръката си с ръкавица и отново удари Пател с пистолета в лицето. После — пак. Бижутерът падна безпомощен на пода, като скимтеше и молеше отчаяно:

— Ще ви дам пари! Много пари! Каквото поискате! Моля ви, спрете.

— Оставете го на мира — проплака Ана.

— Млък!

Нападателят огледа стаята. Хвърли бърз поглед към тавана. Имаше камера, насочена към тях. После мъжът погледна щанда, бюрото отзад и няколкото полутъмни помещения в дъното.

Като държеше едната си ръка вдигната пред нападателя, с дланта навън, за да покаже, че не го застрашава, Уилям се приближи до Ана. Прегърна я с другата ръка през кръста и й помогна да се изправи. Тя трепереше.

Грабителят дръпна кабела на осветлението от стената. Извади от джоба си макетен нож и избута острието с палец. Като остави за момент пистолета, сряза кабела на две дълги парчета. Подаде едното на Ана.

— Вържи му ръцете.

Кимна към Уилям. Пак този акцент. Европейски? Скандинавски?

— Направи го — каза й внимателно Уилям. — Само спокойно. Можеше да ни застреля — добави шепнешком. — Явно не иска да ни убива. Вържи ми ръцете.

— Стегнато.

— Да, ще го направи.

С треперещи ръце тя го завърза.

— Легни на земята.

Уилям легна.

Разбира се, нападателят искаше да елиминира най-напред основната заплаха — него. След това, като постоянно наблюдаваше Пател, мъжът върза ръцете на Ана и я блъсна на пода до Уилям.

Смразяваща мисъл като студен душ скова сърцето на младежа. Уилям осъзна, че нападателят е сложил маската, преди да нахлуе в магазина, за да скрие лицето си от камерите.

Но не я носеше, когато влезе в сградата. Защото е дебнал някой клиент да го вкара през вратата на Пател. Може би е чакал добре изглеждаща двойка, която да го заведе във фирма, подходяща за грабеж.

Охранителната камера на Пател нямаше да запише лицето му.

Но те можеха да го разпознаят.

А това означаваше само едно: престъпникът ги беше завързал, за да не могат да се съпротивляват, когато ги убива.

Сега мъжът се приближи и се надвеси над тях.

— Слушайте, моля ви…

— Шшшт.

Уилям започна да се моли: „Ако ще ни убива, нека да ни застреля. Да го направи бързо, безболезнено“. Успя да погледне нагоре, като с мъка извъртя главата си. И видя, че мъжът е оставил пистолета на щанда.

Нападателят клекна до тях с ножа в ръка.

Уилям лежеше с гръб, притиснат в този на Ана, и като хлипаше, се опита да протегне ръка. Напипа нейната. Запита се дали беше лявата и дали пръстът, който галеше сега, беше онзи, на който за малко щеше да заблести пръстен с 1,5-каратов диамант с шлифовка „принцес“, със съвсем малки несъвършенства и почти безцветен.