Алекс Кош
Нурарихьон по неволя (2)

Глава 2

Постоях известно време на стълбите, гледайки сенките на смъртта, надвиснали над хората. Благодарение на обучението на Месиел получих от банши не само самата способност, но и известни знания за принципа й на действие, които постепенно изплуваха в главата ми. Така че можех приблизително да преценя дори времето до края на живота на всеки човек. Разбира се, всичко това имаше вероятностен характер — дори най-плътната „сянка“ не гарантираше мигновената смърт на човека, по-скоро показваше неизбежността на края на живота. Така по тази логика по-плътна сянка ще надвисне над човек с нелечима болест, който ще умре след месец, отколкото над някой, който с голяма вероятност ще бъде блъснат от кола зад следващия ъгъл.

Всички тези мисли и знания, частично мои, частично идващи от душата на баншито, минаха през главата ми много бързо. Аз по-скоро усещах „сенките“ на някакво интуитивно ниво и дори можех грубо да преценя кои от тях са свързани с болести и кои — с вероятни опасности. Но, така или иначе, над абсолютно всеки човек наоколо имаше доста плътни сенки, предупреждаващи за много сериозна катастрофа. Освен това, според интуитивната ми оценка, времето до тази катастрофа беше приблизително около един и половина до два месеца.

— Все пак си болен — гласът на Лиза прозвуча точно до ухото ми, карайки ме да трепна от изненада. — Ада ти говори от минута.

— А? Какво? — отърсих се от унеса си аз.

— Къде живееш? — малко смутено повтори Ада. — Мога да те закарам.

— Извън града — отвърнах разсеяно. — Благодаря, но колата ми вече пристигна.

Може би отговорих малко грубо, но момичето явно възнамеряваше да продължи да ме разпитва, а аз не бях в настроение за разговори. Исках да разбера по-добре способността на баншито, а за целта трябваше възможно най-бързо да се върна в имението на Михайлови при Семьонов и Шики. Тези двамата ще се радват да проучат реакцията ми към поглъщането на нова, непозната душа на същество, както и придобитата способност да виждам сенките на смъртта.

— Хей, къде отиваш? — възмутено попита Лиза, спирайки от другата страна на вратата. — Вземи ме със себе си!

— Не съм сигурен, че ще се получи — отвърнах й аз, с което си спечелих изненадания поглед на Ада. Тя не виждаше и не чуваше Лиза. — Имам усещането, че си привързана към това място и не можеш да се отдалечиш от него.

Ясно виждах връзката между призрака и мястото на смъртта, това изглеждаше не като въжето, с което преди време бях привързал частицата от душата на Демис към майка му, а все едно Лиза леко се разтваря в околното пространство. Явно душата й не беше достатъчно силна, за да съществува сама по себе си. Освен това, за призрак на отмъщение тя беше прекалено спокойна и не настояваше да търсим убиеца, докато самият аз не го предложих, което означаваше, че я държи някакво друго предсмъртно желание.

— Искаш да кажеш, че дори след смъртта си съм принудена да стоя в училище?!

Аз само свих рамене в отговор. Разбира се, като призрак на място бих могъл да я запечатам и да я преместя, но това едва ли би помогнало. Без връзката с мястото, което подхранваше Лиза, тя бързо щеше да се разтвори, и това със сигурност не беше същото като да си тръгне с ярка светлина. Призрак, който не е приключил делата си, си отива от този свят не свободен, а с тежест на душата, и аз със сигурност не желаех това на момичето. Дори принудителното заминаване с Ангел на смъртта беше къде по за предпочитане, въпреки че не ги харесвах особено.

— Ще се върна утре — уверих я аз. — Така или иначе без теб не мога да се справя с училищния живот. А ти остани тук и гледай дали през нощта в сградата няма да се случи нещо подозрително. Просто не прави поразии и не плаши никого, в крайна смета аз те вкарах вътре в сградата и донякъде нося отговорност за действията ти.

— С Лиза ли говориш?! Жалко е да я оставим тук сама — намеси се Ада.

— Можеш да останеш с нея — предложих аз. — Но не знам как ще обясниш това на охраната и родителите си.

— Как може да си толкова безчувствен? — възмути се тъмнокосата защитничка на доброто.

Свих рамене в отговор.

— Призраците имат различно усещане за време. И емоциите се чувстват по-различно, по-ограничено; все пак това не са хора, а части от душата, които са останали тук по свои си причини. Така че няма нужда да се притесняваш за нея.

— Сега пък ограничена ли ме наричаш? — възмути се Лиза.

— О, Господи…

В крайна сметка успях някак да успокоя момичето-призрак, да се сбогувам с Ада и да се шмугна в колата при иконома Хан.

— Към имението? — спокойно попита той.

— Да — потвърдих аз, въздъхнах с облекчение и се проснах на удобната седалка. — Само докато минаваме през града, карай по-бавно, ако обичаш.

Исках да видя града през погледа на банши и да разбера доколко зле са нещата. Между другото, сянката на смъртта на иконома изглеждаше значително по-малко тъмна, отколкото на който й да е от минувачите. Сякаш той лично има много по-големи шансове да оцелее в предстоящото бедствие. По принцип беше логично, все пак той е наистина силен като боец, беше успял да удържи бащата на Дони, надарен с мощни огневи способности, без да го убие.

Пътят до имението отнемаше около час и половина, а със спокойно каране през града — почти два. Но за мен беше много важно да видя колко близо е смъртта до жителите на Барса и очерталата се картинка не беше много приятна. Няколко пъти се натъквах на толкова черни сенки, че молех иконома да спре, но хората вече бяха изчезнали в тълпата. Вярно, не знам какво можех да направя или как да обясня интереса си, но усещането за неизбежна смърт ме притегляше към тези сенки като магнит. Може би това беше отглас от глада на самото банши, но така или иначе не можех да устоя.

След като напуснахме града, нещата станаха по-леки. Само веднъж покрай нас профуча мотоциклетист на яркочервен мотор, след който се влачеше толкова черна сянка, колкото не бях виждал досега. Интересно, но тя сякаш леко изоставаше от човека, който летеше като куршум. Буквално видях визуализация на крилатата фраза „да бягаш от смъртта“ или „бягаш така, сякаш те гони смъртта“. И колкото и да е странно, вместо страх почувствах странен прилив на адреналин. Прииска ми се и аз да се нося по пътя така, че дори смъртта да изостане малко от мен.

След пристигането в имението веднага слязох в лабораторията, където заварих йокаите заети с обичайните си занимания в главната зала на лабораторията: танукито Шики спореше за нещо със Семьонов, човекът-котарак Месиел ровеше нещо в таблета си, а останалите гледаха някакъв сериал на големия екран в ъгъла на стаята. Там им бяха поставили дивани, на които едроглавият Госу, китсуне, Мако и Садако прекарваха по-голямата част от времето си.

— Как мина първият ден в училище? — незабавно ме посрещна Семьонов, гледайки над екрана на покрития си със защитни руни лаптоп.

— Отлично — отговорих, докато оглеждах йокаите. Изненадващо, но над тях нямаше абсолютно никакви сенки на смъртта, сякаш изобщо не възнамеряваха да умират. — Запознах се със съучениците си, слушах урок по история, погълнах банши. А как е Евгений Сергеевич, не се ли е появявал?

— Не — автоматично отговори професорът.

Михайлов-старши отсъстваше от имението вече втори ден, опитвайки се по някакъв начин да стигне до Грей Донован и да разбере какво се е случило с Ника. Той използваше някакви свои връзки, надявайки се да окаже натиск върху семейството му и изглеждаше, че нещо започва да се получава, но това не беше бърз процес.

— Стоп. Какво?! — опомни се Семьонов и скочи на крака. — Погълнал си банши?!

Шики, който в началото не обърна никакво внимание на появата ми, чак подскочи от изненада.

— Какво?! Изцяло ли го погълна?!

— Всъщност нямах други варианти.

— Ама кой прави така?! — възмутено възкликна танукито, притичвайки до мен на късите си крачета. Все още ми беше странно да говоря с някакво подобие на енотоподобно кученце, изправено на задните си лапички, като с нормален човек. — Не трябваше да убиваш баншито, а да го хванеш и да го донесеш тук! Това е толкова полезна способност, а и толкова чудесен образец!

— Бегом на стола! — незабавно реагира Семьонов. — Наблюдаването на процеса на смилане на такава голяма душа може да даде много полезна информация!

В лабораторията на професора бяха нагласили специален стол, оборудван с всевъзможни датчици, способни да четат данни от човешкото тяло — от енергетиката му и отчасти от душата му. Някои от тези датчици бяха създадени съвсем наскоро благодарение на Шики и неговите познания за руните — и точно те отговаряха за изучаването на душевната енергия. Танукито се беше развихрил в лабораторията, намесвайки се във всички изследвания на Семьонов, и последният изобщо не беше против.

Последваха два часа на продължителни изследвания на състоянието ми, които лично на мен ми докараха единствено главоболие, но Семьонов и Шики бяха направо във възторг. Те развълнувано обсъждаха нещо, подхвърляйки неразбираеми термини. Добре поне, че по-късно ми обясниха подробно какво се случва с погълнатата душа вътре в мен. Макар че, като цяло, това ми го бяха казвали и преди.

— Твоята душа е толкова силна, че притегля в себе си душата на съществото. След това тази част от душата се озовава в твоя сейка танден или още дан-тиен, както го наричат китайците, където постепенно започваш да я смилаш. И докато си зает с храносмилането, способностите на тази душа временно стават твои.

— Значи трябва да благодаря на бавното си храносмилане за временното присвояване на способности? — попитах, когато чух това обяснение за първи път.

— Нещо такова — съгласи се Шики. — На теория някой ден може да се научиш да контролираш този процес. Но за да го направиш, трябва да практикуваш много дълго време под ръководството на опитен човек. Или същество. Някой, който знае как работи това, така да се каже, отвътре, от собствен опит.

— Или ще продължим да подобряваме нашите датчици, за да разберем по-добре процесите, протичащи вътре в дан-тиен — оптимистично отбеляза Семьонов. — Но, разбира се, това изисква много време и образци. Затова е важно, в случай че погълнеш някого, веднага да дойдеш тук.

Всъщност точно това бях направил, и сега Семьонов буквално сияеше от щастие, записвайки множество физически, метафизични и Бог знае какви още показатели. Но това, което за него беше манна небесна и възможност да прави това, което най-много обича, за мен се превърна в доста скучна загуба на време.

— Хей, Рома-Рома-Роман — изпя китсуне, скачайки на една от масите до мен. Тя все още оставаше в най-удобната за нея форма, тоест с глава на сребърна лисица и човешко тяло. — А кога ще защитиш душата ми?

— Веднага щом я отвориш за мен — за сетен път отговорих аз. — Бих те нарекъл по име, но не го знам. Както, между другото, и никой друг тук не го знае.

— Какво си се хванал за името ми? — изсумтя „лисицата“, показвайки остри зъби.

— Кажи това в паспортната служба.

— Ами ако изобщо на никого нямам намерение да го казвам? — раздразнено попита китсуне. — Насила ли ще ме държите тук?

Месиел вдигна поглед от таблета си и я погледна намръщено.

— Всеки ден започваш един и същи разговор. Ако искаш, ще те заведем някъде по-навътре в гората и живей както си искаш. Може би инквизицията не е толкова добра в намирането на такива като нас и всичко ще се нареди.

— Между другото, това не е лоша идея — отбеляза Шики, злодейски потривайки лапички. — Чрез нея можем да разберем колко бързо ще реагира инквизицията.

— Пфу, ама че сте и вие — обидено се намръщи китсуне.

Изненадващо, на мимиката на „лисицата“, както и на „котарака“ Месиел, се оказа дори по-изразителна от тази на хората. Разчиташе се много по-лесно и изглеждаше някак преувеличена.

— Не ги слушай — намеси се Мако, жената със змийския врат. — Ние те обичаме.

Йокаите непрекъснато се караха помежду си, но го правеха или от скука, или по навик, и някак без страст. Както би казал Станиславски: „Не вярвам!“ И въпреки че им беше скучно да седят в лабораторията на Михайлови, това беше много по-приятно, отколкото да се крият под земята, освен това Шики, Месиел и Госу вече можеха да се движат свободно сред хората и периодично излизаха в града под надзора на хората на Михайлов. Вярно, танукито засега беше твърде слаб, за да приема човешка форма, и беше принуден да се преструва на екзотичен домашен любимец, което откровено го вбесяваше.

— Свалихме основните параметри, сега опиши подробно как работи способността на банши — нареди ми Семьонов и всички йокаи също наостриха уши, като за някои от тях това дори се виждаше физически по движенията им.

Подробно описах всичко, което бях разбрал за действието на способността, както и за всичко, което видях. Разбира се, Семьонов се отнесе доста скептично към това, че всички жители на островите били в опасност, и упорито твърдеше, че абсолютно всеки жив човек принципно е белязан за смърт. Но йокаите изобщо не се съгласиха с него.

— Това е странно — изненада се Шики. — Ние също сме смъртни и Капа е печален пример за това.

Всички йокаи веднага сведоха глави в знак на траур. Човекът-костенурка загина от ужасна смърт, докато защитаваше другарите си, и беше единственият, когото не успях да измъкна от подземното убежище.

— Според нашите вярвания хората имат безсмъртни души — отбеляза Семьонов. — Може би вие сте устроени другояче? И вашата смърт е по-различна, така да се каже, затова и банши не виждат приближаването й?

— Или просто сме извън опасност — каза китсуне, усмихвайки се с всичките си зъби. — И не ни заплашва смърт при демонско нашествие.

— Ние принадлежим към японския свят на духовете — отбеляза Месиел. — Може би банши просто нямат връзка с нас.

Семьонов въздъхна тежко:

— Няма смисъл да гадаем. А едва ли някой би могъл да ни даде ясен отговор на този въпрос, така че засега нека се концентрираме върху хората. Опиши всичко, което усещаш към предчувствието за смърт, например към моето.

Сянката на смъртта над професора беше малко по-различна от тази над повечето хора. Бледа, предупреждаваща за опасност, която ще се прояви примерно след около месец и половина.

— А как определяш срока? — попита професорът.

— Не знам. Просто го усещам.

Но Семьонов не се отказваше и ме убеди да се кача в имението и да проверя сенките над всеки от служителите на службата за сигурност. И между другото, един от тях се оказа наистина опасно близо до смъртта, сянката над неговата глава беше много тъмна. Освен това в дадения случая тя сочеше именно главата.

— Защо после не слезеш долу в моята лаборатория да ти направя пълни изследвания — обърна се Семьонов към мъжа. — Просто за всеки случай.

След като внимателно записа всичко, което казах, професорът ме отведе обратно в лабораторията, където Шики веднага се вкопчи в ръката ми.

— Докато не си усвоил изцяло душата на банши, можем да опитаме да преместим част от нея в скъпоценния камък, това ще бъде много полезен опит! Освен това все още не сме пробвали специално обработените и подсилени диаманти!

— Разбира се, нека опитаме — веднага се съгласих аз. — А откъде взе диаманта? Семьонов нали отказа да харчи пари за тях.

— Ами… аз исках да купя диамант от поне сто карата, но на него му се досвидяха парите. Така че купих малък десеткаратов за проба. Подсилих го с руни, което беше наистина трудно да се направи, защото е толкова малък! — каза той по-високо, като погледна изразително към професора, но последният се престори, че чете ентусиазирано информацията на един от екраните. — Сигурен съм, че тези руни ще са достатъчни, за да може диамантът да издържи на вътрешния натиск, създаден от духовната енергия.

— Безполезно е — коментира Семьонов. — Кристалната им решетка е прекалено здрава.

— Ще видим — размаха юмрук към него танукито.

В управлението на душевната енергия ми помагаше Месиел, тъй като самият аз не бях силен в това. При това да ми въздейства му отнемаше толкова много енергия, че опитите ни бяха съвсем малко. Всички предишни скъпоценни камъни, с които бяхме експериментирали, не издържаха натиска на душата и просто се пръскаха, затова Госу стоеше до мен в готовност с телекинетичен щит.

— Готов ли си?

Бяха ме сложили на стола, със свързани всички датчици. Зад гърба ми стоеше Месиел, а отпред — Госу. Използвайки телекинеза, той държеше диаманта пред ръката ми, за да мога да го докосна с пръст, но да не пострадам в случай на експлозия.

— Готов — кимнах аз.

„Котаракът“ сложи ръка на рамото ми и в следващия момент времето около мен се забави, а аз започнах да усещам нещо чуждо в себе си. Вече се бях научил да управлявам вътрешната си енергия, но това беше нещо съвсем различно, въпреки че, отново, е трудно да се обяснят подобни усещания с думи. Затова пък ясно разбирах, че душата ми буквално отказва да освободи душата на баншито, впивайки се в нея с невидими зъби. Това беше всепоглъщащ глад, и да се справя с него се оказа доста сложно, макар и да знаех, че се боря със собствената си душа.

Беше все едно да се опиташ да вземеш парче сочно месо от много гладен тигър, и в крайна сметка той спечели.

— Не — уморено издиша Месиел, а по котешката му муцунка дори се появи пот. — Нищо не се получава. Нека го направим както преди, да използваме яйце на трупояд.

Работата е там, че преди вече бяхме тествали други скъпоценни камъни точно по този начин — поглъщах фрагмент от душата на запечатано в контейнер яйце на трупояд, и веднага го пусках в тествания материал. Явно, докато „храната“ не попадне в дан-тиен, или както там се казва, душата ми се разделяше с нея много по-лесно.

Семьонов донесе стойка с контейнер, върху която сложих ръка и, както обикновено, погълнах малка частица душа. Това беше нещо, което вече и сам правех доста добре. А после много внимателно започнах да го пренасям с другата си ръка в диаманта.

— Май се получава — радостно възкликна Шики, когато процесът приключи, и в този момент диамантът със звън се пръсна на парченца. Благодарение на Гос те увиснаха във въздуха точно над ръката ми, а след това плавно се прехвърлиха на специално подготвена поставка.

— Жалко — изкоментира Семьонов. — Казах ви, че няма значение какъв камък се използва, това е принципно лоша идея.

— Но във всички легенди душите ги крият в кристали! — обидено възкликна танукито.

— Знаеш ли, имам една идея как да съхраним душевна енергия — каза професорът, гледайки Шики с леко превъзходство. — От няколко дни работя по този проблем от гледна точка на науката и утре ще ви покажа какво съм постигнал.

— Пфу — изсумтя танукито. — Добре, добре. Мислиш, че при мен не се получава, а при теб ще се получи? Ще видим.

Всъщност те се джафкаха така почти всеки ден. Семьонов подхождаше към всичко от строго научна гледна точка и ако нещо не можеше да бъде измерено, тогава той искрено вярваше, че просто не е избрал правилната честота. А Шики, както и всички йокаи, предпочиташе да се доверява на усещанията си и към технологиите се отнасяше с недоверие, освен ако не се отнасяше до телевизора или таблета. Тези продукти на цивилизацията очароваха всички, дори Садако, която сега непрекъснато сърфираше в сайтове за дрехи, разглеждайки шапки и рокли. Освен това беше впечатлена от модните ревюта и предаванията, свързани с красота, така че сега те с Мако мечтаеха да попаднат в истински търговски център. Въпреки че дори това желание все още не ги беше накарало да ми се доверят напълно и да отворят душите си за нанасяне на защитни руни.

След като прекарах още малко време с йокаите, аз се качих в трапезарията, хапнах обилно, починах малко и се насочих към фитнеса. Никакви екзотични тренировки, само най-обикновени тренажори и бягаща пътека. Засега това натоварване ми беше повече от достатъчно, за да се добирам до стаята си с пълзене. А тук Катя вече ме чакаше, буквално подскачайки, или по-скоро, летейки във въздуха от нетърпение.

— Е, как беше там в училище? — възбудено попита облеченото в строг костюм и с кръгли очила на носа момиче-призрак.

— Не видя ли? — отвърнах аз и уморено се строполих на леглото. — Не си успяла да хакнеш камерите?

— Те далеч не са навсякъде — нацупи се Катя. — Освен това не предават звук. Сякаш не живеем в двадесет и първи век.

Откакто дадохме на нашия домашен призрак достъп до компютър, тя постоянно търсеше информация за мен. И, по възможност, се стараеше да ме държи под око, когато бях извън имението, просто за всеки случай. Прекалено често ме бяха отвличали още от момента на появата ми в този свят.

— Мисля, че това ограничение е умишлено; не на всеки ще му хареса децата му да бъдат подслушвани — отбелязах аз. — Вероятно и в съблекалните няма камери, това е нормално.

— Пфу — обидено изсумтя момичето, потвърждавайки предположението ми. — Какво ли не съм виждала там. Само ако можех лично да се разходя из училището…

— В училище е скучно — уверих я аз. — Старичък съм за това.

Катя прихна.

— Той бил старичък. Бил си само на трийсет и нещо в миналия си живот. Аз съм доста по-голяма, но бих ходила на училище с удоволствие — тя тежко въздъхна, — ако имах такава възможност…

Смилих се над призрака и й разказах подробно как е минал денят в училище, доколкото го помнех. Мен повече ме интересуваше убийството и баншито, така че запознанството със съучениците ми мина някак покрай мен, дори не си спомнях никого, освен двете приятелки Ада и Рая, както и неприятния безименен тип, който се опита да ми вземе тетрадката.

— З — завист — измърмори Катя. — Чувство на досада и раздразнение, причинено от превъзходството или благополучието на друг.

След като започнах да общувам повече с нашето момиче-призрак, забелязах навика й периодично да превключва на подобни бележки под линия, при това тя го правеше, без да го осъзнава, сякаш беше някакъв речников синдром на Турет.

— У — убийство и Р — разследване — напомних на момичето. — За нас е много важно да намерим някаква информация, преди някой друг да бъде убит.

— Засега не съм намерила нищо — разпери ръце Катя. — Полицейската база данни е просто отвратително подредена, много е трудно да се търси нещо в нея.

— А за Ездача на трупове?

— Всяка информация, свързана с него, е премахната от публичните бази данни. Имам чувството, че ми липсва някаква дреболия, за да го свържа с другите личности, които е използвал, но не мога да я напипам.

Като цяло, колкото и добър хакер да е нашето момиче-призрак, още не са измислили програми, които биха могли да проникнат и да търсят в прашни хартиени картотеки, попълнени ръчно от небрежни служители.

— Продължавай да търсиш — помолих аз. — Това е много важно. Ездачът на трупове трябва да си плати за убийството на момчето.

И мислено добавих: „Освен това, ако не започна да действам, за мен ще дойде недоволният Доктор, който ми поръча убийството на своя другар от Братството.“

След като приключих разговора с Катя, се постарах да си намеря някакво занимание, за да не мисля за Вероника и за това как ние постоянно си звъняхме вечер, когато тя беше в Академията. Изгарящо чувство на загуба обземаше мислите ми всеки път, когато се отпусках и не занимавах главата си с конкретни въпроси. Така че прегледах набързо новинарските сайтове, хвърлих поглед на училищната програма, проучих информацията, която момичето-призрак беше намерило за личността на Ездача в търсене на нещо, за което да се хвана, и накрая, когато главата ми напълно спря да работи, си легнах.