Сара Дънант
Въведение

Началото на „Странноприемница Ямайка“ напомня на романа „Дракула“: каретата трополи през мрачната пустош към едно място, чиято репутация е толкова ужасна, че дори местните хора не смеят да го посещават. Останала наскоро сирак, Мери Йелан е потеглила с нея от спокойните земи край река Хелфорд към изложения на ветровете Корнуол от деветнайсети век, където се намира домът на леля й — жената, която преди е била известна с буйните си къдрици и момичешкия си смях. Читателят попада на територията на готическия роман, но този роман е пропит със съвременна чувствителност.

Странноприемница „Ямайка“, към която се е насочила Мери, се издига заплашително на върха на един хълм в пустошта. Това е къща, дошла от ада. През нощта табелата й се клати от вятъра подобно на увиснало на бесило човешко тяло. Къщата вони на немара, алкохол и насилие. Красивата и вечно усмихната леля Пейшънс се е превърнала в немощна трепереща развалина. Духът й е съсипан от тормоза, на който е подложена от своя съпруг Джос Мерлин: грамаден, тромав и жесток пияница. В края на първия ден, докато светлината гасне и Мери се е барикадирала в мизерната си стаичка, Дю Морие ни подготвя за предстоящото пътуване в мрака, което ще бъде придружено от насилие и неочаквани обрати.

Не след дълго откриваме причината, поради която всички се страхуват от странноприемницата и от нейния съдържател, макар че повечето читатели вече са се досетили каква е тя. Корнуол, който е известен с коварното си крайбрежие и суровия си климат, е спазвал свои собствени закони през по-голямата част от историята си. Макар че заради литературната слава на романа в наши дни странноприемница „Ямайка“ представлява пошла примамка за туристите, през двайсетте години на деветнайсети век, когато Дю Морие я е видяла за първи път, тя несъмнено е била място, което с подходящата нагласа би могло лесно да бъде превърнато в територия на Робърт Луис Стивънсън и в централа на контрабандния бизнес на банда мародери, примамващи корабите към скалите и причиняващи гибелта на екипажите и на пътниците, с цел да бъдат откраднати товарите и вещите им.

Несъмнено голяма част от компонентите на „Странноприемница Ямайка“ — яростни мъже, дива земя, мрачни тайни и насилствена смърт — са близки до готическото клише: Дафни дю Морие е написала книгата през 1936 година. Но романът все още не е загубил яркостта си заради факта че в ръцете на майстора разказвач — защото Дю Морие наистина е майстор разказвач — този жанр може да бъде съживен и до известна степен дори може да бъде преоткрит.

Дю Морие постига това главно посредством сюжета. Притеснена и обезверена, Мери се оказва в ада, но няма друг избор, освен да остане в него заради предаността към леля си и необходимостта да я защитава от грубостта на съпруга й. В очите на местните хора тя също се превръща в престъпник. В добрите трилъри, когато заплахата стане сериозна, авторите се опитват да изолират героите си от нея, но дори когато Мери успява да излезе от къщата, мрачната пустош се надсмива над нейната безпомощност — пейзажът и времето в този роман въздействат със същата сила както самите герои. Единствените хора, които тя среща по време на разходките си, са странни като обитателите на странноприемницата. Джем, по-малкият брат на съпруга на леля й, конекрадец и авантюрист, я привлича до такава степен, че заради него тя е склонна да престъпи закона, а милосърдието на викария на Олтърнън Франсис Дейви и благите му думи са в рязък контраст с вида му на албинос и с начина, по който той стоварва камшик върху гърба на коня.

През повечето време обаче това, което ни кара да обръщаме страниците на книгата, е сблъсъкът на Мери с Джос Мерлин. Като характер Джос не се нрави на никого. Маргарет Форстър — биографът на Дю Морие — смята, че образът му до голяма степен е карикатурен, и той действително е хиперболизиран. Въпреки всичко обаче Джос Мерлин притежава необикновен чар. Огромното му тяло, грубите му черти и бурният му нрав са качества, характерни за романтичния герой, но в случая тези качества са представени на фона на насилието и ненавистта му към самия себе си. Той ни напомня на господин Рочестър, но в случая липсва жена като Джейн, която би могла да му помогне да се промени. Преди вината и пиянството да го съсипят, Джос вероятно е бил харизматична личност. (Дю Морие е живяла прекалено дълго със своя обаятелен й властен баща — актьора Джералд дю Морие, — за да не осъзнава, че за подобен чар се заплаща скъпо.) Терзанията на Джос Мерлин ни подсказват за понесена и нанесена вреда. Заради начина, по който показва как страстта между мъжете и жените може да доведе до жестокост, романът „Странноприемница Ямайка“ излиза извън рамките на романтичния жанр. Съпругата на Джос в момента представлява трепереща жертва, но преди е била лудо влюбена в този силен мъж и е вярвала, че ще може да го спаси от самия него. Макар че се страхува от Джос, Пейшънс непрекъснато измисля оправдания за поведението му и се опитва да смекчи гнева му, което още повече го вбесява. Дю Морие обаче не е склонна да му прости прегрешенията, независимо от факта, че детството му е било изпълнено с насилие, а майка му е била малтретирана и безпомощна. Той е силен физически, но със слаб характер и въпреки че все повече се отвращава от него, Мери не се отказва от битката. А в случая наистина става въпрос за битка. Джос възприема Мери като своя жертва и като жена, която подобно на съпругата му трябва да бъде пречупена и съсипана, и същевременно храни отчаяна надежда, че тя ще се превърне в негов съюзник и ще го спаси.

Има една удивителна сцена по средата на книгата, която е много по-страховита от развръзката. След като излиза от запоя, Джос, който е полудял от кошмарите си, разказва на Мери как е примамвал корабите към скалите и е пребивал до смърт с камъни сред бушуващите вълни хората, чиито лица непрекъснато изпълват сънищата му. Докато наблюдава чичо си и слуша с отвращение изтерзаната му изповед, Мери изпитва ужаса, който е изпитвала Дю Морие, чийто съпруг — чаровният и любезен Фредерик Браунинг — е участвал във войната. През първите години от брака им той се е събуждал през нощта с писъци и на нея й се е налагало да го успокоява.

Описанието на нарастващото влечение на Мери към Джем, брата на Джос, е пропито със същата болезнена откровеност, с която са представени взаимоотношенията между мъжете и жените. В него се долавя сдържан цинизъм. Мери си дава сметка, че Джем ще й донесе не по-малко болка, отколкото щастие, но приема болката като част от нещата от живота. Тя разполага с прекалено много впечатления от развитието на подобни връзки, за да се остави да бъде превърната в глупачка: виждала е как романтичните разходки по окъпаните от слънчевите лъчи пътеки край родното й село впоследствие отстъпват място на рутината на брачния живот: „Вечер момчето се прибираше уморено от работата на полето и започваше да крещи и да се оплаква, че яденето е толкова загоряло, че не би нахранил с него дори кучето, а момичето му отговаряше троснато от спалнята на горния етаж, докато крачеше напред-назад с разплутото си тяло и с провисналата си коса и стискаше в ръце вързопа, който мяукаше като котка и не искаше да заспи“. Дю Морие е родила първото си дете няколко години преди да напише тази книга, и макар че за него се е грижела предимно бавачката му, картината, която тя описва, й е позната (когато е оставала сама с бебето, не е била в състояние да го накара да спре да плаче). За романтичен приключенски роман като „Странноприемница Ямайка“ мислите, лишени от романтика, са прекалено много.

Дю Морие обаче не се впуска в излишни разсъждения, а предпочита да заплита все повече и повече историята. След втората глава е невъзможно романът да бъде четен бавно. Авторите на трилъри се чувстват потиснати, когато читателите им споделят възхитено, че са прочели много бързо някоя от книгите им. „Не можех да я оставя“ е най-големият комплимент и най-жестокото оскърбление за тях, защото тези думи със сигурност означават, че в нетърпението си да стигнат до края, читателите не са обърнали внимание на достойнствата на творбите им. Това е компромис, с който те са длъжни да се примиряват. Дю Морие обаче никога не е имала за цел да пише изящна литература. Стилът й е достатъчно гладък и интелигентен, за да може да се справи със задачата, която си е поставила. Но добрият стил не е причината, поради която книгите й все още се преиздават, при положение че стотици други писатели, нейни съвременници, отдавна са минали в историята. И макар че на отделни места диалогът е леко скован и мрачните нощи и обитаваните от призраци блата може би са прекалено много за съвременния вкус, изминалите близо седемдесет години от написването на романа по никакъв начин не са отслабили способността му да хваща читателя на въдицата си и да го тегли през надигащите се води на сюжета. Дю Морие не създава излишно напрежение. Би било несправедливо обаче да не отдадем дължимото на финалния обрат и макар и за някои читатели той да е бил очакван, това в никакъв случай не намалява усещането за надвисналата заплаха и напомня до голяма степен на отношенията между Ханибал Лектър и Кларис Старлинг.

Мери Йелан не успява да се справи с всички врагове, с които е заобиколена. Накрая, както във всеки добър готически роман, читателят е изведен от мрака, макар че светлината, в която той попада, не е особено обнадеждаваща. Мери Йелан оцелява. Но макар че авторката не го казва пряко, можете да бъдете сигурни, че от сега нататък Мери няма да спи спокойно. Това е цената, която се плаща за победата в тези битки. Доброто е възтържествувало, но подобно на съпруга на Дю Морие Мери е получила рани, докато е участвала в сраженията. Независимо от привилегированото си буржоазно възпитание, след като е написала „Странноприемница Ямайка“ — на сравнително младата възраст от двайсети и девет години, — Дафни дю Морие е започнала да изпада в мрачни настроения. Всъщност тя вече се е подготвяла за следващия си роман „Ребека“.