Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (45)

Глава осма

Вкопчиха се един в друг, като че не бяха се виждали от години! Прегръщаха се безкрай. Най-после Хелър се дръпна след дълга целувка.

— Почакай, нощта е пред нас.

Той поукроти силната си възбуда. Вече ми се струваше, че едва ли щяха да отидат по-далеч от кушетката зад него.

— Скъпа — леко задъхан изрече Хелър, — трябва да ти покажа този прекрасен кораб!

За момент си помислих, че влага сарказъм в думите си. Дотогава очите ми бяха вперени в тях. Огледах се. Беше чисто. Но всичко изглеждаше като обичайните помещения за екипажа в който и да е кораб на флота.

— Тук горе — започна Хелър обиколката — е пилотската кабина.

Сега тя блестеше от чистота и макар че напрежението не беше включено, бе добре осветена. Е, по-интересна с множеството си уреди, но все пак само една пилотска кабина.

Хелър нямаше намерение да стои там дълго. А графиня Крек вече не светеше от радост. Дори в черната униформа на апарата тя пак си беше красива, ала явно смяташе пилотската кабина за нещо, което щеше да й отнеме любимия. Почти можех да прочета мислите й.

Хелър отвори една врата, разположена близо до въздушния шлюз.

— Това е столовата на офицерите и екипажа. — Беше доста тясна, едва ли имаше място и за осем души. Той забеляза учудването й. — О, този кораб се нуждае от съвсем малък екипаж. Капитан, двама астропилоти и двама машинни инженери. Дори остават три свободни места! Виждам, че си мислиш за бойни кораби с по пет хиляди души на борда.

Той я поведе към опашната част и отвори една врата между коридора и външния корпус.

— Това е каютата на капитана. — Наистина малка стаичка, но добре обзаведена. — От другата страна има точно такава, служи за малка библиотека и справочна картотека.

Графинята стоеше и люлееше защитния шлем в ръката си, проявяваше интерес само заради самия Хелър. А може би като жена се опитваше да разбере привързаността му към този влекач? Дали в момента не се намираше в истинския съперник за сърцето на Хелър?

Той слезе няколко стъпала надолу и отвори следващата врата.

— А тук се приготвя храната. Толкова мъничка кухня, а пък си има всички необходими машинарии. Нали е страхотно?

Тя се съгласи, че е страхотно.

— От другата страна същото помещение е пералня и шивачница.

А защо не й кажеш, помислих си, че ей зад онази преграда се крият смъртоносните главни двигатели, които се взривяват в ръцете на смахнати типове като тебе?

— Зад тези три врати са каютите на екипажа — продължаваше Хелър и отвори една, за да й я покаже.

И те не се отличаваха с голям простор — само завъртащо се във всички посоки гравитационно легло, малък шкаф и скрита тоалетна с душ.

— От другата страна има още три точно като тези. Много място са отделили за екипажа.

А според мен графинята се чудеше как би могъл човек да се облече в тази теснотия.

— Тук, над главите и под краката ни, са складови обеми и шкафове, трябва само да отместиш тези плочи. Оттатък е същото. Можеш да сложиш какво ли не. Ама наистина е страхотно, нали?

Графиня Крек пак се съгласи. Май ставаше неспокойна. След слизането към опашката се изкачихме към голяма, херметично затворена врата.

— Вече разгледахме помещенията за екипажа — каза Хелър. — Сега си затвори очите.

Тя послушно затвори очи. Аз не го направих. Той завъртя с ръка голямо колело и вратата плавно се дръпна встрани.

Отначало помислих, че напрежението в мрежата е скочило, толкова ярко беше всичко. Какво ставаше, по дяволите? Този блясък направо ми режеше очите!

— Погледни — каза Хелър.

Графинята погледна. И промълви:

— Ооооооо!

Пред нас коридорът продължаваше, но колко променен бе той! Ключалките на вратите, дръжките, осигурителните парапети покрай стените — всичко от излъскан бял метал. А светлината заливаше великолепно подбрано съчетание между синьо и черно.

— Какъв е този метал? — плахо попитах аз. — Нали минах оттук сутринта и всичко чернееше.

— Сребро — отвърна Хелър. — Само чисто сребро. Когато са зачислили влекача в резерв, някой е забравил да намаже където трябва с лак срещу патина. Утре всичко ще бъде лакирано и повече няма да почернява.

— Чисто сребро? — повтори графиня Крек, вперила поглед в коридора.

— Ами да. В този влекач на никого не му пука за допълнителното тегло. Всъщност то никога не е достатъчно. Оттук нататък в кораба всички допълнителни детайли са от сребро.

Тя приклекна и докосна плочките на пода.

— Не мога да повярвам. Това не са ли плочки от Астобол, дето толкова се приказва, че са от непробиваеми скални нишки, също като в двореца на Императора? — Тя тупна тук-там по пода и стените.

— Правилно — кимна Хелър. — Не горят, нечупливи са, изолират електричеството и не пропускат никакъв звук. Дори ехото от двигателите не се чува! Половината от кораба е напълно звукоизолирана.

Така си беше. Когато вратата се плъзна на мястото си зад нас, шумовете от хангара изчезнаха.

— Така адмиралът се спасил от досаждането на главните двигатели. О, не съм ти разказал историята на този кораб!

Той набързо й описа как адмирал Уинс направил влекача свой флагмански кораб, но пропусна да спомене двигателите „Бъдеще-минало“ и съдбата на близнака на „Влекач едно“.

— Дори не знаех, че са го пратили в Мобилизационния резерв на флота — продължи Хелър. — Надявах се да намеря някой флагман на патрулна флотилия, защото и те често са с добра вътрешна подредба. А виждам пред себе си „Влекач едно“! Какъв късмет. Но ти още нищо не си видяла! Уинс е похарчил допълнително тук към два милиона кредита, това чудо е едва на десет години и не е излизало много-много в Космоса. Ела.

Той вече нищо не пипаше. Пред следващата врата просто каза: „Отвори се“. И тя се отвори.

— Синтезатори на хранителни продукти — обясни Хелър. — От другата страна са универсалните синтезатори за вторична преработка.

Застана пред друга врата: „Отвори се“. Тя се отвори.

— Склад за прибори. От другата страна е информационната банка.

Бяхме стигнали до още една херметично затворена врата. Когато се промъквахме за пръв път, тя беше отворена и зад нея видях мрачна, прашна пещера от черен метал. Хелър каза:

— Затвори си очите.

Тя го направи. Аз — не. Колелото се завъртя само. Не вярвах на очите си.

— Отвори очи — подкани я Хелър.

И ако преди това графиня Крек беше промълвила „Ооооооо!“, сега извика с пълен глас. Защото пред нас беше обширна трапезария с висок таван. Масите, столовете и диванът се завъртаха във всяко желано положение с жироскопи. Имаше подвижни шкафове за книги и различни устройства за сервиране на храна. Всичко беше измислено с фантастично добър вкус. Но не това беше изумителното. Чиниите и каните, вазите за цветя, дори ръбовете на масите и столовете бяха златни.

— Това злато ли е? — попитах.

— Чисто злато — отвърна Хелър. — Сега сигурно разбираш защо исках отвън да има охрана. Всички сервизи си бяха по шкафовете и някой можеше да ги отвори.

Хелър добави и нещо като „Отражение!“. Не бях забелязал огледалата. Те мигновено се осветиха и многократно умножиха залата, сякаш стана безкрайна. Хелър каза „Светлини!“. И незабавно в огледалата бликнаха вечно променящите се форми на цветомузика.

— Ооооооо! — възкликна графиня Крек.

— О, има още какво да видиш — каза Хелър. — Тази част е построена около генераторите за теглещите лъчи, а те не бива да са близо до другите машинни зали. Затова адмиралът е използвал метода, наречен в архитектурата „кръг от кубове“. Във всяка стая ще видиш стъпало, което води към друга. Под стъпалата са кабелите на генераторите. Използвал е чудесно цялото пространство. Нали е бил хитър? Хайде да обиколим.

Минахме през стъпалото в друга голяма стая — украсена със злато и сребро спалня, в средата на която имаше огромно гравитационно легло. По стените бяха изрисувани сцени с горски нимфи. А чаршафите явно бяха току-що застлани. Хелър и графиня Крек се спогледаха заговорнически.

— Нека да продължим — подкани ни той. — Нощта ще бъде достатъчно дълга.

Пак прескочихме стъпало и се озовахме в гимнастически салон. Не беше прекалено голям и който би решил да подскача нависоко, би си счупил врата, но стигаше за поддържане на формата.

— Упражнения! — изръмжа Хелър.

От стените плавно излязоха разни уреди и машини. „Слънце!“ — заповяда той. Разгъна се шезлонг, а от тавана заструиха слънчеви лъчи. „Масаж“ — сети се Хелър. И масажният робот тръгна към масата, потрепващ от готовност за работа. „Битка!“ — изведнъж каза Хелър. Машината и шезлонгът се прибраха.

Не знам какво очаквах да видя, но се появи нещо наистина смайващо. Отвори се вратичка и от нея изскочи нещо като жив боец. Усетих как графиня Крек по инстинкт зае бойна стойка. Противникът изглеждаше достатъчно злонамерен. Хелър майсторски опита да му забие един в брадичката, но нещото отскочи!

Тогава чак се сетих какво виждах — обемна илюзия. Стаята прозираше през нея. Представляваше сложна игра на светлини и като огледах тавана, открих малките прожектори. Бях чувал за тези устройства, заместваха истинския противник в тренировъчен ръкопашен бой.

Хелър го ритна успешно. Блясна малка мълния. Фигурата се просна на пода и отнякъде се чу глас: „Пощади ме, господарю!“

— Достатъчно! — каза Хелър и илюзията изчезна. — Освен с голи ръце, може да се бие с електрически кинжали, мечове и тояги. Не съм виждал досега някой от тях да пада. Обикновено само показват със светлинки, че си улучил чувствително място. Може би се чудиш защо и масажният уред не е с жироскоп? Ами тази част от кораба — той потупа стената, посочи пода и тавана — има автоматично изкуствено притегляне. Харчат толкова енергия, че не ги монтират често, но „Влекач едно“ си има предостатъчно от нея.

Намусено допълних наум — и ако не я изразходваш както трябва, тя те пръска на атоми.

— Затова е съвсем безопасно да се упражняваш и да си ходиш насам-натам — каза Хелър на графинята. — Тук ги няма огромните разнопосочни ускорения, характерни за влекачите. Няма и безтегловност. Не си заплашен от цицини по главата.

— Това е хубаво — съгласи се графинята.

Зачудих се какво ли би направила, ако узнаеше, че той не й казва и една десета от истината. Сигурен бях, че би използвала цялото си влияние над него, за да го отмъкне надалеч от този опасен кораб. Страстно се заклех, че тя никога няма да научи в какъв смъртоносен капан сам се е напъхал нейният любим.

Хелър ни прошепна:

— Не смея да кажа следващата дума на глас. Вратите се затварят и помещението се превръща в сауна.

Той ни подкани да вървим нататък. Попаднахме в изящно направена баня. Вдигна кърпа от рафта и пъстроцветни риби заплуваха навсякъде по стените и тавана. Сякаш бяхме на дъното на океана. Да, това местенце би объркало представите на всеки космонавт, къде всъщност се намира! Хелър върна кърпата на рафта и рибите изчезнаха.

Изкачихме малка стълба. Вече би трябвало да сме в най-горната част на опашния сектор.

Графиня Крек отново изпусна едно дълго „Ооооооо!“. Струваше си. Залата беше неимоверно обширна! Застлана бе с чудесни килими в тъмни цветове, мебелите бяха изработени от някаква искряща черна дървесина. Забелязах нещо като бюро и стол към него с жироскопи. Но не ми се вярваше помещението да служи за канцелария. Наоколо бяха разположени канапета, тапицирани с черна кожа. Кожа? Ами да, истинска при това. А всяка стена представляваше черна плоскост от нещо като полирано стъкло.

— Настани се — подкани я Хелър. — Сега вече ще видиш чудо!

О, небеса, казах си, та какво още имаше да се види? Графинята се отпусна в креслото и зачака. Хелър вдигна ръка като церемониалмайстор.

— Есенна гора! — заповяда той.

Веднага върху всяка стена около нас в многоцветно триизмерно изображение, неразличимо правдоподобно за окото, се появи пейзаж в ярките тонове на есента. Дори листата по дърветата се движеха. Чуваха се леките въздишки на вятъра. О, небеса, усещах и аромата на ливади наблизо. Толкова истинско беше!

— Ооооооо! — радостно възкликна графинята.

— Гледай сега — каза Хелър. — Зима!

Появи се съвсем друга картина — величествени планински върхове, заснежени полета, мрачни дървета и тръбният стон на зимния вятър. Внезапно ми стана толкова студено, че трябваше да се убеждавам в неизменността на температурата в стаята.

— Пролет! — заповяда Хелър.

Всичко около нас изведнъж буйно разцъфна. Видяхме градини и играещо сред тях младо животинче. Миризма на прясно разровена пръст и разтварящи се пъпки.

— Лято! — изрече Хелър.

Звънки птичи песни, прекрасно ухание на полски цветя, полъх на свежест под ясно небе. Сенките на натежали от листак дървета покриваха земята. Двама влюбени минаха по пътека, хванати за ръце.

— О, много ми харесва! — отрони графинята.

— Има множество други сезони на множество други планети. За тази вечер избрах Манко, за да ти доставя удоволствие.

— Успя, наистина успя!

Но тя сякаш се канеше да заплаче и смутеният Хелър побърза да я утеши.

— Не, не — успокои го тя и си избърса очите. — Това е защото не бях виждала небе и ливади повече от три години! — Поплака малко и пак попи сълзите си. — Развалям ти представлението.

Той я попита дали се чувства добре и каза:

— Космос!

Подскочих. Хич не съм влюбен в пространството. Не гледам през илюминаторите дори където ги има на разположение. Огромната, груба заплаха на първичните стихии, невъобразимите разстояния, жестокият, самотен мрак ми вдъхват нещо по-лошо от страхопочитание. Направо ме смазват.

А навсякъде наоколо се простираше Космосът, изпъстрен със звезди и мъглявини. Наблизо се набиваха в очи планета и нейният спътник от някаква звездна система. Приличаше до последната подробност на гледката от наблюдателна палуба на пътуващ космически кораб. Само мебелите в стаята ми позволиха да запазя самообладание.

Изрекох със същата сила на гласа, която използваше и Хелър:

— Есен!

Мислех си, че ще върне старата картина. Нали това беше обикновено прожекционно устройство, включвано с глас. Но нищо не се случи.

— Зима!

Пак нищо. Навсякъде само Космос, като че чакащ гладно да погълне нашия живот. Погледнах Хелър.

— Защо не се променя?

— Цялата опашна част на този кораб, дори шкафовете, всичко — обясни той — е нагласено само за честотните характеристики на моя глас. Няма два еднакви гласа. — Той се обърна към графиня Крек. — Но може да се настрои за гласовете на двама или повече хора. Ще заложа и твоя в паметта.

— Ами аз? — попитах. — Трябва да ми покажеш как се настройва и променя гласовото управление. И аз ще пътувам с този кораб!

Той само ме изгледа. Никога не показа нито на мен, нито на някой друг къде и как се променя кодът за честотните характеристики във влекача. И аз никога не успях да отворя, затворя или използвам дори едно-единствено нещо в задната част на кораба. Сигурно бе променил дотам целия процес, че и техник от флота не би могъл да възстанови предишното положение. Но в онзи момент се борех със залялата ме вълна от гняв. Само да го отведа от тази планета… Стомахът ми се сви. Предположих, че е от гадната сцена — единствено килимът ме поддържаше сред безкрайното пространство.

— Сега — нежно каза Хелър на графинята — имам малка изненада за теб. Това е било популярно преди петдесетина години, но пилотът успя да намери запис.

Той извади малко цилиндърче от джоба си, пъхна ръка под възглавницата на дивана, на който седеше, и го постави някъде. Поне вече знаех откъде се зарежда прожекционното устройство.

Космосът изчезна! Какво облекчение!

На негово място отвсякъде ни обкръжи театрален салон, седяхме като зрители сред още около двеста души, които сякаш бяха живи.

Точно под нас беше сцената. Претенциозно направени, декорите изобразяваха гора. Дърветата лъхаха на картон. Сцената беше осветена отдолу.

Зазвуча музика. Артист в животински костюм, приличащ на лепъртидж, излезе иззад кулисите. Носеше обувки, шапка и бастунче. Преструваше се, че тършува из гората. С танцови стъпки обикаляше дърветата и накрая запя, а клоните се поклащаха в ритъма на музиката:

„Както по пътечка весело вървях,

най-прекрасна гледка аз видях.

От великолепие цял съм омагьосан

и животът ми виси на косъм.

О, лейди Лепъртидж,

яви се ти,

яви се ти,

яви се ти!

О, лейди Лепъртидж,

сбъдни ти моите мечти!

И животът в танц ще полети!

О, лейди Лепъртидж,

не си отивай,

не си отивай,

не си отивай!

О, лейди Лепъртидж,

без теб сърцето ми се в кръв облива!“

Измежду дърветата блеснаха чифт огромни очи, примигнаха два пъти и кокетен глас тихо измърка:

— Че какво ми пука?

Завесите се спуснаха. Публиката се заливаше от смях и ръкопляскаше.

Графиня Крек се давеше в хълцащо кикотене, падна върху Хелър. Доста време мина, докато си поеме дъх. Обви ръце около шията му:

— Толкова си мил!

Отдръпна се и великолепно изимитира последната реплика:

— Че какво ми пука? — Те пак паднаха в прегръдките си и се разсмяха.

— Има колкото искаш такива — накрая каза Хелър. — Има и различни игри. Но ти още не си разгледала всичко. Подготвил съм ти и друга изненада.

Нямаха ли край тези изненади? На мен песничката ми се стори глупава. Може би той искаше да си припомнят първата им среща, когато тя накара истински лепъртидж да се прибере в клетката? Да, така беше. Пък и съвсем подходящо име за абсолютната смъртна опасност, лъхаща от графиня Крек. Наистина лейди Лепъртидж!

Слязохме по малка стълба и се върнахме към страната, откъдето започнахме обиколката. Разгледахме малка кабинка с душ, а когато Хелър вдигна една кърпа, по стените заплуваха патици из езеро.

Той помогна на графинята да прескочи един праг, но преди да влезе в следващата стая, закри очите й с длан.

— Сега можеш да погледнеш.

Графиня Крек отново нададе своето „Ооооооо!“. Жироскопно легло и множество гардероби. А на леглото — два невероятно луксозни тоалета. Единият представляваше прозрачна нощница със сложна сребърна бродения, а другият — златна бална рокля!

Графинята ги притисна до себе си и се разрева. После целуна Хелър.

— Никога през живота си не съм имала толкова разкошни дрехи!

Той я погали и обясни:

— Жената на адмирала имала навика да пътешества с него. Сега всичко това е твое, мила. — И още една целувка.

После ме хвана за ръката.

— Е, обиколихме по целия кръг. Хайде сега да слезем в трапезарията, а дамата ще махне военните дрехи, ще се изкъпе и преоблече.

— Няма да се бавя! — извика графинята, загледана с обожание в гърба на Хелър.

— Бави се колкото пожелаеш! — отвърна той. — Имаме страшно много време.

Върнахме се в салона със златните прибори. Време, значи, мрачно отбелязах аз. Да, бе, мислиш си, че имаш много време. Как ме изигра само! Въобще нямаше намерение да помръдне нанякъде! Просто си търсеше луксозно корабче!

— Смятам — казах надменно, — че си твърде нахален. Правеше ме на глупак през целия ден!

Хелър сви рамене и ми се усмихна небрежно.

— Хайде де, Солтан, нали ти самият каза, че в Спитеос е прекалено неуютно.

Той ми предложи златна кутийка с розова искряща вода. Но аз знаех, че не им се ще да се навъртам наоколо. Казах му:

— Ще се видим утре — и се измъкнах.

Знаех непоколебимо, че и с оръдие вече не мога да помръдна Хелър. Загазих!