Саманта Кинг
Изборът (16)

15

Колебливо излизам от спалнята и се влача из пустата къща в търсене на улики, които да ми подскажат какво става с Макс — забравено горнище на анцуг, чифт маратонки, купчина видеоигри, чакащи Ейдън да си избере някоя от тях. От Макс обаче няма и помен, което изглежда странно.

Може би стои настрана, защото — подобно на съседите и приятелите — няма абсолютно никаква идея как да се държи в това мрачно пространство, където преди Анабел гореше с ярък пламък. Сигурно е бил сразен от смъртта й. Потънала в собствената си скръб и тревоги за Ейдън, осъзнавам, че изобщо не съм се сещала за Макс или как той може би страда. Срамувам се, че изобщо не съм помислила за него.

Той обаче можеше да дойде да ме види, ако искаше. Дали пък не е идвал, а аз напълно да съм забравила? Още един спомен, който травмираният ми мозък е заличил. Заедно със самоличността на убиеца на дъщеря ми, виещите полицейски сирени, смутили спокойствието на нашата тиха трилентова улица в летния ден… ужаса на погребението на Анабел… Не мога да си спомня никое от тези неща. Дори не съм готова да опитам. Но съм любопитна за Макс. Не мога да се сетя за нито една причина, поради която да спре да идва у дома. Анабел не е тук, но той обичаше и Ейдън. Защо не иска да види племенника си, да го утеши?

Връщам се бавно към спалнята и изреждам мислено възможности — преследват го клюки, откакто семейството ни го сполетя трагедия, дошло му е до гуша и е напуснал района. Не знае какво да каже на опечаления си брат и стои настрана. Шокиран е от моите действия и не иска да ме погледне в очите…

Убил е дъщеря ми и е зад решетките.

Ставам истерична. Първо заподозрях Дом, а сега и брат му. Идеята е нелепа. Какво изобщо може да накара Макс да нарани което и да е от децата ми? Защо ще ме насилва да избирам между тях? Никога не би му хрумнало да ме преследва така. Дом се заяждаше с мен, че Ейдън ми бил любимец, но това не е вярно и съм сигурна, че Макс не мислеше като брат си. Той прекарваше много повече време с нас и обичаше цялото ни семейство. Виждах това със собствените си очи почти всеки ден. Почти не минаваше вечер без присъствието на Макс на масата.

Връщам се назад да си спомня кога за последно вечеряхме заедно и търся всякакви обяснения защо Макс изглежда е изоставил всички ни.

— Готин костюм. — Макс остави чинията си встрани и с ножа си за пържоли посочи Дом, който влезе наперено в кухнята, търкайки уморено лице с ръцете си.

— Ти пак ли си тук?

— Луксозните костюми не се търсят много във фитнеса, разбира се. Анцузите няма нужда да са ушити на ръка на улица „Савил Роу“. Но знам, че моят…

— Днес Макс прибра децата от училище вместо мен — побързах да се намеся в разговора им, защото усетих, че Макс ще започне един от своите усукани монолози, а вече виждах раздразнението в изражението на Дом. — Аз, ъъъ… Стомахът много ме заболя.

За по-голяма достоверност потърках корема си. Всъщност ме боляха ребрата, защото Дом едва не ги счупи предната вечер, когато се върна късно от голф клуба и заяви, че е крайно време да изпълня съпружеските си задължения. Още се вцепенявам от шок, като си го спомня. Подигравателният му смях, когато споменах мигрената, която имах от изчистването на цялата къща онзи следобед. Сутринта, преди да тръгне на работа, Дом демонстративно прокара пръст по прашен перваз във вестибюла и затова се мобилизирах да изчистя. Когато най-сетне разбра, че говоря сериозно за главоболието си, започна да сумти гневно. Лежах будна почти цяла нощ и се притеснявах, че пак ще ми направи нещо. Цял ден стомахът ми бе свит на топка в очакване да чуя ключа му в ключалката на входната врата.

— А, така ли? Включи кафеварката, Мади. Пресъхнал съм.

— Има останало ядене в…

— Ядох навън.

Близнаците гледаха телевизия в хола. Макс бе предложил игра на карти, при което те се спогледаха и изчезнаха, преди той да успее да намери умишлено скритото в дъното на скрина тесте. Най-накрая ги извади и започна да ги разбърква отново и отново, докато гледаше ту мен, ту Дом. Спрях да сипвам кафе и ги погледнах. Усещах напрежение.

— Какво, Макс? Изплюй камъчето — каза Дом, когато забеляза, че брат му гледа втренчено в него. Издърпа стол и седна на кухненската маса.

Макс се облегна назад, скръствайки ръце.

— Чух, че ще ходиш в „Уестфийлд“ утре сутрин. Просто се чудех дали ще вземеш и Мади. Взех на децата нова игра и мислех, че може да прекарам малко време с тях, докато вие двамата пазарувате в търговския център. Да поиграем футбол, да погледаме филм, да им покажа…

— Не — отсече Дом. — След това имам среща с клиент. Всъщност потенциален партньор, така че сигурно ще говорим за бизнес в бара. Мади ще се отегчи.

Мади ще се пречка, казах си на ум.

— О, наистина ли? В „Сърсис“ сервират над 80 вида шампанско. Винаги си имал вкус за изтънчените неща в живота, Дом. Донеси малко и на нас, какво ще кажеш? Щом не сме поканени…

— Ние?

— Мади. Донеси бутилка на съпругата си. — Големите пръсти на Макс започнаха да барабанят по масата.

— Няма нужда, Макс, наистина. Не искам. — Исках просто да спре да насочва вниманието към мен. Ако Макс не отстъпеше, Дом щеше да излее гнева си върху мен.

— Срамота — каза Макс, взе картите и пак започна да ги разбърква.

— Срамота е да съм толкова зает, че да имам да върша бизнес в събота — каза Дом, — но предполагам, че не се случва на всеки.

Той хвана кафеварката, която бях оставила на масата, но я наклони много рязко и разля кафе по бялата покривка.

— Дяволите да го вземат, непохватна… Просто го избърши, става ли? — погледна ме и аз посегнах бързо към кухненската ролка.

— Мислех, че ще си търсиш нова чанта за голф утре. Нищо не си споменавал за среща — казах тихо, докато попивах кафявото петно, от което излизаше пара.

— Не съм ли? — Дом не си правеше труда да ми дава обяснения. Вдигна глава и погледна над рамото ми към кухненския бюфет. Знаех, че търси бутилката с уиски. Бях я скрила.

— Пропусна малко. — Той посегна с ръка, грабна ме за китката, дръпна ме грубо към масата и сложи ръката ми обратно върху горещото петно.

— Значи утре цял ден ще си навън? — каза Макс, като не откъсваше поглед от брат си.

— Да. Не. Не знам. Ти разпит ли ми правиш? — Дом стана и започна да рови раздразнено из кухненските шкафове, докато най-сетне не намери бутилката „Джак Даниелс“. Наля си голяма чаша от златната течност и изпи половината на екс.

Анабел, която бе влязла в кухнята за чаша вода, се намръщи при доволния му вид.

— Става ли да останем до по-късно тази вечер, мамо? Искаме да догледаме този филм. — Буйните коси на Анабел погъделичкаха лицето ми, когато се наведе да прошепне молбата си на ухото ми.

— Добре, любов моя. Все пак утре не сте на училище. Но само този път. — Потърках китката си и опитах да не обръщам внимание на болката, която Дом ми причини, стискайки костите ми, които и без това бяха натъртени.

— Винаги казваш така! Ще го кажеш и идния петък вечер и след това по̀ следващия. — Тя се умилкваше като котка в сгъвката на ръката ми.

— Да не кажеш после, че не си късметлийка. Но не стойте до много късно — предупредих я, като видях как сънено потърква очи. Увих кичур от косата й около пръста си и я погъделичках с него по изпъстрения с лунички нос.

— Да, госпожичке. Отдавна ви мина времето за лягане — намеси се Дом, докато си наливаше второ уиски. — Ще дойда да ви завия по-късно — добави той и я плесна леко по дупето, когато минаваше покрай стола му.

— Нямам нужда някой да ме завива. А ти нали ще закараш чичо Макс у дома?

— Не, няма — отговори твърдо. — Достатъчно голям и грозен е да си хване автобуса. Нали, Макс?

— Предполагам. Щом е такъв проблем да закараш брат си, който впрочем е гледал децата ти цял следобед, помогнал им е с домашните и ги е научил как да делят.

— Убеден съм, че сме ти се отплатили предостатъчно с вечери — каза Дом и погледна в празната чиния на Макс. — Несъмнено ще си тук и в неделя на обяд.

— Наздраве! Ще дойда.

— Това не беше покана.

— Луси и Джаспър няма ли да дойдат в неделя? — попита Анабел на вратата.

— Още ли си там, принцесо? Да не подслушваш? Защото, ако подслушваш, ще отговаряш пред Гъделичкащото чудовище. — Дом се пресегна, издърпа я в скута си и я гъделичка по ребрата, докато тя не се задави от смях.

Анабел се съпротивляваше, опитваше да се изплъзне и с неудобство издърпа надолу късата си лилава нощница. Обикновено обичаше да е в центъра на вниманието и този признак на стеснителност бе нещо ново. Тя действително растеше, давах си сметка за това. Съвсем скоро щеше да влезе в пубертета, да започне да опознава тялото си и въобще нямаше да ни позволи да я прегръщаме.

— Ще дойдат — обади се Ейдън, който влезе в кухнята с нинтендото в едната ръка и празна купа в другата. Очите му търсеха още храна. — Джасп каза, че майка му ще го води в „Уестфийлд“ утре сутрин, за да му купи нови бутонки, понеже се справил много добре на теста по математика. — Той намери кутия зърнена закуска, бръкна вътре и извади цяла шепа, от която разсипа половината по пода, защото не улучи купата.

— Хубаво, любов моя — отговорих и се обърнах да почистя, за да не види как се изчервих и очите ми се напълниха със сълзи. Възможно ли е Луси и Дом наистина да се срещат тайно зад гърба ми? Джаспър щеше да бъде с тях, така че със сигурност не планираха да изпият по питие в тиха и интимна обстановка. Но дори при това положение ми стана неприятно, че нито са ми казали, нито са ме поканили.

— Благодаря за пържолата, Мади. Беше върхът. Оставям ви — каза Макс, нарушавайки неловкото мълчание.

— Пак заповядай. Доскоро. — Положих усилие да се обърна и да се усмихна.

— И не се тревожи за неделя. Ще се отбия през седмицата. Тогава ще направим реванша по покер, нали, Бел? — добави Макс и се измъкна покрай нея през вратата.

— Дай на чичо целувка за лека нощ, Анабел. Хайде. Сигурен съм, че в училище ви учат на по-добри обноски от това за по четири бона на срок. — Дом въздъхна тежко и отново се пресегна към бутилката пред себе си.

— Извинявай. Лека нощ, чичо Макс — каза тихо Анабел.

Макс сложи голямата си длан на главата й.

— Лека нощ, сладурче, приятни сънища.