Саманта Кинг
Изборът (25)

24

— Моля ви, опитайте отново да се свържете със съпруга ми. Обадихте ли се и на мобилния, и на стационарния телефон? Само искам да видя Ейдън — имам нужда да видя сина си.

— Знам, разбирам. Ще опитам пак да позвъня и на двата номера, обещавам.

Карол говори търпеливо, въпреки че днес й задавам за стотен път един и същ въпрос. Върти се около мен, подканва ме да изям малко от ранната си вечеря, преди да ми даде съчувствена усмивка и да излезе, за да продължи обиколката си по болничните стаи.

Знам, че си мисли, че ме оставя да си почина, както инструктира професор Ернандес, но не спя особено. Вчера през деня успях да подремна на пресекулки, но през по-голямата част от нощта лежах будна и премислях разговорите с лекаря. Не болничната среда ме притеснява — яркото изкуствено осветление, спорадичното раздвижване по коридорите през нощта и случайните звуци. Всички те са необичайно познати, като че ли мозъкът ми ги разпознава и ги приема за нормални. Все пак, както най-сетне се примирих, той ги възприема от три месеца.

Проблемът не е в обкръжението, нито в болките по тялото ми, а в това, че не мога да намеря покой, докато не разбера какво става с Дом и Ейдън. Къде са? Как са? Какво си мислят, как се справят без мен, без Анабел. Единствено това ме интересува. Повече от това да оздравея, повече от това да видя детектива и да получа отговори на всичките си въпроси. Просто искам Ейдън.

В постоянно състояние на паника съм и професор Ернандес започна да предугажда какъв ще е първият ми въпрос всеки път, когато влезе в стаята. Всеки път просто поклаща глава и леко смръщва чело. Не мога да разбера дали се дразни, или ми съчувства. Толкова е спокоен и невъзмутим, присъствието му почти ме приспива. Тази сутрин бях по-настоятелна. Изчаках да ме прегледа обстойно, след което му казах, че ако никой не доведе сина ми, ще откача всички стърчащи кабели от себе си и ще се завлека до него на лакти и колене, ако трябва.

— Е, мисля, че така или иначе ще ви откачим от тези хубавици тази сутрин — посочи към машините с химикалката си — и ще видим как са нещата. Но бих препоръчал да направим няколко сесии с психотерапевт, преди да опитате да допълзите до Лондон на лакти и колене — каза с усмивка. — Да се надяваме да не се стига дотам. Ще продължим да опитваме да се свържем със съпруга ви, г-жо Касъл — отговаря по-сериозно.

— Просто не разбирам защо още не е дошъл. — Оставям го да ми помогне да седна в леглото, за да може внимателно да премахне жиците.

Но още с произнасянето на думите осъзнах, че знам отговора. Дъщеря ни е мъртва, Дом обвинява мен за станалото и не иска да ме вижда.

Не може да има друго обяснение. Аз изпитвах страх от Дом, а той ме ненавиждаше и нямаше никакво намерение да дойде да ме види. От болницата може да звънят колкото си искат. Той няма да се върне.

— Спомням си, че спомена, че бил прекалено натоварен на работа. Но ние оставихме няколко съобщения — каза лекарят, направи пауза и ме погледна. — Дори му написахме писмо и му изпратихме имейл.

— Възможно ли е… Може би е взел Ейдън и са отседнали някъде другаде? Или са се преместили в друга къща, мислите ли? — попитах, като се ловях за всеки лъч надежда. — Не, разбира се. Колко глупава идея, той никога не би го направил — говорех по-скоро на себе си, отколкото на лекаря.

Той продължаваше да натиска копчета, да си води бележки, да откача и да закача кабели, вдигайки първо лявата, а после дясната ми ръка. Чувствах се като дете, което обличат за първия учебен ден. Аз го гледах с празен поглед, а в главата ми се сблъскваха противоречиви мисли — Дом се е преместил да живее на друго място, защото е неспособен да остане там, където Анабел е умряла, и не знае, че съм излязла от комата. Или това, или ме е напуснал от отвращение.

— Не сме получили уведомление за друг адрес. Но вижте, сигурен съм, че има напълно разумно обяснение. Може би е заминал някъде по работа или на кратка ваканция, за да си почине от стреса и притесненията. Не мога да си представя, че не идва тук без причина.

Хвана ръката ми да ме успокои и каза, че ще се върне, след като мине на визитация при другите пациенти. Егоистично си пожелах да няма други пациенти. В момента, в който излезе от стаята, се почувствах тревожна и нямах търпение да се върне. Не исках да остана сама в мисли защо Дом може да е решил да ме изостави и да вземе сина ни със себе си.

Няма разумно обяснение.

Всъщност имаше едно. Анабел. Беше истинско мъчение да лежа там сама, да агонизирам заради мисълта, че Дом може никога да не се върне. Какво трябва да направя, за да видя пак сина си?

Мисля, че това е единственото обяснение, което пасва. Силно се съмнявам, че отсъствието на Дом има нещо общо с почивка. Той никога не си почива от работа. Две седмици през лятото в Корнуол е максимумът, на който се е съгласявал. Но дори тогава винаги организираше ваканцията според приоритетите на клиентите си и оставаше залепен за телефона си през цялото време. Винаги е казвал, че иска да си намери бизнес партньор, с когото да споделят бремето, но отхвърли всеки потенциален кандидат през годините, понеже никой не отговарял на високите му стандарти.

Никой никога не е отговарял на очакванията му. Преди време предполагах, че има мания да контролира, ключът към която е смъртта на родителите му. Внезапното неочаквано разболяване от рак… Подозирам, че това го е накарало отчаяно да иска повече власт, повече контрол върху собствената си съдба. Питах го за това веднъж. Подразни се от това, че, по думите му, съм се опитвала да му правя психоанализа. Разярената му реакция ми подсказа да не питам втори път.

На това ли се дължи мълчанието му? Демонстрира власт и контрол над мен като наказание, че не съм спасила Анабел? Опитвам да се самоубедя, че съм параноична. Явно е бил травмиран от първото си идване и не може да понесе второ. Опитвал се е да ме събуди, каза сестрата… Навярно е много отчаян. Много разтревожен. И обезпокоен синът ми да ме види в такова състояние, с плашещата апаратура и кабели по цялото ми тяло…

Първо трябва да оздравея. Да отида вкъщи и сама да се уверя. Но лекарят е прав. Още не съм в състояние да ходя никъде. Досега успях да направя само няколко малки крачки от леглото до тоалетната, и то с чужда помощ, а и постоянно се чувствам паникьосана и параноична. Станала съм напълно зависима от присъствието на лекаря, чувствам се в безопасност само когато е до мен.

Винаги ли съм била толкова нуждаеща се? Чувствам се, сякаш съм се събудила в различно тяло. Все едно отново трябва да се опознавам. Питали са ме каква музика обичам да слушам, каква храна обичам да ям… Нямам никаква представа и не искам да мисля за тези неща. Няма място в главата ми. Тя вече е претоварена с ужаса и болката от това да изгубя Анабел, а сега е на път да гръмне, докато се питам дали съпругът ми просто ме е изоставил, или не.

Междувременно все още опитвам да си обясня факта, че съм спала през всички тези седмици и съм се движила напред-назад из живота си в състояние на сън. Между спорадичните ми дремки вчера професор Ернандес пак седна до мен и търпеливо ми обясни, че разговорите и случките, които си спомням от времето, в което съм била в кома, най-вероятно действително са се случили в миналото — подсъзнанието ми просто е опитвало да ги преработи. Но доколко са истина и доколко изкривяване на фактите?

Знам, че е прав, че сънуваме неща, свързани с реалния живот, но също така разбирам, че несъзнателните ни страхове им придават различен оттенък. Знам например, че Луси наистина е прекарвала часове на масата в кухнята ми през годините и е контактувала със семейството ми. Но дали наистина е флиртувала със съпруга ми? А може би аз винаги тайно съм ревнувала от техните взаимоотношения и по време на комата тази несигурност е изкривила така спомените ми, че действително съм повярвала, че Дом и Луси са влюбени?

Искам да знам — трябва да говоря с Луси и Дом. Но когато поисках телефон да се обадя на приятелката си, стационарният й телефон беше изключен, а на мобилния й постоянно получавах съобщението: „Избраният номер не съществува“.

Нито Дом. Нито Луси. Нито Ейдън.

Опитвам се да не мисля най-лошото — че щом ме няма да им се пречкам, са се възползвали от възможността да бъдат заедно. Опитвам се да не си представям как четиримата — Дом, Луси, Ейдън и Джаспър — си играят на щастливо семейство без мен. Професор Ернандес е прав, че би трябвало да има съвсем разумно обяснение. Знам, че Луси искаше да напусне апартамента, в който живееше под наем, и да се премести в по-голямо жилище. Може би е намерила такова и е сменила мобилния си.

Може би, може би… Всички тези въпроси без отговори ме подлудяват — но не толкова, колкото невъзможността да видя Ейдън.

— Просто искам да видя сина си! Толкова много ли искам? — казвам на празната стая. Вятърните камбанки звънят. Чувам гласове някъде по коридора и ръмженето на автомобилен двигател отвън. Взирам се в белите стени и копнея да прегърна Ейдън. Надявам се да е добре, да не ме е забравил, да не ме мрази. Мислех, че съм у дома с него и Дом и че те ме игнорират заради стореното от мен — ужасния избор, който направих. Само че не съм била действително там и…

Сърцето ми забива по-бързо, когато изведнъж се сещам, че е възможно те да не знаят. Предполагам, че е възможно Дом да не знае. Той не беше там в онази сутрин. Изхвърча навън след кавгата ни и оттогава не съм го виждала. Но Ейдън беше точно до мен в градината. Какво е видял? Какво е чул?

Кой стори това на Анабел, на мен?

Лежа и гледам тавана, боря се с безкрайни въпроси. Искам да попитам отново професор Ернандес, но на него не му е известна цялата картина. Той не ме е приел в болницата, нито ме е оперирал. Отговаря само за рехабилитацията ми.

Чувствам се ужасно само при мисълта да разкрия вината си пред него. Комата може и да ме е променила в някои отношения, но не се събудих с чисто съзнание. Копнея да говоря за Анабел, да кажа на доктора колко много съжалявам за станалото и колко ми липсва. Но не мога да го направя, без да обясня избора, който направих, без да призная каква ужасна майка съм. Предадох дъщеря си и се мразя за това. Заслужавам присъда, но не съм достатъчно силна да я понеса. Професор Ернандес е всичко, което имам — той ми е спасителното въже, единственият човек, който ме кара да продължа напред, и не бих могла да понеса, ако той също се отврати от мен. В такъв случай действително няма да ми остане нищо и никой.

Оставам изгубена, мислите ми витаят в безкрая. Само две неща са ми напълно ясни — накараха ме да направя избор между децата си и след това лазих под розовите храсти по напоената с кръв трева в отчаяни опити да достигна до тялото на Анабел. Това са двете ужасни, категорични истини, за които мога да се заловя, но всичко останало…