Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (7)

Шеста глава

Минаха седмици; листата на дърветата около лагера окапаха, дните ставаха все по-къси, зимата наближаваше.

Кои са тези хора? Още от първия си ден в Биркенау Лали си задаваше този въпрос. Какви бяха тези мъже, които работеха на строежите в лагера и всеки ден идваха облечени в цивилни дрехи, а след като оставеха инструментите си вечер, изчезваха някъде? Окрилен от срещата с Гита, той бе почти сигурен, че ще успее да заговори някого от тях, без есесовецът да се ядоса и да го застреля. А и беше с кожената си чанта, тя щеше да го предпази.

Давайки си вид, че се разхожда безцелно, се насочи към една от новостроящите се тухлени сгради. Явно не бяха предназначени за бараки на лагеристите, но днес Лали не се интересуваше за какво ще ги използват. Приближи двама души, които нареждаха тухли — единият беше по-възрастен от другия — и клекна до купчина тухли. Мъжете го погледнаха с любопитство, забавиха леко темпа на работа.

Лали вдигна една тухла и се престори, че я разглежда.

— Чудя се… — подхвърли той тихо.

— Какво се чудиш? — попита по-възрастният мъж.

— Аз съм евреин. Задължават ни да носим жълта звезда. Наоколо виждам политически затворници, убийци, всякакви други престъпници. Вие обаче сте различни, нямате отличителни знаци.

— Не е твоя работа, еврейче! — сопна се по-младият мъж, самият той почти момче.

— Само се опитвам да завържа разговор. Виждам ви често и ми стана любопитно какви сте. Аз съм Лали.

— Чупката! — озъби се младежът.

— По-спокойно, момче! Не му обръщай внимание — каза на Лали по-възрастният мъж, дрезгавият му глас издаваше, че е заклет пушач. — Аз съм Виктор. Устаткото е синът ми Юри. — Виктор протегна ръка към Лали и двамата се здрависаха. Лали подаде ръка и на Юри, но той не я пое.

— Живеем наблизо — обясни Виктор, — затова идваме да работим тук всеки ден.

— Все още не ми е ясно. Идвате тук всеки ден доброволно? Тоест плаща ви се за това?

Юри се обади:

— Точно така, еврейче, плаща ни се и всяка вечер се прибираме у дома. Не сме паплач като…

— Казах ти да млъкнеш, Юри! Не виждаш ли, че човекът се опитва да бъде любезен?

— Благодаря ти, Виктор! Не съм тук да ви създавам проблеми. Просто се чудех какви сте.

— За какво ти е чантата? — попита грубо Юри, беше ядосан, че баща му го бе нахокал пред Лали.

— В нея са инструментите ми. Инструментите за татуиране на затворническите номера. Аз съм татуировчикът.

— Тежка работа — отбеляза Виктор с добродушна ирония.

— Понякога е. Никога не знам кога ще пристигнат нови конвои и колко ще са големи.

— Чувам, че ще става по-зле.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?

— Тая постройка. Видях плановете. Няма да ти хареса за какво е.

— Едва ли ще е по-зле от сега. — Лали се изправи, подпря се на купчината тухли.

— Нарича се „Крематориум едно“ — каза тихо Виктор и отмести поглед.

— Крематориум едно. Значи ще има и номер две?

— Съжалявам. Предупредих те, че няма да ти хареса.

Лали удари с юмрук тухлата най-отгоре на купчината, тя изхвърча, а той тръсна ръка, беше го заболяло.

Виктор бръкна в една торба и извади парче наденица, увито във восъчна хартия.

— Ето, вземи, знам, че гладувате.

— Това ни е обядът! — извика Юри и посегна да грабне наденицата от протегнатата ръка на баща си.

Виктор го избута.

— Нищо няма да ти стане, ако веднъж го пропуснеш! Този човек има по-голяма нужда от храна.

— Ще кажа на мама, като се приберем!

— По-добре се моли аз да не й кажа как си се държал. Обноските ти хич ги няма, младежо! Време е да вземем мерки!

Лали все още не посягаше към наденицата.

— Съжалявам. Не исках да създавам проблеми.

— Но ги създаде — промърмори кисело Юри.

— Не, не е! — скастри го Виктор. — Вземи наденицата, Лали, и утре ела пак. Ще ти донеса още. По дяволите, ако можем да помогнем дори на един от вас, ще го направим! Нали, Юри?

Юри неохотно подаде ръка на Лали и той я пое.

— Който спасява един, спасява целия свят — прошепна Лали.

— Не мога да помогна на всички ви.

Лали взе храната.

— Нямам с какво да ти платя.

— Не се притеснявай.

— Благодаря ти. Може би все пак има начин да ти платя. Ако намеря начин, ще можеш ли да ми донесеш и друго, например шоколад?

Трябваше му шоколад. Това се подарява на жена — стига да успееше да се сдобие с него.

— Ще измислим нещо. Сега по-добре си върви; един от есесовците се заглежда в нас.

— До скоро. — Лали пъхна наденицата в чантата си.

Докато вървеше обратно към бараката, около него се понесоха снежинки. Последните слънчеви лъчи ги превръщаха в игриви проблясъци. Това напомни на Лали за калейдоскопа, с който си беше играл като дете. Какво не беше наред с тази картина? Лали бързаше унило към бараката си. Топящият се сняг се смеси със стичащите се по лицето му сълзи.

Зимата на 1942 година беше дошла.

* * *

В стаята си Лали извади наденицата и внимателно я разчупи на равни части. Накъса восъчната хартия на ивици, уви старателно всички парчета и ги прибра обратно в чантата си. Докато посягаше към последното, чудейки се дали да не го задържи за себе си, се загледа в загрубелите си мръсни пръсти. Същите пръсти, които някога бяха гладки, чисти и пухкави, които бяха поднасяли към устата му вкусна храна, с които бе давал знак на домакините: Не, благодаря, не искам повече. Поклати глава и сложи парчето наденица в чантата.

Пое към един от складовете „Канада“. Беше попитал лагеристите в бараката защо наричат така пунктовете за сортиране. Един от тях му обясни:

— Момичетата, които работят там, си мечтаят за някое далечно място, където има всичко в изобилие и животът е прекрасен. Като Канада.

Лали бе говорил с няколко момичета, които работеха в склада. Знаеше, че Гита не е сред тях, сигурно беше в някоя друга сграда. Сега се приближи към две от момичетата, с които бе говорил преди, и тръгна с тях. Бръкна в чантата си, извади две пакетчета и прошепна:

— Протегнете бавно ръка. Ще ви дам малко наденица. Не отваряйте пакетчето, докато не останете сами.

Двете момичета се подчиниха, без да забавят крачка, оглеждаха се бдително за есесовци. Щом наденицата се озова у тях, те кръстосаха ръце пред гърдите, уж им е студено, за да скрият подаръците.

— Момичета, чух, че понякога намирате бижута и пари, вярно ли е?

Жените се спогледаха.

— Вижте, не искам да ви излагам на опасност, но няма ли начин да измъкнете малко?

Едната отговори притеснено:

— Няма да е трудно. Пазачите вече не внимават толкова.

— Чудесно. Вземете каквото можете, без да будите подозрение, а аз ще се постарая да ви осигуря храна.

— А ще можеш ли да намериш шоколад? — попита едното момиче със светнали очи.

— Не мога да обещая, но ще опитам. И не се лакомете, важното е да не ви хванат. Ще гледам да мина утре следобед. Ако не успея, ще трябва да намерите къде да скриете нещата.

— Не и в нашата барака. Там не можем. Постоянно ни претърсват — отвърна едната.

— Зад бараката има натрупан сняг — каза другата. — Ще ги увием в парцали и ще ги скрием там.

— Да, така става — съгласи се първата.

— Не бива да казвате на никого какво правите и откъде вземате храната, ясно? Много е важно. Приказките може да ви струват живота. Разбрахте ли?

Едното момиче допря пръст до устните си. Когато приближиха женския лагер, Лали се сбогува с тях и известно време обикаля пред барака 29. Гита не се появи. Е, нищо не можеше да направи. Добре че до неделя оставаха само три дни.

* * *

На следващия ден работата в Биркенау отне на Лали само няколко часа. Леон го помоли да прекарат следобеда заедно, искаше да използва възможността да поговорят, без останалите мъже в бараката да се напрягат да чуят всяка дума. Лали се оправда, че не се чувства добре и има нужда от малко почивка. Двамата се разделиха.

Лали се колебаеше накъде да поеме. Отчаяно искаше да вземе донесената от Виктор храна, но още нямаше с какво да я плати. Момичетата свършваха работа горе-долу по времето, когато Виктор и останалите приходящи работници си тръгваха. Щеше ли да има достатъчно време да разбере дали двете бяха успели да измъкнат нещичко? Накрая реши да отиде при Виктор и да го увери, че работи по въпроса за заплащането.

С чанта в ръка се отправи към строящата се барака. Огледа се за Виктор и Юри. Виктор го видя и побутна Юри. Двамата се отделиха от останалите работници. Приближиха се бавно към Лали, който спря и се престори, че търси нещо в чантата си.

Юри протегна ръка за поздрав.

— Снощи майка му си поприказва с него — усмихна се Виктор.

— Съжалявам, не успях да намеря с какво да ви платя, но се надявам много скоро да мога. Моля ви, не носете нищо повече, докато не ви платя за досегашната храна.

— Всичко е наред, имаме достатъчно — успокои го Виктор.

— Не, вие поемате риск! Редно е да получите нещо в замяна. Само ми дайте ден-два.

Виктор извади от торбата си два пакета и ги пусна в отворената чанта на Лали.

— Утре по същото време пак ще сме тук.

— Благодаря ви — просълзи се Лали.

— До скоро — каза Юри и Лали се усмихна.

— До скоро, Юри.

* * *

Щом се прибра в стаята си, Лали отвори пакетите. Наденица и шоколад. Поднесе шоколада към носа си и вдиша аромата. Отново разчупи храната на малки парчета, така момичетата щяха да я крият и раздават по-лесно. О, колко се надяваше да си мълчат! Не му се мислеше за последствията, ако се разприказват. Остави малко наденица за барака 7. Сирената за спиране на работа прекъсна усилията му да раздели храната така, че парчетата да са напълно еднакви. Хвърли всичко в чантата и се отправи към „Канада“.

Недалеч от женския лагер видя двете си познати. Те също го видяха и забавиха крачка, сляха се с тълпата жени, които вървяха уморено към „вкъщи“. Лали държеше пакетчетата с храна в едната си ръка, отворената чанта — в другата. Без да го погледнат, момичетата пуснаха нещо в чантата му, а той от своя страна пъхна храната в ръцете им и те бързо я скриха в ръкавите си. Тримата се разделиха на входа на женския лагер.

Лали не знаеше какво ще намери в четирите вързопчета, които остави на леглото си. Разтвори ги внимателно. В тях имаше полски монети и банкноти, диаманти, рубини и сапфири, златни и сребърни пръстени, инкрустирани със скъпоценни камъни. Лали смаяно отстъпи, блъсна се във вратата. Натъжи се, като си помисли откъде идваше това богатство… Освен това се боеше за собствената си безопасност. Ако откриеха скъпоценностите у него, със сигурност щяха да го убият.

Шум отвън го накара да хвърли скъпоценностите и парите обратно в чантата и да се просне на леглото. Никой не влезе. След малко Лали стана и с чанта под мишница се отправи към столовата. Там не остави чантата в краката си както обикновено, нито за миг не се отдели от нея. Надяваше се, че държанието му няма да се стори странно на останалите.

По-късно същата вечер отдели скъпоценностите от парите и ги уви поотделно в парцалите. По-голямата част напъха под дюшека. В чантата остави един рубин и един диамантен пръстен.

* * *

В седем сутринта Лали се помайваше край портала на главния лагер, чакаше пристигането на местните работници. Промъкна се до Виктор и разтвори длан, показвайки му пръстена и рубина.

Виктор я захлупи, уж се здрависва с него, и прибра скъпоценностите. Чантата на Лали вече беше отворена и Виктор бързо прехвърли в нея няколко пакета. Сега съюзът им бе подпечатан.

Виктор прошепна:

— Честита Нова година!

Лали се отдалечи бавно, валеше силен сняг.

Започнала бе 1943 година.