Коуди Макфейдън
Тъмната страна (5)

5.

Необходими са ни четиресет и пет минути, за да се доберем до летището. Там ни чака едно местно ченге, което прекарва колата ни през будката на охраната и ни посочва да продължим надясно. Минава полунощ, но като всички международни летища и Вашингтон-Дълес постоянно е оживено. Докато Алън шофира, виждам отлитащи самолети, които се гмурват от морето светлина в нощното небе.

Самолетът, на който е била убита Лиза, е преместен в ремонтен хангар. Той е голям, направен от метал и бетон, което означава, че вътре ще е студено. Температурата продължава да пада и осъзнавам, че наистина не съм облечена за това време.

Осветлението в хангара е пуснато. Късният час, помещението и студът създават усещане за усамотение.

— Предполагам, че трябва просто да влезем вътре — казва Алън и го прави.

— Коя е тази? — пита Кали, докато паркираме.

Посрещнати сме от руса жена, която не познавам. Тя изглежда на моята възраст, облечена е в черно яке, черни панталони и бяла риза. Просто облекло, но й стои изключително добре. Не е нито висока, нито ниска, около метър и шейсет и пет, хубава, без да е красива. На лишеното й от всякакво изражение лице греят две интелигентни сини очи.

— Мирише ми на чиновничка — промърморва Алън.

Тя се насочва право към мен, когато слизам от колата.

— Агент Барет?

— Да? А вие сте?

— Рейчъл Хинсън. Работя за директора.

— Добре.

— Разполагате със самолета за двайсет и четири часа — казва тя, като пропуска любезностите. — Никой няма да стъпи в хангара през това време. Няма да ви безпокоят. — Посочва към една количка наблизо. — Криминологичните принадлежности са тук, включително фотоапарати, торбички за улики и докладът, подготвен от полицията, преди да поемем случая. Аз ще ръководя парада.

Очаквах това да се случи.

— Не — отговарям аз, като се опитвам гласът ми да е спокоен и мил.

Хинсън ме поглежда намръщена.

— Моля?

— Казах „не“, агент Хинсън. Това е моят случай. Екипът ми и аз ще бъдем единствените на този самолет.

Тя се приближава до мен, даже прекалено много, за да използва височината си да ме сплаши. Умен ход, но старичък и въобще не ми действа.

— Опасявам се, че ще трябва да настоявам — казва Хинсън и ме гледа свирепо с тези нейни сини очи.

Признавам й, че наистина изглежда заплашително.

— Обади се на директора — казвам й аз.

— Защо?

— Защото той е човекът, който може да разреши този спор. Тук не става въпрос за мерене на нещо, Хинсън. Е, може би мъничко. Но честно казано, ти само ще ни се пречкаш в краката, а и мотивите ти да си тук ще ни разсейват. Нямаме нужда от някого, който да ни наднича над раменете точно сега.

Тя не отстъпва назад, а по-скоро премества тежестта на тялото си върху десния крак. Виждам я, че обмисля думите ми, че претегля заповедите, които са й дадени, чуди се дали да ни се махне от главата, или да обезпокои директора. Определено не е притеснена. Хинсън е свикнала да се уповава на преценката си.

— Виж — казвам й аз, за да й помогна, — знаеш, че не съм тук само защото директорът ми заповяда да дойда.

— Функционално си.

— Функционално да, но не и в действителност. Тук съм, защото съпругата на конгресмена ме поиска.

Една много малка усмивка се появява на устните й и омекотява празното й като платно лице. Това е усмивка на уважение, на одобрение, че не съм споменала име.

— Добре, агент Барет — примирява се тя и този път наистина отстъпва назад. Бърка във вътрешния джоб на якето си и пред погледа ми се разкрива раменният й кобур. Хинсън вади бяла визитка и ми я подава. На нея пише „Хинсън“ с черни букви, последвани от телефонен номер и имейл адрес. Нищо друго.

Поглеждам я.

— Падаме си малко лаконични, разбирам.

Тя свива рамене.

— Мога да преброя на пръстите на двете си ръце всичките пъти, в които съм давала визитката си. Моля те, обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Можеш да ми звъниш денонощно.

Хинсън се обръща и си тръгва без повече приказки, ниските й обувки тракат по сивия бетонен под на хангара.

Първият рунд е за мен, но си спомням предупреждението на заместник-директора и вече знам, че е бил прав да ми изчете онази лекция.

— Хмм — избоботва Алън. — Как би описала някоя като нея? Зловеща? Твърда? И двете?

— Бих я описала каквато е — промърморвам в отговор аз.

— А именно?

— Полезна. Полезността е най-голямото й качество. А сега да отидем да разгледаме местопрестъплението.

* * *

— Досега не съм се качвала в напълно празен самолет — споделя Кали. — Странно е.

— Прекалено е тихо — отбелязва Алън.

Прави са. При нормални условия самолетите издават свои собствени звуци, подобно на мърмореща тълпа. Този тук е като гробница.

— Какъв е моделът, 727 ли? — пита Алън.

— 737–800 — отговаря Джеймс. — Среден по големина, тесен корпус, 162 места за пасажери, разделени в две класи. Четиресет метра дълъг и трийсет и четири метра широк от крило до крило. Тежи 41 тона празен и може да измине 5555 километра с максимум гориво. Развива скорост грубо около 0.7 маха.

Алън завърта очи.

— Благодаря ти, „Енциклопедия Браун“.

— Къде е седяла? — питам аз.

Алън поглежда доклада.

— 20F, мястото до прозореца.

Намръщвам се.

— Един въпрос: как си е осигурил да седне до нея? Това би изисквало предварително да е наясно къде е било нейното място. Трябва да разберем как си е запазила билет.

— Има прекалено много неизвестни тук — констатира Джеймс.

Поглеждам го.

— Какво имаш предвид?

— Начинът, по който я е убил, е изисквал тя да стои до прозореца. — Той грабва доклада от ръцете на Алън и изважда една снимка от него. — Оставил я е облегната върху прозореца и завита с одеяло, все едно спи. Нямало е как да направи това, ако е седяла на средно място, камо ли пък на външно.

— Е, и?

— Мисълта ми е, че има различни начини, по които е можел да разбере кое е мястото й. Да подкупи някого или да хакне системата. След това е можел да запази мястото до нейното, да уговори човека, който го е запазил, да му го преотстъпи или нещо друго. Но след 11 септември на практика не е можел да гарантира, че тя ще седи до прозореца. Нямало е как да планира или уреди това.

Едва сега разбирам какво има предвид Джеймс.

— За него не е било задължително да я убие на самолета.

Той кима.

— Точно така.

Това не е нещо голямо, но както винаги, е част от целия пъзел, част от човека, който е извършил убийството.

Той е бил решен да убие Лиза Рийд, но не и да го стори на самолет. Дебнел я е, наблюдавал я е, събирал е информация за живота й. Разбрал е, че ще пътува, научил е, че си е запазила място до прозореца, и едва тогава е планирал да я убие във въздуха. Ако нещата не се бяха наредили както трябва, щеше да я убие някъде другаде.

— Местоположението го е интересувало — промърморвам аз, — но то е било добавка, показност, „виж какво мога да направя“. Лиза е била най-важният фактор, а не местоположението. Тя е била ключът.

— Почакай — казва Кали. — Има още една възможност, нали?

— Каква?

— Да е било случайно убийство. Вероятно местоположението наистина е било ключов фактор за него. Запазил си е средно място и е бил решен да убие нещастника, който се озове до него — в случая това е била Лиза. Може да е имал проблем с авиолинията или с пътуването със самолет по принцип. Самата аз съм искала да убия някой дразнещ пасажер на два-три пъти.

— Възможно е и определено е доста обезпокоително — отвръщам аз, — но не ми се струва вероятно. Самият факт, че е била Лиза Рийд — транссексуален човек и дете на конгресмен? — Поклащам глава. — Тук не става въпрос за съвпадение. Той обича да планира и да контролира нещата. Изборът на жертва е неразделна част от процеса. Може и да греша, но… на мен не ми се струва случайно убийство.

Кали обмисля думите ми и кима.

— Права си.

Вървим по пътеката. Този 737–800 е с нормално разпределение на местата — редове от по три седалки от двете страни. Въздухът е хладен, но още не е студен. Самолетите успяват да задържат топлина. Стигаме до 20F.

— Какво са свършили криминолозите им, Кали? — питам аз.

Тя преглежда доклада.

— Направили са много снимки, преди и след като тялото е било преместено. Взели са багажа й и са го отнесли долу в хангара. Това е всичко.

— Май са приключили много набързо — отбелязва Алън.

Оглеждам известно време наоколо. Няма нищо свръхестествено тук. Това е просто мястото, на което едно човешко същество е убило друго. Животът е бил отнет на тази седалка до прозореца. Аз вярвам в душата и точно тук есенцията на Лиза Рийд, същността й е изчезнала завинаги.

Шокирана съм, както винаги, колко неподходящо място за смърт е това. Веднъж видях красива млада жена, убита в калта. Беше гола. И удушена. Езикът й се подаваше от подутата й пребита уста. Отворените й очи се взираха в небето. Все още беше запазила част от красотата си, но я губеше бързо от прииждащата ентропия, която я дъвчеше по краищата. Дори мъртва в пръстта, мястото не изглеждаше подходящо за нея. Никоя гора, земя или небе не биха били. Не съществуваше подходящо кътче, на което да се сложи край на един живот; смъртта сама си създаваше рамки.

— Виждам кръв на мястото й — отбелязва Кали и ме изважда от мислите ми. — Най-лесно ще е просто да вземем цялата възглавница. Нейната и неговата и да потърсим за отпечатъци. Това е добра следа. Едва ли е носил ръкавици, щеше да се стори странно на останалите пасажери. Ще минем с прахосмукачка всичко, за да видим дали ще открием нещо. В общи линии ще направим точно това.

— Мисля, че е взел нещо — намесва се Джеймс.

Обръщам се към него:

— Какво?

— Трофей. Оставил е предмет в нея — кръста. Пада си по символи. Трябвало е да вземе нещо.

Не всички серийни убийци вземат трофеи, но съм съгласна с Джеймс. Струва ми се правилно.

— Може да е било всичко — отбелязва Алън. — Бижу, нещо от дамската й чанта, малко от косата й. — Свива рамене. — Всичко.

— Ще претърсим нещата й, за да проверим дали нещо очевидно липсва — казвам аз.

— Става все по-студено, така че ни кажи какъв е планът, сладкишче.

Кали е права. Започвам да го надушвам, но тук няма нищо друго, което да ми помогне.

— Двамата с Джеймс ще останете тук, за да довършите работата си. Обадете ми се, когато приключите. Алън, искам да ме закараш до жилището на Лиза. После ще се заемеш с разпитите на свидетелите. Стюардеси, пасажери, абсолютно всички. Разбери също така как нашият човек си е купил билета. Дали е използвал пари в брой? Кредитна карта? Ако е платил с кредитна карта, вероятно е използвал фалшива самоличност. Как е успял да го направи?

— Заемам се.

Кали също кима в знак на съгласие.

Поглеждам за последно прозореца, до който е умряла Лиза, и си тръгвам завинаги оттук. В един момент всичко ще избледнее, сигурна съм. Някой ден ще седна на мястото до прозореца и въобще няма да се сетя за Лиза Рийд.

Някой ден.