Уилям Гибсън
Периферни тела (11)

11.
Тарантула

Флин си заключи колелото в уличката и използва телефона, за да отвори задната врата на „Форевър Фаб“ откъдето лъхна аромат на палачинки и скаридения оризов специалитет на „Суши Барн“. Палачинките означаваха, че печатат с онази пластмаса, която после компостираш. А скаридите бяха нощната закуска на Шейлин.

Едуард седеше на стола насред стаята и надзираваше процеса. Носеше слънчеви очила да се предпазва от ултравиолетовите изблици, а визът му беше накривен зад очилата. На слабата светлина стъклата изглеждаха същия цвят като лицето му, но по-лъскави.

— Да си виждал Мейкън? — попита го Флин.

— Не и него. — Прозвуча почти като в кома от отегчение и от късния час.

— Искаш ли почивка, Едуард?

— Добре съм.

Флин погледна към дългия работен тезгях, накачулен с печатни изделия, които изискваха сваляне на плацентите, изглаждане и сглобяване. Беше прекарала много часове зад тезгяха. Шейлин представляваше солиден източник на редовна работа, ако се разбираш с нея и си пъргав в ръцете. Изглеждаше, че тази вечер печатат играчки — или може би декорации за Четвърти юли.

Флин мина отпред и откри Шейлин да гледа новините: начумерени носачи на табели. Шефката й вдигна поглед.

— Чухте ли се с Бъртън?

— Не — излъга Флин. — Какво става?

Не искаше да води разговор за брат си. Но вероятността да го избегне беше нулева.

— Вътрешна сигурност са прибрали няколко ветерани. Притеснявам се за него. Хванах Едуард да те замества.

— Видях го — съгласи се Флин. — Закуска?

— Рано си станала.

— Не съм спала… — Не беше обяснявала какво е трябвало да върши и нямаше намерение да го прави и сега. — Виждала ли си Мейкън?

Шейлин скролна дисплея с моден нокът от смола, Лука 4:5 отпаднаха назад в зеленината на някаква въображаема савана.

— Не беше такава нощ… — Което ще рече, че беше изкарала цяла нощна смяна, понеже я чакаше извънредна работа за вършене, а не защото Мейкън имаше нужда от мир и покой да си фабрикува шашмите. Флин не беше сигурна колко от приходите на „Фаб“-а са от шашми, но предполагаше, че делът е голям. Имаше франчайз „Фабит“ на миля надолу по магистралата, с по-големи принтери и по-разнообразни възможности, но във „Фабит“ не се правеха шашми.

— На диета съм — заяви Шейлин. От саваната излетяха фламингота.

— Заради това ли е пурпурното?

— Заради Бъртън… — Шейлин се изправи, пъхна пръст да подръпне ластика на дънките си.

— Бъртън може да се грижи за себе си.

— Администрацията за ветераните и пръста си не мърда да му помогне да се възстанови.

Онова, което Шейлин смяташе за основен симптом на травматичния стрес на Бъртън, каза си Флин, беше продължаващият му неуспех да я покани на среща.

Шефката й въздъхна, понеже Флин не схващаше какъв е брат й. На Шейлин й беше голям балконът, без всъщност да го пъчи, както каза веднъж майката на Флин. Това й качество изникваше през всякакви маски, като мастило през латексова боя. Флин я харесваше, като изключим тая работа с Бъртън.

— Ако видиш Мейкън, помоли го да се свърже с мен. Трябва ми малко помощ с телефона… — Тя се накани да си тръгне.

— Извинявай, че съм кучка — оправда се Шейлин.

Флин я стисна за рамото.

— Ще ти кажа веднага щом се чуя с него.

Конър Пенски прелетя покрай нея на „Тарантулата“ си, докато Флин излизаше от уличката зад „Фаб“-а, останките му — разкривена черна буца зад двете предни колелета. Джанис му шиеше от черен полартек подобните на чорап калъфи с много ципове. Приличаха, докато тя работеше върху тях, на плътни опаковки за предмет с форма, каквато човек не може да си представи — и всъщност точно това и представляваха. Единственият друг ветеран от Тактилното разузнаване в града, Конър се беше върнал в състояние, каквото Флин се беше страхувала, че ще сполети и Бъртън: минус един крак, стъпалото на другия, ръката от срещуположната страна и палеца и два пръста от другата. Хубавото му лице беше непокътнато, което правеше вида му още по-странен. Флин надуши рециклирано олио от пържено пиле в отходните газове на триколката, докато огромната задна гума изчезваше по „Бейкър Уей“. Конър караше нощем, предимно по черни пътища, в този окръг и съседите два-три, яхнал сервото, за което плащаше Администрацията за ветераните. Флин смяташе, че така разпуска. На практика не спираше, докато не му свърши горивото, вързан за „тексаски“ катетър и надрусан с нещо леко. Спеше по цял ден, ако можеше. Бъртън му помагаше вкъщи от време на време.

Конър я натъжаваше. В гимназията се държеше много сладко, нищо че беше такъв хубавец. И доколкото знаеше, двамата с Бъртън на никого не бяха споменавали какво му се е случило.

Флин отиде с колелото до „Джимис“, като остави маховика да свърши повечето работа. Влезе и седна до тезгяха, поръча яйца, бекон и препечена филийка, без кафе. В огледалото на „Редбул“ отгоре анимираният бик я забеляза и й смигна. Тя избегна контакта очи в очи. Мразеше, когато анимациите й говореха или я наричаха по име.

Огледалото беше най-новото нещо при „Джимис“, закусвалня, остаряла още когато майка й беше ходила в гимназията. С времето абсолютно всичко тук беше минало през едно или друго поколение тъмно лъскавокафяво, включително подът. Лукът започваше да цвърчи за обедните клиенти. Пареше в очите на Флин. Щеше да й усмърди косата.

„Хефти Март“ сигурно беше отворен. Можеше да обикаля между редовете, а мотокарите да носят увити във фолио палети. Харесваше й там рано сутрин. Щеше да похарчи едната от лъскавите нови петарки за два плика покупки, все неща, които можеше да се съхраняват на стайна температура. Съседите до един бяха прибрали повече зеленчуци, отколкото можеха да използват, благодарение на по-продължителния дъждовен период. След това щеше да иде до „Фарма Джон“ и да задели друга петарка за рецептите на майка си. После да отскочи до къщи, да разтовари багажниците, съдържанието им да прибере в килера, и ако има късмет, да не събуди никой, освен котката.

Ръбът на тезгяха беше облепен с лампички като онези в караваната на Бъртън, само че полимерът беше положен по-калпаво. Флин никога не ги беше виждала да светят, но пък беше минала поне година от последното й идване тук, когато заведението е било в режим на бар. Притисна палец към полимера и го усети да поддава.

Преди да влязат в армията, Бъртън и Леон откриха, че същото вещество, още течно, може да се инжектира със спринцовка в онази част от патрона за пушка, в която са сачмите, след това бързо да замажеш с епоксидна смола направената дупка. Повечето пъти полимерът вътре оставаше течен между малките оловни топчета, така че не се надуваше. Когато стреляш с такава муниция, течността се втвърдява при напускането на дулото и образува странна буца полимер и олово с формата на картоф, толкова бавна, че направо я виждаш как се изтърколва. Тези буци бяха тежки и еластични, а те двамата се забавляваха да ги карат да отскачат от бетонните стени и ъгли в окръжното противовятърно убежище. Леон се беше сдобил с ключове за него. Странно изглеждаше да си вътре и да няма други, които се крият от торнадо. След време Бъртън всъщност успяваше да улучва предмети зад ъглите, но от стрелбата с мосберга на Флин й звънтяха ушите, дори ако слагаше тапи.

По онова време Бъртън беше различен. Не просто по-слаб и жилест, което сега й се струваше невъзможно, а разхвърлян. Снощи Флин забеляза, че всичко в караваната, което не беше докосвала, стоеше съвършено подравнено с ръба на нещо друго. Леон спомена, че Армията превърнала Бъртън в маниак на тема ред, но всъщност сестра му не се беше замисляла по въпроса досега. Напомни си да изнесе празната кутийка от „Редбул“ навън при кофата и да отдели време да подреди всичко.

Момичето й донесе яйцата.

Тя чу триколката на Конър да минава отново по паркинга отвън. Нищо друго на пътя не издаваше такъв звук. Полицията общо взето си затваряше очите, понеже той караше предимно късно нощем.

Флин се надяваше, че е тръгнал да се прибира.