Гордън Диксън
Некромант (7)

Глава 7

— Ти не отвори вратата — каза Уорън, като спря пред тях и погледна Кантеле.

— Вие не позвънихте — намеси се Пол.

— Той има предвид мен. Моят апартамент е съседният — каза Кантеле, но без да отмества погледа си от Уорън към Пол. — Забравих, че той е тук, Джейс. Чух шум, а знаех, че си излязъл. Влязох откъм кабинета.

— Да — рече Уорън. Неговото слабо, мургаво, умно лице се извърна от нея към Пол, без да се усмихне. — Е, все пак, вече се срещнахте. Познавате ли се? Кантеле, това е Пол Формейн. Пол, това е Кантеле Маки.

— Здравейте — обърна се към нея Пол и се усмихна. Тя му отвърна с малко крива усмивка.

— А това е Бъртън МакЛауд.

— МакЛауд — повтори като ехо Пол, здрависвайки се с ниския мъж.

— Пише се МакЛауд, а се произнася МакЛауд — каза МакЛауд. Гласът му беше благ и малко дрезгав, а ръкостискането сдържано и здраво. Кафявите му очи изразяваха самота и тъга и приличаха на дивите очи на кацнал на прът ястреб на каишка. Преди седмица мъжът от хотелската служба за сигурност, Бътлър, бе направил впечатление на Пол като опасен. МакЛауд излъчваше опасност от друг порядък. Ако Бътлър приличаше на малка кама, с остър като игла връх и полирана повърхност, тогава този човек беше като тежък древен меч с широко острие, покрит с белези.

Докато Пол и МакЛауд се здрависваха, Уорън и Кантеле се гледаха в очите една дълга секунда. После, внезапно, Уорън се извърна от нея с бързина, която почти приличаше на отърсване от нещо и извади от джоба си някаква малка кутийка. Отвори я пред Пол.

В нея бяха добре подредени бели желатинови капсули. Уорън извади една и, след като предаде кутийката на МакЛауд, я счупи и изсипа белия прах от нея върху дланта си.

— Опитай го — каза Уорън. Пол се намръщи. — Съвсем е безвреден. Той самият потопи пръст в праха и го поднесе към езика си.

Пол се поколеба една секунда и после стори същото.

— Захар ли е? — попита той, поглеждайки Уорън.

— Точно така. — Некромантът изтръска пръстите си в намиращ се наблизо пепелник. — Но за човека, на когото ще го предадеш, ще бъде кокаин. Аз казах — Уорън погледна напрегнато Пол, — това ще бъде кокаин в минутката, в която оставиш кутийката в нечии други ръце, освен твоите собствени. Споменавам това, за да можеш да осъзнаеш, че, до последния момент, до който я държиш в джоба си, ти си законно на чисто при доставката й.

— Вие искате от мен да предам кутийката? — попита учудено Пол. — На кого?

— Ти знаеш плана на хотел Кох-и-Нор. Искам да занесеш тази кутийка в апартамент 2309. Не питай за указания нито администраторът в приемната, нито който и да било друг. Предай това на човека, който намериш там. Ако срещнеш някакви трудности… — Уорън се поколеба и погледна за секунда Кантеле. — Не очаквам да имаш. Но, ако се сблъскаш с такива, в банкетните зали на шестдесетото ниво има турнир по шах. Иди там и потърси Кантеле. Тя ще ти помогне.

Той млъкна. В стаята настъпи моментно мълчание.

— Ако това е кокаин — каза Пол, — аз разбира се няма да го взема.

— Ти ще носиш захар — каза Уорън. Слабото му лице изглежда просветна за секунда като извадено острие под ярката светлина на слънчевите лъчи, които влизаха през далечните прозорци на стаята. — Захарта ще се превърне в наркотик едва след като я предадеш. Можеш да вярваш или да не вярваш, да отидеш или да се откажеш от моята компания. Просто както искаш.

— Ще взема кутийката — каза Пол. Той протегна ръка и МакЛауд му я подаде. — Апартамент двадесет-и-три-нула-девет, нали?

— Апартамент двадесет-и-три-нула-девет — потвърди Уорън.

И тримата го изпратиха с погледи. Пол можеше да ги почувства в мускулите на гърба си, когато взе кутийката и напусна апартамента.

 

 

Администраторът в приемната на Кох-и-Нор бе непознат и не вдигна поглед, когато Пол мина покрай него. Той взе асансьора до двадесет и третото ниво.

Нивото се оказа едно от онези с модерно декорирани полу-ВИП^[1]-овски апартаменти от вида, които изискват доход по-голям от четиридесет хиляди на година, за да могат да бъдат поддържани без затруднения от техните обитатели. Пол се отправи по широкия покрит с плочки коридор, осветяван от студената светлина на високите прозорци със сини завеси в двата му края, докато стигна до една врата, маркирана с цифрите 2309. Отдолу с малки букви бяха изписани следните две думи: Служебен вход.

Пол докосна вратата. Тя не само бе незаключена, но и леко открехната и при неговото докосване се плъзна безшумно в своята ниша в стената. Той влезе в кухнята.

До ушите му достигнаха гласове отнякъде другаде в апартамента. Пол спря като закован, а вратата зад него отново се плъзна и затвори със слаб шум. Единият от гласовете беше язвителен тенор на човек на средна възраст, и рязък от възбуда. Другият беше пресипнал, по-нисък по тоналност, неуверен, бавен.

— … ела на себе си! — казваше тенорът. По-ниският глас промърмори нещо неразбираемо.

— Знаеш, че не е така! — каза тенорът. — Ти не искаш да бъдеш лекуван, това е всичко. Заместителите бяха достатъчно лоши. Но твоите лудории с естествени наркотици те правят опасен за целия отдел, ако не и за цялото направление. Защо не си взе отпуска за психиатрично лечение, когато ти я предложих последния месец март?

Дебелият глас промърмори нещо, което на Пол се стори, че е относно супа или вечеря.

— Избий това от главата си! — каза тенорът. — Ти позволи на статистиката за душевно здраве да те накара да виждаш призраци в дървенията. Електронното оборудване си е електронно оборудване. Нищо повече. Нищо по-малко. Мислиш ли, че ако там имаше нещо повече, аз нямаше да зная това?

— Освен ако… — измърмори дебелият глас — вече не си го узнал.

— За твое собствено добро — тенорът беше възмутен — посети своя лекар. Поемаш опасна отговорност. Аз няма да разследвам вашия отдел през следващите четири дни. Това ще ти даде време да си осигуриш безопасност в някоя болнична стая, където ще можеш почтено да отказваш да отговаряш на въпроси. Това е засега. Зависи от тебе. — Последва шум от стъпки, прекосяващи твърд под и щракване на секретна брава при отваряне на врата. — Четири дни. Няма да ти дам повече нито час.

Студена вълна на внезапно подозрение премина през тялото на Пол, смразявайки го. Той бързо се обърна и тихо се върна през вратата, през която току-що бе влязъл, в коридора. Там, в стената, на шест фута вляво от него, имаше малка ниша. Той влезе в нея и се притисна плътно до стената, дълбоко в нейната сянка, наблюдавайки по коридора главния вход на 2309.

Вратата веднага се отвори. Оттам излезе дребен, леко приведен мъж с посивяла рядка коса, затвори вратата след себе си и се отдалечи от Пол към групата тръбни асансьори в другия край на коридора. За секунда, когато човекът се обърна с лице към тях, Пол видя птичия му профил на фона на синкавата светлина, проникваща през завесите на прозорците и го позна. В хотелския апартамент гласът на тенора му звучеше смътно познат и Пол бе помислил, че може би говори човекът от службата за сигурност, Бътлър. Но сега видя, че за полупознатия глас има друга причина.

Човекът при асансьорите беше Кърк Тайн, Световния комплексов инженер. Той беше шеф на теоретическия механизъм, който свързваше дейностите между синхронизираните Комплекси на технологическите съоръжения, направили възможен съвременния живот на планетата. На теория той, заедно със своя инженерен отдел, изпълняваше функциите на един вид суперкомпютърен елемент, тъй като, рано или късно, машинните решения трябваше да намерят своята окончателна тежест и преценка в човешките. Той протегна ръка, за да отвори вратата на асансьорната тръба. Не бе успял съвсем да я докосне, когато една доста голяма част от идващата от прозореца синкава светлина внезапно бе затъмнена от широкоплещестата фигура на висок мъж, който излезе от шахтата за надолу, намираща се до онази, към която посягаше Тайн.

— А, Кърк — каза високият мъж, — не очаквах да те видя тук.

Гласът му зазвъня и въздейства върху вслушващото се ухо на Пол подобно на кратките, гонещи се едно друго звукови отражения от гонг, ударил в някаква дълбока скалиста пещера. Това беше гласът на Уолтър Блънт. Пол пристъпи почти неволно напред към ръба на своята ниша, за да види по-добре този шеф на Гилдията на пазителите. Блънт обаче стоеше точно толкова леко извърнат, че лицето му да остане в сянка и Пол не можеше да го разгледа.

— Слязох тук погрешка — отвърна язвително Тайн с равен глас. — Тръгнал съм за турнира по шах на по-горното ниво. А ти, Уолт?

— Ами — отвърна Блънт, облягайки се на своя тежък бастун и с шеговита нотка в гласа, — видях те и слязох да ти кажа здрасти. В момента съм тръгнал към фоайето, за да се срещна с един човек. Изглеждаш добре, Кърк. — Той остави бастуна настрана, подпирайки го на стената на тръбната асансьорна шахта и подаде ръка. Тайн я стисна.

— Благодаря, Уолтър — каза Тайн, докато се здрависваха. После сухо добави: — Мисля, че и двамата ще останем живи още известно време.

— А, не, Кърк — възрази Блънт. — Оръдието на Армагедон е вече в действие. Аз се надявам да оцелея след конфликта, когато се появи, но не очаквам същото за теб.

Тайн поклати отрицателно глава.

— Ти ме учудваш, Уолт — каза той. — Известно ти е много добре, че аз съм единственият човек, който знае всичко за твоята малка секта, дори до факта, че тя наброява само малко повече от шестдесет хиляди члена, пръснати по цялото кълбо. Въпреки това ти продължаваш да настояваш право в лицето ми, че се готвиш да завладееш света. А какво ще правиш после с него? Ти не можеш да го управляваш без Комплексовите технологии, които твърдиш, че възнамеряваш да унищожиш.

— Да, но има голям брой варианти на този наш свят, Кърк — възрази Блънт. — Ти имаш един с оборудването на твоите Комплекси — хубав, вървящ като часовник свят. Единственото нещо за съжаление е, че той не спира да нараства и да се усложнява. После идва света на фанатиците — на хората, които участват в опасни спортове, диви култове и маршируващи общества. Следва един неясен, мъглив свят на религиозните хора и света на неважните пионери — художник и учен. Има го и светът на онези, за които традицията и закотвеното съществуване са единствените основи, върху които си заслужава да се живее. Съществува дори и светът на невротично осакатените психопати.

— Говориш — каза Тайн — сякаш онези други… начини на мислене имат еднаква стойност с нормалното цивилизовано общество.

— Но те имат, Кърк. Те имат — каза Блънт, надвесвайки се над по-ниския мъж. — Попитай всеки, който принадлежи към някой от тях. Не гледай мен, човече. Това е твоят свят — светът, който вие момчета сте направили от промишлената революция преди триста години. Изразявайки се донякъде грубо, ако приемем, че раят е тук, как тогава се получава така, че все още страдаме от болки в стомаха?

— Вярно че страдаме от болки в стомаха — каза Тайн, пристъпвайки малко настрана към своите тръбни асансьори. — Но също разполагаме и с доктори, които да ги лекуват. Това не сме имали винаги преди. А сега те моля да ме извиниш, Уолт, но аз искам да стигна на по-горното ниво за шахматните мачове. Ще се върнеш ли горе?

— Веднага — отвърна Блънт. Тайн стъпи с единия си крак върху диск, плаващ нагоре по тръбата до него. Дискът спря. — А как е госпожа Тайн? — попита Блънт.

— Чувства се отлично — отвърна Тайн. Той се качи изцяло на диска, който го отнесе.

Блънт се извърна, мина през отворената врата на тръбата за надолу, стъпи върху един слизащ диск и също изчезна.

Пол излезе от сянката, продължавайки да гледа към асансьорите, където бяха стояли двамата мъже. Те вече си бяха заминали, но бастунът на Блънт все още стоеше подпрян на мястото, където го беше оставил преди да се здрависа с Тайн. Изведнъж Пол си спомни позата на Блънт, полуобърнат към нишата. Мина му през ума, че никога досега не бе успял да разгледа добре Шефа на Гилдията на пазителите. Преди, това бе само малък пропуск в подсъзнанието му, но неочаквано той се бе преместил в съзнанието.

Внезапно Пол бе осъзнал нещо, което през по-голямата част от времето бе приемал, че идва от само себе си. А именно, че, да срещне някой, за него до голяма степен означаваше да вникне в душата му. А Блънт оставаше загадка, но такава, с каквато животът на Пол бе силно преплетен. С Блънт, както и със самата Гилдия, изглежда ставаше нещо много по-важно, отколкото бе видимо за окото. Решил как да постъпи, той се отправи към асансьорите и взе бастуна. Блънт едва ли би могъл да избегне срещата с човека, който лично му го връща.

Пол се върна обратно към хотелски апартамент 2309, този път към главния вход, през който бе видял да излиза Тайн. Натисна звънеца. Вратата не беше заключена и се отвори, когато я докосна. Той влезе вътре, затваряйки вратата след себе си, и се намери във всекидневната на апартамента. Там се оказа лице с лице с мъжа, който бе видял дрогиран и под наблюдение от Бътлър в хотелския бар сутринта при напускането си.

Шумът от затварянето на вратата накара мъжът да обърне глава. Той бе полуизвърнат настрана, секнейки се в някаква носна кърпа. При щракването на ключалката човекът рязко се обърна с лице към Пол. После отстъпи назад през помещението, мънкайки и олюлявайки се като уплашено животно, докато не го спря високият голям прозорец на стаята.

Той стоеше като уловен в капан и се взираше, примигваше, потреперваше и се притискаше към прозореца, сякаш можеше да мине през него в двадесет и трите нива свободен въздух, който го отделяше от приземното ниво пред хотела.

Пол спря инстинктивно, а излъчваният от мъжа болезнен страх се надигна и стовари върху него подобно на масивна, разбиваща се в брега, океанска вълна. Пол остана шокиран за момент, въпреки желанието си. Никога не му бе минавало през ума, че едно мислещо същество може да падне толкова ниско.

Очите на мъжа проблясваха и пронизваха Пол. Самите те бяха воднисти, а носът потръпваше конвулсивна. Лицето беше пепеляво и неподвижно. Нещо осакатено виеше вътре в мъжа.

— Всичко е наред — каза Пол. — Наред… — Той предпазливо тръгна към мъжа с бастуна на Блънт под дясната мишница и кутийката с капсули на дланта на единствената си протегната ръка. — Ето… Аз само нося тези…

Мъжът продължи да гледа втренчено и да подсмърча конвулсивно. Пол, вече на една ръка разстояние от него, остави кутийката върху една маса. Като допълнение, той я отвори с два пръста и извади от нея една от белите капсули.

— Виждате ли? — каза Пол. — Ето… — Той подаде капсулата на мъжа, но другият, поради рязкото посягане към нея или поради рязкото й отблъскване, я изби от пръстите на Пол. Пол се наведе машинално, за да я вдигне.

Главата му беше все още наведена, когато, вътре в него, високо прозвуча предупреждение. Той внезапно се изправи, за да види дрогирания, сега с лице към него и с малък пистолет, черен и смъртоносен, в едната трепереща ръка. Малкият като връх на топлийка отвор на дулото бе насочен към гърдите на Пол.

— Полека — каза Пол. — Полека…

Гласът му изглежда дори не достигна до ушите на другия мъж. Дрогираният пристъпи напред, а Пол автоматично отстъпи назад.

— Той те е изпратил — каза дрезгаво мъжът. — Той те е изпратил.

— Никой не ме е изпратил — възрази Пол. — Аз дойдох, за да ви донеса тази кутийка върху масата. Ето я. — Той я посочи с глава.

Мъжът не я погледна. Движейки се към изхода от помещението, той започна да обхожда Пол, като продължаваше да държи пистолета и погледа си насочени към него.

— Възнамерявам да те убия — каза мъжът. — Ти мислиш, че се шегувам, но аз ще го сторя.

— Защо? — попита Пол. И тази двусрична дума, помисли той, трябваше поне да накара другия да направи пауза, но дрогираният изглежда отново дори не го чу.

— Той те е изпратил, за да ме убиеш — каза мъжът. — Той не може да убива. Не е устроен да може да си го позволява. Но може да урежда нещата така, че друг фактор да върши мръсната работа.

— Аз не искам да ви наранявам — опита се да го успокои Пол.

— Няма никаква полза — отвърна мъжът. Пол можеше да почувства желанието за дръпване на спусъка, което се акумулираше в съзнанието срещу него. Гърбът на мъжа започна да се изправя с нещо като гордост. — Вие виждате, че разбирам. Зная всичко за него.

Сега мъжът беше почти между Пол и входа към помещението. Той беше на разстояние около осем фута извън обсега на ръката на Пол. Пол направи крачка към мъжа и мъничкото дуло на пистолета рязко се вдигна.

— Не, не! — извика мъжът. — Не!

Пол спря. Той внезапно почувства твърдата заоблена повърхност на бастуна на Блънт под мишницата си, който беше дълъг почти три фута. Пол остави бастуна да започне да се плъзга надолу в ръката му.

— Само още малко — каза мъжът. — Само още един момент… Той е мислел, че ще ме намериш сам тук. Не е знаел, че имам оръжие. Когато откраднеш нещо, няма начин той да разбере. Няма запис — Какво правиш?

Втората дума прозвуча като вик, когато мъжът забеляза края на бастуна да се плъзга към дланта на Пол. Дулото на пистолета подскочи нагоре и напред. Нямаше никакво време да хвърли бастуна, както бе планирал. Той видя мъжа да се прицелва с пистолета в него. Беше близо.

— Сега! — извика мъжът. Бастунът подскочи в ръката на Пол и той почувства твърдостта от удара. Мъжът падна и се претърколи по гръб върху килима, а малкият пистолет изпадна от ръката му. Той лежеше, гледайки в тавана с всяващ ужас обвиняващ поглед.

Продължавайки да държи бастуна, Пол пристъпи напред и се взря в дрогирания. Мъжът лежеше неподвижно. Кървясалите му очи не бяха фокусирани в Пол. Пол вдигна бастуна в ръката си и се взря в него. Тъмното дърво беше леко нащърбено и имаше малка цепнатина, но бастунът не беше сериозно наранен или отслабен. Пол погледна отново надолу към мъжа на пода, оставяйки своята тежка неестествено мускулеста дясна ръка, държаща бастуна, да се отпусне и увисне до бедрото му.

Бавно, тъмната кръв започна да тече сред оскъдната черна коса върху главата на мъжа. Пол почувства вътре в себе си пустота, сякаш вдишана дълбоко от нищото. Разбитият череп изглеждаше като разцепен почти на две от някакъв тежък меч.