Алегзандър Маккол Смит
Португалски неправилни глаголи (4)

4. Италиански въпроси

Изминаха десет години — просто ей така, докато се усетиш. Още преди да навърши трийсет и пет години, след като прекара доста време като помощник на Шьофер-Хеншел, Фон Игелфелд получи покана да работи като университетски преподавател и се установи на сигурно място в един институт. През последвалите години, особено пък след излизането на епохалното му дело, „Португалски неправилни глаголи“, бремето на почестите, с които бе обсипван, ставаше все по-тежко. Те носеха със себе си и моралното възнаграждение — признанието, съзнанието за високата стойност на труда му и за изключителната важност на предмета, който си бе избрал. Почестите включваха и постоянни покани за участие в конференции, които се провеждаха все на приятни места, и много често, за голяма радост на Фон Игелфелд, в Италия.

Бяха прекарали особено скучен ден на конференцията по сравнителна филология в Сиена. Представителят на домакините, професор Алберто Морати, бе прочел доклада си върху етруските местоимения — представяше го за четвърти пореден път. Повечето от делегатите бяха запознати с разработката: Фон Игелфелд например бе слушал доклада преди пет години в Месина. На следващата година има удоволствието да го изслуша в Рим, а в Монпелие хвана само края на прочита. Принцел също го бе слушал, но в Буенос Айрес. Според него темповете на развитие на аргументацията и мъчителното достигане до заключенията действали подчертано приспивно, дори в онази екзотична обстановка.

И като че ли Морати не беше достатъчен, организаторите на конференцията бяха поканили и една от легендите на световната филология, професор Дж. Г. К. Л. Сингх от университета в Чандигар. Когато великият индийски филолог (автор на „Терминология на ритуалните оскърбления в отношенията клиент/продавач в селските региони на Индия“) застана на катедрата, в аудиторията се понесе странен шум — трудно бе да се прецени дали приличаше на възторжено ахване или по-скоро на спонтанно стенание. Тези от делегатите, които седяха близо до вратата, успяха да се измъкнат без много шум; но другите, които седяха по-близо до катедрата, се озоваха в капан. Един от бегълците беше Фон Игелфелд, който прекара следващите два часа в музея към катедралата, възхищавайки се на прекрасните миниатюри в изложените манускрипти. Остана му време и да изпие чаша вряло и много силно кафе в един бар наблизо, да прочете първа страница на „Кориере дела сера“ и да прескочи до пощата, за да изпрати три писма, преди да се върне в залата, за да понесе последните пет минути от изявата на професор Дж. Г. К. Л. Сингх.

— Не подценявайте сериозността на проблема — предупреждаваше Сингх делегатите. — Употребата на представката в глагола „ур-рачи“ (понякога цитиран и като „ур-расти“) не означава задължително тясна близост между говорещия и лицето, към което той се обръща. Както един французин може да каже на човек, който си позволява голяма фамилиарност в обръщенията „Я не ми tutoyer^[1]!“, така и в нашия случай човекът, който желае да съхрани дистанцията, може да каже: „Я не ми ур-рачи, ако обичате, ур-рачи!“ В собствените си думи обаче самият той може да употреби формата ур-рачи, придавайки на възражението си специфичен заряд от ирония и дори сарказъм.

Професор Дж.Г.К.Л. Сингх продължи в този дух още известно време и после слезе от катедрата, съпроводен от ентусиазираните аплодисменти на облекчената публика. За Фон Игелфелд това бе сигналът да зададе своя въпрос. Той го беше задавал на професор Дж.Г.К.Л. Сингх и друг път, но нищо друго не му идваше на ум, а делегатите разчитаха на него да им спести неудобството от липсата на каквито и да било въпроси.

— Професор Дж.Г.К.Л. Сингх — поде той, — може ли да се твърди, че в определени райони на Индия миналото несвършено подчинително наклонение не може да съдържа оскърбителен подтекст?

— Нищо подобно! — възмути се професор Дж.Г.К.Л. Сингх. — Чудя се кой може да ви е казал подобно нещо! Няма случай, при който на хинди да не може да се отправи оскърбление в миналото несвършено подчинително наклонение! Мога да цитирам безброй примери!

И така дебатът продължи. Професор Хургерт Хилпур от Финландия прочете своя доклад, в отговор на който се изказа професор Загуубен ван Темаат от Амстердам; на свой ред професор Загуубен ван Темаат представи своя научна разработка, в отговор на която се изказа професор Хургерт Хилпур. Професор доктор доктор Флорианус Принцел зададе въпрос, в отговор на който се изказа професор Алберто Морати. Неговото изказване предизвика остра реплика от страна на доктор Доменико Паломбиери от Неапол. Интелектуалната наслада беше осигурена.

В края на конференцията Фон Игелфелд съобщи на Принцел и Унтерхолцер, че има намерение да посети Монталчино, едно селце във възвишенията над Сиена, прочуто с виното брунело и нежната прелест на околния пейзаж. Предложението му бе възторжено посрещнато от другите двама, но се оказа, че те имат още ангажименти в петък и събота, така че се споразумяха да се присъединят към него в неделя следобед.

— Решено тогава, аз заминавам първи — заяви Фон Игелфелд. — Докато вие пристигнете в неделя, ще съм проучил всички забележителности и ще мога да ви разведа лично навсякъде.

Принцел и Унтерхолцер решиха, че идеята е добра, и така в късното петъчно утро те съпроводиха Фон Игелфелд до автобусната спирка близо до църквата „Санта Катерина“ и го натовариха на автобуса. След малко повече от час сивосинкавият автобус вече се катереше по стръмния, виещ се път, който водеше към Монталчино. Фон Игелфелд слезе на спирката при малката църква „Санта Мария“, хвърли поглед над стената край пътя към низината, която се простираше далеч долу, и тръгна към близкия хотел „Базилио“, който се споменаваше в неговия пътеводител на хотелите в Тоскана. Във въпросния пътеводител нямаше кой знае какви подробности за хотела освен странната забележка: „Ако сте от Германия, препоръчваме известна предпазливост“.

Хотел „Базилио“ беше малка, уютна провинциална странноприемница — от този род заведения, които са изчезнали почти навсякъде освен в най-отдалечените краища на Европа. Предлагаше не повече от десет легла, стаите бяха простички, с белосани стени; на първия етаж имаше малък салон с няколко стола и маса, покрита със стъкло, а трапезарията беше свързана с кухнята. Нямаше телефони, изобщо нито едно от удобствата, осигурени от техническия прогрес — гостите разполагаха с това, с което разполагат обитателите на една скромна селска къща.

Собственицата, синьора Маргарита Коси, беше вдовица. Покойният й съпруг бе търговец на стафиди от Гросето. Беше купила хотела евтино от братовчеда на съпруга си и се справяше прилично с новото начинание. Разбира се, от този хотел можеше да се печели много повече; Монталчино привличаше немалко поклонници на хубавото вино, и човек би очаквал по това време в хотела да няма нито едно свободно място. За съжаление случаят не беше такъв. Доста от гостите на хотела го напускаха още след първата нощувка, а стигаха и дотам да предупреждават приятелите си да не го посещават. Несъмнено причината за това се криеше в грубото отношение на синьора Коси към гостите — тя беше непоправим ксенофоб. Ненавиждаше римляните, венецианци мразеше, южняци презираше, а мнението й за всички останали европейски народи далеч не беше ласкателно. По отношение на всички народности тя таеше дълбоко вкоренени предразсъдъци, а специално по отношение на германците беше убедена, че те ядат повече от всички останали европейци.

Източник на това убеждение на синьора Коси бе една статия, която бе прочела някога в списание „Каза модерна“. Авторът разкриваше пред своите читатели, че средният германец носи на гърба си петнадесет килограма свръхтегло. Синьора Коси беше ужасена от тази цифра, а оттам стигна много лесно до извода, че с количествата храна, които поглъщат, за да постигнат такова впечатляващо затлъстяване, германците се сдобиват за сметка на не толкова лакомите народи, и по-специално за сметка на италианците. Въз основа на това свое убеждение синьора Коси системно правеше оскърбителни забележки по адрес на гостите си от Германия и ги караше да се чувстват крайно нежелани.

Когато вписа името си в хотелския регистър и връчи паспорта си на синьора Коси, Фон Игелфелд нямаше никаква представа какво го очаква.

— Дано да ви е удобно тук, господин фон Еди-койси — заяви синьора Коси, след като хвърли поглед на паспорта му. — Знам, че хора като вас държат на физическите удобства.

Фон Игелфелд се засмя.

— Не се и съмнявам, че тук ще се грижат добре за мен — каза той успокоително. — Хотелът ми се струва очарователен.

— Та вие още изобщо не сте го видели — отбеляза пренебрежително синьора Коси. — Винаги ли съдите толкова прибързано?

Усмивката на Фон Игелфелд беше учтива, но вече малко насилена.

— Да — отвърна той. — Когато едно място е толкова недвусмислено привлекателно като това, не виждам причини да се колебая.

Синьора Коси го изгледа подозрително, но замълча. Връчи му ключа, без да каже и дума повече, и посочи стълбата, която водеше нагоре към спалните. Фон Игелфелд взе ключа, поклони се леко, взе куфара си и тръгна нагоре. Чудеше се дали не е казал неволно нещо оскърбително, и дали стопанката на хотела не беше в правото си да се държи така хладно. Дали не бе говорил прекалено фамилиарно? Спомни си професор Сингх и неговите „ур-рачи“. Дали пък случайно не бе „ур-рачил“ тази кисела хотелиерка?

Макар още да не го съзнаваше, Фон Игелфелд бе получил най-неудобната стая в хотела. В нея нямаше никакви мебели освен едно единично легло, покрито с протрита памучна завивка. Леглото бе купено на втора ръка от дома на едно джудже от Сантимато след смъртта на собственика. Фон Игелфелд плъзна невярващ поглед по леглото, остави куфара си на пода и се опита да легне на него. Положи глава на възглавницата, вдигна крака и ги сви, но леглото и така беше с трийсетина инча по-късо от необходимото така че краката му продължаваха да стърчат навън от прасците надолу. Не би било възможно да спи така.

След няколко минутен размисъл в това неудобно положение, Фон Игелфелд стана и се упъти надолу. Синьора Коси още стоеше на рецепцията и го изгледа с присвити очи, когато го видя да се появява отново.

— Всичко наред ли е? — попита тя. Тонът й далеч не беше грижовен.

— Стаята е много приятна сама по себе си — каза любезно Фон Игелфелд. — Опасявам се обаче, че леглото е прекалено късо за моите нужди.

Очите на синьора Коси блеснаха гневно.

— И какви по-точно са тези нужди? — попита тя предизвикателно. — Какво възнамерявате да правите в леглото?

— Нищо — отвърна Фон Игелфелд стреснато. — Съвсем нищо. Просто не мога да кача на него и краката си. Леглото е много късо и аз не мога да си легна в него. Това е всичко.

Не беше толкова лесно да умилостивиш синьора Коси.

— Това е чудесно италианско легло — сопна се тя. — Да не би да искате да кажете, че италианците са по-ниски от… другите?

Фон Игелфелд вдигна ръце в израз на ужасено отрицание.

— В никакъв случай — отвърна той бързо. — Нищо подобно не намеквам. Убеден съм, че ще спя чудесно тук.

Синьора Коси като че ли се поукроти.

— Вечерята е в седем часа — каза тя мрачно и допълни: — Точно в седем.

Фон Игелфелд благодари, връчи й ключа от стаята си и потегли на следобедна разходка. Имаше много пътеки, които трябваше да бъдат проучени — пътеки, които се катереха и спускаха по хълмовете, през лозя, през маслинови и кипарисови горички. Много неща трябваше да се разгледат, преди да пристигнат Принцел и Унтерхолцер — Фон Игелфелд бе твърдо решен да опознае колкото е възможно по-добре околността преди неделя. Така щеше да си осигури психологическо надмощие над колегите си, което щеше да трае през целия им престой в Италия, а може би и след това.

Над хълмовете цареше приятна прохлада. Фон Игелфелд си представи колко горещо и задушно е в момента в Сиена и колко зле ще се отрази горещината на Принцел и Унтерхолцер. Тази представа подобри настроението му и той тръгна весело на разходка, макар че мисълта за прекалено късото легло продължаваше да гризе като червей едно ъгълче на съзнанието му. Думите на синьора Коси не отговаряха на истината — това не беше естественият размер на леглата в Италия. Леглото му в „Хотел дел Палио“ в Сиена беше просторно и той спеше спокойно и без каквито и да било проблеми в него. Разбира се, възможно бе жителите на планинските градчета да са по-ниски по природа — имаше такива места, особено в Сицилия, където ужасната, унищожаваща мизерия, царила поколения наред, сякаш стопяваше хората, но това в никакъв случай не можеше да се твърди за Тоскана.

Фон Игелфелд се озърна, сякаш търсеше потвърждение на мислите си. По тесните улички, които водеха към „Пинета“, нямаше много хора, но ръстът на тези, които бе срещнал досега, беше съвсем нормален. Ето например дебелия свещеник, който седеше на каменна пейка наблизо и четеше вестник; или жената, която седеше на входа на къщата си и белеше картофи, както и момчетата на малкото площадче в края на улицата, които се забавляваха да хвърлят камъни по златните рибки в декоративното езерце — ако можеше да се каже, че те са представителен подбор от местното население, то ръстът на всички се движеше напълно в границите на нормалното.

Фон Игелфелд беше озадачен. Нещо определено не беше наред с леглото в хотелската му стая, и той реши твърдо да проследи загадката докрай, когато се върне от разходка. Започваше да подозира, че може би ставаше дума за тенденциозно оскърбление. Такова нещо му се беще случвало и преди, на една конференция в Хамбург, когато някакъв келнер-социалист, който несъмнено питаеше дълбока ненавист към всякакви аристократични представки и благороднически титли, съзнателно пъхна пръста си с черен от мръсотия нокът в супата му.

Той стигна до „Пинета“, малкия парк в края на градчето. Порадва се на пиниите и после тръгна по пътя, който водеше към Сант’Анджело ин Коле. Скоро потъналият в белезникава прах път го бе отвел далеч на запад от градчето. От двете му страни се простираше класическият тоскански пейзаж — хълмове и долини, изпъстрени с червените керемидени покриви на ферми и вили, сънни букови гори. Мина край една ферма с голям обор с белосани стени. Край фермата, под сянката на няколко израсли близо едно до друго дървета, стоеше древна каруца с издялани от дърво колела. На прага на къщата се появи някакъв мъж, махна дружелюбно с ръка на Фон Игелфелд и изчезна в обора. Малко по-късно човекът се появи отново, водейки чифт бели волове с увиснали уши и огромни рога. Фон Игелфелд се усмихна. Ето я истинската Италия, останала непроменена от времето на Вергилий. В тази ферма можеше да е живял Хораций. Самият собственик на фермата беше може би оттеглил се поет, също като Хораций отегчен от градската префиненост, потърсил утеха в идиличния селски живот.

Фон Игелфелд вървя още няколко мили. После, когато започна да се свечерява, тръгна обратно към Монталчино. Когато стигна до хотел „Базилио“, вече бе паднал здрач, по улиците и на малкото площадче бяха запалени фенери. Той взе ключа си, пъхна се смело под душа в малката баня до стаята си, макар да не успя да задейства крана за топлата вода, и после, освежен и по-официално облечен, слезе в трапезарията на вечеря.

В трапезарията имаше още трима гости на хотела, и тримата отговориха любезно на неговия поздрав. Фон Игелфелд се разположи на една маса до прозореца, и се зае да разучава написаното на ръка меню. Нямаше кой знае какъв избор — супа или моцарела; спагети, агнешки котлет или агнешка яхния; сладолед или торта. Фон Игелфелд се замисли дълбоко — селските супи бяха обикновено гъсти и силни, може би именно на супата се дължеше приятният аромат, който бе доловил на слизане. Реши да започне със супа, а след това да си поръча агнешки котлет и спагети. Беше вървял доста и имаше всички основания да е гладен. Реши да поръча и половинка брунело — може би реколта от лозята, край които бе минал по време на разходката си.

Синьора Коси се появи чак след десет минути и застана пред него с молив в ръка, готова да запише поръчката му.

— Гозбите миришат чудесно — започна учтиво Фон Игелфелд. — Очаквам с нетърпение вечерята.

— Не се и съмнявам — отвърна синьора Коси. — Вие, германците, все чакате яденето с нетърпение. Подяждате по-голямата част от Европа.

Фон Игелфелд зяпна от удивление. Стъписан от неочакваното обвинение, той не намери какво да отговори.

— Не мога да ви виня — продължи синьора Коси. Беше отклонила демонстративно поглед от него и гледаше през прозореца. — Щом си плащаш, яж колкото искаш, така казвам аз. Пък вие така и правите, нищо че ние, останалите, може да гладуваме.

Фон Игелфелд също отвърна поглед. Наистина, тази жена беше невъзможна. Не помнеше да са му нанасяли по-тежка обида — изкушаваше се да стане и да напусне хотела без по-нататъшни обяснения. Но му хрумна нещо по-добро. Вместо да й дава допълнителни поводи за заяждане, щеше да остане и да й даде урок.

— Нямате представа колко дълбоко грешите — поде той. — Всъщност тъкмо се канех да ви питам дали не предлагате нещо по-леко, салата например.

Синьора Коси изкриви устни, очевидно раздразнена.

— Само това ли ще поръчате? — попита тя рязко.

— Да, моля — отвърна Фон Игелфелд. — Една малка салата, нищо повече.

— Нещо за пиене? — попита синьора Коси. — Бутилка брунело?

— Не, благодаря — изсъска Фон Игелфелд през свити устни. — Само вода.

— Газирана? — моливът на синьора Коси докосна бележника.

— Не — заяви категорично Фон Игелфелд. — Чешмяна.

* * *

Нощта беше същинска агония. Гладен и измъчен, Фон Игелфелд изпробва всички възможности да разположи тялото си на миниатюрното легло, но каквото и да правеше, краката му все провисваха и рамката се забиваше болезнено в прасците му. Най-сетне съумя да удължи леглото с помощта на стола, върху който сложи възглавницата. Сега пък му се изкриви вратът, но все пак най-сетне успя да задреме и засънува кошмар след кошмар. Присъни му се, че се разхожда сам из „Пинета“, и че се натъква на професор Дж.Г.КЛ. Сингх. Индийският филолог изпадна във възторг от срещата и настоя да обсъдят някакъв напълно неразбираем проблем. Фон Игелфелд се събуди, потънал в пот, сгърчен и схванат. След малко отново задряма, само за да се срещне в страната на сънищата със синьора Коси. Тя го гледаше мрачно и го обвиняваше в някакво безименно злодеяние. Той се събуди, обзет от тревога и неясно чувство за вина.

На следващата сутрин, когато слезе за закуска в трапезарията, Фон Игелфелд откри в чинията си една-единствена миниатюрна кифличка. Синьора Коси се появи, за да му налее кафе и се осведоми дали би искал още една кифла. Фон Игелфелд се канеше да поръча три, но си припомни навреме снощното си решение и отказа. Синьора Коси, видимо разочарована, се зае да обслужва останалите гости на хотела.

След закуска Фон Игелфелд реши да се поразходи из градчето. Купи си вестник „Ла Национе“ от малкото магазинче за вестници и списания и тръгна по улицата, четейки заглавията. Според вестника Италия се разпадаше. Правителството беше нестабилно, валутата — още повече. Правораздаването и съдилищата бяха заложници на организираната престъпност, съсредоточена в Неапол и Палермо; ежедневно имаше отвличания и всевъзможни други ужасни престъпления. Сега, на всичкото отгоре, сякаш за да затвърдят унизителното положение на страната, японците изкупуваха всички италиански дребни монети и си ги отнасяха в Япония, за да ги правят на копчета! Истински позор! Фон Игелфелд реши да седне някъде на площадчето, за да изчете подробно вестника, а после да се отправи да разгледа църквата „Свети Йосиф“ в едно от близките селца.

Зави зад ъгъла и се озова пред една малка бакалница. На витрината бяха изложени самуни хляб, сладкиши и внушителни шоколади. Италианската държава можеше и да се разпада, но това не пречеше на италианците да се наслаждават на хубави сладкиши. Фон Игелфелд се закова на място, вперил поглед във витрината. Няколкото чаши кафе бяха попритъпили глада му, но не бяха успели да го пропъдят напълно. По-късно, когато се върнеше от разходка, положението сигурно щеше да е още по-тежко, а не можеше да разчита, че ще получи приличен обяд от ужасната синьора Коси.

Фон Игелфелд влезе в магазинчето. Той беше единственият клиент, а собственицата разговаряше по телефона в стаята отзад. Фон Игелфелд се зае да оглежда рафтовете, претъпкани с хранителни стоки от всякакъв вид. Погледът му падна върху пакет бадемови бисквити, после върху голяма плодова пита — реши, че те ще му свършат работа. Можеше да изяде плодовата пита в Пинета, а бисквитите после, по време на разходката.

Собственицата на магазинчето най-сетне приключи с разговора и се появи усмихната зад тезгяха. В този момент вратата се отвори и в магазина влезе синьора Коси.

— Buongiorno dottore — каза жената зад тезгяха. — Какво мога да ви предложа тази сутрин?

Фон Игелфелд застина, прикован на място от пронизващия взор на синьора Коси.

— Имате ли черни връзки за обувки? — измънка той.

Жената се пресегна и взе една кутия от рафтовете зад себе си. Фон Игелфелд купи връзките. Синьора Коси не каза нито дума, само му кимна сухо, когато той тръгна да си върви. Когато се озова отвън, Фон Игелфелд прехапа гневно устни.

— Няма да позволя на тази ужасна жена да ме сплаши — измърмори той под нос. — Ще я накарам да се кае за думите си.

Хвърли връзките за обувки в едно кошче за боклук и продължи забързано по улицата. Предстоеше му дълга разходка на гладен стомах. Замисли се за Принцел и Унтерхолцер. Те сигурно си седяха в някое кафене на открито в Сиена, пиеха кафе и си хапваха сладкиши. Особено Унтерхолцер имаше голяма слабост към сладките неща; Фон Игелфелд го беше виждал да изяжда по четири парчета торта наведнъж. Ето такива лакомници създаваха лошо име на Германия. Вината беше изцяло на Унтерхолцер.

Фон Игелфелд се прибра от разходка малко преди вечеря. Менюто си беше същото, а ароматът на супа — все така съблазнителен. Но той отново си поръча малка салата и две тънки филии хляб. Този път синьора Коси се опита да го изкуши, изреждайки достойнствата на агнешките котлети.

— Благодаря, няма да поръчам нищо повече — каза небрежно Фон Игелфелд. — Нямам обичая да ям големи количества. И без това ми се струва, че в Италия се обръща прекалено голямо внимание на храната.

Той подхвърли забележката така, между другото, почти на шега, но целта му беше постигната. Синьора Коси го изгледа яростно, обърна се рязко и се упъти към кухнята. Фон Игелфелд получи салатата си чак след двайсет и пет минути. Порцията беше още по-малка от снощната — салатата се състоеше от един домат, четири невзрачни листа от маруля, две резенчета краставица и една обелка от чушка. Филийките бяха толкова тънки, че през тях можеше да се прочете надписът „Хотел Базилио“ на чинията.

Измина още една нощ, изпълнена с телесни изтезания. Тази вечер поне не го преследваха сънища за професор Дж. Г. К. Л. Сингх, но докато се въртеше на неудобното легло, Фон Игелфелд обмисляше какво точно ще каже на синьора Коси в понеделник, когато дойде време да си върви. Принцел и Унтерхолцер трябваше да пристигнат утре, в три часа следобед, тримата щяха да нощуват тук и на другия ден да продължат за Флоренция. Фон Игелфелд възнамеряваше да ги уведоми за обидното отношение на синьора Коси, и после можеха заедно да обмислят достоен отговор. Вероятно щеше да бъде по-лесно, когато станеха трима срещу една.

На следващия ден, неделя, Фон Игелфелд отказа кифлата на закуска и изпи само три чаши кафе. Пада й се, мислеше той ожесточено; дори поведението му да не успееше да разбие предразсъдъците й, поне нямаше да й е приятно. Пък и човешките способности за самоизмама би трябвало да имат някаква граница.

Излезе от хотела в девет и половина сутринта и тръгна по същия път, който бе избрал при първата си разходка. Към обяд наближи фермата, която така го бе очаровала първия път и видя с радост, че фермерът тъкмо разпрягаше воловете. Фон Игелфелд се отклони от пътя си, отиде при него и предложи да му помогне. Човекът прие предложението му с благодарност, а после, когато установи за своя радост, че Фон Игелфелд говори италиански, се представи и го покани да изпие чаша вино с него и с жена му.

Насядаха край масата, изнесена под сянката на един голям дъб. Домакините изнесоха голяма гарафа с домашно вино. Размениха се наздравици и Фон Игелфелд притвори блажено очи, когато великолепната рубинена течност се плъзна в пресъхналото му гърло. Напълниха повторно чашите и когато ги пресушиха отново, жената на фермера покани Фон Игелфелд да остане на обяд.

— Жена ми е една от най-добрите готвачки в цяла Тоскана — заяви с блеснали очи фермерът. — Затова я взех.

— Не искам да се натрапвам — измърмори Фон Игелфелд, без да смее да повярва на късмета си.

— Изобщо не се натрапвате — настоя домакинята. — Имаме ужасно много ядене, а останахме само две гърла, след като децата се пренесоха да живеят в Милано. Останете ли, ще ни направите услуга.

Сервираха обяда отвън, под дъба. За начало имаше гъста и вкусна крем-супа от грах, после tagliatelle alia paesana c ужасно много чесън. Накрая домакинята изнесе голям поднос с козе месо, задушено в бяло вино, от което всички си сипаха по три пъти.

Най-сетне Фон Игелфелд се облегна назад, сит и доволен. По време на обяда разговорите бяха доста ограничени поради огромното количество храна, което трябваше да бъде погълнато, но сега отново заговориха.

— Вие трябва да сте много щастлив човек — обърна се Фон Игелфелд към домакина. — Какво щастие е да живеете тук, на такова красиво и спокойно място.

Фермерът кимна.

— Знам — каза той. — През живота си не съм стъпвал в Рим. Всъщност не съм ходил и във Флоренция.

— Нито пък в Сиена — допълни жена му. — Така погледнато, не си ходил никъде.

Фермерът кимна.

— Не ме е грижа. Тук се случват достатъчно интересни неща.

— И още как — съгласи се жена му. — Кажи на il professore за ангелите.

Фермерът погледна изкосо Фон Игелфелд.

— Случвало се е да виждаме ангели тук — каза той тихо. — Няколко пъти. Веднъж дори седяхме тук, под същото това дърво. Два ангела прелетяха над нас, точно над главите ни, и после изчезнаха ей там, отвъд хълмовете.

Фон Игелфелд вдигна поглед към пустото небе, от което ехото се връщаше като в катедрала. Стори му се напълно възможно да срещнеш ангели в такъв пейзаж; в края на краищата толкова много италиански художници бяха рисували на този фон полета на небесните пратеници — какво чудно можеше да има в такава среща?

— Вярвам ви — каза той.

— Свещеникът обаче не повярва — отбеляза сухо съпругата на фермера. — Помниш ли какво каза? Обвини ни в суеверие и разни такива работи.

— Каза, че не трябвало да вземаме ангелите насериозно — поде бавно фермерът. — Те били символи. Можете ли да си представите, свещеник да каже такова нещо?

— Удивително — отвърна Фон Игелфелд. — Ангелите са много важни.

— Радвам се, че мислите така — продължи фермерът. — Всъщност ангелите са единствената ни надежда.

Помълчаха известно време. Фон Игелфелд се замисли по въпроса за ангелите. Знаеше, че няма да види ангел нито веднъж през живота си. Видения се явяваха единствено на достойните, на хора като този селянин, които прекарваха безропотно земния си дял в своето малко кътче от света. Човек трябваше да ги заслужи.

— Имаше и още един интересен случай — поде отново домакинът. — Много забележителен. Това стана по време на войната, ей тук, на този хълм.

Фон Игелфелд се загледа в хълма. Най-обикновен хълм, осеян като всички останали с маслинови дръвчета и тук-там по някой дъб. Какво пък можеше да се е случило тук? Може би някаква ужасна засада?

— Тогава бях само на осем години — продължи фермерът. — Бях на двора заедно с баща си и двама от чичовците ми. Неприятностите от войната ни бяха подминали, затова и не бяхме особено обезпокоени, когато видяхме един американски транспортен самолет да прелита ниско над къщата. Гледахме го и се чудехме какво става, когато внезапно вратата на самолета се отвори и няколко парашутисти скочиха отгоре. Наблюдавахме как парашутите се реят в небето и слизат бавно надолу, докато най-сетне се приземиха леко на хълма. Самолетът продължи нататък и изчезна в посока към Монталчино.

Изтичахме към парашутистите и ги поздравихме. Те ни се усмихнаха и казаха:

— Ние сме американци и сме дошли да ви освободим.

Уведомихме ги, че вече са ни освободили, и че няма работа за тях. Изглеждаха малко разочаровани, но се съгласиха да вечерят с нас. След вечеря отидоха да спят в плевнята. Постлаха си с парашутите. Единият от тях тръгна към селото и така и не се върна. Запознал се с някакво момиче и решил да се ожени за нея и да остане тук. Останалите се ядосаха много и дори се чудеха дали да не отидат до селото, да го намерят и да го застрелят като дезертьор, но се отказаха, реквизираха няколко велосипеда и си тръгнаха. Мама уши ризи и гащи от парашутите, оказаха се много трайни, почти вечни. Още нося някои от тях. И това е — това беше войната. Никога няма да я забравим. Беше много вълнуващо.

* * *

Най-сетне, доста късно следобед, Фон Игелфелд се сбогува прочувствено със стопаните на фермата и потегли обратно към Монталчино, Мъките, причинени от глада, бяха вече далечен спомен; днес можеше изобщо да не вечеря — така й се падаше на синьора Коси! Влезе в хотела и окачи шапката си на закачалката. Беше закъснял, вечерята вече беше сервирана. Едва тогава се сети, че Принцел и Унтелхолцер би трябвало да са пристигнали — напълно ги беше забравил. И така си беше — седяха в трапезарията и се тъпчеха. Пред тях имаше чинии с най-големите порции спагети, които Фон Игелфелд бе виждал през живота си.

Сърцето му се сви. Как нагъваха само! Сцената бе напълно достатъчна, за да потвърди стократно възгледите на синьора Коси! Ефектът явно наистина бе такъв, защото още докато той се взираше ужасено в колегите си, синьора Коси се появи на прага на кухнята, понесла две огромни блюда с цели купчини агнешки котлети в тях.

— Това е за вашите приятели! — обяви тя тържествуващо, когато минаваше край онемелия си гост.

Принцел и Унтерхолцер не успяха да разберат на какво се дължи лошото настроение на Фон Игелфелд. Не можаха да си обяснят и мрачното му изражение на другия ден, когато плащаха сметките си и синьора Коси, иронично усмихната, връчи на колегата им едно съвсем малко пакетче.

— Видях как хвърлихте това — заяви тя. — Сигурно сте го направили неволно.

Изражението й говореше за пълен, безусловен триумф. Фон Игелфелд щеше да си го спомня много след като бе забравил изцяло неподвластната на времето красота на тосканския пейзаж, прекрасния обяд във фермата под сянката на дъба и щедростта на домакините, които споделиха с него своя спомен за ангелите.