Лий Бардуго
Алчни крале (22)

20
Иней

Иней се извъртя силно и успя да се измъкне от ръката, която я стискаше за врата като нокти на граблива птица. Размаха ръце и крака да се хване за нещо, преди да е полетяла през ръба. Намери опора върху покрива на силоза и изпълзя встрани от зейналата капандура. Скочи на крака, изтръска ножовете си от каниите и усети смъртоносната им тежест в ръцете си.

Не разбираше какво виждат очите й. На покрива пред нея стоеше момиче като статуетка от слонова кост и кехлибар. Туниката и панталоните му бяха с цвят на сметана, подсилени с ивици бяла кожа и бродирани в златно. Светлокестенявата коса на момичето беше прибрана в дебела плитка, от която проблясваха скъпоценни камъни. Беше високо и стройно, година-две по-голямо от Иней.

Първата й мисъл беше за войниците кергууд, които Нина и другите бяха видели на Западната дъга, но това момиче не приличаше на шуанка.

— Здравей, Привидение — каза то.

— Познавам ли те?

— Аз съм Дуняша, Бялото острие, обучена от мъдреците на Ахмрат Йен. Най-великият наемен убиец на нашето време.

— Нищо не ми говори.

— Нова съм в града — призна момичето, — но чух, че ти си легенда по тези мръсни улици. Мислех, че ще си… знам ли, по-висока.

— По каква работа? — каза Иней, прибягвайки до традиционния керчски поздрав в началото на всяка среща, макар че думите прозвучаха абсурдно тук, на двайсет етажа над земята.

Дуняша се усмихна. Заучена усмивка като усмивките, с които момичетата посрещаха клиентите в позлатения салон на Менажерията.

— Грозен поздрав за един грозен град. — Щракна небрежно с пръсти към тъмния силует на Кетердам, пълен с разбиране и едновременно с презрение жест. — Съдбата ме доведе тук.

— А тя ли ти плаща надницата? Съдбата? — попита Иней, като претегляше с поглед момичето.

Това създание от слонова кост и кехлибар едва ли се беше покатерило на силоза, за да се запознаят. В битка по-високият ръст на Дуняша щеше да е предимство, но можеше да наруши равновесието й. Ван Ек ли я беше изпратил? И ако е така, дали беше пратил някой и след Нина? Хвърли кратък поглед надолу, но земята чернееше в сенките на силозите.

— За кого работиш?

Ножове се появиха в ръцете на Дуняша, ножове с наточени до блясък остриета.

— Смъртта е нашата работа — каза момичето — и е свещена.

Възторг грейна в очите й, първата истинска искра на живот, която Иней виждаше в нея, после девойката нападна.

Иней се стресна от скоростта й. Дуняша се движеше като оцветена светлина, сякаш самата тя беше острие, разсичаше мрака, ножовете й режеха в съвършен синхрон, наляво, надясно. Иней се задейства на свой ред, чисто инстинктивно, заотстъпва назад, но далече от ръба на силоза. Направи лъжливо движение наляво и успя да се промуши покрай Дуняша и да премине от отстъпление в атака.

Дуняша се завъртя и избегна изящно удара, лека, почти безтелесна, като слънчев лъч по водата на езеро. Иней никога не беше виждала човек да се бие така, сякаш танцува в ритъма на музика, която само той чува.

— Страх ли те е, Привидение? — Иней усети как ножът на Дуняша срязва ръкава й. Острието я ужили като удар с бич. „Раната не е дълбока“ — каза си тя. Което нямаше да има значение, ако острието беше намазано с отрова. — Мисля, че те е страх. А няма как да си пратеник на смъртта, ако се страхуваш от нея.

Тази луда ли беше? Или просто обичаше да дрънка? Иней отскочи назад и пое в кръг по края на силоза.

— Аз съм родена без страх — продължи Дуняша и чак се изкиска доволно. — Родителите ми се уплашили, че ще се удавя, защото съм пропълзяла в морето през смях. Била съм бебе тогава.

— Дали пък не са се уплашили, че ще говориш, докато не се задавиш със собствения си език?

Бялото момиче се стрелна напред с подновен устрем и Иней се запита дали първата агресивна атака не е била само тест, опит Дуняша да прецени слабите и силните й страни, да открие своето предимство. Размениха няколко удара, но натрапничката беше със свежи сили, а Иней усещаше всяка болежка, рана и изпитание, понесени от тялото й през последния месец — раната от ножа, която едва не я беше убила, изкачването по шахтата на пещта в Ледения палат, дните в плен.

— Признавам, че съм разочарована — каза Дуняша и припна изящно по покрива на силоза. — Надявах се да срещна в твое лице достоен противник. А какво намирам? Дребна сулийска акробатка, която се бие като прост уличен бандит.

Вярно беше. Иней беше научила бойните си техники от момчета като Каз и Йеспер по улиците и кривите пресечки на Кетердам. А стилът на Дуняша имаше много лица. Тя се огъваше като тръстика при нужда, примъкваше се като дебнеща котка, отстъпваше като дим. С други думи, действията й бяха непредсказуеми.

„По-добра е от мен.“ Мисълта имаше вкус на леш, сякаш Иней е захапала апетитен плод, а той се е оказал гнил. И проблемът не беше само в различното обучение, което двете бяха получили, а и в причината да поемат по този път. Иней беше усвоила бойните си техники по принуда, за да оцелее, и след като уби човек за пръв път, плака цяла нощ. А това момиче щеше да й свети маслото за удоволствие.

Но Кетердам я беше обучил добре. Ако не можеш да наклониш везните в своя полза, променяш играта. Изчака Дуняша да се хвърли в поредната атака, скочи покрай нея, стъпи на опънатия между силозите кабел и хукна по него с главоломна скорост. Вятърът се юрна да я сграбчи, усетил своя шанс. Иней посегна да извади балансиращия прът, но се отказа. Предпочиташе ръцете й да са свободни.

Кабелът потъна под стъпалата й. „Невъзможно.“ Погледна през рамо и — да, Дуняша наистина я беше последвала между силозите. Хилеше се, а бялата й кожа грееше, все едно е глътнала луната.

Странното момиче замахна и нещо остро се заби в прасеца на Иней. Тя простена тихо, изви се в мост назад, хвана кабела с ръце и се преметна, така че да застане с лице към противничката си. Момичето замахна отново. Нова болка прониза Иней, тя погледна надолу и видя метална звезда с остри върхове да стърчи от бедрото й.

Някъде отдолу се чу врява. Викове. „Нина.“ Кой или какво беше изпратил Ван Ек срещу нея? Но Иней нямаше право да се разсейва сега, на кабела и с това създание насреща си.

— Чух, че си обслужвала мъже за Пауна — каза Дуняша и продължи да мята звезди по Иней. Една, после още една. Иней избегна и двете, но третата се заби в дясното й рамо. Вече кървеше от три места. — Аз бих убила и себе си, и всички под онзи покрив, преди да падна толкова ниско. Да ме използват така.

— И в момента те използват — отвърна Иней. — Ван Ек не е достоен за човек с твоите умения.

— Щом толкова държиш да знаеш, плаща ми Пека Ролинс — каза момичето и Иней залитна. „Ролинс.“ — Той ми плати пътуването и квартирата. Но за животите, които отнемам, не вземам пари. Те са моите бижута. Те са славата ми на този свят и ще ми донесат чест в следващия.

„Пека Ролинс.“ Дали не беше открил и Каз? И другите? Ами ако Нина лежеше мъртва долу? Трябваше да се отърве от това откачено момиче. Да им помогне някак. Поредна сребърна звезда разсече въздуха, Иней се наклони наляво да я избегне и едва не загуби равновесие. Направи няколко бързи крачки заднишком, зърна нов сребърен снаряд. Болка се разля по ръката й и тя вдиша през зъби.

„Смъртта е нашата работа и е свещена.“ На какъв мрачен бог се кланяше тази наемничка? Иней си представи някакво могъщо божество, надвиснало над града, безлико и тлъсто, преяло до пръсване с кръвта на падналите от ръката на неговите поборници. Усещаше присъствието му, усещаше студената му сянка.

Звезда се заби в подбедрицата й, друга попадна в ръката й под лакътя. Тя хвърли поглед през рамо. Само десетина крачки и щеше да стъпи на първия силоз. Дуняша може и да знаеше всичко за ръкопашния бой, много повече от Иней, но не познаваше Кетердам. Иней щеше да се спусне по силоза и да намери Нина. После двете ще изчезнат в лабиринта на града, който Иней познаваше като дланта на ръката си.

Погледна отново през рамо да прецени разстоянието. Още няколко крачки. Но когато отново погледна напред, Дуняша не беше там, не беше на кабела. Върнала се бе на силоза и се навеждаше към магнита. „Не.“

— Пазете ме — прошепна Иней на своите светци.

Кабелът се отпусна под стъпалата й. Иней пропадна и изви снага, както правеше в детството си. С надежда да види крилете си.