Джо Хил
Носферату (45)

Бостън

Лу и хлапето се бяха настанили в стая на най-горния етаж на хотел „Хилтън“ край летище „Логан“. Нощувката струваше колкото Лу изкарваше за седмица, но си заслужаваше, освен това си легнаха чак след шоуто на Летърман. Наближаваше един и Уейн трябваше да е заспал, така че Лу се изненада, когато хлапето заговори на висок глас в мрака. Каза няколко думи, но такива, от които сърцето на Лу подскочи и сякаш се запъна в гърлото му като труден за преглъщане къс храна.

— Този човек… Чарли Манкс… голяма клечка ли е?

Лу удари с юмрук гръдната си кост, край която се издигаха големи цици, и сърцето му се върна на мястото си. Лу и сърцето му не бяха в особено добри отношения. Сърцето му се мъчеше ужасно, когато той се изкачваше по стълби. Бяха обикаляли площад „Харвард“ и брега цяла вечер, а на Лу два пъти му се наложи да спира за почивка.

Каза си, че причината е, че не е свикнал да живее на толкова ниска надморска височина, че дробовете и сърцето му предпочитат планинския въздух. Но Лу не бе тъпак. Не бе надебелял по собствено желание. Баща му също бе дебел и прекара последните шест години от живота си, обикаляйки супермаркета с една от онези малки колички за голф, предназначени за хора с двигателни проблеми. Лу по-скоро би отрязал тлъстините си с верижен трион, отколкото да се качи на такова нещо.

— Майка ти ли ти каза за него? — попита Лу.

Уейн въздъхна и замлъкна, а Лу осъзна, че без да иска, е отговорил на въпроса на момчето.

— Не — отвърна накрая Уейн.

— Как разбра за него? — каза Лу.

— Днес при мама дойде една жена. Маги някоя си. Искаше да поговори с мама за Чарли Манкс, но мама побесня. Помислих си, че ще й срита задника.

— О — измънка Лу.

Чудеше се коя е тази Маги и откъде знае за проблемите на Вик.

— Вкарали са го в затвора, защото е убил човек, нали?

— Тази Маги… тя ли каза, че Манкс е убил човек?

Уейн отново въздъхна. Завъртя се в леглото и впери поглед в баща си. Очите му проблясваха като мастилени петна в мрака.

— Ако ти кажа откъде знам какво е направил Манкс, ще загазя ли? — попита той.

— С мен няма да имаш проблеми. В Гугъл ли си проверявал?

Уейн се ококори и Лу разбра, че той дори не се е сетил да провери в интернет. Сега обаче щеше да го направи. На Лу му идеше да се плесне по челото. Хубава работа, Лу, хубава работа. Дебел и тъп.

— Жената остави една папка, в която имаше копия на статии. Прочетох ги. Мама сигурно ще се разсърди, ако разбере. Няма да й кажеш, нали?

— Какви са тези статии?

— Пишеше как е умрял.

Лу кимна, вече започваше да схваща.

Манкс бе умрял три дена след майката на Вик. Лу бе чул за това по радиото в деня на събитието. Вик бе излязла от клиниката три месеца по-рано и през цялата пролет гледаше креещата си майка, затова Лу реши да не й казва, опасяваше се да не я разстрои. Възнамеряваше да я информира в подходящ момент, но такъв така и не бе дошъл, а после стана твърде късно.

Тази Маги вероятно бе разбрала, че Вик е момичето, успяло да избяга от Чарли Манкс. Единственото спасило се дете. Може би Маги бе журналистка или авторка на криминалета. Тя бе поискала коментар от Вик и бе получила такъв — нещо нецензурно, вероятно свързано с гинекологията.

— Няма смисъл да се занимаваме с Манкс. Той няма нищо общо с нас.

— Тогава защо онази жена искаше да говори с мама за него?

— Питай майка си. Не бива да захващам тази тема. Ако го направя, ще загазя. Ясно?

Такава беше договорката му с Виктория Маккуин, сключиха я, след като се разбра, че тя е бременна и е решила да износи бебето. Тя остави Лу да избере името, каза му, че ще живее при него, че ще се грижи за бебето, а когато то спи, двамата ще се забавляват. Обеща да се държи като негова съпруга. Обаче момчето не трябваше да чува за Чарли Манкс, освен ако тя не решеше да му каже.

Лу се съгласи, всичко му се виждаше разумно. Но не бе очаквал, че заради тази договорка Уейн няма да разбере за най-доброто дело на собствения си баща. Няма да разбере, че баща му е превъзмогнал за момент страховете си и е проявил героизъм, какъвто проявява Капитан Америка. Бе качил красиво момиче на мотора си, за да му помогне да избяга от чудовището. А когато чудовището се появи отново и запали човек, Лу бе този, който изгаси пламъците, макар и твърде късно, но сърцето му бе на правилното място и той бе действал адекватно, без да се замисля за опасностите.

Лу се дразнеше, че синът му знае за него само кофти неща — че е лоена топка, че едва свързва двата края, като издърпва закъсали в преспите коли и поправя скоростни кутии, че не е успял да задържи Вик.

Щеше му се да получи още един шанс. Щеше му се да спаси още някого и Уейн да види това. С удоволствие би спрял летежа на куршум с тлъстото си тяло, стига Уейн да станеше свидетел на случката. После щеше да му изтече кръвта сред мъглата на славата.

Има ли нещо по-тъжно и по-мъчително от това да копнееш да получиш нов шанс?

Синът му въздъхна и се опъна по гръб.

— Разкажи ми как върви лятото — рече Лу. — Кое ти харесва най-много?

— Че никой не е в клиника — отвърна Уейн.

* * *

Лу тъкмо усети, че гърменето е на път да започне, когато Вик се приближи, мушнала ръце в джобовете на военното си яке, и каза:

— Този стол за мен ли е?

Той погледна жената, която, въпреки че не му бе съпруга, го бе дарила с дете и бе осмислила живота му. Фактът, че някога бе държал ръката й, целувал устните й и я бе любил, дори сега изглеждаше толкова невероятен, колкото да те ухапе радиоактивен паяк.

Честно казано, тя не бе наред с главата. Освен това никога не се знае пред кого шизофреникът ще си свали гащите.

Уейн беше на стената над пристанището с няколко други деца. Всички клиенти на хотела бяха излезли да гледат фойерверките. Някои седяха на столове от ковано желязо. Други обикаляха напред-назад с чаши с шампанско в ръце. Деца тичаха в мрака, размахвайки бенгалски огньове.

Вик гледаше дванайсетгодишния си син с любов и тъжен копнеж. Уейн все още не я бе забелязал, а тя не правеше нищо, с което да привлече вниманието му.

— Дойде точно навреме за пукотевицата — каза Лу.

Мотористкото му яке бе сгънато върху близкия стол. Той го взе и го сложи на коленете си, за да направи място за Вик.

Тя се усмихна, преди да седне, с онази типична за нея усмивка, при която само едното ъгълче на устата й се вдигаше — от това изражение лъхаше повече съжаление, отколкото щастие.

— Баща ми правеше такива неща — каза тя. — Шоуто му с фойерверки за Четвърти юли бе добро.

— Защо не отскочите с Уейн до Дувър да го видите? На един час път е от езерото.

— Бих отишла при него само ако искам да гръмна нещо. Ако ми трябва амониева селитра.

— Селитра?

— Експлозив. С това баща ми взривява пънове, скали и мостове. Представлява голяма торба с фъшкии, чието предназначение е да руши.

— Кое? Селитрата или баща ти?

— И двете. Вече знам за какво искаш да говорим.

— Може пък да съм искал да прекараме заедно празника, като семейство — каза Лу. — Това изключваш ли го?

— Уейн каза ли ти нещо за жената, която се появи вчера?

— Пита ме за Чарли Манкс.

— Мамка му! Казах му да се прибира. Не предполагах, че ще ни чуе.

— Е, доста неща е чул.

— Колко? Какво знае?

— Достатъчно, че да гори от любопитство.

— Ти знаеше ли, че Манкс е мъртъв? — попита тя.

Лу избърса влажните си длани в шортите.

— О, недей така. Първо, ти бе в клиниката, второ, майка ти умираше, не исках да те натоварвам. Смятах да ти кажа по-късно. Честно. Не исках да те стресирам. Нали разбираш. Никой не би искал ти да…

Гласът му бавно заглъхна.

Тя отново пусна кривата си усмивка.

— Да откача?

Той се вторачи в сина им. Уейн току-що бе запалил два бенгалски огъня. Размаха ръце, за да се наслади на танца на искрите. Приличаше на Икар в момента, в който всичко започна да се обърква.

— Искам всичко да ти е наред. За да можеш да се грижиш за Уейн. Не че те обвинявам в нещо! — добави бързо той. — Няма как да ти се сърдя… задето си имала проблеми. Двамата с Уейн се справяме добре. Следя дали си мие зъбите и дали си пише домашните. Помага ми в работата, давам му да пуска лебедката. На него му харесва. Пада си по лебедките и разни други неща. Мисля, че знае как трябва да говори с теб. А може би ти знаеш как да го слушаш. Майките имат усет. — Той помълча, после добави: — Трябваше обаче да ти кажа за смъртта на Манкс. Просто за да знаеш, че може да заприиждат репортери.

— Репортери?

— Да. Жената, която дойде вчера… тя не беше ли репортерка?

Седяха под ниско дърво с розови цветове. Няколко венчелистчета паднаха и се заплетоха в косата на Вик. Лу сияеше от щастие, въпреки нещата, за които си говореха. Беше юли и той бе с Вик, а в косата й имаше цветчета. Беше романтично, като песен на „Джърни“, от онези добрите.

— Не — рече Вик. — Тя е луда.

— Познавате се от болницата ли? — попита Лу.

Вик се намръщи, като че ли усети, че върху главата й има нещо. Прокара длан през косата си и цветчетата паднаха. Дотук с романтиката. Всъщност тя бе толкова романтична, колкото торба с автомобилни свещи.

— Двамата с теб никога не сме говорили за Чарли Манкс — каза тя. — За това как се озовах при него.

Разговорът вървеше в посока, която не му харесваше. Не бяха говорили за това как се е озовала при Чарли Манкс, защото Лу не искаше да слуша истории за сексуално насилие и държане два дена в заключен багажник. От сериозните разговори Лу винаги получаваше пеперуди в стомаха. Предпочиташе непринуденото бърборене на тема супергерои.

— Реших, че ако имаш желание, ще говориш — каза той.

— Не съм говорила, защото не знам какво се случи.

— Не си спомняш. Да, да, разбирам. Аз също бих игнорирал гадостите.

— Не. Наистина не знам. Помня, но не знам.

— Но… щом си спомняш, тогава знаеш какво се е случило. Помненето и знаенето не са ли едно и също нещо?

— Не, ако си запомнил два различни варианта. В главата ми има две истории за случилото се, като и двете изглеждат истински. Искаш ли да ти ги разкажа?

Не, изобщо не искаше.

Въпреки това кимна.

— В едната версия, тази, която споделих с федералния прокурор, имах спречкване с майка си. После избягах и отидох на гарата. Беше късно вечерта. Обадих се на баща ми и го попитах дали може да отида при него, но той ми каза да се прибирам вкъщи. Когато затворих, усетих, че някой стои зад гърба ми. Обърнах се и погледът ми се замъгли. Попаднах в ръцете на Чарли Манкс, който ме набута в багажника на колата си. Вадеше ме само за да ме дрогира. При него имаше и друго дете, момченце, но той ни държеше разделени. Когато стигнахме в Колорадо, той ме остави в багажника и отиде да прави нещо с момченцето. Излязох. Напънах капака и излязох. Запалих къщата, за да отвлека вниманието му, и побягнах към магистралата. Минах през онази ужасна гора с коледната украса. Попаднах на теб, Лу. А останалото го знаеш. Това е едната версия, искаш ли да чуеш другата?

Той не бе сигурен, че иска, но кимна подканящо.

— Така. В другата версия за живота ми имах велосипед. Татко ми го подари, когато бях малка. С помощта на велосипеда можех да откривам загубени неща. Минавах по въображаем покрит мост, който винаги ме отвеждаше на желаното място. Веднъж майка ми загуби гривната си. Минах с колелото по моста и се озовах в Ню Хемпшир, на четиресет мили от дома. Гривната бе там, в ресторанта „При Тери“. Слушаш ли ме?

— Въображаем мост, свръхестествен велосипед. Ясно.

— В течение на времето използвах велосипеда и моста доста пъти. Намирах какво ли не, включително плюшени играчки и снимки. Експедициите не бяха чести. Веднъж или два пъти годишно тръгвах да търся. После, с израстването ми, честотата намаля. Започнах да се плаша, защото знаех, че това е невъзможно, че светът просто не е устроен така. Когато бях малка, бе почти като на игра. Но когато пораснах, нещата започнаха да ми изглеждат откачени. Страхувах се.

— Изненадвам се, че не си използвала свръхестествените си способности да намериш човек, който да потвърди, че си наред — каза Лу.

Очите й се разшириха и в тях просветна изненада. Така Лу разбра, че тя е сторила точно това.

— Откъде… — подхвана тя.

— Чел съм много комикси. Тази стъпка е логична. Откриваш магически пръстен и издирваш пазителите на Вселената. Стандартна процедура. Кой беше?

— Мостът ме отведе при една библиотекарка от Айова.

— Естествено, библиотекарка.

— Това момиче, което не бе много по-голямо от мен, също имаше свръхестествени способности. Разкриваше тайни чрез плочки за скрабъл. Получаваше съобщения… от някакво отвъдно място. Нещо такова.

— Въображаема приятелка?

Тя се подсмихна притеснено и някак извинително и поклати глава.

— Не ми изглеждаше въображаема. Ама никак. Съвсем истинска изглеждаше.

— Ами самото пътуване с велосипед до Айова?

— Просто минах по моста, наречен Прекият път.

— Колко време ти отне да стигнеш от Масачузетс до царевичната столица на Америка?

— Нямам представа. Трийсет секунди, най-много минута.

— За трийсет секунди си стигнала до Айова? И това не ти изглежда измислица?

— Не. Все още го чувствам като реално.

— Добре. Разбрах. Продължавай.

— Както вече казах, момичето от Айова имаше чанта с плочки за скрабъл. Тя вадеше буквите и с тях оформяше съобщения. Буквите й помагаха да разкрива тайни, както велосипедът помагаше на мен да намирам загубени вещи. Каза ми, че има и други като нас. Хора, които могат да вършат невъзможни неща, ако разполагат с нужното средство. Разказа ми за Чарли Манкс. Предупреди ме, че той е опасен. Бил лош човек с лоша кола. С помощта на колата си изсмуквал живота на невинни деца. Бил нещо като вампир, магистрален вампир.

— Искаш да кажеш, че си знаела за Чарли Манкс, преди той да те отвлече?

— Не, не. В тази версия на моя живот никой не ме е отвличал. В тази версия се скарах с майка ми, а после взех велосипеда си и тръгнах да го търся. Исках да се забъркам в неприятности и успях. Преминах по Прекия път и се озовах близо до къщата на Чарли Манкс. Той се опита да ме убие, но аз избягах и попаднах на теб. А историята, която разказах на полицаите, за заключването в багажника и изнасилването, си я съчиних, защото знаех, че никой няма да ми повярва, ако кажа истината. Можех да разправям каквото искам за Чарли Манкс, защото знаех, че стореното от него е по-лошо от която и да е измислена от мен лъжа. Запомни, в тази версия той не е гаден дърт похитител, а вампир.

Очите й бяха влажни и лъщяха така, че бенгалските огньове направо бледнееха пред тях.

— Значи е изсмуквал живота на дечица — каза Лу. — А после какво? Какво ставаше с тях?

— Отиваха в място, наречено Коледна земя. Нямам представа къде се намира то, дори не съм сигурна дали е в нашия свят, но телефонното обслужване там е идеално. Децата ми се обаждаха непрекъснато. — Тя погледна стоящите на каменната стена малчугани, сред които бе и Уейн, и прошепна: — Те бяха съсипани още преди Манкс да им изсмуче живота. Нищо не бе останало от тях освен омраза и зъби.

Лу потрепери.

— Боже!

Няколко мъже и жени прихнаха да се смеят и Лу ги изгледа лошо. Точно в този момент му се струваше, че никой наблизо няма право да се забавлява.

Той я погледна и каза:

— Да обобщим. В едната версия Чарли Манкс е убиец на деца, който те е отвлякъл от гарата. А ти си успяла някак си да се измъкнеш. Това е официалният спомен. Но съществува и друга версия, при която си минала по въображаем мост, карайки магически велосипед, и си открила Манкс в Колорадо. А това е неофициалният спомен. Нещо като предаването „Зад сцената“.

— Да.

— Като и двата спомена ти се струват реални.

— Да.

— Трябва да знаеш — той я гледаше изпитателно, — че тази история за моста е менте. Дълбоко в себе си ти осъзнаваш, че си я скалъпила, за да не ти се налага да мислиш за това, което реално ти се е случило. За да не ти се налага да мислиш за… отвличането и другите гадости.

— Точно така. — Отвърна Вик. — До този извод стигнах и аз в клиниката. Историята за магическия мост е измишльотина. Не съм могла да понеса мисълта, че съм жертва, затова съм се самозаблуждавала, влизайки в ролята на герой. Изфабрикувала съм купища спомени за неща, които не са се случвали.

Той се отпусна в стола си, стиснал якето, и си пое дълбоко въздух. „Е, това не бе хич лошо.“ Сега разбираше какво иска да му обясни тя — че е преживяла нещо ужасно, вследствие на което е луднала за известно време. Тя се бе потопила в света на фантазиите — съвсем разбираемо — но вече бе готова да се обърне към истината.

— О — подхвана Лу. Беше се присетил за нещо. — Мамка му. Отклонихме се доста от първоначалната тема. Какво общо има всичко това с жената, която цъфна при теб вчера?

— Това бе Маги Лей — каза Вик.

— Маги Лей? Коя е тя, по дяволите?

— Библиотекарката. Момичето, с което се срещнах в Айова, когато бях на четиринайсет. Тя дойде в Хейврил да ми каже, че Чарли Манкс е възкръснал и е по петите ми.

* * *

Едрото кръгло лице на Лу придоби комичен вид. Очите му не просто се разшириха, когато Вик му каза, че се е срещнала с жената от фантазиите си, те сякаш бяха на път да изскочат. Лу приличаше на комиксов герой, който току-що е отпил от бутилка с надпис „XXX“. Ако от ушите му излизаше дим, картинката щеше да е пълна.

Вик обичаше да докосва лицето му и сега едва се сдържаше да не го направи. Привличаше я толкова, колкото гумена топка привлича дете.

Тя бе дете, когато го целуна за пръв път. Всъщност и той бе.

— Човече. Как така? Нали каза, че библиотекарката е измислена? Както и твоят покрит мост.

— Да. До тази извод стигнах в болницата. Реших, че всички онези спомени са въображаеми, че са сложна измислица, чиято цел е да ме предпази от истината.

— Но… тя няма как да е измислена. Тя дойде в дома ти. Уейн я видя. Остави папка. В нея Уейн чете за Чарли Манкс — каза Лу. Тогава голямото му изразително лице сякаш оживя от смайването. — О, човече. Не трябваше да ти казвам това. За папката де.

— Уейн я е разглеждал? Мамка му. Казах й да я вземе със себе си. Не исках Уейн да я вижда.

— Не му казвай, че съм се изпуснал. — Лу сви ръката си в юмрук и се тупна по едрото коляно. — Хич не ме бива да пазя тайни.

— Ти си наивна душица, Лу. Това е една от причините да те обичам.

Той вдигна глава и я изгледа учудено.

— Наистина — продължи тя. — Не си виновен ти, че оплесках всичко. Не си виновен ти, че съм толкова прецакана.

Лу наведе глава и се замисли.

— Няма ли да ми кажеш, че не съм чак толкова лоша? — попита тя.

— Ами… Според мен всеки мъж харесва горещо маце, което има навика да допуска грешки. Защото винаги е възможно да допусне грешка и с него.

Тя се усмихна, протегна ръката си и я положи върху неговата.

— Често допускам грешки, Луис Кармоди, но ти не си една от тях. О, Лу. Толкова се изморявам от собствените си мисли. Прецакванията са кофти, а извиненията са още по-кофти. Това е общото между двете версии за живота ми. В първата версия съм пълна нещастница, защото майка ми не ме е гушкала достатъчно, а баща ми не ме е научил да пускам хвърчила например. Във втората версия ми е позволено да съм скапана откачалка.

— Шт. Спри.

— … и да проваля твоя живот и този на Уейн.

— Спри да се самообвиняваш.

— … защото онези преминавания по Прекия път ми се отразиха по някакъв начин. Защото това несигурно поначало съоръжение се скапваше още повече от минаванията ми. Защото това е мост, но и нещо в собствената ми глава. Не очаквам да ме разбереш. Аз самата трудно се разбирам. Много е фройдистко всичко.

— Фройдистко или не, ти говориш за него така, все едно е реално — каза Лу. Впери очи в мрака. Бавно вдиша, за да се успокои. — Реално ли е?

„Да“ — помисли си Вик с болезнена настойчивост.

— Не — каза. — Няма как да е. Искам да не е. Лу, помниш ли онзи, който застреля една членка на Конгреса в Аризона? Лафнър? Той смятал, че правителството се опитва да пороби гражданите. Нямал никакви съмнения, че това се случва. Доказателствата били пред очите му. Когато погледнел през прозореца и видел човек с куче, смятал, че това е шпионин, изпратен от ЦРУ. Шизофрениците непрекъснато си измислят спомени — срещи с известни хора, отвличания, героични постъпки. Такова е естеството на болестта. Химията обърква чувството ти за реалност. През онази нощ набутах всичките ни телефони в печката и изгорих къщата. Бях сигурна, че мъртви деца ми се обаждат от Коледната земя. Чувах звънене на телефони, което никой друг не чуваше. В главата ми ехтяха несъществуващи гласове.

— Но, Вик, Маги Лей беше в дома ти. Библиотекарката. Ти не си измислила това. Уейн също я е видял.

Вик се насили да се усмихне, въпреки че изобщо не бе на кеф.

— Добре. Ще се опитам да дам обяснение. Много по-просто е, отколкото си мислиш. Нищо магическо няма. Значи, имам спомени за моста и велосипеда. Само че това всъщност не са спомени, а заблуди, нали? В болницата провеждахме срещи, в които обсъждахме шантавите си идеи. Много от пациентите чуха историята ми за Чарли Манкс и Прекия път. Мисля, че е възможно Маги Лей да е една от тях — една от лудите, присъствали на срещите. Тя се е лепнала за моята фантазия и я е направила своя.

— Били ли сте заедно в болницата? Присъствала ли е на срещите, или не?

— Не си я спомням да е присъствала. Спомням си, че двете се срещнахме в библиотеката на едно градче в Айова. Но това е заблуда. Винаги си „спомням“ разни неща. — Вдигна пръст и „изрисува“ въпросителна във въздуха, за да покаже, че на такива спомени не може да се вярва. — Тези спомени просто идват изведнъж при мен, те са като глави от шантавата история, която написах във въображението си. Естествено, в тях няма грам истина. Те са измислени на момента. Въображението ми ги ражда и аз моментално ги приемам за факти. Маги Лей ми каза, че сме се срещнали, когато аз съм била малка, а моето заблудено съзнание веднага роди история, подкрепяща твърдението й. Лу, та аз дори си спомням аквариума в кабинета й. В него имаше декоративна рибка, а на дъното бяха нахвърляни плочки за скрабъл. Много смахнато звучи, нали.

— Мислех, че си пиеш лекарствата. Мислех, че вече си добре.

— Лекарствата, които приемам, са като преспапие. Те само натискат фантазиите надолу. Но фантазиите все още съществуват и при всеки силен повей на вятъра се размърдват и се опитват да се освободят. — Тя го погледна право в очите и добави: — Лу, можеш да ми имаш доверие. Ще се грижа за себе си. Не само за себе си, и за Уейн също. Добре съм. — Не му каза, че преди седмица й бе свършил антипсихотикът — абилифай — и че се бе наложило да приема последните хапчета през по-дълги периоди, за да се справи с привикването. Не искаше да го тревожи повече от необходимото, освен това възнамеряваше утре сутринта да се зареди с хапчета. — Ще ти кажа и друго. Не помня да съм виждала Маги Лей в болницата, но може и да съм я виждала. Така ме бяха натъпкали с лекарства, че дори Барак Обама да ми бе дошъл на гости, нямаше да помня. А и Маги Лей, Бог да я пази, е луда. Разбрах го в момента, в който я видях. Миришеше на приют за бездомници и по ръцете й имаше белези. Или се боцка, или се гори с цигари, или и двете.

Лу седеше с наведена глава, сбърчил умислено вежди.

— Ами ако тя се върне? Уейн доста се е стреснал.

— Утре заминаваме за Ню Хемпшир. Там няма как да ни намери.

— Би могла да дойдеш в Колорадо. Не е задължително да живееш при мен. Не е задължително да сме заедно. Не искам нищо от теб. Но можем да намерим местенце, където да работиш по „Търсача“. Момчето може да стои денем при мен, а нощем — при теб. В Колорадо също има дървета и вода, да знаеш.

Тя се отпусна в стола си. Небето бе ниско и опушено. Облаците отразяваха светлините на града, затова блестяха в мътен оттенък на розовото. В планините над Гънберъл, където бе заченат Уейн, нощем небето бе изпълнено със звезди, каквито не може да се видят на ниска надморска височина. Там бе друг свят. Всичко бе друго, включително пътищата.

— Добра идея, Лу — каза тя. — Той се връща в Колорадо през септември, защото е на училище. А аз ще дойда с него… ако няма проблем.

— Ама ти с всичкия ли си! Разбира се, че няма проблем.

За момент, в който в косата й падна друго цветче, помълчаха. После се спогледаха и прихнаха да се смеят. Вик се смееше толкова силно, толкова освободено, че с мъка си поемаше въздух.

— Съжалявам — каза Лу. — Май не подбрах подходящите думи.

Уейн, който бе на десетина метра от тях, горе на стената, се извърна и ги погледна. В ръката си държеше изгоряла пръчка бенгалски огън, от който се точеха нишки черен дим. Помаха им.

— Връщай се в Колорадо и ми търси местенце — каза Вик на Лу. Махна на Уейн. — В края на август двамата пристигаме със самолет. Бих дошла още сега, но съм наела къщата край езерото до края на август, а и за лагера на Уейн съм платила.

— Освен това имаш още работа по мотоциклета — каза Лу.

— Уейн ти е казал?

— Не само ми каза. Прати ми и снимки по телефона. Ето.

Той й метна якето си.

Мотористкото яке бе голямо и тежко, направено от някакъв черен синтетичен материал, и имаше плочки — тефлонова броня. Когато го видя за пръв път преди повече от десет години, тя си помисли, че това е най-готиното яке на света. Отпред имаше избелели, разръфани кръпки, на които пишеше: „Магистрала 66“ и, „Душа“, както и изображение на щита на Капитан Америка. Миришеше на Лу, на дом. На гори, пот и смазка, и чисти сладки ветрове, свирещи в планински проходи.

— Може би то ще ти опази живота — каза Лу. — Носи го.

В този момент небето над пристанището запулсира в червени проблясъци. Една ракета изгърмя оглушително. Започнаха да се сипят бели звезди.

Зарята започна.

* * *

Двайсет и четири часа по-късно Вик, Уейн и Хупър потеглиха към езерото Уинипесоки. Валеше като из ведро, едрите капки барабаняха по асфалта. Вик бе принудена да кара с под петдесет мили в час.

Пресякоха щатската граница и навлязоха в Ню Хемпшир, когато Вик осъзна, че е забравила да си купи хапчета.

Налагаше се да е пределно концентрирана и да гледа право напред, за да не кривне от пътя. Но дори и да поглеждаше в огледалото за обратно виждане, нямаше да види каква е колата, която ги следваше на дистанция от двеста метра. Вечерно време всички фарове си приличат.