Светлана Алексиевич
Чернобилска молитва (10)

Три монолога за древния страх и за това защо един мъж мълчи, когато жените говорят

Семейство К. Майка и дъщеря. И мъж, който не каза нито една дума (мъжът на дъщерята).

Дъщерята:

— Първоначално ден и нощ плачех. Исках да плача и да говоря… Ние сме от Таджикистан, от Душанбе. Там има война…

Не трябва да говоря за това… Чакам дете, бременна съм. Но ще ви разкажа… Качват се през деня и проверяват паспортите. Обикновени хора, само че с автомати. Гледат документите и избутват мъжете от автобуса. И там, пред вратите… стрелят. Даже не ги отвеждат настрана. Никога не бих повярвала. А съм го виждала. Видях как изведоха двама мъже, единият беше съвсем млад, красив, нещо им крещеше. На таджикски, на руски… Крещеше, че жена му наскоро е родила, че има вкъщи три малки деца. А те само се смееха, и също бяха млади, съвсем млади… Обикновени хора, само че с автомати. Той падна… Целуваше им гуменките… Всички мълчаха, целият автобус. Веднага щом тръгнахме, се чу: бум-бум-бум… Беше ме страх да се огледам… (Плаче.)

Не трябва да говоря за това… Чакам дете. Но ще ви разкажа… Само за едно ви моля — не ми казвайте фамилията, името ми е Светлана. Имаме роднини там. Ще ги убият… Преди мислех, че никога повече няма да има война у нас. Голяма страна, любима. Най-силната! Преди ни казваха, че в съветската страна живеем бедно, скромно, защото е имало голяма война, народът е пострадал, но сега имаме могъща армия, никой не може да ни докосне. Не може да ни победи! А почнахме да се стреляме един друг… Сега войната не е същата като по-рано. Онази война дядо ми си я спомня, той е стигнал до Германия. До Берлин. Сега съсед стреля по съседа, момчетата заедно са ходили на училище и се убиват един друг, изнасилват момичетата, с които са седели на един чин. Всички са полудели…

Мъжете ни мълчат. Мъжете мълчат, нищо няма да ви кажат. След тях крещяха, че са като жени, че бягат. Че са страхливци! Предават родината. А каква е вината им? Нима е вина това, че не можеш да стреляш? Не искаш. Мъжът ми е таджик, трябваше да отиде на война и да убива. А той: „Ще заминем. Не искам да ходя на война. Не ми трябва автомат“. Той обича да дърводелства, да гледа коне. Не иска да стреля. Душата му е такава… И лова не обича. Там е неговата земя, говорят на неговия език, а той замина. Защото не иска да убива друг таджик, такъв като него. Непознат човек, човек, който с нищо не го е обидил… Там той даже телевизор не слушаше. Запушваше си ушите… Но тук му е самотно, там родните му братя воюват, единия вече го убиха. Там живее майка му. Сестрите му. Пътувахме насам с влака от Душанбе, нямаше стъкла, студ, не ни нападаха, за стреляне — не стреляха, но по пътя хвърляха камъни, чупеха прозорците: „Руснаци, махайте се! Окупатори! Стига сте ни грабили!“. А той е таджик и чуваше всичко това. И децата ни чуваха. Нашето момиченце беше в първи клас, беше влюбена в едно момченце. Таджик. Идва си от училище: „Мамо, а каква съм аз — таджичка или рускиня?“. Как да й обясниш…

Не трябва да говоря за това… Но ще ви разкажа… При тях памирските таджики воюват с кулябските таджики. Те всички са таджики, имат един Коран, една вяра, но кулябците убиват памирците, а памирците убиват кулябците. Първоначално се събираха на площада, викаха, молеха се. Исках да ги разбера, аз също ходех там. Питах старците: „Срещу кого се бунтувате?“. Те отговаряха: „Срещу парламента. Казаха ни, че това е много лош човек — Парламентът“. После площадът опустя и почнаха да стрелят. Сякаш изведнъж страната стана друга, непозната. Изток! А дотогава ни се струваше, че живеем на своята земя. По съветските закони. Там толкова руски гробове останаха, а на тях няма кой да плаче… Добитъкът пасе на руските гробища… Козите… Руските старци ходят да ровят по кофите…

Бях медсестра в родилен дом. На нощно дежурство съм. Една жена ражда, ражда тежко, вика… Притичва санитарката… С нестерилни ръкавици, с нестерилна престилка… Какво става? Какво! Защо в такъв вид в родилната зала? „Момичета, бандити!“ А те с черни маски, с оръжие. Влизат при нас: „Дай наркотиците! Дай спирта!“ — Няма наркотици, няма спирт! — Притискат лекаря към стената: „Дай спирта!“. И в този момент жената, която раждаше, облекчено завика. Радостно. И бебето проплака, току-що се бе появило… Наведох се над него, даже не помня момче ли беше, или момиче. Нямаше ни име, ни нищо, и бандитите се обръщат към нас: каква е тая — кубилярка или памирка? Не момче ли е, или момиче, а кубилярка или памирка? Ние мълчим… А ония викат: „Каква е тая?“. Ние мълчим. Тогава те хващат бебенцето, което може би пет-десет минути е било на този свят, и го хвърлят през прозореца. Аз съм медицинска сестра, неведнъж съм виждала да умират деца. А сега… Едва не ми изскочи сърцето от гърдите…

Не трябва да си го спомням… (Пак почва да плаче.) След този случай… Появи ми се екзема на ръцете. Вените ми се подуха. И някакво равнодушие към всичко, не исках да ставам от леглото. Отивам до болницата и се връщам обратно. А самата аз вече чаках бебе… Как да живея? Как да раждам там? Дойдохме тук… В Беларус… Наровля е тихо градче, малко. И не ме питайте повече… Не ме докосвайте… (Замлъква.) Почакайте… Искам да го знаете… Не ме е страх от Бога. От човека ме е страх… Отначало питахме: „Къде е тук радиацията?“ — Където стоите, там е радиацията. — Как така цялата земя?! (Изтрива си сълзите.) Хората си заминаха. Страхуват се.

— А мен тук не ме е страх така, както там. Останахме без родина, ние сме ничии. Всички германци заминаха за Германия, татарите, след като им разрешиха — за Крим, а руснаците на никого не му трябват. На какво да се надяваме? Какво да чакаме? Русия никога не е спасявала хората си, защото е голяма, безкрайна. Честно казано, аз и не чувствам, че Русия е моята родина, нас ни възпитаваха другояче: Родината ни е Съветският съюз. И сега не знаем: как да си спасим душата? Никой не ни заплашва тук със затвор — това е добре. Дадоха ни дом, на мъжа ми — работа. Написах писмо на едни мои познати, те вчера също дойдоха. Завинаги. Дошли вечерта и се страхували да излязат от сградата на гарата, не пускали децата, седели на куфарите си. Чакали утрото. А после гледат как хората ходят по улиците, смеят се, пушат… Показали им нашата улица, завели ги до самата кооперация. Не могли да дойдат на себе си, защото ние там бяхме отвикнали от нормалния живот, от мирния. От това, че вечер може да ходиш по улицата. Може да се смееш… А на сутринта отишли в гастронома, видели масло, сметана и там, в самия магазин — това те сами ни го разказаха — купили бутилки сметана и веднага ги изпили. Гледали ги като луди. А те две години не били виждали нито масло, нито сметана. Там хляб не можеш да купиш. Там има война… Това не можеш да го обясниш на човек, който не е виждал война… Само на кино…

Там душата ми беше мъртва… Кого бих родила с мъртва душа? Тук има малко хора… Къщите са празни… Живеем до гората… Страхувам се, когато има много хора. Като на гарата… По време на войната… (Заплаква безутешно и замлъква.)

Майката:

— Само за войната… Само за войната мога да говоря. Защо дойдохме тук ли? На чернобилската земя? Защото оттук няма да ни изгонят. От тази земя. Тя вече е ничия. Бог си я е взел. Хората са я оставили.

В Душанбе работех като заместник-началник гара, имаше и още един заместник, таджик. Децата ни растяха заедно, учеха, седяхме на една и съща празнична трапеза — на Нова година, на Първи май… На Деня на победата… Заедно пиехме вино, ядяхме плов. Той ми казваше: „Сестро. Сестричке. Моята руска сестра“. И изведнъж идва, ние бяхме в един кабинет, застава пред моето бюро и крещи:

— Кога най-накрая ще се пръждосаш в твоята Русия? Тази земя е наша!

В същата минута си помислих, че разумът ми няма да издържи. Скочих към него:

— Якето ти откъде е?

— Ленинградско е — отговори стреснато.

— Сваляй руското яке, гад! — свалям му якето. — Откъде е шапката? Хвалеше се, че от Сибир са ти я донесли! Сваляй шапката, гад! Ризата давай! Панталоните! Шити са в московска фабрика! Те също са руски!

До гащите щях да го съблека. Як мъж, стигам му до рамото, а тогава откъде се взе тая сила — всичко щях да му разкъсам. Наобиколиха ни хора. Той крещи:

— Махай се, откачалка!

— Не, дай си ми всичко мое, руско! Ще си взема всичко свое! — Едва не полудях. — Събувай чорапите! Обувките!!!

Работехме ден и нощ… Композициите бяха препълнени — хората бягаха… Много руснаци заминаха… Хиляди! Десетки хиляди! Стотици! Още една цяла Русия. Пуснах в два часа̀ московския влак, в чакалнята останаха деца от град Курган-Тюбе, закъсняха за московския. Затворих ги, скрих ги. Идват двама при мен. С автомати.

— Ей, момчета, какво правите тук? — а сърцето ми затрепери.

— Сама си виновна, всичките ти врати са отворени.

— Пусках влака. Не успях да ги затворя.

— Какви са тези деца там?

— Наши са, от Душанбе.

— А да не са от Курган? Кулябчета?

— Не, не. Наши са.

Тръгнаха си. А ако бяха отворили чакалнята? Щяха всичките да ги… А на мен — куршум в челото! Там властта е една — човекът с автомата. Качих ги на сутринта на влака за Астрахан, наредих да ги возят като дини, да не отварят вратите. (Отначало мълчи. После дълго плаче.) Има ли нещо по-страшно от човека? (Пак замълчава.)

Вече като вървях по улицата, се оглеждах на всяка минута, струваше ми се, че някой ще ме нападне в гръб… Чака… Там не минаваше ни ден, без да мисля за смъртта… Винаги излизах от вкъщи с чисти дрехи — с изпрана блузка, с пола, с чисто бельо… може изведнъж да ме убият! Сега ходя сама из гората и не ме е страх от никого. В гората няма хора, нито един човек. Ходя, спомням си — това с мен ли се е случило, или не? Друг път срещам ловци — с пушки, с кучета и дозиметри. И те са хора с оръжие, но не са такива, да убият човек. Чуя ли стрелба — знам, че стрелят по враните или гонят заек. (Мълчи.) Затова не ме е страх тук… Не мога да се страхувам от земята, от водата… От човека ме е страх… Там за сто долара той си купува автомат…

Спомням си един младеж. Таджик… Гонеше един друг… Гонеше човек! По начина, по който бягаше, по дишането му разбрах веднага, че иска да убива… Но другият се скри… Избяга… И този се връща, минава покрай мен и пита: „Майко, къде тук мога да пийна вода?“. Така пита, все едно нищо не е било. На гарата при нас имаше една бъчва с вода, показах му я. И го гледам в очите, и му говоря: „Защо се преследвате? Защо се убивате?“. И го хваща срам. „Ей, майко, хайде по-тихо.“ А когато са заедно, са други. Ако бяха двама или трима, щяха да ме залепят за стената. Със сам човек още може да се говори…

От Душанбе стигнахме до Ташкент, а след това трябваше да пътуваме за Минск. Няма и няма билети! Така са го измислили, че докато не дадеш рушвет, не можеш да се качиш в самолета, имаше безкрайни изисквания към теглото, към обема: това не е разрешено, онова го махни… Два пъти ни гониха заради теглото, едва събрах багажа. Дадох им пари… „Да ги беше дала веднага, а тя стои и спори.“ Колко е просто всичко! А дотогава… Нашият контейнер беше два тона, накараха ни да го разтоварим. „Идвате от място на размирици, може и оръжие да носите? Марихуана?“ Отидох при началника и в приемната се запознах с една добра жена, тя ме вразуми първа: „Нищо няма да постигнете тук, а ако търсите справедливост, ще хвърлят контейнера в полето и ще ви разграбят всичко, което сте донесли“. Какво да правим? Нощес не спахме, разтоварвахме каквото имахме: дрехи, матраци, старите мебели и стария хладилник, два чувала с книги. „Ценни книги ли носите?“ Гледат: „Какво да се прави?“ на Чернишевски, „Разораната целина“ на Шолохов… Смяха се… „А колко хладилника имате?“ — Един, но и него го счупиха там. — „Защо не взехте декларация?“ — Откъде да знаем? За пръв път идваме от война. — Изведнъж загубихме двете си родини — своя Таджикистан и Съветския съюз…

Вървя из гората и си мисля. Нашите стоят пред телевизора: как е там? Какво става там? А аз не искам.

Беше живот… Друг живот… Там се мислех за голям човек, имам воинско звание — подполковник от железопътните войски. Тук седях безработна, докато не почнах като чистачка в градския съвет. Мия пода… Мина животът… А за втори нямам сили… Едни ни съжаляват, други са недоволни: „Бежанците крадат картофи. Изравят ги нощем“. Майка ми си спомняше, че през онази война хората са били по-състрадателни. Неотдавна край гората намериха подивял кон. Мъртъв. На друго място — заек. Не били убити, а мъртви. Всички се притеснихме. А когато намериха мъртъв клошар, то остана някак незабелязано.

Хората навсякъде свикнаха с мъртвия човек…

Лена М. от Киргизстан. На прага на къщата, като за снимка, седяха петте й деца и котаракът Метелица когото донесли със себе си.

„Тръгнахме си — като от война…

Взехме си нещата, котаракът вървя с нас до гарата, взехме и него. Дванайсет денонощия пътувахме с влака, последните два дни ни остана само кисело зеле в буркани и вряла вода. Кой с лост, кой с брадва, кой с чук — дежурехме пред вратата. Ще ви кажа така… Една нощ ни нападнаха бандити. Едва не ни убиха. За един телевизор, за един хладилник сега могат да те убият. Тръгнахме си като от война, макар че в Киргизстан, където живяхме, засега не стрелят. Имаше клане в град Ош… киргизи и узбеки… Сякаш бързо отмина. Стихна. Но нещо се носеше във въздуха. По улиците… Ще ви кажа… Добре, ние сме руснаци, но и киргизите се страхуваха… Редят се на опашка за хляб, крещят: «Руснаци, вървете си у дома! Киргизстан е за киргизите!» — и ни избутват от опашката. И добавят нещо на киргизки, в смисъл че за тях няма хляб, а трябва нас да ни хранят. Не им разбирам много езика, научих няколко думи, за да пазарувам…

Имахме си Родина, сега я няма. Коя съм аз? Мама е украинка, татко е руснак. Родих се и израснах в Киргизстан, омъжих се за татарин. Какви са децата ми? Каква им е националността? Всички се смесихме, кръвта ни се смеси. В моя паспорт и на децата пише, че сме руснаци, а ние не сме. Ние сме съветски хора! Но страната, в която се родих я няма. Няма го нито мястото, което наричахме «родина», нито онова време, което също беше наша родина. Сега сме като прилепи. Имам пет деца — големият син е в осми клас, малката дъщеричка — в детската градина. Доведох ги тук. Страната ни я няма, а нас ни има.

Там се родих, пораснах. Строих завод, работех в завод. «Върви си там, където си е твоята земя, тук всичко е наше.» Не ми дадоха да взема нищо освен децата: «Тук всичко е наше». А моето къде е? Хората бягат. Всички са руснаци. Съветски хора. Никъде не са нужни, никой не ги очаква.

А някога бях щастлива. Всичките ми деца са по любов… Така ги родих: момче, момче, момче, после момиче, момиче. Няма да говоря повече… Ще се разплача… (Но казва още няколко думи.) Ще живеем тук. Сега тук е нашият дом. Чернобил е нашият дом. Нашата родина… (Изведнъж се усмихва.) А птиците тук са такива, както и у нас. И паметникът на Ленин си стои… (На портата, когато се прощаваме.) Рано сутринта в съседната къща удряха с чукове, сваляха дъските от прозорците. Срещам една жена: «Откъде сте?» — От Чечня. — Нищо не говори. Ходи с черна забрадка.

Хората ме срещат… Чудят се… Не разбират. Какво правиш тук с децата си, та ти ги убиваш. Ти си самоубийка. Не ги убивам, спасявам ги. Ето, на четиресет години цялата съм побеляла… На четиресет години! Веднъж доведоха немски журналист у дома и той ме попита: «Бихте ли си завели децата там, където има чума или холера?». Че какво са чумата и холерата… А този страх, който е тук, не ми е познат. Не го виждам. Не помня такъв…

От хората ме е страх… От човека с пушка…“