Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (5)

Фьодор чакаше баща му да забележи подредената стая и да го похвали, но той сякаш беше ослепял. Крачеше от единия край на стаята до другия като откачен — ту забави ход, ту се разбърза. Фьодор не смогна да му пусне и „Амурските вълни“. „Хайде — реши той, — да почакаме и мама.“

А тя все не се връщаше. Винаги си идваше рано, не беше се случвало досега да се забави… А без нея нищо не излизаше — Фьодор и баща му мълчаха, сякаш нямаше за какво да говорят. Татко му се щураше из стаята. Сядаше по столовете — на всички поред — скачаше, крачеше, пушеше през прозорчето, суетеше се. Накрая каза:

— Да бях се поразходил, а?

Федя вдигна рамене: какво пък, да не би да го държи под арест? Да върви. Но веднага си представи: достатъчно е само да се покаже на улицата и начаса ще дойдат приятелите от детинството и отново… Отвърна строго:

— Потрай!

Баща му измънка нещо, седна на масата, небрежно отмести вазата с цветята, набра покривката и запрелиства вестника. Отново измънка нещо. Предизвикателно рече:

— Не е хубаво това, което казваш!… Не е!

Фьодор премълча. Разбра: сега говори не татко му, а неговата страст, затова е неспокоен и дръпнат — иска да пие.

Вратата се отвори.

Федя въздъхна облекчено, втурна се към грамофона и го включи. Засвири валс. Изтича към майка си и пое чантата й. Възкликна:

— Е, хайде! Танцувайте!

Но майка му и баща му стояха един срещу друг като заковани. Сякаш се виждаха за пръв път. Ръцете на татко му трепереха, тежките му юмруци висяха като камъни, не можеше да ги разтвори. А тя се бе сбръчкала и изгърбила като бабичка. Усмихваше се наплашено.

— Хайде! — смее се Фьодор. — Хайде де!

Плочата свърши, Федя махна с ръка от досада.

— Защо така, а? Да не би да сте забравили да танцувате? Нали сте можели, аз знам!

— Забравили сме, Феденка — каза майка му, като се доближи до масата и възкликна: — Ами стаята! Леле, че е подредена! Красота! Браво, сине.

— Не съм аз — поклати глава Федя. — Татко…

— Ами! — засмя се майка му. — Чак ме разсмя. Та нашият татко… — Тя изведнъж млъква, бързо погледна баща му и тежко въздъхна.

— А какъв е татко му? — мрачно попита бащата. — Не може, така ли? Изгубил е доверието ви, а?

Ех, пак нищо не излезе, не стана, като трябваше.

— Хайде, стига — прекъсна ги Фьодор. — Да вечеряме.

Спусна се към печката, залови се да пържи яйца, включи чайника, нареди чиниите, наряза хляба. Татко му и майка му седнаха на масата, без да пипнат нищо, поглеждаха се смутено един друг и мълчаха.

— Мамо — суетеше се Фьодор, — знаеш ли, на стария гълъб, оня, с голямата гуша, някой му е откъснал опашката, може и котка да е, ако е кацнал на някой покрив. Татко, а ти би ли ми намерил от работата си ножовка, нали имате майстори там?

Баща му и майка му нещо мънкаха, отвръщаха, кимаха в отговор и неочаквано майка му каза:

— Виждаш ли, Гера, отвикнали сме да живеем като хората. Комай без бутилка и разговор не можем да подхванем!

Тя извади от чантата бутилка с водка и Фьодор от яд изпусна ножа на пода.

— Що за хора сте вие!? Толкова ли не можете без пиене!

Тресеше се от гняв. Мама! Вчера тя самата какво ли не му наприказва, предлагаше да заминат, казваше, че няма вече сили, а днес предлага на татко бутилка. Всичко пред очите му помръкна: и стаята, която беше подредил, и днешният чудесен ден.

Пържените яйца загоряха, Фьодор взе тигана, тръсна го на масата и се запъти към вратата.

— Накъде, сине? — учуди се майка му.

— Я ме оставете! — каза той потиснат. — Прост народ! — И така затръшна вратата след себе си, че чак мазилката се посипа.

Навън беше паднала синя-синя вечер. Тиха и звездна. Отначало Фьодор вървеше бързо, разгорещен и гневен, после намали крачка.

Изминалият лен се върна при него. И не само с онова, което току-що се случи, а с гълъбите в ясното небе, с пердето в чуждия прозорец и с Лениното лице. То отново изплува пред него и заслони всичко останало. Огромните й очи и плитката, навита около главата. Защо беше толкова сигурен, че в стаята има някой? И защо така говори с нея?

Но не срамът за вчерашното го ръководеше тогава, не. Просто в нея имаше нещо такова… необяснимо. Гледаше го с поглед, пред който не може да се изклинчи, просто не може. Може би тъкмо това го порази, дето го гледаше необикновено, да. Безгрижните момичета не гледат така.

Фьодор наближи гълъбарника и вдигна глава. От пердето струеше топла розова светлина. Дочу се приглушен смях. После пак, по-силен.

„Ето — помисли си Фьодор, — живеят си хората и им е хубаво и всичко им е наред. Бащата, майката и дъщерята са седнали да пият чай и се шегуват. А моите…“

Из един път го обхвана злоба. Какво е това в края на краищата? Ще свърши ли някога?

Сви юмруци и ноктите му се забиха в дланта. Трябва да воюва! Трябва да се пребори с тях! И ако майка му не му помага, че му е съюзница, той все някак и сам ще се справи, все нещо ще измисли!

Фьодор погледна приветливия прозорец с розовата светлина, обърна се и затича. Вратата хлопна и се удари в стената, а той връхлетя в стаята. Майка му и баща му изплашени трепнаха. Бутилката си стоеше почти пълна. Федя се спусна към нея, хвана я и преди родителите му да се опомнят, метна я през отвореното прозорче. Чу се приглушен звън.

— Така! — каза Фьодор. — А сега можете да ме биете. Да ме убиете! Хайде!

Той се приготви за най-лошото, за възможния най-голям скандал — баща му нямаше да му прости стореното, но родителите му мълчаха и дори не се обърнаха.

Фьодор погледна към чашите — бяха пълни. „Значи не са пили. И яйцата са изстинали.“ Нещо не беше наред. Нещо не пасваше.

Изведнъж майка му се разплака. А баща му приседна до нея и я замилва по рамото.

— Объркахме си живота, объркахме го — пророни през сълзи тя. — Какво ще правим сега, Гера? Какво ще стане с Федя, а?

— Не се коси преждевременно — промълви баща му.

— Какво пак е станало? — викна Федя.

Майка му поклати глава и закри лицето си с кърпичка.

— Имахме ревизия в базата и ме начетоха.

— Ти, мамо, да не си крадла? — шашна се Фьодор.

Тя махна кърпата от лицето си и го погледна в очите.

— Как можа да го помислиш?… Често плачех, бях разстроена, не внимавах… Може нещо и да съм сбъркала, а лоши хора са се възползвали.

Фьодор погледна баща си.

В упор.

Виж каква излезе тя!

Е, татко, виждаш ли какви ги забърка!