Скот Търоу
Обявен за виновен (13)

Г. Зурлата и аз подновяваме дружбата

— Не ви ли казах, че ще се появи? Не ви ли казах, по дяволите?

Зурльо беше толкова щастлив, надуваше се като някой петел, оправил всички кокошки в курника, дори си помислих, че ще се строполи и сам ще се запрегръща. Признавам, че в главата ми се въртяха разни мрачни мисли за съдружниците от фирмата, дето ме изпратиха на заколение по пътеката, водеща към най-големия ми враг в живота — по-голям и от бившата ми жена — който, ако съдя по думите му, явно ме очакваше.

— Я ми помогни да си поосвежа паметта — рече той. — Това нали не си ти? — Той въртеше кредитната карта.

— Съжалявам, господин офицер.

— Господин детектив! Лайнар!

— Съжалявам, детектив Лайнар. — Лично на мен не ми се вярваше, че го изрекох. Но фактът си е факт. Преследвайки Бърт, аз едва ли не се превъплъщавах в друг човек. До вратата по-младото ченге с гущеровото яке и хипарската прическа с лъскави бакенбарди се намръщи и направи пълен пирует. Сам си го търсех. Само че той не знаеше цялата история. Ако Зурлата ме размажеше от бой, той никога нямаше да успее да довърши работата или да я довърши както трябва. Фиксираше ме с черните си очички, без никакво бяло наоколо, докато и двамата осмисляхме същността на случилото се. Той насочи към мен пръст, дебел като тояга, изгледа ме с характерния си неповторим поглед — лазер, който прониква чак до сърцето, и заяви:

— Не на мен тия.

В този миг се намеси Трилби, тантурест негър на средна възраст, седнал на бюрото си. Той и помощникът му, който стоеше отпред, бяха свършили добра работа. Очевидно ченгетата бяха идвали и преди, за да търсят Кам, и се бяха разпоредили да ги повикат веднага, ако се появи някой, свързан с него. Когато се обаждах, на телефона вероятно са били Трилби и Зурлата: как ли е ликувал и отправял благодарствени молитви към Бога, че най-сетне чува моето име. Трилби наблюдаваше размяната на любезности с едно око, а лицето му бе извърнато на другата страна, вероятно за да твърди, че не е видял нищо, ако се стигнеше до тупаник. И все пак събра кураж, за да попита кой съм.

— Едно пиянде — отвърна Зурлата.

Винаги съм се чудил как може да ме засегне с това.

— Аз съм адвокат, господин Трилби.

— Я млъквай! — рече Зурлата. Не беше чак толкова висок, сигурно лъжеше, когато разправяше, че бил метър и осемдесет, но в раменете беше като хладилник, без врат, без талия, огромна отпусната маса, яка конструкция. Гневът сякаш го обви с ореол и той целият се възпламени. Присъствието му се усещаше с всички сили. Беше със спортно яке и трикотажна риза, под която прозираше фланелка, а на краката — с каубойски ботуши.

Неговият човек забеляза, че се е разгорещил, и го приближи, а Джино залепна за вратата. Започнахме с другото ченге.

— Дюи Фелън. — Той измъкна значката от джоба си и си стиснахме ръцете. Доброто ченге, лошото ченге. Глупакът и умникът. Майната му, аз съм измислил тази игра, но по-добре че стана така, та да си бъбря с мършавия младок Дюи, който я има, я няма двайсет и три, един такъв бледолик, с жълтеникав тен, досущ яйчен крем, и с мазна черна коса, провесена над очите.

— Господин Малой, ясно ви е, нали, разбирате какъв е въпросът, ние сме на мнение, че сте се опитвали да влезете в хотелска стая, която не е ваша. Така ли е? Може би ще ни обясните защо. — Дюи още не беше дорасъл. Местеше се от крак на крак като петгодишно хлапе, на което му се пишка. Зурлата стоеше зад него до вратата, опрял ръка на шкафа, и слушаше смръщен.

— Търся един мой съдружник. — По-добре истината. Имаше толкова други неща, за които можех да шикалкавя, но точно сега беше задължително всичко да изглежда тип-топ.

— Аха — рече Дюи, кимна и се напъна да измъдри следващия въпрос. — Вашият съдружник значи, как му е името? И в какво ви е съдружник?

Казах името „Кеймин“. Дюи си го записа в джобното тефтерче, подложил коляно.

— Присвояване на чуждо име — обади се Зурлата и посочи кредитната карта, която Дюи държеше. Щеше му се да ми лепне обвинението, че се правя на друг. Не че някой досега е държал да научи кой съм или кой искам да бъда.

Хвърлих почти приятелски поглед към Дюи.

— Вижте какво, Джино и аз бяхме заедно в една история. Но по-добре обяснете на него. Няма измамно присвояване на чуждо име, когато някой използва чуждо име с разрешение на самия човек. Тази кредитна карта принадлежи на Кеймин. Разбирате ли?

Дюи не разбираше.

— Тая карта вие я имате от него, това ли искате да кажете? От Кеймин? — Той погледна към Зурлата, може би за ориентация. Аз обаче имах усещането, че съм им подал някаква информация. По лицата и на двамата като че се четеше нещо подобно на просветление. Бърт беше Кам и обратното. Това те не го знаеха.

— Това е картата на Кеймин, така ли? — попита Дюи.

— Точно така.

— И кой ви я даде?

— Картата е на Кеймин, дойдох тук да го търся и доколкото ми е известно, тази стая в хотела е на Кеймин. Той ще потвърди, че ми е дал разрешение.

— Е, тогава се налага да го попитаме.

— Разбира се.

— Кажете ни адреса му.

Бях казал повече от необходимото. Разбрах го, но малко късно. След като никой не отговаря на телефона, те все някога щяха да цъфнат у Бърт. А когато отвореха хладилника, ги чакаше готина смрад. Моментално се опитах да пресметна колко дни щяха да минат, докато я докараме дотам, и какво щеше да се случи след това.

В това време Дюи си записа адреса на Бърт и се отдръпна, за да поумуват със Зурльо. Очевидно Дюи обясняваше, че не разполагат с никакъв повод да ме задържат, а Зурлата негодуваше: „По дяволите, спипал съм го да използва чуждо име“. Но дори Зурлата бе наясно, че след онова славно минало, реши ли да ми тури белезниците, работата отива на кино, веднага завеждам гражданско дело за насилствено задържане и това означава незабавното му пенсиониране.

Вече преценявах, че ще се измъкна невредим, когато Джино каза:

— Ще я доведа. — Върна се след миг със сладураната от рецепцията. Предположих, че иска отново да провери моите щуротии с кредитната карта, да провери дали може би от нея няма да изскочи някаква пропусната възможност да ме насади. Само че грешах.

— Това не е онзи човек, нали? — попита той.

Канцеларията бе тясна и претъпкана, петимата едва се побирахме, а и бюрото на Трилби заемаше много място. На бюрото се мъдреха снимки на децата му, вече големи, и на съпругата. Върху ламперията висеше вимпел на университета и един часовник. Момичето се огледа.

— Не, разбира се — каза тя.

— Опишете го.

— Преди всичко той беше черен.

— За кого става дума? — попитах аз.

Дюи ми хвърли предупредителен поглед и леко кимна: „Не я прекъсвай“. Зурлата настоя момичето да продължи.

— Възраст — към трийсетте. Около двайсет и седем. Пооредяла коса. Добре сложен. Симпатичен — добави тя и сви рамене, сигурно се извиняваше заради откровените наблюдения на едно бяло момиче.

— Колко пъти сте го виждали?

— Шест пъти, не, седем. Често идваше.

Аз пак се обадих:

— Що за цирк е това? Какво съм направил, а, да не би да съм му откраднал портфейла? — Опипвах почвата настойчиво, макар да бях смутен.

— Слушай какво — рече Дюи, — май че е крайно време да си затвориш устата.

— Вие ме разпитвате, говорите за някого в мое присъствие. Искам да знам за кого.

— Боже Господи, ще хванете ли вяра на тоя тук? — Зурлата се извърна и захапа юмрук.

— Ами кажете му — рече Дюи. Той повдигна кльощавото си рамо.

Какво им ставаше? Накрая Джино започна да проумява. Проблесна някаква надежда.

— Добре, така да бъде — рече Зурлата. — Отвори си устата. — Той раздвижи месестия си юмрук към момичето. — Обясни на господин Малой за кого говорим.

Тя нищо не разбра. Сви рамене като простодушна провинциалистка, някак глуповата в бялата си блузка.

— За Робъртс — рече тя. — Кам Робъртс.

— Твоят човек. — В другия край на стаята жестоките тесни очички на Зурлата искряха като ахати. — А сега си отвори устата и речи нещо умно.