Томас Пинчън
Вроден порок (12)

Дванайсет

Док проведе няколко телефонни разговора и избра пътя през Бърбанк и Санта Паула, който го отведе до отклонението за Охай точно преди обед. Табелките, упътващи към института „Хрискилодон“, бяха предостатъчно. Веселият дом за богаташи се намираше достатъчно близо до Кротона Хил, за да се възползва от другите, по-популярни духовни учреждения, като например Вътрешната школа и АМОРК^[1]. Основната постройка — червени керемиди и гипсова мазилка в неомисионерски стил, бе заобиколена от стотици акри градини, поля и яворови гори. Док бе посрещнат на предната порта от дългокоси служители в диплещи се роби, скрили смитове в кобури за рамо.

— Лари Спортело, имам уговорена среща.

— Ако нямаш нищо против, братко.

— Няма проблем, опипвай смело, не нося нищо, дори за пушене.

Процедурата изискваше да спреш на паркинг до портата и там да изчакаш микробус на института да те вземе и закара до главната сграда. Над портата имаше надпис, който гласеше: НОРМАЛНОТО Е ГОТИНО.

Днес Док се бе пипнал в едуардовско сако и панталони клош в не съвсем еднакви и не чак толкова модерни вече нюанси на кафявото, мустакът му беше тънко оформен, като на герой от стар филм, а косата — превърната с помощта на „Брилкрийм“ във висок помпадур с дълги бакенбарди, всичко това с идеята да си докара вид на мазен и леко тревожен сводник, на когото това място изобщо не му е по джоба. От погледите, които му хвърляха, изглеждаше, че ансамбълът върши работа.

— Тъкмо се канехме да обядваме — помощник-директорът доктор Триплай се пробва със сбръчкано от фалшиво съчувствие чело. — Защо не се присъедините към нас? След това ще ви разведем наоколо.

Доктор Триплай беше хитър екземпляр, характеризиращ се с особеността, наблюдавана и при някои продавачи на алуминиеви обшивки и врати-мрежа, на човек, който някога е преживял нещо — брак или съдебен процес — толкова травмиращо, че завинаги го е изцедило от всякакво търпение, и сега му се налага да умолява потенциалните си клиенти да не обръщат внимание на този неопределен дефект на личността му.

Масите по време на обяда в Административното фоайе бяха обслужвани от клиенти, които, изглежда, работеха, за да не плащат пълната такса за престой.

— Благодаря ти, Кимбърли. Виждам, че днес ръцете ти са камък, изобщо не треперят.

— Толкова съм щастлива, че забелязахте, доктор Триплай. Още супа?

Док, с цяла вилица с руло от някакъв непознат зеленчук, запътила се към устата му, си помисли, че ако тези хора тук са с жълти книжки, какви ли са онези в кухнята в дъното, които бяха съвсем скрити от външния поглед. Например готвачите?

— Пробвайте от шенин блана, господин Спортело, от нашите лозя е.

Док бе научил от баща си Лео, а след това и от оглеждането на рафтовете в супермаркетите, че блан означава „бяло“ и че калифорнийските бели вина са… ами, най-малкото по-бели от гадната жълтеникава краска, която в момента виждаше пред себе си. Погледна етикета с присвити очи и забеляза, че списъкът със съставките е дълъг няколко реда и е придружен от следната бележка в скоби: „Продължава от другата страна на бутилката“, но му направи впечатление, че при всеки негов уж случаен опит да види етикета отзад хората го стрелват с особени погледи, а някои от тях даже се пресягат, за да врътнат бутилката така, че да не може да го прочете.

— Значи вие… сте били тук и преди? — попита един от психиатрите. — Знаех си, че лицето ви ми е познато.

— За първи път идвам тук, при нормални обстоятелства не мърдам толкова на юг от Саут Сити.

— А при абнормални? — изкиска се доктор Триплай.

— Моля?

— Имам предвид, че при толкова много квалифицирани учреждения в района на залива защо ще ви е да идвате чак тук?

Останалите на масата се наведоха напред, сякаш отговорът на Док ги вълнуваше дълбоко.

Време беше да пробва някои от врътките, които бе обсъдил със Сортилидж.

— Вярвам — започна искрено Док, — че също както чакрите по човешкото тяло, и Земята има своите специални места, концентрации на духовна енергия, на всевишна милост, ако щете, и че Охай, най-малкото заради присъствието тук на господин Дж. Кришнамурти^[2], несъмнено може да бъде прието за една от по-благословените планетарни чакри, което, за съжаление, не би могло да се каже за Сан Франсиско и близките му околности.

След кратък отрязък тишина някой се обади:

— Искате да кажете, че… Уолнът Крийк… не е чакра? — с което предизвика кимания и кикот от страна на колегите му.

— Явно е нещо религиозно — предположи доктор Триплай май в опит да върне на масата атмосферата на професионализъм, на коя професия обаче, не беше ясно.

След обяда юрнаха Док на обиколка, която включваше спални помещения, един салон за служителите с дузина телевизори и бар, предлагащ всичко възможно, камери за сензорна депривация, басейн с олимпийски размери и стена за катерене.

— А тук какво има?

Док се стараеше любопитството му да изглежда като родено от любезност.

— Чисто ново крило, в което ще се помещава Отделението ни за отказващи съдействие случаи — обяви доктор Триплай. — То все още не функционира напълно, но скоро ще се превърне в гордостта на института. Не е проблем да хвърлите едно око, ако желаете, макар че няма какво толкова да се види.

Той отвори една от вратите и в самото преддверие Док зърна същата официална снимка, която бе видял в дома на Улфман — на Слоун в челен товарач, понесъл огромен чек. Огледа фотографията от възможно най-близко и забеляза, че нито едно от другите лица в нея не е на Мики. Мики не се виждаше никъде, но Док осъзна, че го навестява свръхнеприятното усещане, че някъде наблизо, в странно и неопределено пространство, чиито обитатели не са съвсем сигурни къде се намират, във или извън кадъра, вероятно наистина съществува версия на Мики, която също както дамата с големия чек хем е версия на Слоун, хем е и някак променена, и този Мики е — побиха го тръпки — може би умствено или дори и физически компрометиран. Отвъд преддверието видя дълъг коридор, по чието протежение имаше редица от еднакви врати без дръжки, чезнещи в обща металическа сянка. Преди входната врата да се затвори, успя да мерне и едно парче мрамор с бронзов плакет, на който пишеше: ИЗГРАДЕНО БЛАГОДАРЕНИЕ НА БЕЗКОРИСТНАТА ЩЕДРОСТ НА ЕДИН ВЕРЕН ДРУГАР НА „ХРИСКИЛОДОН“.

Ако Слоун подкрепяше лудници с парите на Мики, защо името й не фигурираше никъде? Защо бе останала анонимна?

— Супер — каза Док.

— Елате, ще ви разведем и навън.

Когато излязоха, Док видя през маранята евкалиптови дървета, пътеки с колонади, неокласически храмове с фасади от мрамор, фонтани, захранвани от горещи извори. Всичко изглеждаше като дорисовките в старите филми, заснети по системата „Техниколор“. Заможни откачалки и техните асистенти се движеха насам-натам в далечината. Както и бе предположила леля Рийт, в ход беше сериозно подобрение на материалната база. Озеленители мятаха във въздуха и ловко улавяха дълги, извити кули от глинени саксии. Строители слушаха хардкор асид рокендрол от радиостанциите в камионите и удряха с чуковете си в същия ритъм. Екипи от настилчици насипваха асфалт с лопатите си, а валяци го изглаждаха.

Имаше тенис игрища, басейни и мрежи за волейбол на открито. Дзен градината според доктор Триплай била докарана от Киото, сглобена наново тук песъчинка по песъчинка и камък по камък, за да стане точно каквато е била там. Наблизо имаше церемониална камбана, а до нея Док забеляза странна сенчеста беседка, подобна на стоманената гравюра в някоя стара и вероятно забранена книга, от която се носеха напевни звуци.

— Терапевтична група за напреднали — каза Триплай.

Той поведе Док към скрито спираловидно стълбище и оттам слязоха в нещо като пещера — вътре беше влажно и слабо осветено. Температурата падна с двайсет градуса. Напевните звуци из мокрите коридори станаха по-силни. Триплай отведе Док до звукоизолирано пространство зад едностранни огледала и сред подземните сенки, зелени като аквариумна тиня, Док на мига разпозна една от дузината коленичили и облечени в роби фигури като Кой Харлинджън.

Така. Какво, по дяволите?

Оказа се, че неговото не е единственото познато лице тук. На един от наблюдателните прозорци се бе облегнал санитарят, който явно бе довел пациентите тук и сега чакаше, за да ги върне обратно. Убиваше времето с помощта на древната игра на навиване на вратовръзката нагоре, задържането й за минута под брадичката, последвано от повдигане на брадичката и пускане на вратовръзката да се развие надолу. Часове и часове кеф. Док забеляза вратовръзката, след като вече бе прекарал известно време в наблюдение на целия процес и когато го направи, или си помисли „Ебаси!“, или направо го извика, не беше сигурен кое точно, защото въпросната горила носеше една от специалните и направени по поръчка на Мики Улфман… не, всъщност абсолютно същата вратовръзка, която Док не бе успял да намери в дрешника на Мики, онази с Шаста на нея, пресъздадена в достатъчно подчинена поза, за да може да разбие сърцето на всеки бивш, ако той е в настроението за това, разбира се. Док успя да се върне в сегашно време точно навреме, за да чуе как доктор Триплай завършва обясненията си с някакъв заключителен коментар и го пита дали има въпроси.

Няколко, в интерес на истината.

На Док му се искаше най-малкото да подвикне на горилата до прозореца нещо от рода на: „Ей, това, дето го опипваш там, е бившето ми гадже“, но доколко разумно бе това? Светът се оказа разглобен, всеки тук можеше да върти каквито си номера поиска и беше крайно време, както би казал Шаги, да се омитаме от тук, Скууб.

Нарамил комплекти с документи за кандидатстване и литература от института, Док се качи на микробуса и потегли обратно към главната порта. На спирката при зловещата беседка се качи още един пътник и това се оказа Кой Харлинджън, облечен в роба с качулка, който започна да прави знаци на Док да не говори и да „слезеш, когато сляза и аз.“

Слязоха при игрището за народна топка. Там се провеждаха някакви регионални всеинституционални плейофи, виждаха се множество еднакви тениски, чуваха се викове, не всички свързани с плейофите, и никой не обърна внимание на двамата.

— Ето, облечи това.

Даде му една от робите с качулка, каквито хората тук носеха и които Док не вярваше да идват от доставчик на религиозни потреби, бяха по-скоро взето от разпродажба на излязло от модата плажно облекло. Той я облече.

— Леле… чувствам се като… Лорънс Арабски!

— Стига да се движим бавно и напушено, никой няма да ни закача.

— Значи това може да ни помогне — той извади и запали супермалък коз от златна колумбийска. Завъртяха го няколко пъти помежду си и след това Кой каза:

— Видя Хоуп, а?

— За минутка. Добре е. И май е чиста.

Не беше лесно да се види какво точно се случва с Кой зад слънчевите му очила, но гласът му се стопи до шепот.

— Говори ли с нея?

— Подадох глава през входната врата, престорих се на продавач на списания. Успях да мерна и малката Аметист и от това което видях, и двете са добре. Да не говорим, че почти продадох на Хоуп абонамент за „Сайколъджи тудей“.

— Ех — Кой клатеше глава бавно, сякаш слушаше нечие соло. — Не можеш да си представиш колко се притеснявах. — Вероятно повече, отколкото искаше да покаже. — Чиста е, сигурен ли си? На някаква програма ли се е записала, как се справя?

— Каза само, че отново преподава. Обществено здраве, лекции за наркотиците, нещо такова.

— И няма да ми кажеш къде.

— И да знаех, нямаше.

— Наистина ли си мислиш, че ще тръгна да ги тормозя?

— Брачните случаи не са ми специалност, човече. Имам ужасен опит с намесването и никога не е свършвало добре.

Кой вървеше до него с лице, потънало в сянката на качулката.

— То и без това няма значение.

— Това пък защо?

— Няма начин да се върна при тях.

Док познаваше този тон и го ненавиждаше. Напомняше му за твърде много омазани в повърнато тоалетни, надлези на магистрали, ръбове на скали в Хавай, за вечните молби, отправяни от мъже, по-млади от него и обезумели от това, което са сигурни, че е любов. Точно поради тази причина бе престанал да взема брачни случаи. И въпреки това, се улови как го подканя:

— Не можеш да се върнеш, защото, ако го направиш…

Кой поклати глава.

— Ще се простя със задника си. Разбираш ли? И на семейството ми няма да му се размине. Това тук е нещо като банда. Влезеш ли, вътре си пор вида.

— Знаеше ли, че ще е така, преди да се присъединиш?

— Знаех само, че ще си навредим, ако останем заедно. Бебето изглеждаше ужасно и ставаше все по-зле с всеки изминал ден. А ние се друсахме и само седяхме и си казвахме: „Един друг се завличаме надолу, какво ще правим сега?“. Без да правим нищо. Само понякога някой от нас казваше: „Нека си набавим още малко и щом го свършим, ще измислим нещо“. Но и това така и не се случи. Изскочи обаче тази възможност. Хората тук имаха пари, не бяха от онези християни маниаци, дето обикалят плажа и ти крещят в лицето, не, те наистина искаха да помогнат.

Док си спомни какво бе казал Джейсън Велвита за вертикалната интеграция и осъзна, че ако Златният зъб може да зариби клиентите си, защо да не може да направи и обратното — да им продаде програмата, която да им помогне да победят зависимостта си. Направи така, че все да се връщат, след като си тръгнат, и не само ще имаш двойни приходи, но и няма да му мислиш откъде да намериш нови клиенти. Докато американският живот беше място, от което да търсиш бягство, този картел можеше да разчита на бездънен кладенец от нови клиенти.

— Само ме разведоха наоколо — каза Док.

— Мислиш да се запишеш ли?

— Не аз. Не мога да си го позволя.

Към този момент и двамата бяха застанали достатъчно лице в лице, за да може Кой, стига да искаше, да приеме казаното за покана да си поговорят за това каква точно сделка е сключил. Но той просто продължи да върви в мълчание.

— Не е точно истинско брачно консултиране — започна внимателно Док, — но да кажем, че направя бърза проверка и случайно открия подход към проблема, за който не си се сетил…

— Нищо лично — това дали не беше леко трепване от гняв? — но има доста работи, за които ти не си се сетил да помислиш. Ако искаш да правиш проверки, действай, но да знаеш, че има вероятност после да съжаляваш.

Бяха стигнали почти до портата и сенките наоколо вече започваха да се удължават. Точно сега там, на плажа, излизаше морският бриз.

— Разбирам, че ти се иска да ме накараш да оставя нещата — каза Док, — и сигурно идеята да се пробвам да ти звъня после не е добра. Но виж сега. Каквото и да те е оплело в мрежите си там вътре, знай, че аз продължавам да съм тук, вън от него. И имам възможност за ходове, които може би за теб са трудни…

— Аз съм дотук — отвърна Кой. Намираха се в кайсиева градинка точно до портата. — Би ли ми върнал робата?

Може би Док за секунда бе отместил поглед от Кой. Но явно, докато се бе изхлузвал от робата или пък докато я бе сгъвал, тя се беше озовала извън ръцете му, беше се завихрила като пелерината на магьосник и когато Док погледна отново към нея, Кой вече го нямаше.

Док пое по магистрала 101 и стигна до склона към Таузънд Оукс точно когато трябваше да набие рязко спирачки заради един оцветен в пейсли краски бус фолксваген, пълен с кикотещи се напушеняци, който се бе материализирал пред него. Лентата за изпреварване вече бъкаше от полуремаркета, които се опитваха да завият покрай фолксвагена, така че нямаше смисъл да се опитва да отиде там. Преди това щеше да изнерви Док, но с годините и натрупаната мъдрост беше осъзнал, че тези превозни средства никога нямат каквато и да било шибана компресия в резултат на инженерни решения, взети преди много време във Волфсбург. Смени скоростта, пресегна се към копчето за звука на радиото, по което вървеше Something Happened to Me Yesterday на Ролинг Стоунс, и си каза, че когато стигне, тогава. И това щеше да е супер, само дето сега се оказа със свободно време, през което да мисли за вратовръзката на Мики и да се чуди с тревога как точно приматът, който я носеше, се бе добрал до нея, и неизбежно да си припомня ръчно рисуваното изображение на Шаста Фей, легнала по гръб, разтворила крака, подмокрена и ако не грешеше, макар че бе мернал всичко само за миг, напът да свърши.

Мики ще да е носил точно тази вратовръзка, когато са го прибрали. Онази сутрин е взел нея от дрешника си съвсем случайно или може би воден от нещо по-дълбоко. След това, когато са го обличали в униформата на пациентите на „Хрискилодон“, са конфискували вратовръзката и това е бил моментът, в който приматът я е зърнал и е решил да си я присвои. Или пък Мики я е разменил по-късно срещу услуга в този затвор за ума, срещу телефонно обаждане, цигара или пък нечии чужди хапчета? Преподаватели в колежа бяха обръщали внимание на Док на полезната идея, че думата не е нещото, а картата не е територията. Той предполагаше, че тя може да се разшири и да включи и „порно вратовръзката не е момичето“. Но в момента не мислеше достатъчно рационално, за да се чувства различно от ограбен не толкова от Мики, колкото — нищо, че миналото си беше минало — от Шаста. Да оставим настрана фантазиите, които рисунката й най-вероятно бе предизвикала у примата — колко ли малко е значела тя за Мики, за да позволи той това да се случи?

 

 

Док се върна на плажа привечер, изкачи гърба на дюните и пред очите му се разкри мъгливата гледка на залив и носове, на залез в цветовете, които стоманата придобива, когато се нажежи до блясък, на светлините от пътническите самолети, някои премигващи, други — не, тихо издигащи се от летището с къси, премерени завои, преди да тръгнат да прекосяват небето, където да се окажат в близост до някоя подранила звезда, след което да продължат по пътя си… Той реши да се отбие в офиса и тъкмо влизаше, когато телефонът започна да звъни, съвсем ниско, сякаш на себе си.

— Къде се губиш? — попита Фриц.

— Из места, които не бих ти препоръчал.

— Какво става, звучиш ужасно.

— Картинката придобива все по-мрачни краски, Фриц. Мисля, че открих къде са отвели Мики. Има вероятност вече да не е там, да не е жив дори, но и в двата случая яко са му разказали играта.

— Най-добре да не знам твърде много, но какво ще кажеш за полицията, сигурен ли си, че оттам не могат да помогнат?

Док намери обикновена цигара и я запали.

— Не съм предполагал, че ще те чуя да казваш такова нещо.

— Беше, без да искам.

— Иска ми се… — мамка му, колко уморен се чувстваше — поне веднъж да мога да им се доверя. То е същата работа като с гравитацията, действат винаги само в една посока.

— Винаги съм се възхищавал на принципите ти, Док, особено пък сега, щото проверих регистрационните номера, които ми даде, и се оказа, че някои от тях са членове на „полицейските резерви“ на Ел Ей. Явно повечето от тях са се присъединили по време на размириците в Уотс, за да могат да си играят по съвсем законен начин на „Бягай, негърче, бягай“. Оттогава са нещо като малка частна милиция, която ПУЛА използва всеки път, когато не му се иска да изглежда зле във вестниците. Ако имаш молив, може да си ги запишеш, само не ми казвай какво ще става после.

— Задължен съм ти, Фриц.

— За нищо, аз просто си търся извинение, за да се понеса на вълната на бъдещето, наехме един нов пич, Спарки се казва, от тия е, дето трябва да се обадят на мама, ако ще закъснеят за вечеря, обаче знаеш ли какво, ние сме неговите стажанти! Яко се кефи на трипа с АРПАнет, кълна се, това е нещо като ЛСД-то, цял нов странен свят със свои време, пространство и всичките му там лайна.

— И кога ще го забранят, Фриц?

— Моля? Защо да го правят?

— Помниш ли как забраниха картона в момента, в който разбраха, че е канал към нещо, което не искат да виждаме? Защо с информацията да е различно?

— Ами тогава да кажа на Спарки да побърза. Днес ми вика, май знам как да проникна в компютъра с Калифорнийската информационна и идентификационна система в Сакраменто, без оттам да се усетят. Така че съвсем скоро с каквото разполага Държавното бюро, ще го имаме и ние, може даже да ни наричаш КИИ Юг.

В същия момент чуха как напрежението по линията спада. Някой ги подслушваше.

— Ами, страшно добър ретривър е, да ти кажа — продължи Фриц, без да трепне, — ако е там, Спарки ще го намери, обожава ги тези работи.

— Подсети ме да му взема от онези „Лив-а-Снапс“ — каза Док.

Когато се прибра у дома, Док завари Денис, седнал на задната алея, стиснал с устните си незапален джойнт и видимо стреснат.

— Денис?

— Шибаните „Бордс“, човече.

— Какво е станало?

— Изпотрошили са всичко вкъщи.

Док почти каза:

— Откъде знаеш? — но видя колко е разстроен. — По-важно е ти дали си добре?

— Не бях там, но ако бях, щяха да натрошат и мен.

— „Бордс“… цялата група ли, Денис, ритъм-китаристът, басистът, всичките до един са нахлули и после какво?

— Търсели са снимките, които направих, човече, сигурен съм. Всичко от кашето ми беше разсипано по пода, омели целия хладилник, сложили всичко в „Острасайзъра“, направили си смутита и ги изпили до последната капка, нищо не бяха оставили за другите.

— Другите, в смисъл — имаш предвид себе си, Денис. Защо да ти оставят?

Денис се замисли и Док видя, че започва да се успокоява.

— Ела вкъщи да запалим това нещо в устата ти.

— Защото — отговори Денис на въпроса на Док с известно закъснение — се предполага, че са фрийкове, че са фрийк сърфаделик група, това е публичният им образ, а фрийковете не крадат от други фрийкове и ако ти вземат от храната, споделят я с теб. Гледал ли си оня филм? Там си има един „Кодекс на Фрийковете“…

— Мисля — каза Док, — че той е от 1932-ра и е история за някакъв пътуващ цирк, там фрийковете са други^[3]…

— Както и да е… тези от „Дъ Бордс“ са се държали досущ като нормални.

— Сигурен ли си, че са били те, Денис, имало ли е, как да кажа, свидетели?

— Свидетели! — Денис се засмя трагично. — Ако е имало, сигурно са изпаднали в истерия и са им искали автографи.

— Виж, негативите и контактните копия са у мен, а пък Бигфут държи копието с Кой, така че, които и да са били, щом не са намерили нищо при теб, най-вероятно няма да се върнат да търсят отново.

— Всичкото ми китайско — Денис клатеше глава.

Веднъж месечно той си поръчваше трийсет порции от „Саут Бей Кантонийз“ на „Сепулведа“, държеше ги във фризера и всеки ден в продължение на месец размразяваше по една.

— Защо им е да…

— Дори „Броколите на генерал Тсо“, които не бях успял да изям снощи. Бях си ги оставил, човече…

 

 

На следващата сутрин Док си проправи път до офиса сред обичайните консуматори на B12, забеляза интересна синина на крака на Петуния и запълзя нагоре по стълбите, където да започне да проверява списъка с полицейски сътрудници, който бе получил от Фриц — досадна задача, която определено не очакваше с нетърпение. И преди се беше натъквал на такива типове, на които им се искаше да са опасни, и за тази цел демонстрираха характерното за свръхвъоръжените поведение, носеха паравоенни барети, камуфлажни дрехи и други виетнамски аксесоари от военните магазини на булевард „Хоторн“, кичеха се със значки и ленти, някои от тях автентични, макар и не точно заслужени. Не можеше да си спомни и един от тези да го е изгледал мило или поне неутрално. Бяха квартални кавгаджии с разрешение за носене на оръжие и Бог да е на помощ на всеки цивилен мъж с коса по-дълга от разрешеното от Военноморските сили.

Всички те имаха редовна работа, разбира се. Док започна да звъни, представяйки се за различен вид продавач или за служител на Департамента за моторните превозни средства в Сакраменто с безобиден въпрос, или понякога пък за откъснал се от тайфата стар приятел, а съпругите — тези типове до един бяха семейни — винаги бяха в настроение за разговор. И говореха. Страничен ефект от брачния живот, както му бе обяснил Фриц, когато Док беше още новак.

— Тези мръсници изгарят от нетърпение да говорят, защото никой в домашното им обкръжение не иска да чуе и думичка от тях. Изчакай, без да говориш, две секунди и ще ти пламне ухото.

— Нямат ли си сестри, или пък други съпруги, с които да говорят? — бе се учудил Док.

— Имат, но като цяло това не е нещо, което можем да използваме.

Док изчака до вечерта, когато хората вече приключваха с вечерята, изразяваща се при някои като него самия в бързо бурито от „Тако Бел“ — засища те за целия ден, и то само срещу шейсет цента. Бе си сложил друга перука с къс косъм, кестенява и разделена на страничен път, купена от разпродажба на булевард „Холивуд“, носеше костюм от магазин за дрехи втора ръка, който пък приличаше на нещо, изхвърлено от гардероба на „Тримата глупаци“. След като трафикът понамаля, той се отправи към адрес в района на Росмур и Сайпръс, малко след границата на окръга.

Точно бе тръгнал по магистралата, когато чу радиоводещият да казва:

— Поздрав от Бамби за всички фенове на „Спотед Дик“ на територията на радио Кей Кю Ей Ес Кик-ес… ето ги момчетата с техния последен сингъл Long Trip Out.

И след интро, изсвирено от Смедли на фарфиса и богато на трансатлантическите фрази на Флойд Креймър, Асиметричния Боб запя:

Толкоз дълго е воювал за

ня’ква фашистка страна, затова не о-

чаквай първа среща

кой знае каква, той ще

плаче за живота, той ще

плаче за храната, той ще

е в странно нас-тро-е-ни-е,

и ще се чуди

как се е оказал в този свят

с шантавите хипита и

напушените момичета, та това е

толкова далеч от долината Иа Дранг.

[Смедли припява в хармония,

Самърсет се включва с ботълнек китара]

Тъжен и гаден е пътят, когато идваш отдалеч,

оставил другарите си нейде в гората,

когато искаш само едно

само още един ден…

Може и да ти звучи като обичайно

изтощение,

но за него е друго, друго

си спомня той, как е изгубен

в нощ от огън и страх,

как

няма идея с кого

пие бира сега, как

този джойнт, който пушиш

и си викаш, че ще помогне,

само влошава нещата, ето

сега и себе си лъжеш, защото сте

толкова далеч от делтата на Меконг…

Шансът е изгубен и беше последен, нужен ти е

приятел,

но е средата на нощта, тръгваш си от залива

Камран, не знаеш как

да стигнеш до дома.

Пластмасови триколки лежаха в дворовете, хора поливаха цветята си и поправяха колите си, хлапета играеха баскетбол пред гаражните врати, а високочестотният писък на телевизионен вобел-генератор пресече мрежата на една врата точно когато Док закрачи по алеята пред къщата, която търсеше, и бе последван от по-земния звук — който пък достигна до Док, когато той се спря при предните стълби — на „Часът на Бъгс Бъни и Бързоходеца“. Артър Туидъл беше цивилен машинен инженер, който работеше нормални дневни смени във военноморската база. През уикендите, а понякога и нощем през работната седмица той обличаше нещо като нарядна униформа от „Ди’Джак Фрост“, любимия военен магазин на семейство Менсън в Санта Моника, и отиваше на събрания на Бдителна Калифорния заедно със съседа си Прескот, друг тип с контраподривно хоби от списъка, изготвен от Фриц за Док. Арт носеше очила с бледи рогови рамки под високо, необременено чело, а в лицето му за пред хора нямаше нищо, заслужаващо забележки, освен може би леко парализираното изражение, сякаш то бе предавка, която не знаеше как да смени.

Док се бе предрешил като представител на „Хеъри Роуп Хоум Секюрити“ от Тарзана, фирма, която, надяваше се той, не съществуваше. Леля Рийт му бе разказала веднъж за вярването на калифорнийските собственици на домове, че ако оградиш имота си с конопено въже, нито една змия няма да прекрачи границите му^[4].

— Нашата система работи на подобен принцип — заобяснява Док на Туидълови, Арт и Синди, — изграждаме мрежа от фотодетектори, свързани към говорители, по протежение на цялата граница на имота. Всеки, който пресече светлинния лъч, ще задейства конфигурация от подзвукови пулсове — някои от тях ще предизвикат повръщане, други диария, но какъвто и да е резултатът, натрапникът ще търти да бяга, за да се оправя със сериозната си сметка за химическо чистене. Разбира се, вие и вашето семейство ще можете да изключвате системата дистанционно, когато ви се налага да напускате земите си или пък да косите ливадата.

— Звучи ми леко сложно — каза Арт, — да не говорим, че ние вече си имаме система, доказала ефективността си, и в момента гледате към нея.

— Но да кажем, че сте извън града…

— Синди — той стисна задника на жена си, когато тя дойде при тях, понесла табла с високи шишета с бира на нея — е по-добър стрелец от мен, а съвсем скоро ще запознаем и децата с двайсет и две калибрените.

— Толкова бързо минава времето — каза Синди.

— По всичко личи, че вече сте се погрижили за това, надявам се, че няма проблем, че се отбих ей така, просто сте в списък с местни собственици на домове с дълга история на загриженост за защитата на имота си… службата ви като полицейска резерва например…

— Технически не се водим жители на Ел Ей, но аз съм, както те се изразяват, на повикване, колата е подготвена и чака знак, мога да отида където ми кажат за по-малко от час — каза Арт.

— Всеки път, когато говорим с ПУЛА, някой ви споменава и казва: „Де да имаше повече хора като тях“. Патрулките и момчетата в униформи не са достатъчно на брой, а ситуацията е черна и грозна. Имат нужда от цялата ни подкрепа.

Което не отприщи потока веднага, но лека-полека Туидълови тръгнаха да се надъхват един друг и докато на заден фон „Селяндурите от Бевърли Хилс“ вървеше към края си, за да започне „Зелени акри“, а високите шишета бира не свършваха, Арт му показа колекцията си от устройства за защита на дома, които включваха както изящни малки .22-калибрени дамски пистолети с перлена дръжка, така и .357 магнуми и гранатомети, хартисали от Виетнам.

— И това са само еднозарядните — каза Арт. — Автоматичните са в работилницата ми.

Той поведе Док през задната врата във вечерта на праймтайма навън и през дългия заден двор сред звуци, идващи от съседите през комарниците им, от телевизорите, от разчистването на масите след вечеря, от детските препирни, докато не стигнаха до външна постройка с формата на миниатюрна плевня, където имаше всякакви пушки и леки автомати, както и гордостта на Арт, автоматична базука от терминално незаконния глайхшалтунг модел 33, за боравенето с която се изискваше екип от двама души, единият да насочва 75-милиметровия ракетомет, а другият — да управлява модифицираната електрическа кола за голф специално за пълнителя, способен да побере до сто ракети.

— На този бостан скоро чернилки няма да видиш — заяви Арт.

— Страшна машинка — каза Док. — Как може да се сдобие човек с такава?

— О, дилъри — отвърна скромно Арт. — Срещи за бартер и продажба, сеанси на тренинг групи.

— Ами на работата? Управлението позволява ли да си въоръжен?

— Скоро може да имаме отговор на този въпрос. В Уотс със сигурност това щеше да помогне.

— В последно време май не сте имали такива занимания. Как ви поддържат във форма?

— Маневри през уикенда, обучения за борба с партизани в градски условия. Понякога им се налага да се погрижат за някой конкретен индивид, но нямат свободен персонал. Не е нещо кой знае колко вълнуващо — пращат ни да го наблюдаваме, да метнем някой и друг камък през прозореца като предупреждение. Но плащат в брой и веднага, достатъчно, за да си нямам проблеми с доставчика на пица.

На излизане от работилницата на Арт Док забеляза една окачена на вратата скимаска с нордически елементи. Изглеждаше странно подобна на онези от записа, направен от Фарли Бранч, на нападението над студиото за масажи „Планетата на мацките“.

Носът на Док го засърбя неистово.

— Ей, и аз получих такава за Коледа — закачи той един напосоки избран червей на куката и метна въдицата, — само дето моята беше с плюшени рога отгоре и едно голямо, червено нещо на носа, сещаш се, нали, като на Рудолф, беше на батерии, светеше…

— Тази си е стандартна — Арт не издържа и се изперчи, — част е от униформа, за когато ходим на маневри.

— Абе, вие ли, пичове, вдигнахте онова джамбуре преди две седмици, след което изчезна Мики Улфман?

— Кой друг, трябваше да преследваме банда мотористи из целия Ченъл Вю Истейтс, по-гадни типове не си виждал, но когато стане напечено, не са по-голям проблем от негрите.

— Да, навсякъде гледам реклами на мястото с оня детектив, как се казваше…

— Бьорнсен… знам го, добрият стар Бигфут.

— Един-два пъти съм работил с него по разни случаи на неправомерно прекрачени граници.

— Един от големите юнаци на Америка — каза Арт Туидъл.

— Без майтап? На мен ми прилича повече на преподавател в колежа, отколкото на полево ченге.

— Именно. Това му е прикритието, като Кларк Кент, мек и възпитан. Но трябва да го видиш в действие. Леле! Тогава става Пийт Малой. Разкарай се, Стив МакГарет^[5].

— Толкова опасен, а? Следващия път, като се засечем, ще гледам да внимавам.

 

 

Което се случи почти веднага. След като бе шофирал обратно до плажа под влиянието на определени вещества и само по нормални улици, Док отиде право в кухнята и точно посягаше към кафето, когато телефонът зазвъня пронизително.

— „Идиоти Ънлимитед: първи отиваме, последни разбираме“, как можем по жалкия си шибан начин да направим живота ви по-добър тази вечер?

— Аз самият съм в зло настроение — информира го Бигфут, — така че, надявам се, не очакваш топлина, емпатия и други от рода?

Кларк Кент друг път. Понеже бе изкарал целия път на връщане в опити да остане в правилното платно и да не заспи зад волана, Док все още не бе намерил време да помисли върху много по-зловещия, отколкото той си бе представял, образ на Бигфут Бьорнсен, който Арт Туидъл му бе описал. Осъзнаваше, макар и мъгляво, и че сега не е най-подходящият момент да повдига този въпрос. Мълчи си, посъветва се той, мълчи си…

— Как е, Бигфут?

— Извини ме, ако прекъсвам някоя изключително предизвикателна хипарска дейност, като например това да си спомниш от коя страна на хартийките за свиване е лентата с лепилото, но изглежда, имаме още един проблем, отново, разбира се, свързан с фаталното ти умение да отваряш вратите за бедствието във всеки живот, до който се докоснеш дори съвсем леко.

— Аха.

Док запали една „Куул“ и се огледа за кашето си.

— Знам за тежките битки, които ти и останалите като теб водите с белите петна в паметта си, но случайно да помниш един Руди Блатнойд, доктор по дентална медицина?

— Един, да… защо, да не би да са повече?

— Остроумен както винаги. Искаш ли да проведем този разговор очи в очи? Веднага можем да пратим шофьор да те вземе.

— Извинявай… доктор Блатнойд, викаш…

— Е извършил последната си промивка на коренов канал, за съжаление. Намерихме го до един батут в Бел Еър преди няма и час с окончателно счупен врат, което вероятно го е сполетяло, докато е скачал в непрогледния мрак на този класически източник на забавления в задния двор, кой знае? Но определени детайли не се връзват. Бил е в костюм, носел е вратовръзка и мокасини, нетипично за свързани с батут дейности облекло. Чудим се дали няма нещо умишлено в случая, макар че засега нямаме свидетели, нито пък мотиви и заподозрени. С изключение на теб, разбира се.

— Не съм аз.

— Странно, защото миналата вечер доктор Блатнойд бил забелязан да се вози в кола, пълна с изроди хипари с гръмнали от дрогата глави, един от които си бил ти, и въпросната кола била спряна от полицаи в Бевърли Хилс по подозрения, че е ПОФОКАК, или Потенциален фокус на култова активност.

— Окей… значи, собственичката на колата, от много уважавано семейство от ПВ е между другото, ми предложи да ме закара. И ченгетата изобщо не я глобиха. А пък доктор Блатнойд беше неин приятел, не мой.

— Не искам да си вра носа, където не ми е работа, Спортело, но къде беше досега? Цяла вечер ти звъним.

— Бях на кино.

— Естествено, че си бил, и в кой киносалон?

— „Хермоса“.

— А филмът беше…

— „Добрият, лошият и злият“ — който, в интерес на истината, Док бе отишъл да гледа, докато колата беше на ремонт. — Мацката с мен искаше да гледа и другия филм, дето вървеше към билета, та останахме и за него, някаква английска история за непълнолетно коте, чието име беше… дай ми минутка само…

— Аа, „Разцветът на госпожица Джийн Броуди“, несъмнено великолепен филм и Маги Смит напълно заслужава оскара си за главна женска роля.

— Тя коя беше — русата с големите цици, нали?

— Не си фен на британското кино, това го разбрахме.

— Аз съм по-скоро от почитателите на Лий Ван Клийф, да ти кажа честно, Клинт Ийстууд става, но за мен той си остава Рауди Йейтс, и това си е…

— Хубаво, ами, тук един колега седи и чака с торбите с доказателства и ще трябва да се върна към наистина интересната част от вечерта ми. Би ли се отбил в Паркър Сентър утре, иска ми се да си поговорим за зеления хайвер, за който ме прати — случая „Кой Харлинджън“?

— А, да, между другото, вчера няколко приятелчета на Кой са минали през апартамента на помощника ми и са изкъртили всичко. Така че може да се окаже, че случаят не е чак толкова затворен.

— Има затворени и затворени случаи — каза Бигфут загадъчно и затвори.

 

 

Същата нощ Док сънува, че отново е малко дете. Двамата с едно друго хлапе, което приличаше на брат му Гилрой, седят в „Аризона Палмс“ в средата на следобеда с жена, която не е точно Елмина, но при все това е нечия майка. Идва сервитьорката и им дава менютата.

— Къде е Шанън? — пита жената, която не е точно Елмина.

— Убиха я. Аз съм на нейно място.

— Беше въпрос на време. Кой го извърши?

— Съпругът, кой друг?

Тя им донася храната на няколко курса, всеки път с малко допълнителна информация за убийството на колежката й. Оръжието, евентуалните мотиви, маневрите преди делото. Прекъсва обсъждането на банановия пай със сладолед със:

— Случват се такива работи, някой убива човека, с когото се чука или даже в когото е влюбен, психиатрите, терапевтите и адвокатите имат само частични обяснения, пресичаш магистралите и си в мъртвилото, където същите тези хора, които досега са ти казвали как да се държиш, вече нямат правомощия, а целият Голям Лос Анджелис е в ръцете на лошите.

— Мамо — иска да знае малкият Лари, — когато се върне, ще пуснат ли мъжа й от затвора?

— Кой когато се върне?

— Шанън.

— Не чу ли какво каза момичето? Шанън е мъртва.

— Това е само в приказките. Истинската Шанън ще се върне.

— Ще се върне друг път.

— Ще се върне, мамо.

— Ама ти наистина вярваш в тия работи.

— А ти какво мислиш, че се случва, когато човек умре.

— Става мъртъв.

— И не вярваш, че може да се върне?

— Не ми се говори за това.

— Кажи де, какво се случва.

— Не ми се говори за това.

Гилрой ги гледа с огромните си очи и си играе с храната, което вбесява елминоподобната жена — за нея яденето е сериозна работа.

— Ох, сега пък ти си се разиграл. Не играй, яж. Ти също — казва на Док, — все някой ден ще трябва и ти да се приспособиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Да станеш като всички останали.

Разбира се, че иска да каже точно това. И сега порасналият Док усеща, че животът му е заобиколен от мъртъвци, които се връщат, но и не се връщат, или пък които никога не са си тръгвали, и в същото време всички други могат да кажат кой какъв е, но при все това остава нещо съвсем ясно и просто, което Док не може да види, нещо, което никога няма да може да разбере.

Събуди се в странния сезон на крайбрежните мъгли и неестествения тътен на самолети, излитащи и приземяващи се по цяла нощ на лосанджелиското летище, сякаш нечия ръка на контролния пулт бе усилила баса до неочаквано ниво, и видя, че индианското одеяло на дивана, на който бе заспал, е пуснало червена и оранжева боя и че причина за това са сълзите му и нищо друго. Чак до сутринта се разхожда насам-натам с блед десен пейсли, отпечатан на лицето му.