Андерс Руслунд, Бьорг Хелстрьом
3 минути (6)

Пета част

Еверт Гренс винаги се страхуваше, когато се приземяваха. Това сякаш потвърждаваше безумието на всичко. Намираш се във въздуха. В машина. Без да контролираш живота или смъртта си. Ами ако пилотът имаше лош ден или е под въздействието на нещо, или недостатъчно способен? Как можеше неколкостотин души, които носеха каски, когато караха мотопедите си, използваха предпазни колани в колите си и заключваха външните си врати всеки път, когато излизаха от дома си, хора, които обичаха живота си повече от всичко, да поверят този живот в ръцете на човек, когото не познаваха и не бяха имали възможност да го преценят?

Той хвърли бърз поглед назад. Те седяха там, цялото семейство Хофман — места „А, Б, В и Г“ от двете страни на пътеката между седалките. Малко уморени, малко щастливи, малко притеснени. Гренс се беше погрижил да пътува отделно от тях, да ги делят няколко редици седалки, за да не слязат заедно и да не предизвикат подозрения, в случай че разговорът, който скоро щеше да проведе, се объркаше. Еверт Гренс и Пийт Хофман се бяха разбрали така. Ако се окажеше невъзможно следователят да договори кратката присъда, която беше обещал, тогава Петер Харалдсон щеше спокойно да каже „довиждане“ на съпругата и двете си деца, да вземе лъскавия си нов куфар, да си купи билет и да продължи пътуването си другаде.

Гренс затвори очи, когато колесникът докосна пистата, стисна ръце, когато самолетът подскочи тежко, и започна да диша бавно, когато машината се заклати от ляво надясно. Предпазливо отвори очи едва когато спряха. Никога повече. Винаги се заричаше.

Той тръгна по ръкава, който свързваше самолета с главния терминал, и кимна на колегите си полицаи и митничарите, които се бяха наредили там, и държаха каишките на следови кучета, които душеха всяка чанта и куфар, минаващи покрай тях, и след като от любопитство попита, Гренс научи, че го правят често, когато пристигне самолет с няколко пътници от Колумбия. Той продължи да върви по оживените пътеки на международния терминал, към залата с въртящите се ленти с багажа, мина през паспортната проверка и после през тунела, който водеше към паркинга и свежия въздух. Не спря, докато не влезе в запазена стая малко вдясно от полицейския участък на летище „Арланда“. Не се тревожеше за Хофман, който знаеше къде да чака.

Главният градски прокурор Ларш Огестам вече седеше там. Държеше носна кърпа в ръката си. Закашля се и шумно се изсекна. На масата имаше празна чаша от чай. Русият му перчем беше разрошен както обикновено, а очите му изразяваха раздразнение. Той беше дошъл навреме, но самолетът закъсня с четирийсет и пет минути. От първия им случай заедно — петгодишно дете, убито от сериен педофил — прокурорът се сещаше за Гренс толкова рядко, колкото и Гренс се сещаше за него, и сега нито единият от тях не се престори, че не е така. Огестам беше изпитал огромно удоволствие, когато заключи в ареста следователя с измокрен от вино костюм. И сега, след един пропилян час, той лека-полека осъзна кого чака. Това обаче изобщо не заздрави отношенията им.

— Ти.

— Точно така, единственият и неповторим Еверт Гренс. А ти, изглежда, си настинал, Огестам. Чух, че си решил да плуваш с дрехите.

— И заради теб ли седя тук сега?

Гренс се приближи до обикновената и не много чиста кафемашина, напълни я с вода и я зареди с шведско кафе. Беше започнал да свиква с по-богатия вкус на разновидностите в друга част на света. Време беше да се върне към очакванията си тук и това широко разпространено, евтино кафе в пластмасова чаша наистина беше отлично начало.

— Заради мен. Заради теб. И заради… един стар познайник. Имаме ситуация „всички печелят“, както я наричат финансовите кретени.

— По дяволите, Гренс! Свен Сундквист ме убеди да дойда тук. Или по-скоро ме подмами. Каза ми, че ще се срещна с мозъка зад залавянето на рекордното количество наркотици тази седмица, което ти пропусна, докато беше… там, където си бил… на почивка. Имаш лек слънчев загар. Да, мозъкът, и че може дори да получа още една информация. Така каза Свен. Но наистина не разбирам какво става, Гренс.

— Мозъкът? Ласкаеш ме. Но не грешиш напълно.

Следователят седна пред много по-младия прокурор и леко млясна с устни, когато напълни до половината пластмасовата чаша.

— И така, ето как стоят нещата. След три дни ще има нова доставка. Мога да ти кажа датата, часа и мястото. Няма да е толкова голяма, колкото предишната, но пак достатъчно килограми, за да бъде определена като едно от най-големите залавяни количества кокаин в Швеция. И ако избера да я дам на теб, ще бъде второто залавяне на огромно количество дрога на Ларш Огестам за много кратък период от време.

Прокурорът прокара пръсти през перчема си, както правеше винаги, когато беше стресиран. Необичайно разрошената му коса се превръщаше в пълен хаос.

— Откъде знаеш?

— Силно разузнаване. Уникални мисловни способности. Остър като бръснач анализ.

Еверт Гренс положи усилия да не се усмихне. Едва се сдържаше. Много се забавляваше.

— Или, ако трябва да бъда откровен, информатор. Най-добрият в света. Той ни съобщи за предишната пратка. И ще ни каже и за следващата, ако ти съдействаш. Всъщност те помолих да дойдеш тук заради него.

Ларш Огестам рядко изглеждаше толкова объркан. Надменен, раздразнителен, горделив, да — Еверт Гренс познаваше тези му състояния и го ненавиждаше. Но никога не беше виждал прокурора толкова озадачен.

— Моля те, Гренс, аз… За какво става въпрос?

— Когато вземе наркотик, човек става зависим от него. Иска още.

— Зависим? Още?

— Като теб. Ти искаш още. Знаеш как стоят нещата. Големите удари градят кариери. И този път, Огестам, дори няма да се намокриш.

Прокурорът се облегна назад на неудобния стол, сякаш за да избегне усмивката на Гренс. Въздъхна шумно. Стана. Обиколи масата. Изпи чаша вода. Протегна се. Пак въздъхна. И отново седна.

— Добре, Гренс. Какво искаш да направя?

— Трябва да ми дадеш нещо в замяна.

— Какво?

— Трябва да използваш проницателния си интелект — да, признавам го, но никога няма да го потвърдя извън тази стая. Трябва да намериш логична причина защо един убиец, който бяга от шведското правосъдие няколко години, би свършил в затвора с присъда не повече от една година.

 

 

Един час. Толкова време отне на Ларш Огестам да разбере как в Южна Америка е възкръснал един мъртвец. Как отново е бил набелязан да бъде убит от най-високопоставените лидери на друга държава. Как за да избегне тази участ, е предложил и след това е успял да спаси най-известния заложник в света. И как за втори път е било заповядано да умре, и затова е направил точно това — умрял е.

— Не.

— Не?

И след това да разбере, че същият този човек в момента седи някъде в летището със семейството си и чака резултата от този разговор.

— Не. Трябва да спазя закона.

— Още едно залавяне на рекордно количество наркотици, Огестам. Ако спазваш закона по такъв начин, че съдебното дело завърши така, както искаме.

— Той е отнел човешки живот на шведска територия. Най-малко на един човек. Може би на двама.

— Той беше нает от нас и го е направил непряко от наше име. Също както е бил нает и е убивал за друга власт в Колумбия. И ние вече осъдихме истинските виновници. Главният секретар от Министерството на правосъдието в момента е в женския затвор „Хинзеберг“, а бившият шеф на Националния полицейски съвет и един главен полицейски инспектор са под полицейска закрила в затвора „Аспсос“.

— Той трябва да бъде наказан.

— Знаеш, че искаш информацията. Никога повече няма да имаш друга възможност да заловиш такива големи количества. И знаеш, че с малко усилия е възможно да намериш смекчаващи вината обстоятелства.

 

 

На лавица в стаята за почивка в полицейския участък на летището имаше Наказателен кодекс. Огестам сякаш го надуши и се втурна право към него, след като мърморейки под носа си, остави следователя. Върна се, носейки дебелата книга, и седна.

— Вероятно… мога да… напиша, че на дата Х през месец Х Хофман е отнел живота на ХХ, като го е застрелял. Да, ще трябва да си представиш и Х.

И двамата помнеха. Най-малкият пистолет в света, внесен на части и сглобен отново в затворническата килия на Хофман. За да го използва в критична ситуация, ако бъде разкрит. В случай че полската мафия, в която се беше внедрил зад онези високи стени, осъзнаеше, че той всъщност работи за шведската полиция. И Хофман беше разкрит. Възникна критична ситуация. И изстрелът в окото беше най-сигурната входяща точка за едно слабо оръжие, за да заблуди черепа, най-твърдата кост в човешкото тяло, да позволи проникване в мозъка.

— Освен това… чисто хипотетично, Гренс… Като обвинител мога да докажа — и да се измъкна безнаказано, — че поради смекчаващи вината обстоятелства този акт може да се смята за непредумишлено убийство.

Ларш Огестам прелистваше напред и назад Наказателния кодекс, претърсвайки безбройните му тънки страници.

— Не мисля, че е необходимо да доказваш непредумишлено убийство. Достатъчно е само прокурорът да го заяви. И аз ще обясня пред съда защо го виждам като непредумишлено убийство вероятно по време на…

Още тънки страници. Пръстите му се ровеха в алинеи и параграфи.

— … представянето на случая и особено моята пледоария. Тогава чисто хипотетично мога да обясня, че ситуацията е била такава, че Хофман се е озовал в опасност от цяла група, тълпа за линчуване, и че не е имало умисъл. Това и също така, че… Звучи по-скоро като нещо от защитата, но понякога и прокурорът защитава… оръжието, което е използвал, случайно е било там. И когато е видял тълпата за линчуване — подходящ термин за адвокат, но може би не за прокурор, затова вероятно изобщо ще го избегна… Когато е видял групата да се отправя към него, той е трябвало да избере между себе си и тях.

Веднъж пак бяха седели така. Сътрудничеха си. В кухнята в дома на Гренс, на уиски и със стотици погрешни, фалшиви присъди пред тях на масата, всичките последици от нелегалната и, следователно, тайна работа на Хофман и други престъпници информатори. Тогава беше приятно, почти сякаш наистина се понасяха.

И сега беше приятно.

— Следователно, Гренс, той се е озовал в ситуация, в която нито мога да докажа, нито мога да отрека, че е акт на самозащита. Работата на прокурора е да го оспори. И затова ще искам по-малко наказание. Ще обясня ситуацията, както я описах, и че за него е било невъзможно да промени хода на събитията, и ще поискам, да речем… три години. Като прокурор. След това адвокатът образно и емоционално ще опише тълпата, която е погнала обвиняемия, и как той е извадил късмет, че е имал оръжие под ръка. Може би не е било най-добрият избор да стреля и да убие, но тук говорим за непредумишлено убийство, ще каже адвокатът му, и дори прокурорът ще се съгласи. Освен това адвокатът му ще подчертае, че Хофман доброволно се е завърнал в родината си и че това трябва да се отрази на присъдата му, и ще поиска шест месеца.

Еверт Гренс не прегърна Огестам. Но изпита такова желание.

— Шест месеца, Огестам?

Прокурорът вдигна ръце, сякаш да се защити. Не искаше да се доближава повече до Гренс.

— Да. И после съдът, с малко късмет, ще му даде една година.

— И ще бъде освободен след… може би осем месеца?

— Да.

Ларш Огестам вече беше спуснал ръце. И затова нямаше време да се защити — отново. Едрият следовател се хвърли през масата и го прегърна силно. Гренс се беше придвижил неочаквано бързо.

— Ти заслужи информацията си, Огестам! Проклет да съм, ако не си заслужи и още една прегръдка!

И слабият прокурор получи мечешка прегръдка с дебели ръце, които не го пуснаха, докато лицето му пламна и се зачерви от недостиг на кислород.

 

 

Семейство Хофман седяха в ъгъла в едно от малките кафенета, пръснати из остъкленото фоайе между международния терминал и терминал 4. На масата в неравен полукръг бяха наредени минерални води и жълтеникав сок около ронливи, мазни, шведски кифли с канела. Гренс не пророни нито дума, докато се приближаваше, но Пийт Хофман разбра, че са получили каквото искаха. Четиримата се прегърнаха силно, а полицейският инспектор отиде до павилиона и бавно си избра вестници. Това беше техният момент и трябваше да продължи толкова, колкото те искаха.

Хофман плачеше, когато Гренс се върна — все още стоеше там с куфара си и изглеждаше самотен, изоставен, уморен и потиснат, както вероятно се чувстваше. Кимнаха си един на друг и тръгнаха към малкия паркинг пред „Скай Сити“, временни места за няколко автомобила. На едното чакаше полицейската кола, която Еверт Гренс беше поискал за транспорт от летище „Арланда“ до затвора „Аспсос“ със засилени мерки за сигурност.

 

 

— Обикновено би трябвало да прекараш нощта в ареста „Крунобери“, Хофман, но ти избяга от „Аспсос“. И Ленарт Оскаршон, директорът на затвора, го прие… много трудно, тъй като той беше отговорен за всичко, след като ти успя да вкараш в затвора оръжие и експлозиви. Той веднага ми каза, че има място за теб в новото защитено отделение. Или може би е създал някое. Както и да е, не беше трудно да го убедя, когато му дадох възможност да те заключи — отново.

Пътуването беше кратко, двайсет-трийсет километра, но имаха достатъчно време да говорят за онова, което беше необходимо.

— И да… разбираш, че там са националният полицейски комисар и Йорансон, нали?

— Разбирам, старши инспектор.

— Искам да кажа… важно е да запазиш хладнокръвие. Да си го връщаш на хората, които използваха мен като пълен глупак, които ме манипулираха да стрелям в главата ти, хората, които използваха теб, направиха те опасен и после те захвърлиха — отмъщение зад решетките сега, когато те са онези, които не могат да избягат, вероятно няма да е… уместно.

— Тази мисъл никога не ми е минавала през ума.

— Добре. Такива неща… болят ужасно.

— Болят ужасно. И само искам да добавя, че сега, за разлика от тогава, ти знаеш кой съм. Ако това се случи. Но няма да се случи, разбира се.

— Разбира се.

 

 

Еверт Гренс стоеше колкото е възможно по-близо до високата седем метра стена. Те се приближиха заедно до портата на затвора, където чакаха звънец и камера за наблюдение. Там щяха да ги посрещнат надзирателите и да поемат отговорността за един затворник, който някога беше заплашил колегите им и наранил затворници и за когото сега знаеха, че е работел под прикритие за шведската полиция. Те протегнаха ръце, стиснаха ги силно и после ги пуснаха. Полицейският инспектор се приготви да тръгне, когато Хофман отпрати с ръка първия надзирател и му направи знак да ги остави още един момент.

— Хммм… само още нещо.

Гренс се усмихна. Не беше особено изненадан. Винаги имаше още нещо.

— Само това.

Хофман му подаде кафявия, лъскав куфар.

— Трябваше да го дам на Зофия. Тук няма да ми трябва. И не ми се иска да го заключат в някой шибан прашен склад с боклуците на други затворници. Затова се питах дали може да го вземеш? Да го сложиш в някой ъгъл на кабинета си? Да го пазиш осем месеца?