Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (2) (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Глава 1
Мъдростта на древните

Доколкото днешните историци разглеждат някоя страна като люлка на западната цивилизация, то те принципно поглеждат учудено към антична Гърция. Древните гърци от своя страна са гледали не по-малко учудено към древен Египет, чиито древни знания според техните хроники би трябвало да са отпреди повече от 23 000 години. По онова време в Египет са живели високо образовани личности, които наричали Богове и чиито необичайно продължителни периоди на управление са удостоверени писмено.

Следователно, що се отнася до народа на древен Египет, става дума за пазители на най-старата човешка цивилизация изобщо, които освен в отделни папируси, са ни завещали превъзходните си знания и в каменни постройки във формата на египетските храмове и пирамиди.

Вероятно още много отдавна древните гърци са били информирани за това състояние на нещата, защото постоянно се опитвали да проникнат в тези тайнствени корени. Така преди повече от 3000 години любопитството на гръцките изследователи и историци ги тласнало към Египет; и това, което заварили, надхвърлило въображението им. Омир, Солон, Херодот, Платон и Питагор — да споменем само тях — всички те са посещавали Египет в търсене на произхода на мъдростта. Но още през годините 391–404 сл.Хр. под ръководството на Теодосий I църквата забранила културното наследство на Египет и го обявила за езическо. И това не е единствената причина, поради която трябваше да се измине дълъг път, докато отново получим достъп до света на древен Египет.

През 1638 г. британският професор Джон Грейвс (1605–1652), 33-годишен математик и астроном, който следвал в Оксфорд, а след това преподавал математика в Лондон, решил да отиде до Египет. Движело го не само обикновеното любопитство, но и надеждата, че в египетските постройки ще намери опорна точка за по-точно пресмятане на площта на Земята. Това указание той получил от миланския лекар Джироламо Кардано, който в далечния 16. век бил приятел на „универсалния гений“ Леонардо да Винчи. За момента Кардано знаел, че забележителни природонаучни познания е имало и преди гърците, и че хиляди години преди Александрийските учени древните са познавали понятието за градусите на географските ширини и са изчислили техните измерения по-точно отколкото Ератостен или Птоломей.

Като начало Грейвс изчел наличната по онова време литература и след това заминал за Египет, за да проучва Голямата пирамида в Гиза. Той отхвърлил всички дрънканици, според които пирамидите в Гиза били построени от библейски герои или легендарни крале. От класическите извори той заключил, че египетските крале Хеопс, Хефрен и Микерин построили пирамидите като най-сигурен гроб за своите телесни обвивки, защото според древноегипетската вяра това гарантирало бъдещия живот на душата.

Съблюдавайки строга научна методика, Джон Грейвс започнал да извършва прецизни измервания на пирамидите с най-добрите налични инструменти. При изкачване на Великата пирамида преброил 208 стъпала и определил отвесната височина на пирамидата на 152 метра (в действителност 146,59 м). Височината на страничните триъгълни стени той определил на 211,23 м, при което е сгрешил с 19,15 м. Това не се дължало на липсата на задълбоченост у Грейвс, а на обстоятелството, че с течение на времето арабите извозили голям брой каменни блокове за строеж на собствените си къщи. Без съвременна техника, намиращата се там 212,48 м фундаментна основа не позволила на изследователя да състави точна реконструкция.

По-нататък Грейвс описва как през купчина развалини успял да стигне до оригиналния вход на 16 каменно ниво и базирайки се на погрешни данни посочва площта на основата на пирамидата на 44 615 кв. м. (в действителност 54 300 кв. м.). Въпреки всичко, в тогавашна Англия направените от професор Джон Грейвс заключения довели до оживени дискусии, в които везните се накланяли ту към съгласие, ту към несъгласие. Самият доктор Уилям Харви — откривателят на кръвообращението — участвал в тях и изразил учудването си, че Грейвс не е открил и описал никакви въздушни шахти, които да снабдяват с въздух камерите във вътрешността на пирамидата по време на строежа. Според Харви би трябвало да има такива шахти, и се аргументира така: „…както вече знаем, не можем да дишаме един и същи въздух два пъти. Винаги отново и отново имаме нужда от свеж въздух.“

Фактически на южната и северната стена в Камерата на царя Грейвс забелязал две вдлъбнатини, които заради следите от сажди той обяснява като поставки за маслени лампи. Вероятно обаче саждите не са оставени от строителите, а са предизвикани от нашественици, които през 9. век са успели да проникнат в сградата.

Междувременно обаче ние знаем, че предположението на д-р Харви за архитектониката се оправда. Защото 200 години след Грейвс британският изследовател на пирамидите Ричард Уилям Хауърд Вайс (1784–1853) и сътрудникът му Джон Ши Пиринг (1813–1869) откриват изходите на шахтите за Камерата на царя върху външните стени на пирамидата. По-късно те предполагат, че шахтите водят до друго помещение. Изследователите се отказват и от тази хипотеза, когато разчистват южната шахта от развалините и в Камерата на царя внезапно нахлува свеж въздух. Оттук те правят грешния извод, че шахтите би трябвало да са служели за вентилация и така въвеждат популярното оттогава понятие „въздушни шахти“.

Изненадващо това обяснение е отречено още тогава от видни учени на 19. век в „Известия на института за изследване на Ориента“ (Германска академия на науките в Берлин).

Преди Джон Грейвс да се върне в Англия, той предал инструментите си на един млад венецианец на име Тито Ливио Буратини, който го придружавал до пирамидата. Този бил не по-малко заинтересован от британеца да установи точните размери на пирамидата и преди всичко да открие лежащите в основата на първоначалния строителен план мерки — „лакти“, „стъпки“ или „педи“. Всъщност пътуването на италианеца до Египет било подпомогнато финансово от германския йезуитски свещенник Атаназиус Кирхер (1602–1680). Той тъкмо се бил преселил в Рим, за да дискутира с Галилео Галилей (1564–1642) въпроса за една универсално валидна единица за дължина и връзката й с Египет.

Още гръцкият учен Питагор от Самос изповядва възгледа, че мерките в Античността са заимствани от египетските образци и че те са базирани на един непреходен стандарт. Но и до днес си остава загадка как е възможно значимите научни постижения на древните египтяни да са потънали „в забрава“!

Дали в това няма и малко умисъл?

Изглежда бащите на Американската революция трябва много добре да са познавали древноегипетската традиция, при това в детайли. Защото през ноември 1777 г., подтикнат от изследователските резултати на проф. Грейвс, тогавашният президент Джордж Вашингтон и неговият министър на отбраната Пейтън Рандолф всъщност правят така, че масонският символ на „пирамидата“ да бъде изобразен на горната страна на големия печат на САЩ. В нея те виждали, подобно на гърците, връзка със своите предци.

И когато французите през 1789 г. започват да реформират държавата и обществото според техните също така повлияни от масоните революционни идеи, те премахват библейската седемдневна седмица и я заместват с десетдневния ритъм на древен Египет. Включително и Наполеон Бонапарт I (1769–1821) си представял примера на египетските походи на Александър Велики и Юлий Цезар. Корсиканецът знаел, че тук не ставало дума само за военно и политическо завоевание, а за „съживяване“ на едно древно научно съкровище.

На 12 август 1799 г. заедно с Имам Мухамад и дванадесет негови придружители Наполеон посетил царската камера в Голямата пирамида и помолил, подобно на Александър Велики, да бъде оставен сам. Когато на следващия ден попитали Наполеон дали е преживял нещо необикновено, той отговорил на адютанта си Ла Кае:

„Няма смисъл, едва ли бихте ми повярвали!“

В допълнение френските „санкюлоти“ премахнали и тогавашните църковни празници и вместо тях издигнали на почит единствено природата и най-съвършеното същество — човека.

За да въведе стария „клафтер“^[1], Френската академия дори разпоредила да бъде измерена меридианната крива от Дюнкерк до Перпинян и въз основа на античната десетична система избрала за единица дължина „метъра“, който според техните изчисления представлявал една десетмилионна част на Парижката географска дължина от полюса до екватора.

През 18. век французите потеглили с 328 кораба към Египет само защото искали да изпреварят англичаните в достъпа до древното знание. Когато на 19 май най-накрая с 35 000 войници пристигнали в Египет, те били придружени и от 500 цивилни, между които имало учени от Френската академия. Когато обаче на 21 юли 1798 г. французите достигат до пирамидата в Гиза, положението става опасно: халифът Мурад Бей със своите 10000 мамелюкски конници напада европейците. Но всеки път, когато французите били атакувани, войниците се построявали в прочутите си „карета“ и викали високо: „Учените и магаретата в средата!“

Последвалото клане засегнало изключително редиците на безстрашните мамелюци. В рамките на два часа бойното поле се покрило с повече от 2000 трупа, докато французите загубили само 40 човека.

Но само месец по-късно нещата за френската армия се влошили още повече. Британската армия под командването на високия само 1,57 м адмирал лорд Хорацио Нелсън се намесил в действията и не само, че потопил в Абукир 13 от 17-те френски кораба, но и веднага пленил всички френски войници. При този сблъсък французите дали 3105 ранени и 1700 убити. На 4 юли 1999 г. парижкият морски изследовател Франк Гудио от Европейския институт по морска археология успя да идентифицира останките от френската армада в тинест седимент на дълбочина 11 метра. Останките бяха на около 20 километра северно от днешна Александрия и част от тях бяха извадени през лятото на 2000 година. Така начинанието на Наполеон от военна гледна точка би могло да се определи като фиаско, но същевременно този поход създаде новата наука „египтология“. Въпреки че с писмените знаци на египтяните се натъкнахме на един, както изглежда, още непреодолим праг, постепенно започна достъпът до културата на Египет.

Един от най-проницателните участници в експедицията е Е. Франсоа Жомар, който ни разказва колко трудно по онова време било на французите, пълзейки и приведени в тесните галерии, да си пробиват път в египетските постройки. Опърлен от пламъка на факлите и почти задушен от липса на въздух, той многократно се провирал през затрупаните проходни системи на египетските постройки. Между другото той е съпровождан от полковник Жан-Мари Котел при проучването на една шахта. Жомар разказва как те постоянно били измъчвани от купища прилепи, които разранявали лицата им и спирали дъха им с ужасната си миризма.

Когато Адам Жомар проучвал Великата пирамида, също се оплакал от много отпадъци и пясък, които с течение на времето се натрупали навсякъде. С помощта на 150 помощника най-накрая той успял да разчисти североизточния и северозападния й ъгъл. При това било направено важно откритие. Намерили пропуснатият от проф. Джон Грейвс дървен трегер, върху който била построена пирамидата. В непосредствена близост до фундаменталната платформа от пясъка били разчистени две плитки правоъгълни ниши с размери 3,05 х 3,66 м, които със съответната си височина били вкопани на около 50 см в скалата на фундамента. Но с каква цел?

За да може да се разкрие смисъла на тези архитектонични особености, трябвало постройката да бъде измерена точно. Търсейки височината на пирамидата, Жомар измерил всяко отделно стъпало и получил 144 метра. След елементарни тригонометрични изчисления ъгълът на наклона на високите 184,772 м страни се оказал 51°19′14″. Жомар бил изумен и се принудил да прибегне до класическите текстове, които френските учени донесли със себе си. Така той открил, че „стадиона“ на Александрийските гърци бил с дължина от 185,5 м. Предположението на Жомар за възможна връзка с изчислената от него самия странична височина на пирамидата по-късно било потвърдено от резултатите на Наполеоновите земемери. Той забелязал определени зависимости в разстоянията между древноегипетските селища, ако приемел, че „стадиона“ бил с дължина 185 метра. На французина му се струвало, че древните египтяни разполагали с универсална система от мерки и стойности, която можела да служи като един от най-съвършените модели за измерване на време и разстояние. Жомар не се излъгал в предположението си. Египетската система почива именно върху видимото движение на небето и удължената земна ос, чиито модел британският астроном сър Джон Хершел (1792–1871) представя на Западния свят едва преди 150 години. Много е вероятно древноегипетските майстори-строители да са знаели не само средната дължина на Земната орбита, но и да са били добре запознати със специфичната плътност на нашата планета и с 25826,6 годишния цикъл, т. нар. прецесия (въртеливо движение на Земята около собствената й ос), както и със случайното ускорение и скоростта на светлината.

Ератостен, Хипарх от Александрия^[2], Питагор и други гърци, които нашата научна мисъл смята за създатели на математиката, трябва да са се придържали към откъслеците на някаква древна наука, която е била създадена хиляди години преди гърците — вероятно от египтяните или дори от някакви непознати предшественици. Теоремата на Питагор се появява едва през 5. век пр.Хр. и вероятно само затова, защото гръцкият учен прекарал преди това 22 години в Египет. Едва след като бил освободен от военнопленничество при вавилонците, той основал в Гърция своята академия!

Но как да продължим нататък?

В древноегипетския град „Iwnw“ („Опора на небето“), който гърците наричали „Хелиопол“, а авторите на Библията — „Он“, се намирал най-значимият университет на света. По времето на фараона Рамзес III (1191–1159 г. пр.Хр.) там са работили около 13 000 жреци. Записките на учени от Хелиопол, които междувременно вече могат да бъдат разчетени, ни показват, че географската наука в действителност не е била изобретена, както се смяташе дълго време, от гръцките пионери. Напротив, те в общи линии се опирали на големите научни постижения на древните египтяни, които — подобно на днешните египтолози (!) разбирали (респ. разбират) само отчасти.

Днешните учени например приписват изчисленията на земната обиколка на гръцкия учен Ератостен, който в деня на лятното слънцестоене при безоблачно небе трябва да е измерил ъгъла на падащите слънчеви лъчи в Александрия. Междувременно обаче се доказа, че той е получил знанията си за обиколката на Земята от древноегипетски източници и че всъщност не е разбрал взаимстваните от египтяните данни. Въпреки че в основата на разгръщането на географската ширина лежат 50 степени, Ератостен твърдял, че те би трябвало да са 700.

През 1997 г. специалистът по история на изкуството д-р Флориан Хубер се опира на тезата за 700-те степени и с помощта на античните данни изказва мнението, че това в действителност било числената равностойност на обиколката на Земята.

Ератостен претендирал за авторство и над откритието, че когато над южната граница на Египет слънцето не хвърля сянка, над Александрия сянката е равна на 7°12′. На практика и тук той се е възползвал от древните записки, че тропикът на съзвездието на Рака се намира на ширина 23°51′ и че слънцето не трябва да хвърля сянка над Елефантина. Това, което Ератостен не е знаел и не е могъл да определи с измервания, бил фактът, че заради ротацията на земната ос междувременно тропикът се е изместил на 23°45′. Също така гъркът не знаел, че трябвало да определя числовите си стойности, съобразявайки ги с радиуса на Слънцето. Освен това Ератостен вярвал, че градовете Александрия и Елефантина лежат на един и същи меридиан (картографската мрежа на Земята), докато всъщност те са отдалечени на повече от триста километра един от друг.

Откъде обаче древните египтяни са знаели това?

Който днес си мисли, че „Пепеляшка“ е творение на Уолтър Елиас Дисни или на братя Грим, се заблуждава. В действителност приказката за Пепеляшка произхожда от Четвъртата египетска династия (2505–2348 г. пр.Хр.) и разказва историята за принцеса Нитокрида отпреди 4500 години. Гръцкият географ и историк Страбон (63 пр.Хр. 27 г. сл.Хр.) е запазил за нас това предание в своята „География“, книга 17, I, 33, което има връзка със строежа на най-малката пирамида в Гиза:

„Веднъж, когато прислужницата Родопис (Нитокрида) се къпела, орел отмъкнал едната й обувка. Той я пренесъл в Мемфис, където фараонът седял на открито и раздавал правосъдие. Орелът започнал да кръжи над своя господар и пуснал обувката в скута му. Ала фараонът бил толкова възбуден от необичайната случка, както и от изящността на обувката, че изпратил да търсят притежателката й по всички краища на страната.“

Така след едно грандиозно издирване принцесата била намерена недалеч от делтата и тя се омъжила за фараона. От тези фрагменти не става много ясно дали това се отнася за Микерин (2389–2364 г. пр.Хр.). При всички случаи след смъртта си принцесата от тази история е погребана в Гиза и би трябвало, съгласно Страбон, да се намира в малката пирамида, която нашите египтолози приписват на Микерин. Страбон пише:

„Казват, че тя била гробница на хетера, построена й от мъжете с които е била.“

Изглежда, че през цялата човешка история любимото занимание на предводителите било забраняване на знанието и погубване на всеки медиум, който би могъл да каже нещо за него. И вече придобито, пълноценното знание всъщност преднамерено е изоставяно насред пътя, така че само малки части от него успяват да си пробият път до нашето време. Например папа Григорий I Велики, който упражнявал своя пост от 530 г. в продължение на 14 години, заповядва да бъде разрушена цялата библиотека на храма на Аполон в Паладий. Най-старото документирано унищожение от подобен род, за което знаем, е извършено между 246 и 221 година пр.Хр. от Ши Хуан-ди, първият китайски император. През 213 г. пр.Хр. министър Ли Цу убедил своя император да изгори всички налични книги в завоюваните държави, които нямали никакво практическо приложение в смисъла на централизираното управление. При това императорът заповядал да бъдат убити 460 учени, които искали да се противопоставят на заповедта. Но и скоро изтърколилият се 20. век беше пълен с умишлените унищожения на наследство, както показват действията на Мао, Сталин или Хитлер. Въпреки че Хайнрих Химлер структурира своето SS по образеца на средновековния рицарски орден, тъкмо помощниците на Хитлер — такива като Йозеф Гьобелс — били тези, които през 1933 г. прибягнали до книжната клада в Берлин единствено, за да унищожат части от древни документи. Тъй като първоначално нацистките водачи се увличали по окултизма, християнският свят на Третия райх трябвало да бъде преоформен наново според германската представа. В други (отделни) случаи това били наследници, които фалшифицирали завещани архиви, но и отделни учени, които се опитали да вместят резултатите в собствената си научна дейност. Затова всъщност не трябва да се учудваме, че много от определяните като западна мъдрост идеи, в действителност произхождат от древен Египет. И днес повече не трябва да се съмняваме, че египетската научна традиция твърде рано е разполагала със знаещи и мъдреци, които още в своето време са постигнали грандиозни неща. Например египетския мъдрец Хеси („Ири“), който произхождал от Третата египетска династия и който едва ли е известен на някого днес, бил благославян дълго време след смъртта си заради извършените от него велики дела и медицински чудеса. За лекуване на „хемороиди“ напр. този свещеник за пръв път създава лекарството „bm“, което прославили като „пазителят на ануса“…

Името на египтянина означава „двойно благословен“. Съгласно своята титла Хеси служел на Мехит — древна богиня-лъвица, която подобно на Сехмет покровителствала древноегипетското духовенство. Титлата му „най-големият от десетте Върховни египтяни“ вероятно се отнася до „десетте съдии“, които представлявали върховния древноегипетски съд (сравним с германския конституционен съд в Карлсруе) под опеката на богинята Маат.

Както излиза от откритата в Гиза през 1926 г. от проф. Херман Юнкер релефна колона, Хеси вероятно е бил свещеник, лекар, съдия и не само това. Духовенството, към което принадлежал, се наричало „hemu-Netjer“ („хему-Нетер — Прислужници на боговете“), които най-малкото били директните „посредници“ на фараоните за тяхната мистериозна божественост. Както разбираме от папируса Абусир, особената йерархия на това древноегипетско духовенство имало пирамидална структура, на чийто връх стоял висшият жрец. Висшият жрец на Птах^[3] от Мемфис съответно бил наричан „Великия главен на Артизана“. Висшият жрец на Атум^[4] съответно бил наричан „Този, на който е позволено да вижда Великия Бог“, а висшият жрец на Ра бил наречен „Този, който е велик във виждането“.

Най-нисшата каста на тази властова структура съставлявали Уеб-жреците, които наричали „Обединените“. На по-горното стъпало следва неотменимият пост на херихеб, които били „Собствениците на книгите на Тот“. Затова хери-хеб били обозначавани като четящи жреци, докато древните гърци ги наричали просто „крилатите“ („Pteroforoi“). Днешните египтолози обясняват произхода на понятието с двете пера, които египетските висши свещеници носели на шапките си. Вероятно римската представа за „Меркурий“ също се базира на тази стара египетска традиция. Хери-хеб бил архетипният египетски жрец с гладко обръсната глава и загърнат с леопардова кожа. Тези свещеници изпълнявали централна роля във всички държавни церемонии и мистерийни игри. Те били посвещавани като притежатели и пазители на духовното знание в „къщата на живота“, за разлика от по-ниско стоящите свещенослужители, които имали само литургични задължения.

Мъдрият Пет-Озирис, който тази книга ще споменава и по-нататък, е висш жрец на Тот. Той бил почитан дори и приживе, а след смъртта му, подобно на Хеси, поклонниците се трупали около надгробния му паметник.

Други жреци-специалисти били „Хоркопоите“ — откъдето произхожда съвременното понятие „хороскоп“ — които се занимавали с митологичния календар на египтяните. Накрая споменаваме и Сем-жреците, които водели церемонията на „Отварянето на устата“ при погребалния ритуал.

Египетският висш жрец по никакъв начин не бил теолог, а експерт в своята област. Съществували свещеници-архитекти, свещеници-астрономи и свещеници-лекари, за разлика от днешните свещеници, от които не бихме очаквали, че ще упражняват каквато и да било професия. За разлика от останалите постове свещеническият пост не се наследявал, какъвто принципно е случаят с наследяването на царския трон.

Дългият път от Уеб — най-ниския свещенически ранг — до висшите степени показва животът на жреца Бек-Нехон, предаден ни от 13. век пр.Хр.

От петата до шестнадесетата си година Бек-Нехон бил обучаван за кавалерист в армията на фараона Сети I (1303–1292 г. пр.Хр.). При това той се отличил с висока интелигентност и когато навършил 17-тата си година бил повикан за Уеб в храма на Амон в Тебен. След четири години Бек-Нехон се издигнал до следващата степен на духовната йерархия на Амон. Службата му по време на втората степен продължила дванадесет години, преди да може да се изкачи още в йерархията. Трябвало да минат още петнадесет години докато стане втори жрец на град Тебен. След поредните дванадесет години Рамзес II (1292–1225 г. пр.Хр.) провъзгласил шейсет годишният Бек-Нехон за висш свещеник на Амон. Този пост той имал възможност да упражнява до осемдесет и седмата си годишна възраст.

Като висш върховен жрец Бек-Нехон същевременно бил ръководител на един вид университет. Защото както и в Хелиопол, към храма в Тебен съществувала художествена академия, музикална академия и техническа академия. Върховният жрец Пенту, лекарят на Аменхотеп IV (1370–1350 г. пр.Хр.), бил не само най-близкия довереник на фараона, но и първи прислужник на Атон. Тези магьосници били мъже с власт, често ухажвани от фараоните, защото притежавали научни знания, с които никой друг не разполагал. Те били затворена каста от посветени и не споделяли с никого своето знание. Тяхното окултно, природонаучно и медицинско познание било изобразено на папирусови свитъци и при нужда се допитвали до него. Извън познанията, съдържащи се в папирусите, египетските жреци владеели „астрономическа геометрия“, която прилагали в египетските постройки. Но същото това знание съществува не само при по-младите народи на Близкия Изток, но и при европейците от Средновековието. По времето на Ренесанса дори това знание било възприето от християнски учени и въпреки неразбирането му, то било използвано при новото строителство.

Но защо?

Причините винаги са религиозни и са свързани с развитието на човека. Още в средновековните манастири именно монасите спасявали чрез неуморни преписи голяма част от античната литература. Дори текстовете, често с благочестиви заглаждания на пасажите, били размножавани и съхранявани съобразно някакъв християнски подбор, но след поправката на забелязаните езически пасажи, те погледнато съвсем повърхностно — запазвали ясната си връзка с античните първоизточници. Единствено затова църковната общност и днес изглежда набожна, когато свещеникът напръсква новороденото със светена вода. Следва церемония, която е почти идентична за всички християнски общности: „Кръщавам те в името на Отца, Сина и Светия дух…“, изговаря празнично свещеникът. След тази манипулация детенцето мигновено е прието в общността на вярващите. При всички случаи кръщаването е християнски култ, който до голяма степен се опира на Новия завет. Съществуват обаче много народи изпълняващи съвсем различни практики в церемониите си, които отчасти ни изглеждат странни.

Понятието „култ“ произлиза от латинската дума „cultus“ и означава нещо като „почитание“ и „грижа“. Става дума винаги за точно установени празнични манипулации, които са обвързани с почитането на Бога или със същество, стоящо над човека. Как трябва да протече култът се определя от ритуала, съдържащ в себе си предписанията за действие.

Къде обаче се крие произходът на различните ритуали?

В Берлинския етноложки музей Далем под номер VI 7287 е изложена скулптура на каменно божество от Хавай, която има типично европейска плисирана яка и перука от 18. век. Това божество с името „Kii Akua Pohaku“ се определя от съвременните археолози като „испанец от Хавай“ и според мнението на етнолога д-р Карл Вернхарт не е никой друг освен свещеник и съвременник на британския мореплавател Джеймс Кук (1728–1779), който достига Хаваите през 1779 г. Вероятно хавайците трябва да са припознали срещата с белия човек с някое друго божество, което очевидно са очаквали много отдавна. Но нито испанските завоеватели, нито Джеймс Кук биха могли да бъдат оригиналните Богове на туземците, които те почитали от хиляди години. Въпреки всичко, в този случай една технически по-развита европейска нация е била обожествена.

Дали е възможно и европейската цивилизация да е имала някога подобна среща?

Ако някой път посетите италианският мегаполис Рим, не пропускайте да разгледате и Пиаца дела Минерва в Стария град. Пред старата църква на Света Мария се намира един скициран от великия Бернини монумент, представляващ бароков слон, носещ на гърба си обелиск. В действителност оригиналът на обелиска е египетски и е създаден през управлението на Псаметих I (664–610 г. пр.Хр.). Най-смайващото в обелиска обаче е изписаният от италианските учени надпис, който преведен звучи така:

„Мъдростта на Египет, която е издялана в знаците на този обелиск и е носена от един слон, най-силното между животните, би могла да послужи за доказателство на онзи, който я съзерцава, че духовната сила служи за това да носи тежестта на познанието.“

Когато в средата на 17. век папа Александър VII разпоредил изграждането на този монумент на площад Минерва, в западния свят нямало никой, който да може да преведе чуждоезичните знаци, издялани от всичките четири страни на египетския обелиск. Както е известно, едва през 1822 г., опирайки се на своя комбинативен ум, забележителния французин Франсоа Шамполион (1790–1832) успял да разгадае египетските йероглифи.

Откъде авторите на латинския надпис са знаели, че в йероглифния текст става дума за познание?

Още 1500 години преди съвместната дейност на французи, британци и германци да роди науката египтология, гръцкият учен Хораполон въвежда понятието „ta hierogliphica“ за обозначение на древноегипетските йероглифи, за които публикува и две книги. Той обаче никога не успял да дешифрира египетските йероглифи. Един друг грък, който познаваме под името Херодот (485–430 г. пр.Хр.), ни завещава в деветтомната си „История“ допълнителна информация за отдавна преобладаващата научна традиция на Египет:

„Те ми доказаха, че между първия египетски цар и онзи последно назован жрец на Хефаистос лежат 340 поколения. Затова през този период е имало толкова много висши свещеници и царе. Но триста поколения се равняват на десет хиляди години. Защото три човешки живота са равни на сто години. Към триста се добавят още хиляда триста и четиридесет години. Това значи: в период от единадесет хиляди петстотин и четиридесет години в Египет са управлявали единствено човешки царе, а не Богове в човешка форма.“

Според тези данни Египет трябва да е процъфтявал 11 500 години (!) преди посещението на Херодот, следователно ние можем да предположим, че вероятно е съществувала и напълно развита наука. Независимо от данните на Херодот в частично запазения документ „Aigyptiaka“ съществува и един списък на египетския жрец Мането от Себенют (325–245 г. пр.Хр.) с подобни цифрови данни, на който дори днешните египтолози продължават да се позовават с удоволствие. Въпреки че съвременните учени отнасят началото на египетското царство към 3000 година пр.Хр., много изтъкнати експерти-египтолози от 19. век вече посочват съществено по-ранно начало на Първата египетска династия: Франсоа Шамполион — 5867 г. пр.Хр., Аугуст Бьокх 5702 г. пр.Хр. и Уилям Флиндърс Петри — 5546 г. пр.Хр.

На Уилям Флиндърс Петри (1853–1942) също така трябва да благодарим и за това, че е успял да датира 28 железни находки за периода между 5000 и 3000 година пр.Хр. и затова времето на т. нар. „ледена епоха“ се сдобива с една съществено по-стара традиция. Само от гроба на цар Диер били извадени 121 ножа, 7 триона, 32 игли за коса, 265 игли, 15 шила, 75 мотики, 79 длета, 102 закривени брадви, 68 съда и 75 правоъгълни метални платки всичките медни. Френският коптолог Едуар Амелиньо, отворил гроба на цар Хазехимуй (2671–2644 г. пр.Хр.) през 1895 година, ни информира:

„Металните предмети, които открих в първата част на монумента, са многобройни: за това далечно време има внушително количество бронзови вази, значително количество инструменти за мирно време и война и за един единствен ден намерих 1220 малки оброчни дарове от мед.“ Следователно тук се налага една предварителна корекция!

А как ни се представя традицията на египетския математик? Още от незапомнени времена мерките и теглилките определят нашия обществен ред и по този начин създават нещо като универсален език. Гръцката дума „метрология“ означава наука за измерването, за метричната система и съответните единици.

Науката, произлязла, от задачите на измерването, броенето и смятането, днес наричаме математика и също произхожда от Гърция. Според разбиранията на съвременните учени Европейската математика има два корена: от една страна това са Месопотамските култури, особено вавилонците, които както изглежда, са извели математическите си заключения преди всичко от астрономията; а от друга страна — културите в земите около Нил, тъй като, според мнението на египтолозите, те били принудени да измерват земята заради честите разливи на Нил. Едва след това, на базата на тези древни източници гърците създали науката за чистата математика.

Вече в по-нови времена, базирайки се единствено на това древно знание, Питагор от Самос започнал да създава геометрична система и така на 51-годишна възраст основал братски съюз и собствена натурфилософска академия. „Питагорейският съюз“ впрочем се занимавал с прераждането на душите и виждал същността на всички неща в числото като универсален принцип. Основната теорема на Питагор за геометрията гласи: в един правоъгълен триъгълник стойността на квадрата на хипотенузата c е равна на сбора от квадратите на катетите, a и b, което се означава така: c² = a² + b². Опростено това не означава нищо друго освен, че в правоъгълния триъгълник сборът от квадратите се съотнася както 5:4:3. Но още през 440 пр.Хр. след кървави вътрешнополитически размирици академията на „Питагорейците“ била унищожена чрез палеж. По образеца на Питагор през 387 година пр.Хр. Платон (427–347 пр.Хр.) също създава академия в антична Атина. Тя, между другото, съществувала повече от девет века. Целта на този научен институт също така била да подпомогне „припомнянето“ на древните времена, когато Боговете още господствали на Земята.

А какво казват египтолозите?

Те доскоро бяха на мнение, че не са им извести математически текстове от времето на пирамидите в Гиза. Естествено ние познаваме прекопирания от времето на цар Аменемхет III (1861–1853 г. пр.Хр.) папирус Ринд, в който ъгълът на наклона на една египетска пирамида е обозначен като „seqed“. Освен това Московският папирус съдържа изчисленията за обема на един квадратен пирамидален ствол, а Берлинският папирус подкрепя допускането, че древните египтяни са познавали най-малко релациите на квадратите на страните в равнобедрения правоъгълен триъгълник.

Въпреки че египтяните били смятани дори и от гърците за родоначалници на геометрията, египтолозите са на мнение, че едва гърците са развили една базираща се на доказателства геометрия, което както ще видим, е глупост.

Херодот, който няколко години след построяването на Великата пирамида, може би не е знаел нищо повече за нейните релации, записва в своята „История“, том II, 124 една вероятно неразбрана от него особеност:

„Тя е четириъгълна и всяка стена е широка четири плетра^[5] и също толкова висока.“

Мимоходом тази бележка може да се интерпретира, че повърхността на всяка от страните на Великата пирамида била толкова голяма, колкото квадрат, имащ за страна височината на пирамидата. Това приложение може да бъде разгледано и във връзка с Камерата на царя.

Много от изследователите на пирамидите, търсили целта на петте така наречени „освобождаващи шахти“ в камерата на царя, винаги твърдели, че те са построени единствено, за да понасят част от тежестта на тази камера. Но ето, че в камерата на кралицата в пирамидата на Хефрен няма освобождаващи камери, въпреки че тежестта на каменната маса върху нея е още по-голяма. Така вече през 19. век изследователите на пирамидите забелязали, че хоризонталната проекция на Камерата на царя може да бъде определена с цели числови стойности, но не и нейната височина. Д-р Хърибърт Айлиг споделя:

„Дори и египтолози като Райнер Щаделман да отричат, тази крива мярка не е нито случайност, нито немарливост от страна на египетските строители. Било е напълно премислено решение на архитекта, който е искал да постигне напълно прави ъгли дори и в затворената камера. За целта той е избрал цели стойности от 15 лакти не за височината, а за диагонала на тясната страна, при което се получава триъгълник с определени градуси, който може прецизно да бъде контролиран и гарантира перпендикулярни ръбове.“

Следователно и целта на освобождаващите камери трябва да намери логично обяснение! С казаното дотук обаче категорично се установява, че древноегипетското знание не се е опирало на прости релации на отсечки, а че повърхностите напълно могат да се преоформят една в друга. Зад сравнението на лицата на триъгълника и квадрата се крие отново гръцкият учен Питагор. Той казва:

„Квадратът на височината на страничната повърхност минус квадрата на половината от основата е равно на квадрата на височината на пирамидата.“

Но какво е предназначението на Камерата на царя?

Възможно е тя да представлява изключителното постижение на математиката, както твърдят и коптите. Във всеки случай египтологът Адам Франсоа Жомар още през 1824 г. е заявил, че:

„…трябва да разглеждаме Камерата на царя и нейният саркофаг не като погребално ложе, а като място за съхранение на измервателни уреди.“

Той установил, че без преобладаващия наплив от туристи по онова време, в помещенията на Великата пирамида нямало никакво колебание в температурата и влажността на въздуха. Затова направил заключението, че място би било идеално за съхранение на калибрирани чувствителни измервателни уреди. Въпреки че и през 1964 г. учените още не били склонни да изоставят теорията, че пирамидите са гробници, египтолозите д-р Вирджиния Траймбъл и д-р Аликзандър Бъдъуей поне изразили мнение, че е възможно т. нар. „въздушни шахти“ в камерите на царете някога да са имали астрономическа функция, тъй като са подравнени на един градус от Полярната звезда. Без съмнение положението на шахтата трябва да е било предварително определено, и можем да мислим, че температурата в Камерата на царя остава винаги 20 градуса С, независимо от климата извън постройката.

Античното знание обаче дълго време беше потънало в забрава. Единствено от такива подбуди през 1977 г. беше създадена проектна група Плиний. Оттогава 40 филолози по Древни езици, археолози, историци, специалисти по естествени науки и инженери се опитват да преведат за първи път коректно и наистина да проумеят 37 томната „Historia Naturatis“10 на Плиний Стари (23–79 г. сл.Хр.). Доскоро впрочем с това се занимаваха единствено филолози, които не разбират нищо от техника и наука, или пък учени-инженери, които не знаят добре латински. Но ето че хората решиха да направят нещо грандиозно.

Но защо Плиний?

Защото този римски учен ни е завещал най-обемистия компендиум. Той не проучва, не проверява, а само страстно събира информация. Абсолютно безкритично цитира към 500 антични автора. Освен това говори за еднорози и описва коне с крила. Когато през 79 година сл.Хр. загива Помпей, задушен от серните изпарения на Везувий, дори и в пепелния дъжд той се опитва да води бележки. Едва в края на 14. век текстовете на Антични автори като Плиний започват силно да влияят върху света на учените и определят фундамента на днешното научно статукво. Освен това някои изследват текстовете на Аристотел (384–322 г. пр.Хр.) и се занимават с философски въпроси — напр. Пико дела Мирандола (1463–1494). Италианският философ Марсилио Фичино (1433–1499), който е основният представител на Академията на Козимо ди Медичи, превежда текстове на Питагор, Платон и Плотин (205–269). В областта на науката по онова време се врязал и „универсалния гений“ Леонардо да Винчи (1452–1519).

Така нареченият „гений“ да Винчи започва кариерата си през 1482 година като художник във Флоренция. По онова време нито латинският, нито гръцкият били говорими езици. Да Винчи се запознава с Марсилио Фичино, който му доверил непопулярните древни текстове. Внезапно Леонардо да Винчи успял да конструира върху чертожната си дъска една относително годна за летене машина. В многобройните тефтери на да Винчи, които в голямата си част са изписани на прочутия огледален шрифт, съществуват дори и скици на задвижван с мускулна сила вертолет. Също така на универсалния гений се приписва и изобретяването на подводницата и водолазния звънец. Въпреки че той изучил човешката анатомия чрез дисекция на трупове, никога не успял на практика да построи своите технически апарати или пък да ги изпробва.

Защо Леонардо да Винчи не е успял да приложи откритията си на практика?

Може би, защото т. нар. гений изобщо не е бил истинският автор на техническите идеи, а само ги е преписвал от библиотеката на Козимо ди Медичи без да ги разбира. След като и други личности получили достъп до тези преводи и се добрали до новата библиотека, „Козимо ди Медичи“ се разпаднала и към края на 15. век по модела на Платоновата академия била създадена „Akademica Platonica“ във Флоренция. Отсега нататък наблюденията и измерванията на външния свят напредвали с големи крачки. Като от нищото през 1606 г. бил открит далекогледа, през 1618 г. — микроскопа, през 1622 г. — сметачната линийка, 1641 г. термометъра и 1644 г. — барометъра. Може би най-драматичните резултати били постигнати, когато с помощта на телескопа учените започнали да наблюдават небето. Прес 1610 г. Галилео Галилей (1564–1642), който по онова време бил професор към университета на Падуа, вече публикувал наблюденията си за Луната и планетите, от които направил неизбежният извод, че те, както и Земята, се въртят около Слънцето. Въпреки че още преди Галилей датския астроном Тихо Брахе (1546–1601) наблюдава орбитите без телескоп, теорията на Галилей официално била заклеймена от папата и текстовете на учения били забранени. Девет години по-рано съвременникът на Галилей Джордано Бруно (1548–1600) дори бил изгорен на клада, защото твърдял, че живот съществувал не само на Земята, но и в универсума, където също имало много подобни на нашата планети и там биха могли да живеят разумни същества.

Възможно ли е всичко това да бъде обяснено с новия достъп до знанието на древните?

Факт е, че по-късно се създадоха връзки между Франция, Англия и Германия, за да се проникне в древното знание от онова първично време. Става дума за периода, наричан от Античната литература „Златната епоха“, когато човекът е седял редом до Боговете. Дори трябва истински да благодарим на ислямската военната сила, че това знание е достигнало Европа през 8. век, преди завоеванията на испанците. Когато през 15. век от своя страна испанците взели надмощие като завоеватели, испанската инквизиция се опитала да се освободи от всички чужди елементи (юдейство, ислям). Но въпреки това през този период управляват езотерично обременени крале, които, според преданията, търсели рая и извора на младостта. Испанският авантюрист и офицер Поне дьо Леон, който през 1511 г. успял да стане губернатор на Испаньола (Хаити) и Пуерто Рико в „Новия свят“ (Америка), бил много ангажиран в тези проучвания.

От един разпит на заловен туземец дьо Леон чул за някакъв извор, за който се говорело, че „… ако някой сломен от старостта човек пиел от него, щял да си възвърне житейската сила“. За Поне дьо Леон това било ключово доказателство за съществуването на библейския извор на младостта, защото в испанския двор, а и в цяла Европа, висели безброй картини на най-известните художници, които при всички любовни сцени и сексуални алегории изобразявали и поток с магическа вода.

Когато испанският крал Фердинанд бил информиран за тези нови слухове от губернатора, той издал на Поне дьо Леон пропуск за пътнически привилегии и експедицията първоначално се насочила към северна Испаньола. Официалната версия за целта на експедицията дори за кралските адмирали била търсенето на благородни метали. През 1513 г. Поне отново се отказал, защото, както той казва: „никоя изворна вода не прави чудеса“. Но въпреки неуспеха на Поне дьо Леон един свещеник на име Мъченик Петър пише следното съобщение:

„… на 325 мили от Испаньола би трябвало да се намира остров Боюка, където има един особен поток, чиято вода подмладява старците. Нека Ваше Величество не мисли, че казвам това лековерно или недомислено; защото мълвата за него се разпространява в целия двор като истина и всички, които не са профани, мислят, че това е така.“

Докато в Новия свят търсели Извора на младостта, в Европа християнството се разцепвало. Хора като Мартин Лутер (1483–1546), който е професор по теология в германския университет Витенберг в Саксония, критикували християнската власт. През 1517 г. той впрочем публикува текст, в който осъжда търговията с индулгенции. Спорът бързо ескалира и Лутер скоро се превръща във водещ теолог на независимата протестантска църква, която имала поддръжници в цяла Европа. Дори Испания, Португалия и Италия, които останали чисто католически, усетили влиянието на протестантството. В същото време други протестантски реформатори, преди всичко Улрих Цвингли от Цюрих в Швейцария и Жан Калвин от Женева — в югозападна Германия, прокарват едно ново, независимо учение за вярата, което по-късно било защитено от западната власт и се запазва като независимо от папата. По-късно много християни във Франция, Полша и страните на Хабсбургите се присъединяват към учението на Калвин. Холандия, Шотландия, както и повечето германски държави въвеждат „калвинизма“ за официална религия. Въпреки това още 40 години Ватиканът в Рим твърдо отказвал да чуе критиката на реформаторите в каквато и да била форма. Едва след две провалени атаки между 1562–1563 г. римо-католическите епископи и теолози ясно определили в какво точно да вярва и как да се държи всеки един член на църквата. На един всеобщ католически църковен събор (1545–1563) в малкото градче Триен в южните Алпи били приети редица декрети, които съществено допринесли за обновяване на католицизма. С новите органи на инквизицията в Рим и със списък на забранените книги Ватиканът създал ефикасна надзорна йерархия, за да е сигурен, че клирът и поклонниците спазват новите правила на вярата така, както се очаква от тях. Впоследствие църквата потискала и много нови научни открития, защото смятала, че те могат да разклатят вярата в Бога. Бил сложен краят и на търсенето на фантастичния извор на младостта. Това не се е променило до днес. Заради интригите на властта изминаха 1800 години, докато Николай Коперник (1473–1543) открие това, което още Аристарх от Самос е знаел 2300 години преди него, а именно, че Земята се върти около Слънцето. А 5000 години най-древните знания на китайците си пробиваха път към Европа.

Дали обаче всичко, което миналите поколения са знаели, изобщо някога е стигнало до нас?

Групировки, имащи достъп до древното знание, действат на тъмно и още тогава са били активни. Също и пруският каноник Коперник, когато следва в италианската Падуа, се запознава както с флорентинския неоплатонизъм, така и с питагорейските текстове, благодарение на което успял да изведе правилото на старите строители. Подобно на да Винчи и Коперник не бил автор на своите, за онова време оригинални теории. Той само имал смелостта да изкаже наскоро придобитите си впечатления от връзката си с древното знание. Защото още през 438 г. сл.Хр. в коментара си за Платоновия диалог „Тимей“ гръцкият философ Прокъл (410–485 г. сл.Хр.) отбелязва:

„Във всяка от планетните сфери има невидими звезди, които се въртят заедно със своите сфери.“

Така науката на Коперник от 1543 г. до голяма степен се оказва повторение на древната наука. В края на IV Книга, II-307, в своя коментар към „Тимей“ Прокъл твърди:

„Обаче е питагорейско да се придържаме към орфическото родословно дърво. Защото знанието за Боговете от орфическите предания достига до гърците едва с Питагор.“

Какво обаче представляват орфическите предания?

„Орфизмът“, както се знае, е тайно учение още от 6. век пр.Хр., което било преподавано предимно в южна Италия и в античния град Атика и се е съхранило до днес. Полубогът Орфей, появил се от връзката между бог Еагр и мирянката Калиопа, според гръцката митология получава свещените текстове на това учение от Хадес, докато пребивава в подземното царство. Но не Хадес, а самият Аполон трябва да е написал тези текстове, преди те да бъдат подарени на Орфей заедно с един струнен инструмент. Аполон от своя страна е идентифициран от гърците с египетския Бог Хор, следователно произходът на тази мъдрост ни връща отново към Египет. Подобно на древните египтяни и „орфиците“ вярвали в наказанието или наградата след смъртта. За един орфик наказанието се състояло в това, че докато пребивавал в подземния свят, той трябвало да работи за намиращите се там Богове, както и за земните роби на кралските фамилии.

Дали тази традиция се е запазила до днес?

През април 1997 г. ми се обади д-р Флориан Хубер, който тогава се занимавал с организирането на Петия международен конгрес по метрология Orda et Mensura. Той ми съобщи, че е прочел тезата ми в „Звездната порта на пирамидите“ и ме попита дали не искам активно да участвам в конгреса. Мястото на събитието беше сполучливо избрано — музеят в Мюнхен.

За събитието били предвидени високо отличени професори на съвременната научна мисъл, които специално щели да пристигнат от различни точки на Германия, Великобритания, Испания и Австрия. За мен беше голяма чест, че ще мога да участвам с доклад в този отбран научен кръг. Конгресът, на който имах възможност да разговарям с повечето представители на научната мисъл, се проведе от 4 до 7 септември. Но още първият ден американският асиролог проф. Марвин А. Пауел от университета в северен Илинойс ме изуми с изказването си, че само 20% от намерените досега 500 000 плочки с клинописи са били оповестени. Това означава, че останалите 80%, макар и преведени, са скрити от обществеността. Тъй като проф. Пауел не знаеше, че не съм представител на науката в традиционния смисъл, спокойно ми довери своето обяснение защо текстовете са пазени в тайна от обществото:

„Плочките с клинописи съдържат многобройна информация за астрономия, чужди планетни системи, звездни посетители и сведения за историята за създаването на човека, което би обърнало нашата представа за света с главата надолу. С оповестяването на тази информации единствено бихме дали храна на последователите на Деникен…“^[6]

След като бях провел различни разговори с останалите участници в конгреса, скоро установих, че работата е свързана с една вманиачена каста. Дори и между посетителите имаше голям брой членове на орфическите и масонските братства, които вероятно и до днес поддържат своите стари традиции.

Масонската традиция е близка до „Naometria“ — та на Симон от 1592 г., която при всички случаи е мистична система за пресмятане, изкуство за измерване на храмовете в Новия Ерусалим и мистичното начало на математическото изкуство. Тя е била астрономическа геометрия, която в голяма степен е определила стила на строителството през Ренесанса и дори и днес може да ни изуми, ако отидем във Флоренция. Нещата стават още по-интересни, ако човек знае, че самото съществуване на Новия свят (Америка) вероятно е било известно на озовалите се във Флоренция братства дълго време преди Христофор Колумб да направи своето откритие.

Дали тогава откриването на Америка е било случайност?

В пещерата Франчти в южна Гърция при последователни изкопни пластове още от 11. век пр.Хр., археолозите постоянно намирали обсидиан. Обсидианът е вулканично стъкло, което е много търсено в праисторическите времена. Най-новите лабораторни анализи днес доказват, че обсидианът от пещерата Франчти произхожда от отдалечения на 160 км остров Милос. Тази потвърдена за първи път морска търговия на нашите предшественици вероятно е продължила да се разпространява и през следващите векове, защото обсидианът от Милос се открива не само на различни места в южна и северна Гърция, но дори и в Египет.

Но първите откривателски пътешествия през Античността, за които говорят писмените източници, тръгват от Египет. Те също така служели за търговски цели и снабдяване с различни суровини. Още преди повече от 7000 години египетските кораби прекосявали Средиземно море, за да купуват дървен материал. В Египет нямало гори, но пък имали нужда от него — напр. за строителство. Дали древните египтяни са напуснали Средиземноморието и съответно много преди европейците са пътували по света, е нещо, което продължава да създава главоболия на съвременните учени.

През юли 1997 г. археолози от университета Бъркли в Ню Йорк откриха в Египет гробове на 4500 години, които предизвикаха нарастващо безпокойство в научния свят. По мнението на археолозите ставало дума за „вечните жилища“ на работници, които били изрисувани по стените. Както показаха изследванията на скелетните останки, единият от тях е бил с ампутиран крак; той преживял тази хирургическа интервенция цифром и словом на 14 години! Въз основа на костните анализи могло да се установи, че единият от шестимата погребани е починал от сътресение на мозъка, а един друг — от сифилис. Особеното в случая с венерическото заболяване е, че тази болест не се срещала в „Стария свят“ и била напълно неизвестна. Чак по-късно Христофор Колумб и други мореплаватели я пренасят от Америка.

Следователно дали древните египтяни са били в Америка преди Колумб?

Преди няколко години българската патоложка д-р Ирина Балбована откри при изследвания на египетски мумии следи от кокаин и никотин, които също както и сифилиса, са типични само за Америка. Странно, че международната египтоложка гилдия посрещна нейните резултати само със смях и подигравки! Госпожа Балбована споделя:

„За откритията си не получих никаква благодарност от страна на египтолозите, а само обидни писма защо съм ги публикувала.“

Но поне е исторически факт, че преди Христофор Колумб да „открие“ Америка на 14.10.1492 г., за ориентацията му в открито море е имало на разположение морски карти, изготвени поне 20 години по-рано, които италианският учен Паоло Дай Подзо Тосканели прерисувал от по-стари образци. Писмата на Тосканели до Колумб от 1472 г. са запазени и до днес и картинно ни описват оживената кореспонденция на учените:

„Природният изследовател Паоло поздравява Христофор Колумб! Разбрах за Твоето чудесно и грандиозно желание да предприемеш пътуване до местата, където растат подправките. В отговор на Твоето писмо Ти изпращам препис на едно друго писмо, което някога преди войната в Кастилия написах до един довереник на португалския крал, в отговор на запитването му до мен по молба на Негово Величество. И Ти изпращам същата морска карта, която дадох и на него. Така удовлетворявам молбата Ти.“

Отговорът на Колумб до Тосканели също потвърждава получаването на такава морска карта, на която били изобразени американските континенти. Анализите във връзка с определени заледени земни области, потвърждават датата на създаването на тази морска карта — 8900 години пр.Хр.! А и античните артефакти освен това свидетелстват за кръглата форма на нашата планета:

„Получих писмото Ти и изпратените предмети и изпитах огромно задоволство. Разбрах за Твоя великодушен и чудесен план да пътуваш на Запад и с помощта на изпратената карта да достигнеш до Източните земи. Обяснението щеше да бъде по-ясно, ако имаше под ръка кръгла топка. Радвам се, че ме разбираш правилно. Споменатият маршрут е не само възможен, но е реален и сигурен.“

Откога водният път към Америка е бил известен?

През третото хилядолетие преди Христа е възможно японците първи да са успели да стъпят на американска земя преди Колумб и преди викингите. В Еквадор археолози откриха селище близо до Валдивия, в което намерили японска керамика от времето на културата Йомон. Следователно може да се предположи, че това древно селище дължи появата си на японски рибари, които по мнението на съвременните учени, достигнали западния бряг на Америка под влиянието на случайни морски течения. Аз обаче го виждам другояче! Според мен още тогава е имало международни търговски отношения.

Както се знае още към 5000 година пр.Хр. египтяните са направили експедиция до загадъчната страна Пунт, чието местоположение и до днес не може да бъде локализирано. Освен, че Пунт се смятал за страна на Боговете, древните египтяни си набавяли оттам благовония и злато. Египтолозите все още спорят до каква степен египетските мореплаватели са кръстосвали света. По случайност една кутийка за грим от гроба на принцеса, починала около 2300 година пр.Хр., се оказва първата опорна точка за определянето на местоположението на Пунт. В кутийката имало още малко грим, който съдържал вещество, което не се намирало в Египет — антимон. Този рядък сив метал търговците вземали чак от южна Африка от река Замбези в днешно Зимбабве. Човек едва ли би могъл да си представи, че още тогава египтяните са достигнали толкова далеч на юг. Един надгробен надпис обаче доказва, че морски пътешественик на име Кнемхотеп дори трябва да е бил в Пунт девет пъти. Той винаги се връщал невредим в къщи.

Освен това около 600 година пр.Хр. цар Нехао II (610–595 г. пр.Хр.), както е установено, поставя задачата на своя адмирал отново да заобиколи Африка. Този фараон вярвал, че Африка изцяло е заобиколена от вода като се изключи северозападната й част. Ето защо дал заповед на своя водач да провери дали това е така. Нехао II разпоредил корабите на експедицията да тръгнат от Червено море и да се движат само на юг по крайбрежието. След обиколката на Африка те щели да се върнат в Египет през Средиземно море. Това е първото историческо доказателство, че египтяните са заобиколили Африка 2300 години преди европейците.

Дали фараонът е почерпил тази информация от древноегипетски хроники?

От казаното досега напълно можем да допуснем, че древните египтяни още преди хилядолетия са могли да достигнат Америка. Съгласно информацията в американския вестник Phoenix Gazzette, преди деветдесет години в Големия каньон на практика би трябвало да е открит древния гроб на един египтянин. Във водещия материал от 5 април 1909 г. за откривател на находката е представен проф, С. А. Джордан от известния Smithsonian Institution. Ho на запитването от страна на моя колега Дейвид Хатчър Чайлдрес относно достоверността на находката през септември 1998 г. прессекретарката на института не пожела да отговори. При всички положения обаче и пещерите Лолтун на могилите Пуук^[7] в централен Юкатан съдържат забележителни свидетелства, в които могат да бъдат припознати връзки с Древен Египет. Думата „лолтун“ означава „цвете в скалата“ и по начина си на изписване напомня египетския йероглиф за „град“. Американският археолог д-р Менсън Валънтайн твърди:

„Това е свързано с най-значимия и разпространен символ, кръста, вписан в квадрат. «Loltun» може да бъде сравнен и с него; ако се вземат под внимание и намиращите се от всички страни и образуващи кръг входове.“

Следователно находката би следвало да представлява подобна на лабиринт постройка, която по мнението на д-р Валънтайн не произхожда от маите:

„В изумителните помещения съществуват множество доказателства, че многобройните странни пластики от обработена скална маса и издяланите в камъка знаци не са дело на маите, а на някоя по-древна раса.“

Някои от невероятните находки на д-р Валънтайн представляват колосални статуи, които очевидно са били изработени в много ранен период от пещерните сталактити и сталагмити. Красноречивите белези, оставени от водата в пещерите и по тези скулптури показват, че целият този комплекс, който в днешно време е на повече от 100 м надморска височина, дълго време се е намирал под вода, и то след като каменните фигури са били създадени. Тази информация отново потвърждава древността на морските карти, които през 15. век са били на разположение на Христофор Колумб.

Възможно ли е me да произхождат от библиотеките на Древен Египет?

Австралийският археолог д-р Рекс Гилрой от Mount York Natural History Museum в Нови Южен Уелс казва в едно интервю:

„На пръв поглед изглежда, че Австралия не разполага с никакво забележително културно минало. Няма антични замъци, писмени записки, никакви артефакти, отвеждащи ни към какъвто и да е било вид техника.“

Но този пръв поглед на археолога лъже! Древните жители на Австралия, аборигените, могат да разкажат за една отдавна преминала австралийска епоха, която те наричат „Времето на сънищата“. В този период заедно с аборигените живеели силни човекоподобни същества, които според вярванията на аборигените, дошли от звездите.

Възможно ли е да става дума за контакт с Древен Египет?

В Австралия съществуват множество пирамидални постройки и изкуствени възвишения, които ни връщат към тези древни културни дейци. От 1866 г. австралийските фермери и заселници, извършвайки земеделската си работа, действително постоянно намират артефакти, които несъмнено би трябвало да произхождат от Близкия Изток. Много от предметите се смятат за палестински, финикийски и преди всичко египетски. Дълго време археолозите стояха настрана дотолкова, доколкото не искаха да картографират находките. Но и 100 години по-късно продължават да бъдат откривани особени предмети. На 17 май 1966 г. фермерът Дал Въри намира грубо издялана статуя, която днес се намира в стъклена витрина в Gympie-Museum fur Heimatgeschichte. Представлява изображение на маймуна. Но освен в зоологическата градина в Австралия няма маймуни! В долната лява част на скулптурата е поместена — при всички положения вече малко изтъркана гравюра, която напомня йероглифа на знака за „hez-ur“. Това е знакът за „бялата маймуна“ и е възможно да символизира Тот, египетския Бог на мъдростта.

Това доказва ли, че фараоните са били в Австралия?

Междувременно наистина съществуват достатъчно неща, които потвърждават присъствието на фараоните в древна Австралия. Например в една медна мина в Мариба беше изкопана статуя на египетското божество Атон, на която някой се е молил преди 3500 години. Северно от Куктаун бяха намерени изображения на бойна машина, както и изображения на крилат слънчев диск. През 1912 г. близо до Гордънвайл работници откриха монолит, на който имаше изобразен древноегипетски боен кораб. През 1994 г. североизточно от Нови Южен Уелс австралийският изследовател и автор на филми Пол Уайлт отново откри йероглифи, част от египетското наследство. Дори един царски атрибут би могъл да се окаже, че принадлежи на фараона Хеопс, властвал преди 4500 години в Египет.

Излиза, че мъдростта на нашия вид трябва да се е развила и оформила в значително по-ранен стадий, отколкото официалното научно мнение иска да признае. Междувременно и учени на днешното статукво, като д-р Доналд Йохансон, стигнаха до извода, че страни като Австралия са били заселени още преди 60000 години от модерно изглеждащ народ, който още по онова време е пътувал по море.

Но кой от народите преди 60 000 години, състоящ се от ловци и събирачи, е бил способен да достигне подобни технически, висоти?