Робърт Хауърд
Нещото в гробницата (3)

2. Вратата в скалата

През бялата вихрушка на падащия сняг юношата видя зееща чернота между две големи плоски скали и се хвърли натам. Вълците бяха по петите му — струваше му се, че усеща горещия им гаден дъх върху краката си, и в този момент се мушна в черната цепнатина, зейнала пред него. Успя да се провре в дупката, тъкмо когато най-близкият вълк скокна отгоре му. Челюстите, от които капеше слюнка, щракнаха във въздуха; Конан бе в безопасност. Но за колко време?

Наведен, със слепешката протегнати в тъмното ръце, той опипа грапавия каменен под, търсейки някакъв предмет, с който да пропъди виещата глутница. Чуваше леките им стъпки по пресния сняг вън и драскането на лапите по камъка. Както и неговото, дишането им беше тежко, на пресекулки. Те душеха и виеха, жадни за кръв. Ала нито един не минаваше през прохода, който отвътре се виждаше като неясен, сив процеп в мрака. И това бе странно.

Конан установи, че се намира в тясна скална камера, непрогледно черна, с изключение на слабата светлина на здрача, проникваща през процепа. Неравният под на килията бе осеян с боклук, навят през столетията от вятъра или донесен от зверове и птици: сухи листа, смърчови иглички, клончета, няколко пръснати наоколо кости, камъчета, отломки от скалата. В този боклук нямаше нищо, което да се използва вместо оръжие.

Изправил се в цял ръст — вече сантиметри над метър и осемдесет, младежът почна да изследва стената с протегната ръка. И скоро попадна на друга врата. Докато търсеше път в непрогледната тъмнина, опипващите пръсти му разказаха, че по камъка има следи от длето, оформящи загадъчните фигури на неизвестно писмо. Неизвестно поне за необразования юноша от северните земи на варварите, който не знаеше нито да чете, нито да пише и презрително гледаше на подобни цивилизовани умения като на нещо „женствено“. Той трябваше да се сгъне надве, за да се провре през вътрешната врата, но веднъж озовал се там, можеше отново да се изправи. Спря, вслушвайки се предпазливо. Макар тишината да бе абсолютна, някакво чувство го предупреди, че не е сам в камерата. Не беше нещо, което може да види, чуе или подуши, а необяснимо усещане за присъствие, различно от останалите.

Неговите чувствителни, тренирани в гората уши ловяха ехото и му казваха, че тази вътрешна камера е много по-голяма от външната. Мястото миришеше на древен прах и изпражнения от прилепи. Краката му, които придвижваше с приплъзване, докосваха нещо, пръснато по пода. Въпреки че не виждаше тези предмети, усещането от тях не беше като от горския боклук, пръснат из преддверието. Това по-скоро бяха рожби на човешка ръка.

След бърза крачка към стената Конан се препъна в един такъв предмет. Докато падаше, нещото се разчупи с пукот под тялото му. Някаква треска се заби в крака му, добавяйки още една драскотина към онези, причинени му от клоните на смърчовете и ноктите на вълците. Проклинайки, той се изправи и опипа в тъмното строшения предмет. Беше стол, чието изгнило дърво лесно се бе счупило под тежестта му.

Сега юношата продължи изследванията си по-внимателно. Опипващите му ръце докоснаха друг, по-голям предмет, за който след малко разбра, че е колесница. Колелата се бяха счупили поради изгнилите спици, така че колесницата лежеше сред отломки от тях и парчета от дъгите на самите колела.

Търсещите ръце на Конан попаднаха върху нещо студено и метално. Осезанието му подсказа, че това навярно е ръждясало желязо от конструкцията на колесницата. Тук му хрумна една идея. Извръщайки се, той се придвижи до вътрешния портал, едва-едва откроил се във всеобхватната тъмнина. От пода на преддверието събра в шепата си трески и няколко каменни отломки. Във вътрешната камера сложи треските накуп и удари с камъните по желязото. След няколко неуспешни опита той избра камък, сипещ искри под метала.

Скоро пред него гореше малък огън с много дим, който той подхранваше с парчета от стола и колесницата. Вече можеше да се отпусне, да си почине след ужасната гонитба и да постопли вдървените си ръце. Живият огън щеше да задържи на разстояние вълците, чийто вой все още се долавяше отвън. Те явно не смееха да го последват в тъмнината на пещерата, но и не искаха да се откажат от жертвата си.

Огънят хвърляше топла жълта светлина, чиито отблясъци танцуваха по грубите каменни стени. Конан се огледа около себе си. Стаята беше квадратна и дори по-голяма, отколкото си помисли в началото. Високият таван се губеше в сянка и бе покрит с паяжина. Няколко други стола стояха край стените заедно с два разпаднали се сандъка с дрехи и оръжие. В голямата каменна стая витаеше дъх на смърт — на древни, непогребани предмети.

Изведнъж косата на тила му настръхна и юношата почувства как по кожата му пробягват мравки на свръхестествен ужас. Защото там, на един огромен каменен стол в далечния ъгъл на камерата, седеше като в трон огромната фигура на гол мъж с меч върху коленете и лицето на черепа се бе втренчило в него през мъждукащата светлина на огъня.

В момента, когато забеляза голия гигант, Конан осъзна, че той е мъртъв, мъртъв от векове. Крайниците на трупа бяха кафяви и сгърчени като сухи клони. Плътта на огромния гръден кош бе изсъхнала, съсухрена и така напукана, че висеше на дрипи по виждащите се ребра.

Този факт обаче не премахна студената тръпка на ужас, обхванала младежа. Безстрашен не за възрастта си войн, готов да се бие срещу всеки мъж или див звяр, Конан не се боеше нито от болката, нито от смъртта, нито от живите си врагове. Но той бе варварин от северните хълмове на изостанала Кимерия. Както всички варвари, смъртно се плашеше от свръхестествените ужаси на гроба и от мрака с бродещи демони и чудовищни, тътрещи се рожби на дълбоката Нощ и Хаоса, с които примитивните народи населяват тъмнината зад чертата на лагерния огън. С по-голяма готовност Конан би се изправил дори срещу гладните вълци, отколкото да остане тук, с това мъртво нещо, което бе забило гневен поглед надолу към него от каменния си трон, докато мъждукащата светлина вдъхваше живот в набръчканото лице на черепа и движеше сенките в дълбоките кухини на очните орбити като тъмни, горящи очи.