Шари Лапена
Двойката от съседната къща (21)

Двадесет и първа глава

Нико и Мей седят на кухненската маса и се опитват да закусват. Препечените им филийки стоят почти недокоснати. И двамата живеят най-вече на кафе и отчаяние.

Нико мълчаливо чете вестника. Мей гледа през прозореца към задния двор, без да вижда нищо. Някои дни не може да събере сили за вестника и го пита как изобщо успява да го чете. В други дни го преглежда от първата до последната страница в търсене на всичко, свързано с отвличането. Но в крайна сметка прочита всяка статия. Не може да не го направи. Това е като болезнен сърбеж, на който не може да устои.

Мей открива, че да четеш за себе си във вестника е изключително странно преживяване. Въздейства объркващо. И е още по-странно, защото отпечатаното често е невярно и така четенето става още по-откачено преживяване, особено за човек, който понякога се затруднява да определи кое е реално и кое — не.

Нико изведнъж се сепва, докато чете.

— Какво има? — пита Мей.

Той не й отговаря.

Мей бързо губи интерес към въпроса. Днес е един от дните, в които мрази вестника. Не иска да знае. Изправя се и изхвърля изстиналото си кафе в умивалника.

Нико чете със затаен дъх. Статията не е за отвличането, но всъщност е. Той е единственият, който би могъл да я свърже с отвличането, и сега яростно мисли какво да направи.

Той се взира в снимката, отпечатана във вестника. Той е. Няма никакво съмнение. Брус Нийланд, неговият съучастник, е открит мъртъв — жестоко убит — в една вила в затънтената част на планините Катскилс. Статията не съдържа почти никакви подробности, но вероятно става дума за обир с фатални последици. Главата на жертвата е разбита. Ако не беше снимката на убития, Нико никога нямаше да обърне внимание на краткия репортаж и ценната информация, която съдържа. Според вестника името на мъжа е Дерек Хониг.

Сърцето на Нико бие лудо, докато се опитва да свърже всичко. Брус — истинското име на когото съвсем не е Брус — е мъртъв. Статията не споменава кога е бил убит. Това може би обяснява защо Брус не се беше свързал с тях, когато трябваше, и не отговаряше на мобилния си телефон. Но кой го беше убил? И къде е Кора? Нико осъзнава, че неизвестният убиец сигурно е взел детето. А също и парите.

Трябва да съобщи в полицията. Ако тя открие убиеца на Брус — всъщност на Дерек — може би ще открият и Кора! Но как да им съобщи това, без да разкрие собствената си вина?

Нико започва да се поти. Вдига очи към жена си, която стои с гръб към него до умивалника в кухнята. Раменете й са увиснали. Сърцето му се къса, когато я вижда такава. Кора му липсва също толкова много, колкото и на нея. Сърцето му е разбито от факта, че Кора я няма. Ако има някакъв шанс да си върне дъщерята, колкото и да е минимален, той трябва да поеме този риск. Трябва да съобщи в полицията.

Или това е глупаво? Каква беше вероятността малката Кора все още да е жива? Нали кучите синове бяха взели парите. Сигурно вече я бяха убили.

Мислите на Нико тревожно се стрелкат напред-назад. Може би, само може би, те все още не я бяха убили. Може би щяха да поискат още пари за нея. Ако имаше и най-малката вероятност тя все още да е жива, той беше длъжен да каже на Расбак за това. Но как? Как да го направи, без да замеси и себе си, по дяволите? Или ако се налага да се замеси, как да го стори, без да им даде някакво реално доказателство? Нека да го подозират, колкото си искат — той може да живее с това — но трябва да бъде сигурен, че не могат да докажат нищо. И Мей да продължи да му вярва.

Нико се опитва да премисли нещата от всички страни. Брус е мъртъв. Той не може да каже нищо за никого. А той беше единственият, който знаеше. Ако открият убиеца или убийците на Брус, дори Брус да им е казал, че Нико е замесен, това няма да представлява доказателство. Това е информация, основана на слухове. Няма никакво доказателство, че Нико я е изнесъл от креватчето и я е предал на Брус в гаража. Може би самият Брус я е изнесъл от креватчето.

Може би дори е добре, че Брус — или Дерек — е мъртъв.

Той трябва да съобщи на Расбак, но как? Докато се взира в снимката на мъртвеца, изведнъж му хрумва нещо. Ще каже на следователя, че е видял тази снимка във вестника и е разпознал човека на нея. Видял го е да се навърта пред къщата. И е забравил за него, докато не е видял тази снимка. Вероятно няма да му повярват, но не може да измисли нищо по-добро.

Той е съвсем сигурен, че никой не го е виждал заедно с Брус. И не смята, че някой може да направи връзка помежду им.

Няма да може да живее със себе си, ако не направи всичко възможно за Кора, при положение че има дори минимална вероятност тя да е жива.

Ще трябва да каже първо на Мей. Той продължава да мисли още минута, като се двоуми, и най-сетне проговаря:

— Мей.

— Какво?

— Виж това.

Тя го доближава и застава до рамото му, за да погледне надолу към вестника и снимката, която й сочи с пръст. Разглежда снимката.

— Какво? — пита тя.

— Познаваш ли го?

Тя отново поглежда снимката.

— Не мисля. Кой е това?

— Сигурен съм, че съм го виждал — казва Нико. — Някъде наблизо.

— Къде си го виждал?

— Не съм сигурен, но ми изглежда познат. Сигурен съм, че съм го виждал наскоро, при това в квартала — около нашата къща.

Мей поглежда снимката по-внимателно.

— Знаеш ли, май и аз съм го виждала преди, но не се сещам къде.

„Още по-добре“, мисли си Нико.

 

 

Мей и Нико отиват в полицейското управление, без да се обадят предварително; Нико стиска вестника в ръка. Преди да тръгнат към управлението, той е отворил лаптопа си и е потърсил още информация за убийството на човека в сайтовете на всички вестници. Иска да избегне всякакви изненади.

Допълнителната информация, която е открил, не е много. Случаят не е привлякъл особено внимание. Убитият мъж е имал малък бизнес и е живеел сам. Разведен, без деца. Нико усети ледена тръпка, когато прочете това. Човекът, когото познаваше като Брус, му беше казал, че самият той има три деца и знае как да се грижи за едно бебе, а той му беше повярвал. Сега собствените му действия го шокират. Беше предал дъщеричката си на един абсолютен непознат и му се беше доверил да се грижи за нея. Как го беше сторил?

Преди да бъде убит, Дерек Хониг си беше взел отпуск, за да прекара известно време във вилата си. Никой не бе забелязал отсъствието му в продължение на няколко дни. Тялото му беше открито от жената, наета да почиства вилата веднъж седмично.

Следовател Расбак, повикан от дежурния полицай на входа, изглежда изненадан да ги види.

— Имате ли една минута? — пита го Нико.

— Разбира се — казва следователят и ги въвежда във вече познатата стая за разпити.

По пътя той повиква и още един полицейски служител, за да ги придружи. Четиримата сядат около масата. Атмосферата е напрегната.

Нико оставя вестника на масата пред Расбак и посочва с пръст снимката на убития.

Следователят поглежда снимката и преглежда съдържанието на кратката статия. После вдига поглед от вестника:

— Да?

— Познавам го — казва Нико.

Знае, че изглежда притеснен, макар че полага всички усилия да се престори, че не е така. Нарочно поглежда следователя в очите.

— Мисля, че съм го виждал наоколо през последните няколко седмици, преди да отвлекат Кора.

— Къде сте го виждал? — пита Расбак.

— Точно това е въпросът — увърта Нико. — Не съм сигурен. Но в мига, в който видях снимката, веднага се сетих, че съм го виждал наскоро, при това повече от веднъж. Мисля, че беше някъде около нашата къща. В нашия квартал — на нашата улица.

Расбак не откъсва поглед от него и свива устни.

— Мей също го разпозна — продължава Нико, като се обръща към жена си.

Следователят насочва вниманието си към Мей.

— Наистина го познавам — кимва Мей. — Виждала съм го преди, но не се сещам къде.

— Сигурна ли сте?

Мей отново кимва.

— Според мен е показателно, че и двамата го разпознаваме, не мислите ли? Както и фактът, че е бил убит? Мислите ли, че това може да има някаква връзка с отвличането?

— Възможно е — казва следователят. — Почакайте малко тук.

Расбак излиза от стаята.

Мей и Нико чакат мълчаливо. Не искат да разговарят помежду си в присъствието на другия полицейски служител. Нико полага съзнателни усилия, за да не се върти на мястото си. Иска му се да стане и да започне да кръстосва стаята. Минават почти двадесет минути, преди да се върне Расбак.

— Аз лично ще отида намясто веднага. Ако открия нещо, свързано с вашия случай, ще се свържа с вас.

— Може ли да дойдем? — пита изведнъж Нико.

Расбак го поглежда изненадано и поклаща глава.

— Боя се, че не.

— Как мислите, след колко време ще ни се обадите? — интересува се Нико.

— Не знам. Ще се свържа с вас веднага щом мога — обещава Расбак и бързо ги изпраща.

Расбак не е глупак. Той подозира, че по този начин Нико му съобщава, че убитият е бил неговият съучастник, и го моли за помощ, за да си върне детето. И двамата знаят, че може би вече е малко късно за това. И двамата знаят, че Нико е бил измамен. Но следователят ще се престори, че няма представа за всичко това. Расбак си дава сметка, че бебето сигурно е било живо, когато е напуснало дома на семейство Конти — иначе Нико нямаше да се обърне към него сега. По този начин майката се оказва извън подозрение — тя няма как да е убила бебето нарочно или неволно. Нико поема голям риск, но очевидно е отчаян. Следователят взима една служебна кола и потегля, нетърпелив да види какво ще открие на местопрестъплението в планините Катскилс.