Лий Бардуго
Шест врани (40)

39. Иней

Сърцето й се блъскаше в галоп. Има един миг на въздушния трапец, когато си се пуснал от едната люлка и посягаш към следващата, но разбираш, че си допуснал грешка, че инерцията не е достатъчна и вече не летиш, а чисто и просто падаш към земята.

Стражите я извлякоха през портата на затворническия сектор. Сега в двора имаше много повече въоръжени мъже и повече пушки, насочени към нея, отколкото преди броени часове, когато бе слязла тук от затворническия фургон заедно с другарите си. Минаха през вълчата паст и нагоре по стълбите, после и по пътечката край гигантското стъклено изложение. Нина й беше превела надписа на големия плакат: „Фйерданска мощ“. Иней се бе подсмихнала презрително тогава, като местеше поглед от танковете и оръжията в ниското към момчетата на срещуположната пътечка. Що за мъже изпитват нужда да развяват силата си пред безпомощни пленници в окови?

Стражите се движеха твърде бързо. За втори път тази нощ Иней се спъна нарочно.

— Мърдай — сопна й се войникът до нея на керчски и я повлече напред.

— Много бързо вървите.

Той разтърси силно ръката й.

— Не се мотай.

— Не искаш ли да се запознаеш с нашите разпитвани? — попита я другият. — Пред тях ще си изпееш и майчиното мляко.

— Но няма да си толкоз хубава, като приключат с теб — каза първият.

Разсмяха се, а стомахът на Иней се преобърна. Нарочно говореха на керчски, за да ги разбира.

Смяташе, че би могла да ги надвие въпреки пушките им и без своите ножове. Ръцете й не бяха вързани, а и войниците вярваха, че си имат работа с изпаднала в немилост проститутка. Хелеен я бе нарекла престъпничка, но в техните очи Иней едва ли беше нещо повече от дребна крадла в цикламена коприна.

Тъкмо обмисляше как да подходи, когато чу и други стъпки, които се движеха в тяхната посока. Зърна силуетите на двама мъже в униформа. Настигаха ги. Би ли могла сама да се справи с четирима стражи? Нямаше представа, но знаеше, че минат ли по коридора, всяка надежда да избяга ще се изпари.

Погледна отново към плаката в стъклената зала. Сега или никога.

Препъна стража вляво от себе си. Той залитна напред, а Иней го удари от долу на горе с длан и счупи носа му.

Другият вдигна пушката си към нея.

— Ще си платиш за това.

— Няма да ме застреляш. Началниците ти ще искат да ме разпитат.

— Може да те прострелям в крака — усмихна се доволно той и наведе пушката.

А после взе, че се срина на земята. От гърба му стърчеше очукана ножица. Войникът зад него й махна жизнерадостно.

— Йеспер! — ахна тя с облекчение. — Най-после.

— И аз съм тук, между другото — обади се Вилан.

Стражът със счупения нос изпъшка в краката на Иней и се опита да вдигне пушката си. Тя го срита здраво в главата. Фйерданецът не мръдна повече.

— Успя ли да гепиш достатъчно голям диамант? — попита я Йеспер.

Иней кимна и изтърси от ръкава си лента за шия, обшита с диаманти.

— Побързай — каза тя. — Хелеен сигурно е забелязала липсата на това нещо.

Макар че не би могла да вдигне кой знае каква тревога, при положение че целият палат се тресеше в хаос заради черния протокол.

Йеспер дръпна лентата от ръката й и я зяпна с отворена уста.

— Каз рече, че ни трябва диамант. Не е казвал да крадеш от диамантите на Хелеен ван Хоуден!

— Хващай се на работа и не дрънкай.

Каз й беше възложил две задачи — да свие голям диамант за Йеспер и да прави-струва, но да се озове в този коридор след единайсет камбани. Имаше много други подходящи диаманти, които да открадне, и други начини да привлече вниманието на стражите. Но ръцете я сърбяха да измами именно Хелеен. Събрала бе толкова тайни, откраднала бе толкова документи, натрупала бе толкова грехове, големи и малки, но всичко това нямаше значение, докато не надвие Хелеен ван Хоуден.

А Хелеен я бе улеснила. Сборичкването в ротондата имаше една основна цел — Хелеен да не усети кражбата, защото я е страх, че откачената Иней ще я удуши. Така де, толкова се беше заплеснала да злорадства, че реакциите й се забавиха. Иней съжаляваше само за едно — че няма да е там, когато Леля Хелеен осъзнае липсата на безценното си бижу.

Йеспер запали фенер и се хвана на работа рамо до рамо с Вилан. Чак сега Иней видя, че и двамата са покрити със сажди от шахтата на пещта в затворническия сектор. Носеха две мърляви намотки въже. Иней побърза да залости вратите в двата края на коридора. Разполагаха с броени минути, преди следващият патрул да стигне дотук и да открие заключена врата, която не би трябвало да е заключена.

Вилан беше извадил дълъг метален винт и някаква дръжка, вероятно от голяма макара, и сега се опитваше да сглоби от тях подобие на дрелка. Функционираща дрелка, помисли си със съмнение Иней.

На една от вратите се потропа.

— Побързайте — каза тя.

— Като го казваш, няма да стане по-бързо, нали знаеш? — възропта Йеспер, втренчил поглед в диамантите. — Ако просто ги натроша, ще загубят молекулярната си структура. Трябва да се разрежат много внимателно и фасетките да оформят съвършено свредло. Никой не ме е учил как да…

— И кой е виновен за това? — вметна Вилан, без да отделя поглед от собствената си задача.

— И ти не помагаш.

Стражите удряха силно по вратата, навярно с юмруци. На пътечката от другата страна на стъклената зала се появиха мъже, сочеха и викаха. Но не можеха да стрелят по тях през два слоя бронирано стъкло.

Стъклото беше гришанска направа. Нина го беше познала веднага щом се озоваха на пътечката по-рано — Фйерданската мощ, защитена от гришанско умение! Единственото по-здраво нещо от фабрикаторско стъкло беше диамантът.

Вратите в двата края на коридора се тресяха от удари.

— Идват! — извика Иней.

Вилан прикрепи диамантения свредел към импровизираната дрелка. Йеспер опря върха му в стъклото и започна да върти дръжката. Чу се много неприятен звук. Ако не броим звука обаче, всичко се случваше много бавно.

— Получава ли се изобщо? — извика Иней.

— Стъклото е дебело!

Нещо тежко изтрещя във вратата отдясно.

— Донесли са ръчен таран! — изписка Вилан.

— Продължавайте — каза Иней и изу обувките си.

Йеспер завъртя по-бързо дръжката, свределът стържеше пронизително в стъклото. Той го премести малко по-нагоре, после пак и леко встрани, очертаваше началото на кръг. Стигна до средата като полумесец…

„По-бързо!“

Масивната дървесина на вратата в дъното на пътечката започна да се цепи.

— Хващай дръжката, Вилан! — извика Йеспер.

Вилан зае мястото му и завъртя с всички сили.

Йеспер грабна захвърлените пушки на стражите и ги насочи към вратата.

— Идват! — извика той.

Двете дъги се срещнаха върху стъклото. Пълна луна. Кръгът се отдели с пукот и падна навътре. Още се премяташе към пода далече долу, когато Иней отстъпи назад.

— Махнете се от пътя! — извика тя.

И се затича. Краката й бяха леки, коприните — като пера. Не й тежаха вече коприните, не ги мразеше. Беше подхлъзнала страшната Хелеен ван Хоуден. Беше й отнела нещо, глупав символ, но ценен за нея. Не беше достатъчно — никога нямаше да бъде достатъчно, — но беше някакво начало. Ще има още сводници, които да подхлъзне, и роботърговци, които да измами. Коприните й бяха пера, а тя беше свободна.

Иней се съсредоточи върху кръга в стъклото — луна, липса на луна, врата към бъдещето — и скочи. Отворът беше малък дори за нея, чу се неприятен звук, когато острият ръб разцепи коприната. Иней изви тяло и протегна ръка. Имаше само един шанс да се хване за големия железен фенер, който висеше от тавана на залата. Беше скок невъзможен, умопомрачителен, но Иней отново бе бащината си щерка, за която законите на гравитацията не важат. За миг увисна във въздуха, после ръцете й се сключиха около основата на фенера.

Чу как вратата в единия край на пътечката поддава с трясък, после и стрелба.

„Задръж ги, Йеспер. Спечели ми малко време.“

Залюля се напред-назад да набере инерция. Куршум изсвистя край нея. Случайност? Или някой е прегазил Йеспер и Вилан и сега стреля през отвора в стената?

Прецени, че е набрала достатъчно инерция, и се пусна. Удари се силно в стената, но нямаше друг избор. Важното бе, че пръстите й намериха ръба на каменния корниз, където бяха изложени древните брадви. Нататък беше лесно — от корниз по вертикална греда до следващия корниз, все по-ниско, докато босите й стъпала не намериха покрива на един голям танк. Иней се намърда в металния купол по средата на машината.

Въртеше една след друга ръчките на таблото, но все не откриваше правилната. Най-накрая една от големите пушки повдигна цевта си. Иней натисна спусъка и цялата се разтресе, когато куршумите заваляха като градушка по стъклените стени. Не се сещаше как иначе да предупреди Йеспер и Вилан.

Трябваше да се справи някак и с голямото оръдие. Вмъкна се в контролната кабинка на танка. Видя само една ръчка и я завъртя. Носът на дългото оръдие се повдигна под подходящ ъгъл. Наистина имаше малък лост на контролното табло точно както беше предсказал Йеспер. Иней го дръпна силно. Чу се само тихо изщракване, нищо повече. Иней чакаше, затаила дъх, но в първия ужасно дълъг миг нищо не се случи.

„Ами ако не е заредено? — помисли си тя. — Ако Йеспер е прав за оръдието, Фйерданите трябва да са луди, за да държат такава огнева мощ без специални предохранителни мерки.“

Търбухът на танка избумтя. Иней чу нещо да се търкаля към нея и с ужас реши, че е объркала работата. Снарядът щеше да се търкулне по дългото дуло и да падне право в скута й. Вместо това се чу съскащ звук и пронизително стържене на метал в метал. Голямото оръдие потрепери. Оглушителен бумтеж разцепи въздуха, придружен от валмо тъмносив дим.

Снарядът удари стъклото и го разби на хиляди лъскави парченца. „По-красиви са от диаманти“ — помисли си с почуда Иней. Надяваше се Йеспер и Вилан да са намерили място — и време — да се прикрият.

Изчака прахът да се слегне, ушите й звънтяха неприятно. Стъклената стена беше изчезнала. Нищо не помръдваше. После две прикрепени към парапета на пътечката въжета се спуснаха, последвани от Вилан и Йеспер — Йеспер като дългокрако насекомо, Вилан на пресекулки, като гъсеница, която се измъква от какавидата си.

— Айор! — извика Иней на фйердански.

Нина щеше да се усмихне доволно, ако можеше да я чуе.

Завъртя оръдието. Отвъд отсрещната стъклена стена фйерданите крещяха яростно от пътечката, но когато дулото се насочи към тях, си плюха на петите.

Иней чу стъпки и дрънчене — Йеспер и Вилан се бяха качили на танка. Йеспер подаде глава през люка на тавана.

— Даваш ли аз да карам?

— Ако настояваш.

Премести се настрани, за да седне той зад контролните уреди.

— Охо, здрасти, красавице! — каза Йеспер, ухилен до уши.

После дръпна друга ръчка и бронираната машина се събуди с ръмжене, силни вибрации и валма черен дим.

„Що за чудовище е това?“ — помисли си Иней.

— Какъв шум! — извика тя.

— Какъв двигател!!! — надвика я Йеспер.

И после изведнъж потеглиха… без помощта на коне.

Откъм купола долетя звук на стрелба. Явно Вилан беше открил контролите.

— Опа, да му се не види! — Йеспер се обърна към нея. — Покажи му как да се прицелва, моля те!

Иней се изтегли в купола, обясни набързо на Вилан кое за какво служи, после насочи второто по-малко оръдие към стражите, които нахлуваха в стъклената зала.

Йеспер беше изтеглил машината максимално назад. Спря и изстреля снаряд от голямото оръдие. Снарядът раздроби стъклото, профуча покрай пътечката и удари крепостната стена отзад. Бял прах и каменни отломки се разхвърчаха навсякъде. Йеспер стреля отново. Вторият снаряд попадна право в целта и в каменния градеж на пръстена се появиха пукнатини. В стената се беше образувала сравнително голяма вдлъбнатина, но не и отвор.

— Готови ли сте? — извика Йеспер.

— Да — отвърнаха в хор Иней и Вилан.

Сгушиха се под оръжейния купол. Вилан беше целият в драскотини от счупените стъкла. Но пък буквално грееше. Иней го хвана за ръцете и ги стисна силно. Дошли бяха в Ледения палат тайно като мишоци. Сега щяха да излязат от него като армия, пък било то и с йената на живота си.

Откъм търбуха на машината се чуха разни прищраквания, дрънчене и пукот. А после танкът нададе рев. Звук като от гръмотевица, уловена в метален барабан, която държи да се измъкне на свобода. Машината се люшна назад върху веригите си, после се втурна напред. Право напред, все по-бързо, набираха инерция. Танкът подскочи… явно бяха излезли от стъклената зала.

— Дръжте се здраво! — изкрещя Йеспер и заби танка в легендарния крепостен зид на Ледения палат.

Иней и Вилан политнаха към контролното табло.

Бяха преминали. Танкът продължи тежко по пътя, а стакатото на стрелбата бързо затихна след тях.

Иней чу странен звук. Погледна нагоре. Вилан се смееше с глас.

Подал се бе от купола и гледаше назад към Ледения палат. Иней се придърпа до него и видя дупката в крепостния зид — черно петно сред безбрежния бял камък и мъже, които се изливаха от петното и стреляха отчаяно по отдалечаващия се танк. Буквално им дишаха прахта.

Вилан се преви от смях и посочи надолу. Във веригата на танка се беше закачил голям плакат и се влачеше по пътя. Въпреки калните петна и изгореното от барут надписът още се четеше: СТРИМАКТ ФЙЕРДАНСКАТА МОЩ.