Джоджо Мойс
Все още аз (16)

Шестнадесета глава

— Имам нова задача за теб.

Седях в ъгъла на супершикозния салон за красота и чаках, докато боядисат и изсушат косата на Агнес. Тъкмо се бях зачела в най-новите статии за протестите против затварянето на библиотеката, така че побързах да изключа телефона си, когато тя се приближи с увита в грижливо сгънати парчета фолио коса. Седна до мен, без да обръща внимание на фризьора си, който очевидно настояваше тя да се върне на стола си.

— Искам да ми намериш много малко пиано, което да изпратим в Полша.

Каза го, сякаш ме молеше да купя пакет дъвки от близкия магазин.

— Много малко пиано.

— Много специално малко пиано, на което да се учи да свири дете. За момиченцето на сестра ми — каза тя. — Но трябва да е с много високо качество.

— В Полша не се ли продават малки пиана?

— Не и толкова добро. Искам да е на „Хосвайнер и Джаксън“. Това са най-добрите пиана на света. И трябва да бъде доставено при специално контролирани условия, за да не бъде засегнато от студа или влагата, защото това ще промени звученето. Но продавачът сигурно ще ти помогне за това.

— На колко години е момичето на сестра ти?

— На четири.

— Хм… добре.

— И трябва да е най-доброто, за да може да чуе разликата. Има огромна разлика, както знаеш, между тоновете. Все едно да свириш на „Страдивариус“ вместо на евтина цигулка.

— Разбира се.

— Но има и още нещо. — Тя се извърна, за да не вижда вече отчаяния фризьор, който сочеше към главата й от другия край на салона и потупваше несъществуващ часовник на китката си. — Не искам това да се появи на извлечението от кредитната ми карта. Затова трябва да теглиш пари всяка седмица. На дребни суми. Разбра ли? Имам заделени малко пари.

— Но… господин Гопник едва ли би имал нещо против…

— Той мисли, че харча твърде много за племенницата си. Не разбира. А и ако Табита узнае, ще извърти всичко така, че да го представи в лоша светлина. Знаеш я каква е, Луиза. Ще го направиш ли? — Тя ме погледна сериозно под слоевете фолио.

— Хм, добре.

— Ти си чудесна. Толкова съм щастлива, че имам такава приятелка. — Прегърна ме толкова рязко, че фолиото се блъсна в ухото ми и фризьорът мигновено дотича да види какви щети е нанесло лицето ми.

 

 

Обадих се в магазина и ги помолих да ми изпратят оферта за два различни модела малки пиана, както и разходите за доставката. След като най-сетне престанах да примигвам, разпечатах двете оферти и ги показах на Агнес в гардеробната й.

— Това е доста скъп подарък — отбелязах.

Тя махна с ръка.

Аз преглътнах.

— А доставката е още две хиляди и петстотин долара отгоре.

Примигнах. Агнес — не. Отиде до тоалетката си и я отвори с ключ, който държеше в джинсите си. Пред очите ми извади едра пачка петдесетдоларови банкноти, дебела колкото ръката й.

— Ето. Тук са осем хиляди и петстотин. Трябва да излизаш всяка сутрин и да изтеглиш останалите от банкомата. По петстотин на теглене. Ясно?

Не ми беше особено комфортно да тегля толкова много пари без знанието на господин Гопник. Но съзнавах, че връзката на Агнес със семейството й е много силна, и освен това разбирах по-добре от всеки копнежа по онези, които са далеч от те — Коя бях аз, че да й държа сметка как си харчи парите? Освен това бях почти сигурна, че в гардероба й има рокли, които струват повече от онова малко пиано.

През следващите десет дни послушно отивах до банкомата на Лексингтън Авеню и теглех пари, като натъпквах банкнотите дълбоко в деколтето си, преди да си тръгна, готова да се бия с евентуални обирджии, които така и не се появиха. Давах парите на Агнес, когато бяхме сами, тя ги прибираше при другите в тоалетката и отново я заключваше. В крайна сметка занесох всички пари в магазина за пиана, подписах нужните документи и ги преброих пред озадачения продавач. Пианото щеше да пристигне в Полша точно за Коледа.

Това, изглежда, бе единственото нещо, което носеше радост на Агнес. Всяка седмица отивахме с колата до ателието на Стивън Липкот за урока й по рисуване, при което двамата с Гари мълчаливо се тъпчехме с кафе и захар в „Най-доброто място за понички“ или аз промърморвах съгласие с мнението му за неблагодарните пораснали деца и поничките, поръсени с карамел. Вземахме Агнес няколко часа по-късно, като се опитвахме да не забелязваме, че не носи никакви рисунки.

Негодуванието й от безкрайните благотворителни вечери и събития бе нараснало още повече. Вече била престанала да се опитва да бъде любезна с другите жени, каза ми Майкъл шепнешком, докато пийваше набързо кафе в кухнята. Просто си седяла красива и намусена и чакала мероприятието да свърши.

— Предполагам, че не можем да я виним, след като се отнасяха толкова лошо с нея. Но той се дразни. За него е важно съпругата му, дори да не е трофейна, поне да е склонна да се усмихва.

Господин Гопник изглеждаше изтощен от работата и живота като цяло. Майкъл ми сподели, че нещата в офиса не били никак розови. Огромна сделка в подкрепа на банка в развиваща се страна била пред провал и сега всички работели денонощно, за да го предотвратят. В същото време — или може би тъкмо заради това — Нейтън ми каза, че артритът на господин Гопник се бил обострил, и двамата се занимаваха извънредно, за да може той да се движи нормално. Вземаше много хапчета. Частен лекар го посещаваше два пъти седмично.

— Мразя този живот — каза ми Агнес, докато се разхождахме из парка. — Дава толкова много пари за благотворителност и за какво? За да седим четири пъти в седмицата и да ядем изсъхнали предястия със съсухрени хора. И тези съсухрени вещици да злословят срещу мен. — Спря за миг, погледна през рамо към сградата и видях, че очите й са пълни със сълзи. Понижи глас: — Понякога, Луиза, си мисля, че не мога да издържам повече.

— Той те обича. — Не знаех какво друго да кажа.

Тя избърса очи с дланта си и поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от чувствата си.

— Знам. — Усмихна ми се, но по-неубедителна усмивка не бях виждала. — Но отдавна не вярвам, че любовта решава всичко.

Импулсивно пристъпих напред и я прегърнах. След това осъзнах, че не бих могла да кажа дали съм го направила заради нея или заради себе си.

 

 

Идеята ми хрумна точно преди официалната вечеря по повод Деня на благодарността. Агнес бе отказала да стане от леглото цял ден, изправена пред перспективата да посети благотворителна вечеря за душевноболни. Заяви, че е твърде депресирана, за да присъства, явно сляпа за иронията в случая.

Обмислях идеята, докато пиех чай, и после реших, че нямам кой знае какво за губене.

— Господин Гопник? — Почуках на вратата на кабинета му и изчаках да ме покани да вляза.

Той вдигна помръкнали от умора очи, бе облечен в безукорна бледосиня риза. През повечето време изпитвах известно съжаление към него, както човек го е жал за затворена в клетка мечка, но въпреки това стои на прилично разстояние и леко се бои от нея.

— Какво има?

— Аз… извинявам се, че ви безпокоя. Но ми хрумна нещо. Смятам, че може да помогне на Агнес.

Той се облегна назад в коженото си кресло и ми даде знак да затворя вратата. Забелязах кристална чаша с бренди на бюрото му. Доста по-рано от обичайното.

— Може ли да говоря открито? — попитах. Леко ми се гадеше от притеснение.

— Заповядай.

— Добре. Ами няма как да не забележа, че Агнес не е чак толкова щастлива, колкото би трябвало.

— Доста меко казано — съгласи се тихо той.

— Струва ми се, че доста от проблемите й са свързани с това, че е загърбила предишния си живот, но не е напълно интегрирана в новата си среда. Казвала ми е, че не може да се вижда с приятелките си, защото те не разбират новия й начин на живот, а доколкото сама виждам, ами, хм, новите й познати не горят от желание да се сприятелят с нея. Мисля, че може би смятат, че това би било… нелоялно.

— Към бившата ми съпруга.

— Да. Тя няма работа и няма своя среда. В тази сграда също няма общност. Вие имате своята работа, както и хора, с които се познавате от години, които ви харесват и уважават. Но не и Агнес. И знам, че благотворителните събития са особено изпитание за нея. Но филантропията е важна за вас. Затова ми хрумна нещо.

— Продължавай.

— Ами има една библиотека в Уошингтън Хайтс, която е застрашена от затваряне. Цялата информация е тук. — Побутнах папката, която носех, към него. — Това е обществена библиотека, използва се от хора от най-различни националности, възрастови групи и категории и за местните е особено важно да остане отворена. Те се борят усилено, за да я спасят.

— Този въпрос трябва да се отнесе към градския съвет.

— Ами да, вероятно. Но разговарях с една от библиотекарите и тя ми сподели, че в миналото са получавали индивидуални дарения, които са им помагали да оцелеят. — Наведох се напред. — Ако само я посетите, господин Гопник, ще видите с очите си — там има лекторски програми, а майките могат да стоят с децата си на топло и безопасно място, а и хората наистина полагат усилия да подобрят положението си. Има практическа насоченост. Знам, че не е бляскаво като събитията, на които присъствате — там не се провеждат приеми, но каузата все пак е благотворителна. И си помислих, че може би… ами че ще искате да се ангажирате. А още по-хубаво би било, ако Агнес се включи и така стане част от общност. Може да го превърне в своя собствена кауза. Двамата с нея бихте могли да направите нещо забележително.

— В Уошингтън Хайтс?

— Трябва да идете там. Това е доста смесен район. Доста различен от… тук. Имам предвид, части от него са реновирани, но точно там…

— Познавам Уошингтън Хайтс, Луиза. — Той потропа с пръсти по бюрото си. — Говорила ли си с Агнес за това?

— Реших първо да го споделя с вас.

Той дръпна папката към себе си и я отвори. Намръщи се на първата страница — изрезка от вестник със снимка на един от началните протести. Втората страница бе финансово извлечение, което бях изтеглила от сайта на градския съвет, показващо данните за изминалата финансова година.

— Господин Гопник, наистина мисля, че можете да промените нещата. Не само за Агнес, но и за цяла една общност.

В този момент осъзнах, че той изглежда незаинтересован, дори леко пренебрежителен. Изражението му не се беше променило драстично, по-скоро леко се бе стегнало, бе свел поглед. И се досетих, че след като е толкова богат, вероятно получава стотици молби за финансиране всеки ден или предложения къде да вложи парите си. Възможно бе току-що да бях престъпила невидимата граница между работник и работодател.

— Както и да е. Вероятно идеята не е чак толкова добра. Съжалявам, че ви отнех от времето. Не се чувствайте длъжен да преглеждате папката, ако сте зает. Мога да си я взема, ако…

— Няма проблем, Луиза. — Той притисна с пръсти слепоочията си, затвори очи.

Изправих се, но не бях сигурна, че мога да си вървя.

Най-сетне той вдигна очи към мен.

— Би ли поговорила с Агнес? За да разбереш дали ще се наложи да отида на тази вечеря сам?

— Да, разбира се. — Излязох от стаята.

 

 

Тя отиде на вечерята за душевноболните. Не чухме никакви кавги, когато се върнаха, но на следващия ден разбрах, че бе спала в гардеробната си.

 

 

През двете седмици преди завръщането ми у дома за Коледа развих почти маниакална зависимост към Фейсбук. Преглеждах страницата на Кейти Инграм сутрин и вечер, четях съобщенията, които си разменяше с приятели в профила си, гледах новите снимки, които качваше. Една от приятелките й я беше попитала как се чувства в работата си и тя бе написала: „Обожавам я!“, последвано от намигащо личице — беше дразнещо колко често ги използваше. Друг ден беше написала: „Много тежък ден в работата. Благодаря на Бога за невероятния си партньор! Чувствам се благословена“.

Беше публикувала още една снимка на Сам — зад волана на линейката. Той се смееше, вдигнал ръка, сякаш да й попречи да го снима, и при вида на лицето му и интимността на кадъра внезапно се почувствах, сякаш съм с тях, и това просто ме остави без дъх.

Бяхме се уговорили да се чуем предната вечер негово време, но когато звъннах, той не вдигна. Опитах отново, после пак, но отговор не последва. Два часа по-късно, тъкмо бях почнала да се тревожа, когато получих съобщение: „Съжалявам — още ли си на линия?“

— Добре ли си? В работата ли беше зает? — попитах аз, когато ми звънна.

Последва кратко колебание, преди да отговори:

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш? — Бях в колата с Гари и чакахме Агнес, която беше на педикюр, така че се притеснявах, че може да ме чуе, независимо колко погълнат изглеждаше от спортните страници на вестника.

— Помагах на Кейти.

Стомахът ме сви само при споменаването на името й.

— За какво й помагаше? — опитах се да запазя спокойствие.

— За един гардероб. От ИКЕА. Купила го, но не можеше да го сглоби сама, така че предложих да й помогна.

Прилоша ми.

— Бил си в къщата й?

— Апартамента й. Просто й помогнах да сглоби проклетия гардероб, Лу. Тя си няма никого. А аз живея наблизо.

— Взел си куфарчето си с инструменти. — Спомних си как се отбиваше в апартамента ми да поправи нещо дребно. Беше едно от първите неща, които обикнах в него.

— Да. Взех си куфарчето. И й помогнах да сглоби гардероба от ИКЕА. — Гласът му прозвуча уморено.

— Сам?

— Какво?

— Ти ли предложи да отидеш? Или тя те помоли?

— Има ли значение?

Исках да му кажа, че имаше, защото беше очевидно, че тя се опитва да ми го открадне. Преструваше се ту на безпомощна жена, ту на забавна приятелка, проявяваща разбиране най-добра приятелка и колежка. Той или беше сляп, или което бе по-лошо, не беше. Нямаше нито една снимка, която бе публикувала в мрежата, на която да не е залепена за него като пиявица с червило. Понякога се чудех дали се е досетила, че ще ги видя, и дали не изпитва удоволствие от болката, която ми причинява, дали всъщност това не е част от плана й — да ме тормози и да ме кара да го подозирам. Мъжете едва ли си имат и най-бегла представа за целия набор от изкусни оръжия, които жените използват една срещу друга.

Мълчанието помежду ни сякаш зейна в огромна черна дупка. Знаех, че не мога да спечеля. Ако се опитах да го предупредя какво се случва, щях да прозвуча като ревнива досадница. Ако не го направех, той щеше да скочи, без да го съзнава, право в капана й. Докато един ден не осъзнае, че тя му липсва толкова, колкото някога съм му липсвала и аз. Или не усети как нежната й длан бавно се плъзга в неговата някоя вечер в бара, докато се обляга на рамото му за утеха след тежък ден. Или не се сближат още повече при някой прилив на висок адреналин след някоя опасна ситуация и изведнъж започнат да се целуват, и…

Затворих очи.

— Е, кога се връщаш?

— На двадесет и трети.

— Чудесно. Ще се опитам да си разместя смените. Но ще трябва да работя в някои от дните около Коледа, Лу. Знаеш как е. Работата няма край.

Той въздъхна. Последва още една пауза, преди отново да заговори.

— Виж какво. Мислех си нещо. Може би е добра идея да се запознаеш с Кейти. За да видиш, че е готина. И че се опитва да бъде само мой колега и приятел.

Как ли пък не.

— Супер! Звучи чудесно — отвърнах аз.

— Мисля, че ще я харесаш.

— Значи ще я харесам.

Както бих харесала вируса „Ебола“. Или да си остържа сама лактите с нещо остро. Или да ям от онова сирене с буболечки.

Облекчението в гласа му бе осезаемо:

— Нямам търпение да те видя. Ще останеш цяла седмица, нали?

Сведох глава и се опитах леко да снижа гласа си:

— Сам, тя… Кейти наистина ли иска да ме види? Това… обсъждали ли сте го с нея?

— Да. — А после, понеже аз не казах нищо, той добави: — Имам предвид, не е било… Не сме обсъждали какво става между теб и мен или нещо подобно. Но тя се досеща, че не ни е лесно.

— Разбирам. — Усетих, че стискам зъби.

— Тя смята, че си страхотна. Естествено, казах й, че греши.

Засмях се, но не съм сигурна, че и най-лошият актьор на света би могъл да го направи по-неубедително.

— Ще видиш, като се запознаете. Нямам търпение.

Затворих телефона, вдигнах очи и забелязах, че Гари ме гледа в огледалото за обратно виждане. Очите ни се срещнаха за миг, после неговите се отклониха.

 

 

Като се има предвид, че живеех в един от най-оживените градове на света, бях започнала да осъзнавам, че моят свят всъщност е доста малък, свит около желанията на семейство Гопник от шест сутринта често до късно вечер. Животът ми бе изцяло преплетен с техния. Точно както бе и с Уил, бях свикнала да предугаждам настроенията на Агнес, да се досещам от най-дребните знаци дали е депресирана, ядосана, или просто се нуждае от храна. Знаех кога се очаква да й дойде цикълът и бях отбелязала дните в личния си календар, за да съм подготвена за емоционалните изблици или по-бурно свирене на пиано. Знаех как да съм невидима по време на семейните конфликти и да съм на разположение за всяка дреболия. Бях се превърнала в сянка дотолкова, че понякога се чувствах направо безплътна — полезна само като придатък на някой друг.

Животът ми преди семейство Гопник бе останал някъде далеч, бе избледнял и нереален, докосвах се до него само чрез някой телефонен разговор, когато графикът на семейството го позволяваше, или чрез случайно разменени имейли. Не бях се обаждала на сестра си цели две седмици и се разплаках, когато получих написано на ръка писмо от мама и снимки на нея и Том на някакво дневно представление в театъра, „за да не забравиш съвсем как изглеждаме“.

Понякога ми идваше в повече. За да постигна известен баланс, въпреки че бях изтощена, ходех до библиотеката всяка седмица с Ейшък и Мийна, като веднъж дори отидох и сама, когато децата им бяха болни. Вече знаех как да се облека за студа и бях направила свой собствен плакат — „Знанието е сила!“ — с намигване към Уил. Отивах дотам с метрото, а после се отправях към Ист Вилидж, за да пийна кафе в магазина за винтидж дрехи и да прегледам какво ново предлагат Лидия и сестра й.

Господин Гопник повече не спомена библиотеката. С леко разочарование осъзнах, че благотворителността имаше съвсем друго значение тук: не беше достатъчно да даваш, трябваше да те видят, че го правиш. Над входовете на болниците с двуметрови букви бяха изписани имената на благодетелите им. Приемите биваха наричани на името на онези, които ги спонсорират. Дори на задните врати на автобусите бяха изписани имената на прочути дарители. Господин и госпожа Ленард Гопник бяха известни като щедри благодетели, защото се показваха пред обществото като такива. Една невзрачна библиотека в западнал квартал не предлагаше подобна показност.

 

 

Ейшък и Мийна ме бяха поканили за Деня на благодарността в апартамента си в Уошингтън Хайтс, ужасени от факта, че нямам никакви планове.

— Не може да прекараш Деня на благодарността сама! — заяви Ейшък и аз реших да не му казвам, че малцина в Англия изобщо знаят какво е това.

— Майка ми ще сготви пуйката, но не очаквай да бъде по американски — каза Мийна. — Не можем да понасяме тази безвкусна храна. Нашата пуйка ще бъде приготвена с много подправки в истинска глинена пещ тандури.

Не ми костваше никакво усилие да кажа „да“ на нещо ново: бях много развълнувана. Купих бутилка шампанско, скъпи шоколадови бонбони и цветя за майката на Мийна, след което си облякох синята коктейлна рокля с кожените ръкави, като реших, че Денят на благодарността в индийски стил ще е подходящ повод за първото й обличане — или поне, че няма да има строг дрескод. Илария беше затънала до гуша в приготвянето на семейната вечеря за работодателите ни, така че реших да не я безпокоя. Излязох от апартамента и проверих дали съм взела адреса, който Ейшък ми беше дал.

Докато вървях по коридора, забелязах, че вратата на госпожа Де Уит е отворена. Чух телевизорът да бръмчи вътре. На няколко крачки отвън в коридора стоеше Дийн Мартин и ме гледаше злобно. Зачудих се дали не е замислил поредното си бягство и позвъних на вратата.

Госпожа Де Уит се появи на прага.

— Госпожо Де Уит? Мисля, че Дийн Мартин се кани да тръгне на разходка.

Кучето се затътри към нея. Тя се облегна на стената. Изглеждаше слаба и уморена.

— Би ли затворила вратата, скъпа? Явно съм я оставила отворена.

— Разбира се. Честит Ден на благодарността, госпожо Де Уит — поздравих я аз.

— Нима днес е Денят на благодарността? Не бях забелязала.

Тя се върна в стаята си, кучето подире й, а аз затворих входната врата. Не бях виждала никой да я посещава и за миг се натъжих, че ще прекара празника сама.

Тъкмо се обърнах да тръгвам, когато се появи Агнес в спортния си екип. Явно се сепна, като ме видя.

— Къде отиваш?

— На вечеря. — Не исках да казвам при кого. Не знаех как биха реагирали работодателите, ако разберяха, че служителите им си общуват извън работа. Тя ме погледна ужасено.

— Не можеш да го направиш, Луиза. Роднините на Ленард ще ни гостуват. Не мога да ги изтърпя сама. Казах им, че и ти ще присъстваш.

— Така ли? Но…

— Трябва да останеш.

Погледнах към вратата. Сърцето ми се сви.

И тогава тя снижи глас.

— Моля те, Луиза. Ти си ми приятелка. Нуждая се от теб.

 

 

Звъннах на Ейшък и му казах. Единствената ми утеха беше, че той мигновено разбра какво е положението.

— Много съжалявам — прошепнах. — Наистина исках да дойда.

— Няма проблем. Трябва да останеш. Виж, Мийна казва, че ще ти запази от пуйката. Ще я донеса утре… Скъпа, казах й! Да! Заръча да изпиеш всичкото им скъпо вино. Чу ли?

Имах чувството, че ще се разплача. Бях си представяла вечер, изпълнена с детски смях, вкусна храна и веселие. Вместо това отново щях да бъда сянка, мълчалив декор в ледения салон.

Страховете ми се оправдаха.

Още трима членове на семейство Гопник дойдоха на вечеря: по-възрастният блед и побелял брат на г-н Гопник, който явно се занимаваше с право. Вероятно работеше в Министерство на правосъдието. Беше довел майка им, която бе в инвалидна количка, отказа да си свали коженото палто през цялата вечер и се оплакваше на висок глас, че не чува. Придружаваше ги съпругата на брата на господин Гопник, бивша явно известна цигуларка. Само тя си направи труда ме попита с какво се занимавам. Поздрави Агнес с две целувки по бузите и официална усмивка, която можеше да е предназначена за всекиго.

Табита бе последният член на компанията, пристигна късно и влезе с вида на човек, който е прекарал целия път в таксито дотук в разговор по телефона колко не желае да присъства. Веднага щом се появи, бяхме настанени за вечеря в трапезарията, която беше до главната всекидневна и заета почти изцяло от огромна овална махагонова маса.

Определено можеше да се каже, че разговорът беше суховат. Господин Гопник и брат му моментално се заприказваха за правните ограничения в някаква държава, в която той в момента работеше, а двете съпруги си размениха няколко формални въпроса като хора, които се стараят да водят любезен разговор на чужд език.

— Как си, Агнес?

— Благодаря, добре. А ти, Вероника?

— Много добре. Изглеждаш чудесно. Страхотна рокля.

— Благодаря. Ти също изглеждаш чудесно.

— Чух, че си била в Полша? Ленард ни каза, че си ходила при майка си.

— Да, преди две седмици. Беше много хубаво да се видим, благодаря.

Седях между Табита и Агнес и гледах как Агнес пие твърде много бяло вино, а Табита намусено рови в телефона си и понякога вдига очи към тавана. Сръбвах от супата с тиква и градински чай, кимах, усмихвах се и се стараех да не си личи, че си мечтая да съм част от веселото безредие при Ейшък. Бих попитала Табита как е прекарала седмицата, само и само да подемем някакъв разговор, но тя на няколко пъти бе вметнала хапливи забележки относно това „служители“ да присъстват на семейни събития, така че не посмях.

Илария поднасяше ястията едно след друго. „Полската никаквица не готви. Все някой трябваше да приготви вечерята за Деня на благодарността“, измърмори после тя. Беше сътворила истинско пиршество от пуйка, печени картофи и куп ястия, които не бях виждала досега да се поднасят на вечеря, но за които подозирах, че мигновено ще ми докарат диабет — захаросани сладки картофи, запечени с глазура от меки бонбони маршмелоу, зелен фасул с мед и бекон, печена тиква с кленов сироп, маслен царевичен хляб и моркови, запечени с мед и подправки. Имаше и нещо като малки кексчета — приличаха на йоркширски пудинг — които изгледах подозрително, за да видя дали и те не са полети със захарен сироп.

Естествено, само мъжете хапнаха от всичко. Табита побутваше храната из чинията си. Агнес хапна от пуешкото и почти нищо друго. Аз опитах от всичко по малко, благодарна, че имам с какво да се занимавам, както и че Илария вече не тръшваше чиниите грубо пред мен. Всъщност тя дори няколко пъти ме погледна многозначително, сякаш мълчаливо ми съчувстваше. Мъжете продължаваха да говорят за бизнес, без да забелязват или да обръщат внимание на ледения мраз в другия край на масата.

Тишината понякога се нарушаваше от възрастната госпожа Гопник, която искаше да й подадат картофите или питаше на висок глас за четвърти път какво, за бога, е направила тази жена с морковите. Няколко души й отговаряха едновременно, явно облекчени от наличието на тема, колкото и безсмислена да беше тя.

— Много необичайна рокля, Луиза — отбеляза Вероника след една доста продължителна пауза в разговора. — Забележителна е. От Манхатън ли си я взе? Не се срещат често кожени ръкави в днешно време.

— Благодаря. Купих я от Ист Вилидж.

— На „Марк Джейкъбс“ ли е?

— Хм, не. Винтидж е.

— Винтидж — изсумтя Табита.

— Какво каза тя? — попита високо госпожа Гопник.

— Говори за роклята на момичето, майко — обясни братът на господин Гопник. — Казва, че е винтидж.

— Винтидж какво?

— Какво им има на винтидж дрехите, Таб? — хладно попита Агнес.

Идеше ми да потъна вдън земя.

— Това е просто един безсмислен термин, нали? Начин да кажеш „втора употреба“. Да представиш нещо за такова, каквото не е.

Исках да й отвърна, че винтидж означава много повече от това, но не знаех как да го изразя — а и подозирах, че не се очаква от мен да го направя. Исках само целият разговор да се прехвърли на друга тема, далеч от мен.

— Мисля, че винтидж тоалетите излизат на мода напоследък — обърна се към мен Вероника с дипломатически такт. — Разбира се, аз съм твърде стара, за да разбирам стила на младите.

— И твърде любезна да кажеш подобно нещо — измърмори Агнес.

— Моля? — подхвърли Табита.

— О, сега пък се молиш?

— Имах предвид, какво каза преди малко?

Господин Гопник вдигна очи от чинията си. Погледът му се спря последователно на съпругата и на дъщеря му.

— Исках да кажа, че не бива да си толкова груба с Луиза. Тази вечер тя е мой гост, макар да е наш служител. А ти се изказваш грубо за облеклото й.

— Не съм била груба. Просто излагам фактите.

— Така се проявява грубост в наши дни. Говоря каквото мисля. Просто съм честен. Това е езикът на грубияните. Всички го знаем.

— Каква ме нарече току-що?

— Агнес. Скъпа. — Господин Гопник протегна ръка и я сложи върху нейната.

— Какво казват те? — попита госпожа Гопник. — Кажете им да говорят по-високо.

— Казах, че Таб се държи грубо с приятелката ми.

— Тя не ти е приятелка, за бога. Тя е твоя платена служителка. Макар да подозирам, че напоследък можеш да разчиташ само на такива приятелки.

— Таб! — намеси се баща й. — Не говори така, ужасно е.

— Да, но е вярно. Никой не иска да има нищо общо с нея. Не можеш да се преструваш, че не го забелязваш. Знаеш, че семейството ни е станало за посмешище, нали, татко? Превърнал си се в клише. Тя е олицетворение на клишето. И за какво? Всички знаем какъв е планът й.

Агнес дръпна салфетката от скута си и я сви на топка.

— Моят план? Би ли ми казала какъв е моят план?

— Като на всяка амбициозна имигрантка. Някак си успяла да убедиш татко да се ожени за теб. Сега несъмнено правиш всичко възможно да забременееш, да родиш едно-две деца и след пет години да се разведеш. И си уредена за цял живот. Готово! Край на масажите. Очакват те само скъпи магазини, личен шофьор и обеди с полските ти дружки.

Господин Гопник се наведе над масата към нея.

— Табита, не искам повече да чувам да използваш думата „имигрант“ в пренебрежителен смисъл в тази къща. Твоите предци също са били имигранти. Ти си потомка на имигранти…

— Не и такива.

— Какво означава това? — с пламнали бузи попита Агнес.

— Трябва ли да го кажа гласно? Някои постигат целите си с тежък труд, докато други го правят, като лежат по гръб…

— Като теб ли? — кресна Агнес. — Като теб, която на двадесет и пет години живееш от попечителския си фонд? Ти дори не си похващала работа в живота си! От теб ли трябва да вземам пример? Аз поне знам какво е тежък труд…

— Да. Яхнала голите тела на непознати мъже. Страхотна работа.

— Достатъчно! — Господин Гопник скочи от мястото си. — Изобщо не си права, Табита, и трябва да се извиниш.

— Защо? Защото я виждам без розови очила ли? Татко, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ти си напълно сляп за истинската същност на тази жена.

— Не. Ти си тази, която греши!

— Смяташ, че тя никога няма да поиска деца? Та тя е на двадесет и осем, татко. Осъзнай се!

— За какво говорят те? — попита гневно възрастната госпожа Гопник, обръщайки се към снаха си. Вероника й прошепна нещо в ухото. — Но тя каза нещо за голи мъже. Чух я.

— Не че ти влиза в работата, Табита, но с Агнес не възнамеряваме да имаме деца. Разбрахме се по този въпрос, преди да се оженим.

Табита се нацупи.

— О, значи сте се разбрали. Сякаш това има значение. Жена като нея би казала всичко само за да се омъжи за теб! Татко, не ми е приятно да го кажа, но ти си безкрайно наивен. След година-две ще има малък „инцидент“ и после ще те убеди, че…

— Няма да има никакви инциденти! — Господин Гопник удари с ръка по масата толкова силно, че чашите издрънчаха.

— Как може да си сигурен?

— Защото ми направиха вазектомия, по дяволите! — Той седна. Ръцете му трепереха. — Два месеца преди да се оженим. В болницата „Маунт Синай“. С пълното съгласие на Агнес. Сега доволна ли си?

В стаята се възцари тишина. Табита зяпна баща си.

Възрастната жена се огледа, после се вторачи в господин Гопник.

— На Ленард са му правили апендектомия?

Някъде в главата ми се носеше ниско бръмчене. Сякаш от много далеч чух господин Гопник да настоява дъщеря му да се извини, после я видях как става и си тръгва от масата, без да го направи. Видях как Вероника размени поглед със съпруга си, после отпи голяма глътка от чашата си.

Отново погледнах Агнес, която мълчаливо се взираше в чинията си, където храната й изстиваше на малки, окъпани в мед късчета. Когато господин Гопник протегна ръка и стисна нейната, бумтенето в главата ми стана оглушително.

Тя не ме погледна.