Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (39)

Деветнадесета глава

— Главата ми не го побира! Как е възможно един швед да се възторгва от такива неща? — пошепна Габриел и посочи към сцената.

Дмитрий неохотно отвърна поглед от екстравагантното представление. Танцьори в прилепнали по тялото пъстри трика се движеха между яркоцветни декори. Изпълнителите се протягаха, подскачаха, просваха се на пода или падаха в обятията си под звуците на дисонантна, крещяща за внимание музика на шестима млади композитори, нарекли се „Le Groupe des Six“. Либретото на Жан Кокто придаваше на завладяващия балет допълнителна литературна нотка. В погледа на Дмитрий светна учудване.

— Меценатът на трупата е шведски индустриалец — обясни Габриел.

Дмитрий въпросително вдигна вежди.

— Според Мария шведите са най-скучният народ на земята.

Князът простена тихо.

— Твърде много разговаряш със сестра ми.

После отново посвети вниманието си на сцената. Габриел обаче забеляза тънката усмивка на лицето му.

Разкъсваше се между одобрение и враждебност, между лоялност и откровеност. Преди година шведският меценат и колекционер Ролф дьо Маре бе създал трупата „Les Ballets Suèdois“ („Шведския балет“) с цел да конкурира „Руския балет“. Не само че много от досегашните сътрудници на Дягилев си намериха ново поле за действие, но и новият балет безцеремонно копираше стила на импресариото. Отначало Габриел се възмути. Ала премиерата в театър „Шанз-Елизе“ я възхити. Танцьорите, главно шведи и датчани, кипяха от енергия. Не на последно място и либретото на приятеля й Жан Кокто я настрои по-милостиво към конкурентите на Дягилев. Едноактното представление „Сватба на Айфеловата кула“ й хареса. По време на заключителните аплодисменти оценката й беше категорична.

Не за първи път си пожелаваше да участва в подобна продукция като авторка на костюмите. След представлението тя потърси Кокто зад сцената, за да го поздрави, и желанието стана още по-силно. Миризмата на боя, прах, театрален грим, пот и ужасно сладникавия парфюм на примабалерината я замая. Във всеки друг случай щеше да й стане гадно от подобна миризма, но тази вечер я възприе като свеж бриз — съживяващ, стимулиращ, вдъхновяващ.

— Коко!

Жан Кокто й махна. Висок, невероятно красив мъж с гъста тъмна коса, винаги безупречно облечен. И днес изглеждаше като излязъл от кутийка, но Габриел беше убедена, че премиерата е предизвикала капчици пот под яката на ослепително бялата колосана риза. Разговаряше с Пабло Пикасо, който редом с него изглеждаше груб като селянин.

— Скъпа! — Кокто я прегърна сърдечно.

Габриел го целуна по двете бузи.

— Сърдечни благопожелания! Прекрасно представление.

— Ако в сърцето ви е останала поне една искрица интерес да запазите приятелството си със Сергей Дягилев, запазете това мнение за себе си — изгърмя Пикасо. — Сега положително седи в хотела и чака новини от шпионите си сред публиката. Ужасно ще се ядоса.

Габриел го заплаши шеговито с пръст.

— Не се надсмивайте над Сергей. Защо в Париж да няма място за две големи балетни трупи? Нали имаме много добри моделиери… и много добри художници?

— О, така ли? — Пикасо поклати глава. — Е, ако намеквате за декорите, длъжен съм да призная, че Ирен Лагу се е справила отлично. Щеше да се получи много по-добре обаче, ако ме беше послушала.

— Още ли й се сърдиш, задето не се омъжи за теб? — попита Кокто. — Стига, Пабло, оттогава минаха четири години, а в наше време това е цял човешки живот. — И се усмихна пресилено.

— Ако Ирен бе приела предложението ми, нямаше да се оженя за Олга.

Кокто се наведе към Габриел и пошепна достатъчно високо, за да го чуе Пикасо:

— Бракът му ще го погуби.

— Олга тук ли е? — осведоми се учтиво Габриел.

Тя отправи демонстративно поглед към сценичните работници, изпълнителите и посетителите, които се тълпяха сред декори, калъфи на инструменти, костюми, бързо вехнещи цветя и занаятчийски принадлежности. Не откри никъде крехката фигура на Олга Пикасо.

— Той се радва на всяка възможност да избяга от нея.

— Глупости! — изфуча Пикасо, очевидно засегнат в мъжката си чест, и за да смени темата, попита: — А къде е вашият принц, мадмоазел Коко?

Тя го дари със сияеща усмивка.

— Дмитрий Павлович ме чака във фоайето.

— Мили боже! Тези влюбени руснаци! Непрекъснато ти висят на врата! Наричат това „душа“.

— Не прави заключения за други хора, имайки предвид Олга — клъвна го подобаващо Кокто и улови ръката на Габриел. — Хайде, скъпа, да оставим нашия нещастен приятел. Чуждите брачни проблеми ме уморяват. Ще отидем да поздравим Жорж Орик. Увертюрата му беше божествена, нали?

Двамата се смесиха с тълпата. Щом се отдалечиха достатъчно от Пикасо, Кокто продължи тихичко:

— Пабло обожаваше Ирен Лагу. Добре беше двамата да се оженят. Олга успя да го отведе пред олтара само защото не го допусна близо до себе си. Знаеше ли това? Подобно поведение беше ново за него и го накара да вземе решение, за което днес съжалява.

Габриел хвърли бърз поглед назад към Пикасо и видя Ирен Лагу да се приближава към него. Художничката не само беше много красива жена, в известна степен тя беше равностойна на своя някогашен учител и любовник и това увеличаваше привлекателната й сила.

Габриел неволно се запита дали Ирен щеше да е по-добра съпруга на Пикасо в сравнение с Олга. Кокто го приемаше като факт. „Жената на гения сигурно води труден живот“ — помисли си Габриел. От опит знаеше, че предпочита да се показва пред мъжа до себе си по-покорна, отколкото е в действителност. Така се получаваха конфликти, както бе станало със Стравински. Сети се за Екатерина Стравинска. И тя като Олга беше рускиня, съпруга на гений, затворница в брак, който носеше нещастие на всички. „Може би това поведение наистина има нещо общо с руския манталитет — прецени тя. — С руската душа.“

Все още заета с тази мисъл, Габриел поздрави композитора Жорж Орик — сегашния спътник на Ирен Лагу, както я осведоми Кокто. Докато я представяха на други изпълнители от ансамбъла, мисълта за щастието и свързаното с него страдание не я оставяше на мира. Помисли и за Бой — никой друг мъж не можеше да й го замени. Дори Дмитрий.

— Извинявай, приятелю, но не бих искала да оставя Дмитрий да ме чака дълго — рече тя в една пауза между въздушни целувки, прегръдки и поздравления. — Ще се видим по-късно на празника.

— Ще те придружа до фоайето — предложи бързо Кокто и обгърна раменете й със собственически жест.

— Ще липсваш на ансамбъла, ако… — подхвана тя, ала поетът спря протеста й:

— Да почакат. Искам да обсъдя с теб нещо неотложно, а по-късно няма да имаме подходящ случай.

Поведе я целенасочено през оживените, ярко осветени коридори. Скоро влязоха във вече утихналата театрална зала. Огромното полукръгло помещение с почти две хиляди седящи места, тапицирани с червено кадифе, изглеждаше изоставено. Светеха лампите за пауза, но сцената беше тъмна. Във въздуха висеше странна смесица от щастие, сбогуване, облекчение и копнеж. Габриел я усети физически — сигурно защото отговаряше на моментните й чувства. Нима почти всеки зрител не изпитва тъжно блаженство след едно успешно представление? Трупата се чувстваше облекчена, че е дала най-доброто от себе си, но над всичко се рееше надеждата за добро повторение. Прозрението я завладя също толкова силно, колкото и миризмата зад кулисите.

— Имаш ли време да прочетеш следващата ми пиеса?

— Що за въпрос! — засмя се Габриел.

Гласът й отекна в помещението. Ако някой бе останал да подслушва от последния ред на балкона, сигурно я беше чул.

— Ще намеря време да я прочета, естествено, все едно колко работа имам.

Мислено прибави, че не е нужно Кокто да вдига толкова шум за нищо. Не за първи път й даваше ръкопис и я молеше за мнение. Е, по-добре да не му напомня.

— За мен е важно да разбера как ще възприемеш адаптацията ми на „Антигона“ от Софокъл.

— Радвам се, Жан. Обещавам ти да погълна всеки ред, както умиращ от жажда — капка вода. Дали да си я взема за четиво през почивката, или текстът е твърде драматичен, за да го чета край морето?

Той я погледна смаян.

— Пак ли ще заминаваш?

— Защо не? — попита тя, учудена на свой ред. — През юли и август цял Париж отива на почивка. След завръщането от Ривиерата с Дмитрий работихме толкова много, че честно сме си заслужили няколко свободни дни.

— Тогава да се срещнем в Кан и да говорим там! — откликна въодушевено Кокто.

— За съжаление е невъзможно. Наех къща в Аркашон.

Решението бе дошло спонтанно, родено от някакво усещане за самота. Зает с делата си около царския трон, Дмитрий непрекъснато пътуваше и тя прекарваше времето си сама. Никога досега не й беше пречило да е сама вечер, но точно през тези седмици се бяха случили много неща, които й се искаше да обсъди с него. Не защото се нуждаеше от съвета му. Открай време вземаше решенията си сама, особено свързаните с бизнеса. Беше уверена в себе си. Изпитваше обаче желание да му разкаже с какво се занимава. Копнееше просто да говорят, да обменят мнения. Да му опише как парфюмът й и руската колекция придобиват ясни очертания. Да изрази възхищението си от фантастичните проекти на Мария. Да му съобщи, че е възложила на сестра му да избродира блуза. Копнееше да споделя с Дмитрий повече, не само леглото. Затова дори бе заминала с него за няколко дни в Берлин, настаниха се в аристократичния хотел „Адлон“, но като цяло идеята се оказа недобра. Прекараните заедно часове между конференциите на руски политици в изгнание и генерали се оказаха дори по-малко, отколкото тези в Париж. Тогава Габриел реши да наеме къща за лятото, достатъчно отдалечена от местата, където повечето й познати прекарваха горещите месеци. Естествено, не сподели съображенията си с Кокто.

Въодушевлението му от перспективата да прекарат заедно почивката си на Лазурния бряг отстъпи място на силно стъписване.

— Какво ще правиш в Аркашон? Там няма нищо, освен купчини пресни стриди, а казиното изобщо не може да се мери с Монте Карло.

— Навярно търся точно това. — Габриел му се усмихна окуражително. — Не се безпокой, нищо няма да ми попречи да прочета новото ти произведение.

— Много се надявам, защото смятам да те помоля да изработиш костюмите.

— О!

Габриел се нуждаеше от време, за да се отърси от изненадата. Опита се да не показва колко е развълнувана. Първо пробва със сдържаност.

— Откъде ти хрумна, че имам време за театрални финтифлюшки? В момента изнасям на пазара нов парфюм и подготвям нова колекция. Дните направо летят, не знам дали ще се справя.

— Не говори, Коко — помоли Кокто и нежно я целуна по бузата. — Прочетох в очите ти колко силно го желаеш. Освен това не знам по-добър моделиер от теб за моята сценична адаптация.

Габриел преглътна. Приятелят й беше разбрал какво става в сърцето й.

— Впрочем Пикасо ще направи декорите. Вече даде съгласието си. Ако не се изпозастреляте един друг, ще се получи продуктивно сътрудничество. Убеден съм.

— Ако не се изпозастреляме… — повтори скептично Габриел.

Изведнъж отрезвя. Представи си проблемни взаимоотношения. Не очакваше участието й в театъра да започне по такъв начин. Изпитваше голям респект пред изкуството на Пикасо, намираше го за привлекателен мъж, но бе успяла да опази критичния си ум и си позволяваше да общува с него, както тя намери за добре. И най-вече Стравински я бе научил колко е важно да се опълчи срещу гения. Опасяваше се, че Пабло Пикасо ще реагира също толкова опърничаво като Игор.

— Двамата ще се допълвате — увери я Кокто.

— Трябва да помисля — промърмори Габриел.

— През следващите дни ще ти изпратя ръкописа на улица „Камбон“. — Кокто плесна с ръце. — Вече казах всичко. Време е да празнуваме. Ела, ще минем оттук, тази врата към фоайето навярно още не е заключена.

Габриел го последва мълчаливо. Мислите й все още бяха при Пикасо.

„Обичам картините му — каза си тя — защо да не обичам и човека?“ Вече бяха добри познати. Може би съвместната работа щеше да ги направи приятели.