Наоми Новик
Сребърна приказка (8)

Глава 8

— Ванда, би ли занесла това в къщата на Олег? — каза ми Мирием на сутринта, след като се върна. — Опрощавам от дълга му една копейка, задето ме чака във Висня.

Даде ми квитанция, обикновена и чисто написана, но не ме погледна в очите, когато ми го каза. По брадичката и бузите й имаше червени драскотини, като че ли някой я беше одраскал — някакъв клон или нещо с нокти.

— Да, сега отивам — бавно казах аз, взех шала си и квитанцията, но когато приближих къщата на Олег, спрях зад ъгъла на отсрещната страна на уличката и наблюдавах сцената. Двама мъже носеха тялото му към църквата. За миг зърнах лицето му. Очите му бяха отворени и гледаха втренчено, устата му беше синя. Жена му седеше свита близо до обора. От всички страни съседки се насочваха към къщата и носеха покрити чинии. Една от тях застана пред мен. Познавах я. Казваше се Варда. Тя все още дължеше дребна сума, когато започнах да събирам парите и изплати дълга си с три млади носещи кокошки.

— Е, какво искаш от тази къща? Плътта на мъртвеца ли?

Кайус също отиваше в къщата с жена си и сина си и носеше голяма, димяща кана с крупник.

— Хайде сега, панова Кубилиус. Днес е неделя. Ванда със сигурност не събира пари в неделя — каза той.

— Той спечели една копейка за това, че закара Мирием до Висня, и тя я отписва от дълга му. Идвам да му донеса квитанцията.

— Ето, виждаш ли — каза Кайус на Варда, която изгледа и двама ни намръщено.

— Една копейка! — каза тя. — Една копейка по-малко за бедната жена, която трябва да вади от залъка на децата си, за да пълни дебелата еврейска кесия. Дай ми я на мен! Аз ще я занеса, не ти!

— Добре, панова — казах аз и й подадох квитанцията. Върнах се при Мирием и й съобщих, че Олег е умрял; че е намерен мъртъв и замръзнал до конюшнята си, с безжизнен поглед, а конят и шейната му са прибрани вътре.

Мирием ме изслуша мълчаливо и нищо не отговори. Останах до нея няколко минути и после, тъй като не се сещах какво друго да правя, казах:

— Ще отида да нахраня козите.

Тя кимна.

На следващия ден събирах пари извън града по източния път. Дотогава всички бяха чули вестта. Питаха ме дали е вярно и казваха колко им е мъчно, когато им отговарях, че е вярно. Олег беше едър, весел човек, който черпеше с бира и водка приятелите си на хармана, а през зимата носеше дърва за огрев и на някоя вдовица, когато беше натоварил колата за себе си. Дори и баща ми, когато се прибрах и му казах, изрази съжаление. Когато го погребаха във вторник, вдовицата беше единствената сред опечалените, която се върна от църквата със сухи очи.

Всички говореха за случилото се, но не като дело на Старик. Сърцето му се беше пръснало, казваха те и клатеха глави. Тъжно беше, когато подобно нещо се случеше на едър, здрав мъж. Но за никого не беше странно, ако се случеше на човек, замръзнал през сурова зимна нощ.

Не казах нищо на никого, освен на Сергей, когато двамата стояхме сами на пътя до гората, а над нас луната вече изгряваше. Той беше тръгнал отново да прекара нощта там. Мирием не му беше казала вече да не ходи, макар че той с нищо не можеше да попречи на Старик. Тя не беше престанала да ни плаща грошовете. Често забравяхме и си казвахме, че работата на Сергей е само да храни козите. И той продължаваше да ходи и да се храни два пъти на ден при тях, а на връщане всеки си заравяше грошовете под бялото дърво.

— Помниш ли? — попитах го аз.

Никога не бяхме говорили за онова, което му се беше случило в гората. Никога.

Виждах, че не му се говори, но стоях до него и мълчанието ми го принуждаваше да каже нещо.

— Дерях един заек. Той изскочи от дърветата. Каза ми, че горите са негови и аз съм крадец. После каза… — Сергей замълча. Лицето му стана странно и безизразно. После поклати глава. Не си спомняше и не искаше да си спомня.

— Яздеше ли някакво животно с нокти на краката си? Носеше ли островърхи ботуши? — попитах аз и Сергей кимна мъчително.

Значи беше същият, не обикновен старик, а господар. И ако не лъжеше, беше господар на цялата гора. Бях чула хората на пазара да казват, че тя се простира чак до бреговете на северното море. Принцът на Старик идваше при Мирием за злато и ако тя не можеше да му го даде, знаех, че и нея щяхме да я намерим в двора й посиняла и замръзнала, със следи от островърхи ботуши наоколо.

И повече нямаше да има изплащане на дълг. Щом чуеше, че е умряла, баща ми щеше да каже, че повече нищо няма да изплащам. Щеше да изгони бащата на Мирием с крясъци, но дори и това нямаше да е необходимо. Майка й, с червени от плач очи, дори и в скръбта си, щеше да помисли за мен. При следващото ми отиване щеше да каже, че дългът е изплатен и че съм работила достатъчно дълго. За да продължа да работя, трябваше да кажа на баща си, че ми плащат, и той щеше да прибира грошовете. Всеки ден щеше да се връща от града пиян, да ми взима парите, да ме бие и да ми заповядва да му приготвям вечеря. И всичко щеше да продължи така ден след ден до безкрай.

— Можем да му кажем, че ни плащат нещо, само че по-малко — предложих аз на Сергей, но той, изглежда, се съмняваше, че това е разумно и аз го разбирах. Сега баща ни не подозираше нищо. Защо някой ще ни плаща, когато той ни изпраща да работим без пари и на тях това не им се налага? Но ако му кажем, че ни плащат, за да ни позволи да ходим на работа, той ще стане подозрителен. Ще отиде при бащата на Мирием да пита колко ни плащат, а панов Манделщам ще му отговори честно. Не можем да го молим да лъже. Той само ще ни изгледа тъжно, защото искаме да излъжем баща си, и ще каже, че съжалява, но не може да ни помогне.

А щом разбере, че сме го лъгали колко ни плащат, баща ни ще попита колко са ни платили досега. Тогава ще знае, че има пари, които сме скрили някъде. А за криене на пари от него, той няма да ни бие с колана или с голямата си ръка. Ще ни бие с ръжена и няма да спре, докато не му кажем къде са.

* * *

Църковните камбани, които биеха за Олег при погребението му три дни по-късно, звучаха като силни звънчета на шейната му, пътуваща през гора с бели дървета. И мен ще ме намерят замръзнала точно така, ако не дам на Старик златото, но не по-малко се страхувах от онова, което щеше да ми се случи, ако му го дам. Дали ще ме сложи зад себе си на белия елен и ще ме закара в онази бяла гора, да живея там завинаги с моя собствена сребърна корона? Никога по-рано не ми е било мъчно за мелничарската дъщеря в историята, която разказваха селяните; беше ми мъчно за баща ми, за самата мен, и изпитвах гняв. Но кой би искал да се омъжи за крал, който най-жизнерадостно ще му отреже главата, защото не е превърнал сламата му в злато? Не исках да бъда нито негова кралица, нито негова робиня, но и не исках да се превърна в лед.

Вече не можех да го забравя. Сега той присъстваше в съзнанието ми през цялото време и с всеки изминал ден все повече го завладяваше, като скреж по прозореца. Нощем се стрясках и стенех в леглото, треперейки от студа вътре в мен, който ръцете на майка ми не можеха да прогонят. Стрясках се от спомена за неговите сребърни очи.

— Можеш ли да му намериш златото? — попита ме Ванда на сутринта, все така ненадейно.

Не беше необходимо да я питам за кого говори. Грижехме се за козите и майка ми също беше на двора, на два-три метра от нас; те двамата с баща ми вече подозираха нещо, като гледаха обърканото ми, разтревожено изражение. Притиснах с ръка устата си, за да заглуша напиращия вопъл в мен.

— Да — казах лаконично аз. — Да, мога да му намеря златото.

Ванда не отговори нищо, само ме гледаше със силно стиснати устни.

— Ако — продължих аз, — ако по някаква причина бъда далеч от къщи за известно време — нали ще останеш и ще помагаш на баща ми? Той ще продължи да ти плаща. Той ще удвои надницата ти — изведнъж добавих отчаяно. Представих си майка ми и баща ми сами в селото без мен, но с всичкия гняв, който бях предизвикала във всяка къща, насочен срещу тях. За миг пак се озовах на онази поляна и затъвах в снега, а над мен беше надвиснало изкривеното от злоба лице на Олег, не замръзнало, а зачервено от гняв и омраза.

Ванда помълча известно време, а после бавно каза:

— Баща ми няма да ме пусне.

Тя вдигна глава от коритото и ме погледна отстрани. Учудих се, но после, разбира се, се сетих. Ванда не даваше на баща си парите; той никога не би искал да си стои вкъщи, ако му носеше по един грош всеки ден. Тя задържаше парите за себе си.

Продължавах да реша козината на една коза и преценявах положението. През цялото време мислех, че сключвам сделка с баща й, не с нея, и трябва единствено да му дам малко повече пари, отколкото щеше да получи, ако дъщеря му работи във фермата. Не ми беше хрумнало, че тя ще иска парите за себе си.

— За зестра ли ги събираш? — попитах аз.

— Не! — извика ужасено тя.

Не разбирах защо иначе ще иска да скрие парите от баща си. Озадачена бях и после я погледнах. Вече й бях платила дванайсет медни гроша на нея и на брат й, но тя все още носеше старата си дрипава рокля и плетените от тръстика обувки. А когато за пръв път отидох в къщата на Горек, за да събирам пари, цялата ферма беше неописуемо бедна. Внимателно я попитах:

— Какво направи баща ти с шестте копейки, които взе на кредит?

Тя ми разказа и тогава разбрах всичко. Разбирането обаче с нищо не подобряваше положението. Той й беше баща и имаше право да взима кредит от някой, който би му дал такъв, и да го похарчи глупаво, както е постъпил; имаше и право да изпрати дъщеря си да работи, за да изплаща дълговете му, както и право да взима парите, които тя печели. Нямаше друг начин да се освободи от него, освен да се омъжи, а тя не искаше това. Не каза какво прави с парите, но единствената възможност беше да ги трупа някъде на много тайно място. Той досега щеше да я е хванал, ако беше харчила за нещо: ето защо не си беше купила прилична рокля и обувки. Имаше късмет, че баща й не беше идвал в града напоследък: ако ми беше казал нещо, ако беше започнал да ми крещи как се възползваме от един беден човек, в разгара на кавгата аз щях да му отговоря, без да мисля, и той щеше да научи истината. Не исках да си представям какво щеше да се случи тогава. Струваше ми се, че човек, който би могъл да проиграе и пропие четири копейки, без никаква надежда да ги върне, е също така способен да пребие до смърт дъщеря си, без да мисли за парите, които тя би му носела, ако я остави да работи.

— Можеш да му кажеш, че съм отишла да се женя за богат мъж — продължих аз. В крайна сметка, това щеше да е истина. — Кажи му, че щом се върна, пак ще проверя сметките. — Това също щеше да е истина. — И че щом си изплати дълга, ще предложа да му плащам по един грош на седмица, за вас двамата да идвате да работите тук. Които ще му се плащат веднъж месечно. Дай му четирите гроша веднага. Щом ги похарчи, той отново ще има дълг и няма да ви забрани да идвате. И следващия месец пак му дай аванс.

След миг Ванда кимна с едно отривисто движение на главата. Аз изведнъж неволно протегнах ръка и се почувствах доста глупаво, защото ръката ми увисна във въздух между нас, а тя се взираше в нея, но точно когато щях да я отдръпна, тя я грабна в своята голяма, здрава ръка с червени загрубели пръсти. Стискаше я доста силно, но това не ми беше неприятно.

— Утре пак ще замина за Висня — казах аз, успокоена.

Не мислех, че стените на града ще възпрат Старик, но все пак реших да опитам. Поне няма да съм вкъщи. Той няма да оставя следи в двора на баща ми и с това да дава повод на селяните да си измислят злостни истории.

— И без това трябва да съм там, когато той дойде — казах на Ванда и й разказах за Исак и как осигурявам златото за Старик.

На майка ми обаче не разказах това; изобщо не й напомних за Старик, дори и когато тя учудено попита:

— Пак отиваш там толкова скоро?

Радвах се, че се учудва, а не се страхува за мен.

— Искам да донеса още престилки — отговорих й аз.

Този следобед проверих още веднъж счетоводната книга, излязох навън и огледах къщата, която сега изглеждаше много уютна с боядисаните кепенци, с крякането на пилетата и блеенето на козите в двора, а после взех кошницата си и се разходих из града. Не знам защо. Не беше пазарен ден, а Ванда беше обиколила длъжниците. Нямах работа в града и нищо не се беше променило в него, освен че всички ме гледаха гневно, а не се подсмихваха както едно време, когато ме видеха със скъсаните обувки и дрипавите ми дрехи — приятно напомняне за парите в джобовете им, които нямаха никакво намерение да връщат.

Може би точно затова го направих: минах по целия път до другия край на града и се върнах обратно до къщи. Не съжалявах, че ги напускам. Не обичах нищо и никой в този град, дори и сега, когато ги бях опознала добре. Не съжалявах, че не ме харесват, не съжалявах, че бях безмилостна с тях. Радвах се, страшно се радвах. Те искаха от мен да погреба майка си и да оставя баща си да умре самотен. Искаха да остана просякиня в дома на баща си и да изживея живота си тихо, като кухненска мишка. Те биха изяли семейството ми и биха си изчистили зъбите с костите ни без никакво съжаление. По-добре е Старик да ме превърне в лед, той поне не се преструваше, че изпитва любов към ближния си.

Олег вече го нямаше, за да го наема, затова на следващата сутрин отидох на пътя до пазара. Когато подходящ колар с голяма шейна, пренасяща варели солена херинга от морето, мина покрай мен, аз го спрях и му предложих пет гроша, за да ме закара до Висня. Можех да му платя повече, но вече си бях научила урока. Този път избрах стар човек със стара шейна, а хубавата ми рокля с кожена яка и маншети беше скрита под старото, износено вълнено палто на баща ми, което се канех да използвам за парцали, защото му бях купила нов кожух.

Старият колар поговори с мен, докато карахме към дома на внучката му. Попита ме на колко съм години. Остана доволен, че неговата внучка, година по-малка от мен, вече беше омъжена, а аз не съм, и ме попита дали отивам в града да си намеря съпруг.

— Ще видим — отговорих аз, после избухнах в силен смях и изпитах истинско облекчение; всичко беше толкова смешно. Седях в шейната, натоварена с риба, обувките ми бяха кални и приличах на плашило със скъсаното палто на баща си: какво общо би имал с мен лорд Старик? Не бях принцеса, не бях дори и златокоса селянка. Вероятно за него нямаше никакво значение, че съм еврейка, но все пак бях ниска, слаба и бледа, носът ми беше гърбав и доста голям за лицето ми. Всъщност имаше причина още да не съм омъжена: дядо ми каза, че е разумно да почакам още една-две години, преди да отида при сватовника, за да понапълнея малко, а междувременно и зестрата ми да се увеличи — така щях по-лесно да си намеря здравомислещ съпруг, който не търси жена само заради красотата й, но пък и да не е толкова алчен, че никак да не се интересува от външния й вид.

Ето такъв мъж исках, чувствителен човек с ясен поглед, който ще ме поиска честно; едва ли бях подходяща за елфически лорд. Естествено Старик го беше казал на шега, защото не вярваше, че ще се справя със задачата. Едва ли си мислеше наистина да се ожени за мен. Когато му връча третата торба със злато, той само ще тропне с крак от гняв — или още по-вероятно, като разсъждавах трезво — от яд, че е сбъркал, и ще ме превърне в лед. Потрих ръце и огледах гората: нямаше и следа от пътя на Старик днес, виждаха се само тъмните дървета, белият сняг и замръзналата река, покрай която летеше шейната.

Пристигнах в къщата на дядо ми късно, точно преди залез-слънце. Баба ми три пъти повтори колко хубаво е, че идвам пак толкова скоро, попита за здравето на майка ми малко тревожно и дали вече съм продала всичката си стока. Дядо ми не зададе никакви въпроси. Гледаше ме строго изпод гъстите си вежди и каза само:

— Е, стига приказки, време е за вечеря.

Оставих багажа си и по време на вечерята разказвах колко престилки съм продала и за вълната, която ще замине по реката с баржата на дядо ми, щом реката най-после се размрази: трийсет бали не са огромно количество, но все пак са добро начало. Радвах се, че съм зад тухлените стени на къщата, солидни и прозаични като разговора ни. Но тази вечер, докато седях и плетях до баба ми в уютната дневна стая, кухненската врата зад гърба ни се разтресе на пантите си и въпреки че шумът беше силен, баба ми не вдигна глава от плетката. Отворих вратата и се дръпнах изумена: тясната алея я нямаше, нямаше я и тухлената стена на съседната къща, а втвърдената киша от двора беше изчезнала. Старик стоеше сред поляна, оградена от дървета с бели клони, а зад гърба му под сиво небе, озарено от ясна студена светлина, белият, заледен път стигаше до хоризонта. Имах чувството, че ако прекрача прага, тази единствена стъпка ще ме изведе отвъд света.

На прага вместо кесия имаше кутия — малко ковчеже, изработено от бяло полирано дърво, обковано с дебели ленти бяла кожа и закопчано със сребърни ключалки. Наведох се и го отворих.

— Седем дни този път ти давам да върнеш среброто ми, превърнато в злато — каза Старик с напевния си глас, докато аз втренчено гледах купчината сребърни монети в ковчежето. Достатъчно количество, за да се изработи корона, вплела в себе си луната и звездите. Нито за миг не се съмнявах, че царят ще се ожени за Ирина при тази зестра.

Старик ме гледаше със своите пронизващи сребърни очи, алчен и злокобен като ястреб.

— Да не би да си мислеше, че човешките пътища ще ми убегнат или че човешките стени ще ме спрат? — попита той, но аз не си бях помислила такова нещо. — Не се опитвай да избягаш, простосмъртно момиче, защото след седем дни ще дойда да те взема, където и да се намираш.

Той каза това, като ми се усмихваше отвисоко, злобно и самодоволно, сякаш беше сигурен, че ми е поставил невъзможна задача, и това ме ядоса.

Изправих се, вдигнах високо глава и му отговорих с хладен глас:

— Ще бъда тук със златото ти.

Усмивката изчезна от лицето му, от което ми стана приятно, но си платих за удоволствието, защото той отговори:

— И ако изпълниш това, ще те отведа със себе си и ще те направя моя кралица.

Това вече не приличаше на шега, когато каменният праг на дядо ми беше покрит със скреж от дантелени шарки, пренасящи се върху поляната, а от ковчежето се излъчваше студеният блясък на среброто.

— Чакай — извиках аз, когато той се готвеше да си тръгне. — Защо ще ме взимаш? Сигурно вече си разбрал, че аз всъщност не притежавам магия: няма да мога да превръщам среброто в злато в твоето царство, ако ме заведеш там.

— Разбира се, че ще можеш, простосмъртно момиче — отговори той през рамо, сякаш не той, а аз бях глупакът в цялата ситуация. — Сила — заявена, оспорена и три пъти потвърдена — е истинска. Потвърждението я прави такава. — После той си тръгна, тежката врата с трясък се затвори в лицето ми, а аз останах с ковчеже, пълно със сребро, и сърце, изпълнено с ужас.

* * *

В онази трескава седмица Исак изработи короната в дюкянчето си на пазара. Разтопяваше чаши сребро, изливаше големи дълги листове и от тях направи ветрилообразна корона, такава, че който я сложи да стане една глава по-висок, а после с невероятна точност добави напомнящи перли сребърни капки и ги нанесе в елегантни спираловидни форми, които се сливаха, разделяха и преливаха една в друга. Заемаше различни матрици от всички бижутери на пазара, украсяваше с изящни ресни долния край на короната. На втория ден започна да се събира тълпа от мъже и жени, за да гледат как работи. Аз стоях отстрани, мълчалива и нещастна, и се грижех да не му пречат. Всяка вечер той взимаше короната със себе си вкъщи, а аз прибирах олекналото ковчеже, което двамата слуги на дядо ми носеха. Никой не ни създаде неприятности. Дори и малките джебчии, които имаха намерение незабелязано да отмъкнат някоя тънка паричка от масата, бяха възпирани от зимната светлина. Щом се приближаха, зяпваха от учудване, очите им се заслепяваха, а като ги погледнех, изчезваха и се сливаха с тълпата.

В края на петия ден ковчежето беше празно и короната беше готова; щом сглоби всичко, той се обърна и ме повика:

— Ела. — Сложи я на главата ми, за да провери дали е добре балансирана. Усещането беше за нещо хладно и леко, като че ли снежен ветрец повя по челото ми. В неговото бронзово огледало изглеждах като странно отражение на себе си в дълбоки води, сребърни звезди ограждаха главата ми в лунна нощ, целият пазар около мен заромоли и притихна, като градините на Старик. Исках да се разплача и да избягам; вместо това свалих короната и я сложих в ръцете на Исак. Когато накрая той внимателно я уви в лен и черно кадифе, тълпата се разотиде. Хората се отдалечаваха и си мърмореха нещо един на друг.

Двамата слуги на дядо ми ни охраняваха, докато стигнем до херцогския дворец. В двореца цареше суматоха, вървяха шумни приготовления: царят щеше да пристигне след два дена и в цялото домакинство се усещаше прикрита възбуда; те всички знаеха по нещо от плановете на херцога и слугите следваха с поглед загърнатата корона, докато Исак я носеше по коридорите. Този път ни сложиха да чакаме в по-добро преддверие и после дойде придружителката да ме вземе.

— Ти ще я донесеш. Мъжете да останат тук — каза тя и ги изгледа с остър, подозрителен поглед.

Тя ме заведе горе в две малки стаи, които изобщо не бяха толкова грандиозни, колкото стаите долу: допусках, че на некрасивата дъщеря досега не й се беше полагало нещо по-добро. Ирина седеше изпъната като струна пред направено от стъкло огледало. Носеше сребристосива рокля над снежнобели фусти, а деколтето й беше този път по-дълбоко, за да има място за огърлицата. Красивата й дълга коса беше сплетена на няколко дебели плитки, приготвени да бъдат вдигнати нагоре, а ръцете й бяха здраво стиснати в скута.

Пръстите й нервно потрепваха, докато придружителката защипа плитките нагоре. Тогава аз разопаковах короната и внимателно я сложих на главата й. Тя заблестя под светлината на десетки свещи, а придружителката замлъкна и отвори широко очи. Ирина стана, бавно се приближи до отражението си и протегна ръце към огледалото, сякаш искаше да докосне жената в него.

Магията, с която среброто омайваше хората около него, престана да действа върху мен; не исках да е така, исках да можеше да ме заслепи и да не се интересувам от нищо друго. Вместо това гледах лицето на Ирина в огледалото — бледо, слабо лице, пренесено другаде, докато се оглежда с короната на главата си, и се чудех дали ще се радва да се омъжи за царя, да замени спокойните си стаички с далечния дворец и трон. Когато свали ръка от огледалото и се обърна, очите ни се срещнаха: не проговорихме, но за един миг я почувствах като сестра, животът на всяка от нас се намираше в чужди ръце. Тя едва ли имаше повече избор от мен.

После вратата се отвори: херцогът идваше лично да провери. Застана на прага. Ирина се поклони на баща си, после се изправи и леко повдигна брадичка, за да уравновеси короната. Херцогът се втренчи в нея, сякаш едва разпознаваше собствената си дъщеря. Поразтърси глава, за да се освободи от видението, и се обърна към мен:

— Много добре, пановина — каза той, без да се поколебае, макар че аз не бях произнесла и дума. — Ще си получиш златото.

Той ни даде хиляда жълтици: достатъчно, за да напълним обратно ковчежето на Старик, и ни останаха още стотици: цяло състояние, въпреки че не знаех доколко това е добре за мен. Слугите на дядо ми носеха ковчежето и торбите. Той слезе долу, щом чу възклицанията на баба ми, и прегледа съкровищата. После извади четири жълтици от торбите, които трябваше да отидат в трезора, и даде по две на всеки от слугите, преди да ги освободи.

— Похарчи една и спести една. Помнете правилото на мъдреца — каза той, те му се поклониха и му благодариха, а после се втурнаха навън сияещи и бързащи да се почерпят.

След това той накара баба ми да напусне стаята под претекст, че я моли да направи сладкиш, за да отпразнуваме събитието. Щом тя излезе и отиде в кухните, той се обърна към мен и ми каза:

— Сега, Мирием, ще ми разкажеш останалото. — И аз избухнах в сълзи.

Не бях го казала на родителите си, нито на баба ми, но на него му го казах. Вярвах на дядо ми, че ще го понесе, също както вярвах, че те няма да го понесат и ще загинат, докато се опитват да ме спасят. Знаех какво ще направи баща ми, а и майка ми, ако разберат: те ще легнат и ще издигнат стена с телата си между мен и Старик, а аз ще видя замръзналите им тела, когато ме отвежда.

А сега вече вярвах, че ще ме отведе. По-рано не го разбирах: каква полза щеше да има елфическият властелин от едно простосмъртно момиче, и защо хвалбите ми го биха го накарали да иска да се ожени за мен, дори и някак си да успея да събера шестстотин жълтици за зестра? Но, естествено, кралят на Старик би искал да има жена, която може да превръща среброто в злато, без значение дали е простосмъртна, или не. Хората на Старик винаги търсеха злато.

Но дядо ми само слушаше, докато през сълзи му разказвах всичко.

— Поне не е глупак, този Старик, щом иска жена по такава причина. Това би изградило състоянието на всяко кралство. Какво друго знаеш за него? — Погледнах го втрещено, все още със сълзи в очите. Той сви рамене. — Не отговаря на желанията ти, но в живота има и по-лоши неща от това да си кралица.

С тези думи той ми направи подарък: накара ме да го разглеждам като обикновена партия за женитба, която да бъде обсъждана и преценявана, нищо че не е такава. В крайна сметка в тези студени, тежки времена, той беше добра партия за дъщерята на бедняк. Когато се успокоих, дядо ми кимна:

— Добре. Разсъждавай трезво. Владетелите и царете често не молят за онова, което искат, те могат да си позволят да бъдат невъзпитани. Имаш ли друг кандидат?

— Не — поклатих глава аз.

Нямах, макар че се върнах от двореца рамо до рамо с Исак и когато си тръгна със своите четири торби злато, той каза:

— Кажи на дядо си, че утре ще отида да говоря с него. — С което искаше да каже, че вече има достатъчно пари и няма причина повече да отлага женитбата си. А аз изпитах такава ревност към Басия, че можеше да избухна в пламъци. Обаче това не беше заради Исак: просто си помислих как тя ще се ожени за човек с умели ръце и тъмни очи и ще има свой собствен дом, където любовта ще расте в почва, обогатена от златото, поставено там от моя труд.

— Ти ще отидеш при мъжа си с богатство в ръце — каза дядо ми, като посочи ковчежето със злато, сякаш знаеше какво ми тежи на душата. — А той е достатъчно мъдър, че да цени онова, което му носиш, макар и все още да не знае какви са другите ти достойнства. Това не е малко и ти имаш основание високо да вдигнеш глава. — Той сложи ръка под брадичката ми и я стисна. — Вдигни глава, Мирием! — Кимнах със стегнато гърло, решена повече да не плача.

* * *

Мирнатиус пристигна в огромна покрита шейна, изрисувана с черни и златни бои. Теглеха я четири черни коня, които потропваха с копита и изпускаха пара в студения въздух, а отзад и около нея в строг боен ред яздеха войници. Сигурно е имало и други хора в други шейни, но беше трудно човек да обърне внимание на някой друг, когато той блъсна вратата и изскочи от шейната със струя топъл въздух, който на студа се превърна в мъгла. И неговите дрехи бяха черни, със сложни мотиви по тях, избродирани със златни конци от горе до долу на дебелото му палто. Черната му коса беше дълга и къдрава и всички се обърнаха към него, като нощни пеперуди, привлечени от пламъка.

Той поздрави небрежно баща ми и на въпроса как е минало пътуването, измърмори някакво оплакване за тежката зима и колко е намалял и отслабнал дивечът. Тази забележка явно целеше да омаловажи приготовленията на баща ми, ако беше планирал да го води на лов — което той първоначално беше мислил да направи, а Мирнатиус очевидно искаше да го дразни. Вместо това обаче баща ми се поклони и каза:

— Ловът за съжаление наистина стана доста скучен, Ваше височество, но се надявам, че гостоприемството на моя двор няма да ви разочарова.

При което царят замълча.

Бях почти изцяло скрита зад пердето, но за всеки случай се дръпнах, щом царят погледна нагоре към прозорците на къщата, като ястреб, оглеждащ полето, за да набележи жертвите си. За щастие той гледаше към основния етаж на сградата, а не към моя висок, малък прозорец. Баща ми не ми беше дал нови стаи. С царя идваха много гости, които трябваше да впечатли, а той и без това се надяваше аз скоро да замина.

После Мирнатиус се усмихна на баща ми със задоволството на човек, който очаква да се забавлява добре за чужда сметка, и каза:

— И аз така се надявам. Как е семейството ви, господине? Малката Ирина сигурно вече е голяма жена. Красавица, чувам да се говори, нали?

Това беше подигравка, разбира се. Той не беше чул нищо подобно. Бях пътувала с баща ми; дворът и съветниците знаеха, че не съм нищо особено и съвсем не момиче, което би завъртяло главата на царя — ако той изобщо би могъл да си завърти главата, освен на 360 градуса като бухал.

— Те всички са добре. Ирина е здрава, сир, това е всичко, за което един баща може да моли Бог — отговори баща ми. — Аз не бих казал, че е красавица, когато я описвам на други мъже. Но няма да лъжа: тя има в себе си нещо, което други момичета нямат. Вие ще я видите, докато сте тук и ще ми кажете дали сте съгласен с мен. Ще съм благодарен за съвета ви, защото тя е на възраст за женене, а аз ще се постарая, ако мога, да й намеря достоен съпруг.

Това беше откровено изявление, почти грубо по дворцовите правила, които изискваха винаги да говориш със заобикалки, а не директно по въпроса. Но баща ми постигна целта си: Мирнатиус изгуби изражението на непринудена злонамереност. Вместо това той се намръщи и тръгна замислено след баща ми. Беше разбрал съобщението — баща ми имаше сериозно намерение да ме предложи за негова жена, въпреки изключително лошите политически последствия на подобен съюз, а баща ми не беше някой глупак, който би се опитал да пробута в царското легло грозно момиче за красавица с помощта на слабо осветление и силен алкохол; следователно предстоеше нещо необикновено.

После всички влязоха вътре на топло, където ги посрещнаха мащехата ми и херцогските служители. Аз останах скрита зад пердето, докато се изниза целият царски антураж, войници, царедворци и слуги, които заеха всички кътчета на къщата и конюшнята. Не остана нищо интересно за гледане и тълпата в моите малки стаички се разотиде — жените, които се бяха струпали на другите прозорци, се върнаха на местата си и продължиха усилено да шият, кухненските слугинчета тръгнаха с кофите да изпразнят водата от двете вани пред камината: в едната се бях изкъпала аз, а другата беше само за косата ми.

— Извинете, милейди — каза плахо едно от момичетата и помоли да използва прозореца, на който седях. Този прозорец имаше полезен канал, по който водата се изтичаше, без да пада по прозорците на долния етаж. Отдръпнах се и й направих място. Косата ми още беше влажна и се спускаше свободно по гърба ми. Миришеше на митра, защото Магрета беше сложила митрови клонки във водата.

— Казват, че предпазва от лоша магия — обясни делово тя, — но истината е, че просто мирише приятно.

Огънят гореше буйно, за да не изстина аз, но другите жени бяха със зачервени лица и се потяха, докато усилено шиеха. Не споделях възторженото им настроение. За мен те бяха почти непознати — познавах ги по лице и име, но не знаех нищо за тях. Мащехата ми се занимаваше с назначаването на жените, които работеха в къщата, познаваше ги, говореше с тях, но никога не ми беше възлагала да следя домакинските дела. В края на краищата не й бях дъщеря.

Но тя никога не се беше държала зле с мен; дори беше изпратила най-добрите си жени да помогнат при шиенето на дрехите ми, макар че би искала да използва царската визита като извинение да ушие няколко нови рокли за себе си. Разбира се, тя виждаше ползата от настаняването ми на такова място, ако можеше да се уреди. Докато жените се връщаха по местата си, след като бяха видели царя, те всички ме погледнаха и очевидно изпитаха съмнение. Бих искала и аз да изпитвах същото. Но те не ме бяха видели с огърлицата, с короната. Само Магрета ме беше виждала и тя кършеше ръце, когато мислеше, че не я гледам, и ми хвърляше окуражаващи усмивки, когато мислеше, че я гледам.

Сега жените работеха по спалното бельо. Роклите ми вече бяха завършени и ме чакаха: в три нюанса сиво, като зимното небе. Баща ми беше наредил те да бъдат почти без орнаменти, от качествена коприна, само с малко бяла бродерия тук-там. Облякох една от тях за последна проба вчера, когато жената на бижутера донесе короната. Тя я подаде на Магрета, която я постави на главата ми, и в огледалото аз станах кралица в тъмна гора, изградена от лед. Приближих се до стъклото и усетих как студът хапе пръстите ми с острите си зъби. Чудех се дали наистина мога да го направя, да избягам в този бял свят зад огледалото. Студът по пръстите ми беше предупреждение. Изглеждаше невъзможно простосмъртен човек да живее в този леден свят.

Когато се обърнах, изпълнена с копнеж и страх, жената на бижутера — която беше на моята възраст или съвсем малко по-голяма, макар че беше слаба и дръзка — ме гледаше така, сякаш знаеше какво съм видяла в огледалото. Исках да й задам хиляди въпроси — как е направена короната, откъде е дошло среброто — но тя откъде щеше да знае? Тя беше само слуга. После влезе баща ми, за да види короната, и вече не можех да говоря с нея. Той й плати без да се пазари, но, от друга страна, тронът щеше да му излезе доста евтин на тази цена. Още не беше изхарчил и половината от големия сандък, който мащехата ми беше донесла със себе си.

Мащехата ми Галина дойде малко по-късно, след като царската свита беше настанена. Старателно изграденото й спокойствие се беше пропукало под повърхността, като вълнички, предизвикани от рибките, които се стрелкат в различни посоки.

— Такава суматоха — каза тя. — Пьотър цял час не искаше да заспи. Изсъхна ли ти косата? Колко е дълга! Винаги забравям колко е дълга, когато я вдигнеш нагоре.

Тя определено се канеше да протегне ръка и да ме погали, вместо това само ми се усмихна. Щях да се подразня, ако го беше направила, но все пак донякъде съжалявах, че не го направи. Истински съжалявах единствено, че не го беше направила преди десет години, когато бях малко, досадно дете без майка, дете на друга жена — жената, която мъжът й беше обичал повече от нея, поради което не го беше направила, макар че щеше да е разумно.

Но може би беше по-добре, че не ме обичаше и не ме беше накарала да я обичам, защото тя с нищо не можеше да ми помогне сега. Не че баща ми нямаше да ме изслуша и да ми повярва, ако му кажех, че царят е магьосник. Всеки знаеше, че майка му е била вещица. Но той щеше само да ми каже да побързам и да родя дете, преди царят да затъне дълбоко в черна магия, и тогава аз ще бъда майка на бъдещия цар. Който ще бъде негов внук — друг полезен инструмент в ръцете му, още повече ако бащата удобно умре, докато внукът е малък и има нужда от регент. Ако за мен е трудно и неприятно да бъда омъжена за такъв мъж, какво да се прави. И на него му е било трудно и неприятно да отива на война. Той беше довел нашето семейство до това високо положение, а мое задължение беше да го издигна още по-високо, ако мога. И не би се поколебал да ме пожертва, както беше пожертвал себе си.

А защо би поискала Галина да ме защитава срещу подобна съдба? Тя също беше пожертвала себе си. Самата тя е била вдовица без деца, която би могла да си живее доволно и богато и без мъж, но вместо това беше донесла на баща ми този сандък със злато, за да стане херцогиня. А сега можеше да стане тъща на цар: отлична възвръщаемост на собствените й инвестиции.

— Да, права сте, милейди, косата на Ирина е суха — каза Магрета, отведе ме на един стол в ъгъла и сложи ръце на главата ми. Бавно и нежно разчесваше заплетените места, нещо, което обикновено не правеше. И тихичко пееше над главата ми песента, която като дете много обичах, песента за умното момиче, което избягало от къщата на баба Яга в гората.

Отне й един час да среше косата ми както я искаше, още един, за да я сплете, а после вдигна плитките на главата ми като корона. Икономът на баща ми почука на вратата, без да влиза, и съобщи, че носи кутията с бижутата. Довечера щях да сложа само пръстена, утре щях да прибавя огърлицата, а на третата вечер и короната, и тогава нещата щяха да се решат, ако не бъдат решени преди този момент. Помислих си дали да не използвам заместител; майка ми беше оставила няколко сребърни дрънкулки, които Галина не беше пожелала, а между тях имаше и пръстен. Той беше хубав и добре полиран, но нямаше да накара никой да ме погледне и да ме помисли за красива.

Само че баща ми щеше да забележи разликата, а утре трябваше да сложа огърлицата, за която нямах заместител. Тази вечер от царя се очакваше да ме погледне и да се намръщи, после пак да ме погледне и да остана в главата му като някакво дразнене през цялото време на другия ден, като пръстена на баща ми, който той непрекъснато въртеше на ръката си. Утре вечер щях наистина да бъда изкарана на пазара, а третата вечер, както се надяваше баща ми, щеше да бъде обща маневра между него и бъдещия му зет, които заедно щяха триумфално да ме покажат.

Но истината беше, че исках пръстена. Исках да го сложа на ръката си и да почувствам хладното сребро до кожата си. Станах и заедно с Магрета отидох до спалнята, за да облека роклята. Тя ми помогна и оправи водопада от коприна. След като се облякох, се върнах във всекидневната и повиках иконома. Пръстенът, който баща ми беше носил на големия си, загрубял от меч пръст, се плъзна лесно на десния ми палец и ми беше точно по мярка. Вдигнах ръка и гледах студения сребърен блясък. Бърборенето на жените, които седяха край мен, заглъхна или може би слухът ми изключи. Навън слънцето бързо залязваше и целият свят потъваше в синьо и сиво.