Сара Дж. Маас
Двор от скреж и звездна светлина (14)

Глава 14
Рисанд

Въпреки че работниците се трудеха неуморно, градът нямаше да си възвърне някогашния облик в близките години. Особено по бреговете на Сидра, където Хиберн бе нанесъл най-много поражения.

От именията и домовете по югоизточната извивка на реката бяха останали само руини, градините им бяха избуяли, а навесите за лодки почти бяха потънали в кротките тюркоазени води.

Бях отраснал в тези къщи, по забави и пирове, които продължаваха цели нощи, гледайки състезанията с лодки по Сидра от хълмистите им ливади под жаркото лятно слънце. Познавах фасадите им като лицата на приятелите си. Домове, построени дълго преди аз да се родя. Очаквах да продължат да съществуват дълго след мен.

— Случайно да знаеш кога семействата планират да се върнат?

Въпросът на Мор заглуши хрущенето на светлите камъчета под краката ни, докато крачехме по заснежените алеи на едно от именията.

Беше ме намерила след обяда, който напоследък протичаше в оскъдна компания. Фейра и Илейн бяха излезли да пазаруват, затова когато братовчедка ми се появи във фоайето на градската къща, я поканих да се разходим заедно.

От доста време не го бяхме правили.

Не си въобразявах, че след края на войната всички рани са зараснали. Особено тези между мен и Мор.

И нямаше как да не призная пред себе си, че от отдавна отлагах тази разходка, тя — също.

Онази вечер в Изсечения град забелязах как погледът й става празен. Нетипичното й мълчание, след като предупреди баща си да внимава как ми говори, ми подсказа накъде са се отнесли мислите й.

Поредната жертва на войната: сътрудничеството с Кеир и Ерис бе помрачило част от душата на братовчедка ми.

Да, криеше го добре. С изключение на случаите, когато се изправеше лице в лице с двамата елфи, които…

Не си позволих да довърша мисълта, да извикам онзи спомен. Дори пет века по-късно гневът ми заплашваше да изравни със земята и Изсечения град, и целия Двор на Есента.

Но тя заслужаваше собственоръчно да въздаде правосъдие. Никога не я бях питал защо го отлага толкова дълго.

Вече половин час скитахме по улиците на града, мълчаливо и почти незабелязано. Това беше чудото на слънцестоенето: всички бяха твърде заети с приготовления, за да гледат кой минава по оживените улици.

Нямах представа как се озовахме точно тук, заобиколени от рухнали каменни блокове, умъртвени от зимния студ бурени и сиво небе.

— Семействата — отговорих накрая, — са в другите си имения. — Познавах ги всичките: заможни търговци и благородници, избягали от Изсечения град дълго преди двете половини на територията ми да се разделят официално. — И нямат планове да се завръщат скоро.

Може би никога. Матриархката на една търговска империя ми беше споделила, че предпочитат да продадат имота си, вместо да се изправят пред предизвикателството да изграждат всичко отново.

Мор кимна разсеяно, докато мразовитият вятър развяваше кичури коса пред лицето й. Спря насред някогашна градина, спускаща се към ледовитата река.

— Кеир ще дойде скоро, нали?

Рядко го наричаше свой баща. Напълно разбираемо. Той не се държеше като неин баща от векове. Дълго, преди онзи непростим ден.

— Да.

Успявах да го държа настрана след края на войната — готвех се за неизбежния миг, в който щеше да реши, че с колкото и работа да го затрупвах, колкото и да прекъсвах срещите му с Ерис, на всяка цена ще посети града ни.

Навярно сам си го бях навлякъл, като държах границите на Изсечения град затворени толкова време. Навярно ужасните им традиции и тесногръдието им се бяха задълбочили в изолацията. Нищо чудно, че проявяваха такова любопитство към Веларис. Макар че желанието на Кеир да посети града ни произтичаше от една-единствена нужда: да тормози дъщеря си.

— Кога?

— По всяка вероятност през пролетта.

Гърлото на Мор подскочи и лицето й придоби онова студено изражение, което рядко виждах по него, което ме накара да изтръпна, главно защото аз го бях предизвикал.

Повтарях си, че си е струвало. Мраконосците на Кеир изиграха важна роля за победата ни. И претърпяха големи загуби. Кеир беше долно копеле във всяко отношение, но поне изпълни своята страна от сделката.

Затова нямах друг избор, освен да изпълня моята.

Мор ме огледа от глава до пети. Бях облякъл черен жакет от дебел вълнен плат и крилата ми ги нямаше. Крилата на Касиан и Азриел мръзнеха в студа, но това не значеше, че и моите трябва да мръзнат. Останах неподвижен, позволявайки на Мор сама да си направи заключение.

— Вярвам ти — отсъди тя накрая.

Сведох глава.

— Благодаря.

Тя махна с ръка и продължи надолу по чакълестата алея на градината.

— Но все пак ми се иска да имаше друг начин.

— И на мен.

Мор усука краищата на дебелия си червен шал и ги пъхна в кафявото си палто.

— Ако баща ти дойде — подхванах аз, — мога да уредя теб да те няма.

Нищо, че тя подкладе невинния сблъсък с камерхера и Ерис миналата вечер.

Братовчедка ми се намръщи.

— Веднага ще разбере, че се крия. Няма да му доставя това удоволствие.

Не посмях да я питам дали според нея и майка й ще дойде. Не обсъждахме майка й. Никога.

— Каквото и да решиш, ще те подкрепя.

— Знам.

Тя спря между два ниски чимширови храста и загледа ледовитата река.

— Азриел и Касиан ще ги следят като ястреби през целия им престой тук. От месеци планират охраната.

— Така ли?

Кимнах сериозно.

Мор въздъхна.

— Ще ми се да можехме да ги заплашим, че ще пратим Амрен да разруши Изсечения град.

Изсумтях, отправяйки поглед отвъд реката, към квартала, почти скрит зад един хълм.

— Донякъде се питам дали и на Амрен не й се иска същото.

— Предполагам, ще й поднесеш много хубав подарък.

— Нийв направо подскачаше от радост, когато си тръгнах от магазина.

Мор се засмя тихо.

— Какво купи на Фейра?

Пъхнах ръце в джобовете си.

— Разни неща.

— Значи нищо.

Прокарах пръсти през косата си.

— Нищо. Някакви идеи?

— Другарка ти е. Не трябва ли да ти хрумват инстинктивно?

— Ужасно трудно е да й се купуват подаръци.

Мор ме изгледа иронично.

— Жалък си.

Сръчках я с лакът.

— А ти какво й купи?

— Ще видиш на слънцестоенето.

Врътнах очи. През всичките ни векове заедно умението й да избира подаръци никак не се беше подобрило. Имах цяло чекмедже, пълно с отвратително кичозни копчета за ръкавели, които никога нямаше да сложа. И все пак не бях най-зле: Касиан разполагаше с цял сандък копринени ризи във всички цветове на дъгата. Някои дори имаха жабо.

Можех да си представя какви страхотии очакват другарката ми.

Тънки парчета лед се носеха мудно по течението на Сидра. Не смеех да попитам Мор за Азриел — какво е купила на него, какво мисли да прави с него. Нямах особено желание да полетя към полузамръзналата река.

— Ще си ми нужна, Мор — пророних тихо.

Смехът в очите й отстъпи място на готовност. Същински хищник. Неслучайно беше непобедима в битка и можеше да надвие всеки илирианец. С братята ми лично я бяхме обучили, но и тя самата години наред бе пътувала по чужди земи, изучавайки местните бойни изкуства.

Затова добавих:

— Не заради Кеир и Изсечения град, не за да задържим мира достатъчно дълго, че да се стабилизира положението.

Тя скръсти ръце в очакване.

— Аз е способен да проникне в повечето дворове и територии. Но вероятно само ти ще можеш да ги привлечеш на наша страна. Защото парчетата, разхвърляни по масата… Мирните преговори се проточиха твърде дълго.

— Изобщо не се случват.

Вярно. Много от новите ни съюзници заявиха, че са прекалено заети покрай разрухата след войната и ще могат да водят преговори чак напролет.

— Няма да те пращам за цели месеци. Само ще отскачаш тук и там. На небрежни визити.

— Небрежни, но все пак с посланието, че ако някой се осмели да проникне в човешките земи, ще го унищожим.

Засмях се.

— Нещо такова. Аз е подготвил списък с кралствата, които най-вероятно биха се изкушили да пресекат границата.

— Но кой ще поеме Двора на Кошмарите, докато аз скитам по континента?

— Аз ще го поема.

Кафявите й очи се присвиха.

— Надявам се не го правиш, защото не вярваш, че съм способна да се справя с Кеир?

Опасна, опасна територия.

— Не — отвърнах искрено. — Мисля, че си напълно способна. Знам го. Но в момента талантът ти ми е нужен другаде. Щом Кеир иска да гради връзки с Двора на Есента, нека. Каквото и да са намислили с Ерис, знаят, че ги наблюдаваме и колко безразсъдно би било да ни ядосат. Само една дума на Берон, и главата на Ерис ще хвръкне.

Изкушаващо. Толкова беше изкушаващо да осведомя Великия господар на Есента, че най-големият му син ламти по трона — и беше готов да го превземе със сила. Но бях сключил сделка и с Ерис. Навярно глупава, но времето щеше да покаже.

Мор зачопли шала си.

— Не се страхувам от тях.

— Знам.

— Просто… когато съм толкова близо до тях, като ги гледам заедно… — Тя пъхна ръце в джобовете си. — Сигурно и ти така се чувстваш покрай Тамлин.

— Ако това ще те успокои, братовчедке, държах се доста зле на срещата ни онзи ден.

— Мъртъв ли е?

— Не.

— Тогава бих казала, че си се овладял, похвално.

Засмях се.

— Колко кръвожадно от твоя страна!

Тя сви рамене и пак отправи поглед към реката.

— Заслужава го.

Наистина го заслужаваше.

Мор ме изгледа с ъгълчето на окото си.

— Кога трябва да замина?

— Поне след няколко седмици, може би месец.

Тя кимна и се умълча. Хрумна ми да я попитам дали я интересува къде сме решили с Азриел да я пратим най-напред, но мълчанието й беше достатъчно красноречиво. Щеше да отиде навсякъде.

Заточението й в двора ни беше продължило твърде дълго. Войната почти не се броеше. Може би щеше да потърпи още месец или дори няколко години, но виждах как невидимата примка се затяга около врата й с всеки ден, прекаран тук.

— Почини си няколко дни, за да помислиш на спокойствие — предложих й.

Тя завъртя глава към мен и златистата й коса проблесна на светлината.

— Каза, че се нуждаеш от помощта ми. Не ми изглежда да имам избор.

— Винаги имаш избор. Ако не искаш да заминеш, ще се съобразя с желанието ти.

— И кого ще пратиш вместо мен? Амрен ли?

Тя ме изгледа многозначително.

Засмях се отново.

— Определено няма да е Амрен. Не и ако държим на мира. — После добавих: — Просто ми направи услуга и си помисли добре, преди да се съгласиш. Приеми го като предложение, не заповед.

Мор отново се умълча. Погледахме заедно как ледените късове се носят по течението на Сидра към далечното буйно море.

— Той ли печели, ако замина?

Плах, колеблив въпрос.

— Сама ще трябва да си отговориш.

Мор се обърна към разрушеното имение зад нас, но отправи поглед отвъд него, на изток.

Към континента. Сякаш се чудеше какво ли я очаква там.