Умберто Еко
Как се опитва и отхвърля с достойнство

Много читатели не знаят какво точно представляват черните дупки и, честно казано, и аз не успявам да си ги представя по друг начин освен като онази щука от филма „Жълтата подводница“, която поглъща всичко наоколо и накрая се самопоглъща. Но за да вникнем в смисъла на новината, подтикнала ме да напиша този текст, не е нужно да знаем повече, а само да сме наясно, че става дума за един от най-противоречивите и вълнуващи въпроси на съвременната астрофизика. От вестниците научаваме, че ученият Стивън Хокинг (може би по-известен на широката публика не толкова с откритията си, колкото със силата и решителността, с които работи през целия си живот въпреки страшната болест, която би трябвало да го е довела до чисто вегетиране) е направил, меко казано, сензационно изявление. Той твърди, че през 70-те години е допуснал грешка при формулирането на своята теория за черните дупки, и се готви да застане пред научен консилиум, за да оповести необходимите корекции.

За занимаващия се с наука такова поведение никак не изглежда необикновено и привлича вниманието по-скоро заради славата на Хокинг, но смятам, че то трябва да бъде доведено до знанието на младежта във всяко едно училище, което не е фундаменталистко или религиозно, като повод за размисъл върху принципите на съвременната наука.

Медиите често заклеймяват науката, тъй като я считат виновна за дяволската самоувереност, с която човечеството върви към възможната си гибел, като очевидно бъркат наука с технология. Не науката е отговорна за ядреното въоръжаване, за дупката в озоновия слой, за топенето на ледниците и прочее: именно науката е все още способна да ни предпази от рисковете, които поемаме, когато, при все че може би използваме нейните принципи, се доверяваме на безотговорни технологии. Но в обвиненията, които нерядко чуваме или четем по адрес на прогресивните идеологии (или така наречения дух на Просвещението), много пъти се поставя знак за равенство между научните схващания и тези на някои идеалистически философии от XIX век, според чиито постулати Историята върви винаги към по-добро и към триумфалната реализация на самата себе си, на Духа или на някой друг двигател, неизменно водещ в посока към Оптималната цел. В края на краищата колцина (поне от моето поколение) приемаха с недоверие идеалистическите учебници по философия, от които излизаше, че всеки по-късно появил се мислител е разбирал по-добре (или „осъщностил“) откритото от живелите преди него (все едно да твърдим, че Аристотел е бил по-умен от Платон)? Точно срещу това разбиране за историята се възправи Леопарди, който иронизира „величието на прогресивните съдби“^[1].

Обратно, в наше време, за да се запълни празнотата, създадена от кризата на идеологиите, все по-често се флиртува с идеята за Традицията, според която в хода на историята ние не се доближаваме все повече до Истината, тъкмо напротив: всичко, което има да се разбира, са го били разбрали изчезналите древни цивилизации и само покорното завръщане към неизменната съкровищница на традициите може да ни помири с нас самите и със съдбата ни. Според най-крайните окултни версии на традиционната мисъл Истината е била достояние на цивилизации, чиито следи сме загубили — Атлантида, погълната от морето; хиперборейската раса от чисти арийци, живели под полярен похлупак с вечно умерен климат; мъдреците на някогашна Индия и други, които, бидейки недоказуеми, позволяват на разни псевдофилософи и писачи на романчета подлистници да бълват все същото езотерично бръщолевене за развлечение на летните тълпи и на философстващите многознайковци.

Съвременната наука не смята, че Новото винаги има право. Напротив, основава се на принципа на фалибилизма (формулиран от Пърс и възприет от Попър и още мнозина теоретици и приложен на практика от практиците), по силата на който се развива, като постоянно се самокоригира и оборва собствените си хипотези по метода trial and error (проба — грешка), признавайки си грешките и не считайки несполучливите експерименти за провал, а за точно толкова полезни, колкото и успешните, защото показват, че даден път е погрешен и посоката трябва да бъде коригирана или дори да се започне отначало. Каквато преди векове е била позицията и на Академия дел Чименто^[2], чието мото гласяло „Опит и порицание“ — и „порицание“ в случая е предполагало не просто да се опита отново^[3], което би било най-малкото, а да се отхвърли онова, което не е могло да бъде доказано по пътя на разума и опита.

Този начин на мислене, както вече посочих, се противопоставя на всеки фундаментализъм, на всяка буквална интерпретация на свещените текстове (също постоянно подлежащи на нов прочит), на всяка догматична увереност в собствените идеи. Това е добрата „философия“, в ежедневния и сократовски смисъл, която училището би трябвало да преподава.