Умберто Еко
Как се употребява многоточието

В „Как се разпознава порнофилм“ казахме, че за да различим порнографския филм от филм, който просто е с еротичен сюжет, е достатъчно да установим дали при придвижването си от едно място до друго персонажите пътуват по-дълго, отколкото на зрителя му се иска и действието изисква. Друг научен критерий пък би могъл да послужи за различаване на професионалния от неделния писател (който може и да стане известен). И това е употребата на многоточие по средата на изречението.

Писателите използват многоточието само в края на изречението, за да посочат, че мисълта е незавършена („Би могло и още да се каже по въпроса, но…“), и по средата на изречението или между изреченията, когато текстът е фрагментиран („Онзи ръкав на езерото Комо… почти изведнъж се стеснява“^[1]). Не-писателите прибягват до многоточието, за да им бъде простен някой литературен похват, който според тях е твърде смел: „Беше ядосан като… бик“.

Писателят е човек, решил да надскочи границите на езика, затова поема отговорността за някоя по-храбра метафора: „… и чудото да стори, в слънцата да се потопи на двете ѝ очи, и сух да се покаже от реката бързотечна на нейните коси“^[2]. Всички сме съгласни, че като изявен представител на барока Артале е прекалил в това двустишие, но поне си е поел отговорността, не се е опитал да се покрие. А не-писателят би написал: „… в слънцата да се потопи… на двете ѝ очи и сух да се покаже… от реката бързотечна“, все едно иска да каже „аз, естествено, се шегувам“.

Писателят пише за писателите, не-писателят пише за съседа или за директора на местния пощенски клон и го е страх (често пъти неоснователно), че те не биха разбрали или че при всички случаи не биха му простили дръзновението. Използва многоточието като разрешително: иска да вдига революция, но с позволението на жандармерията.

В това колко неуместни са многоточията можем да се уверим от следната серия вариации, доказваща какво би станало с нашата литература, ако писателите бяха срамежливи.

„Знам, че тези земи, в сегашните им граници, в продължение на трийсет години са били владение на… бенедиктинците.“^[3]

„Хвала тебе, Господи, за… сестрата Месечина и звездите.“^[4]

„Както птицата на… дървесата зелени приляга.“^[5]

„Ако бях… огън, запалил бих света.“^[6]

„На попрището жизнено… в средата.“^[7]

„Най-свети, най-скъпи и… най-мил на Отца, добри ми… Исусе.“^[8]

„Цвят от русата глава! Шептях: «Елмаз и… злато тоя ден… валят богато!».“^[9]

„Брат Чипола бил дребен на ръст, с червени коси и весело лице; той бил много… ловък измамник.“^[10]

И така нататък, до „Старата година кротко… догаряше“^[11] и „През онази зима бях обзет от неясни… бесове“^[12].

Дума да няма, великите писатели сериозно щяха да се изложат.

Забележете обаче, че вмъкването на многоточие, което изразява страх от дръзновението на образния изказ, може да бъде използвано, за да внуши съмнение, че даден буквален израз би могъл да е реторична фигура. Нека дадем пример. Комунистическият „Манифест“ от 1848 г. започва, както е известно, с „Един призрак броди из Европа“, и трябва да признаем, че си е доста добро начало. Ако Маркс и Енгелс бяха написали „Един… призрак броди из Европа“, щяха да поставят под съмнение факта, че комунизмът е толкова страшен и неуловим, и може би руската революция щеше да се случи петдесет години по-рано, току-виж с благословията на царя, и в нея щеше да вземе участие и Мацини.

Ако обаче бяха написали „Един призрак… броди из Европа“? Значи, не броди? Има ли го? И къде е? Или призраците, понеже са призраци, се появяват и изчезват внезапно, в миг, и не губят време да бродят? Но това не е всичко. Ами ако бяха написали „Един призрак броди… из Европа“? Дали са щели да искат да кажат, че преувеличават, защото е щяло да е добре, ако призракът е бродел именно из Трир, та останалите да са можели все още да спят спокойно? Или са щели да намекнат, че призракът на комунизма вече е превзел и Америка и, ти да видиш, Австралия?

„Да бъдеш или… не, туй е въпросът“, „Да бъдеш или не, туй е… въпросът“, „Да бъдеш или не… туй е въпросът“. Виждате каква работа щеше да се отвори на Шекспировите критици да умуват над потайните намерения на Барда.

„Италия е република, основана… на труда (Ех!).“

„Италия е (да кажем)… република, основана на труда.“

„Италия е република… основана (???) на труда.“

„… Италия (ако я имаше, щеше да) е република, основана на труда.“

Италия е република, основана на многоточията.