Умберто Еко
Как се пътува с американските влакове

В самолет може да се пътува с язва, краста, коляно на перачката, лакът на тенисиста, херпес зостер, СПИН, туберкулоза в остра фаза и проказа. Но не и с хрема. Който е опитвал, знае, че когато самолетът започне рязко да се снишава от десет хиляди метра, това предизвиква болки в ушите, главата ви сякаш избухва, а вие удряте с юмруци по стъклото с викове, че искате да се махнете, ако ще да е и без парашут. И макар да го знаех, снабден със спрей за нос с опустошително действие, реших да тръгна за Ню Йорк със запушен нос. Мина зле. Като пристигнахме, имах чувството, че се намирам в Марианската падина — виждах хората да си отварят устите, но не чувах никакъв звук. По-късно лекарят ми обясни с жестове, че тъпанчетата ми са възпалени, изписа ми един куп антибиотици и строго ми забрани да летя в следващите двайсет дни. Тъй като трябваше да посетя три различни места на Източния бряг, предприех пътуване с влак.

Американските железници са нагледен пример за това, което светът би представлявал след атомна война. Не че влаковете не тръгват, ала често не пристигат, чупят се по пътя, закъсняват с по шест часа, докато ги чакаш на огромни гари, леденостудени и празни, без барчета, населени със съмнителни типове и снабдени с подлези, напомнящи нюйоркското метро от „Възходът на планетата на маймуните“. Линията между Ню Йорк и Вашингтон, по която пътуват журналисти и сенатори, поне в първа класа осигурява комфорт като за бизнес класа и топла храна на ниво студентски стол. Но по другите линии се движат мръсни вагони с изтърбушени седалки от изкуствена кожа, а бюфетът предлага храни, дето ще ви накарат да съжалявате (ще решите, че прекалявам) за рециклираните стърготини в нашите експресни влакове.

Гледали сме цветни филми, в които в луксозни спални вагони се извършват свирепи убийства, на бели и извънредно красиви жени бива поднесено шампанско от черни сервитьори, току-що излезли от „Отнесени от вихъра“. Лъжа.

В действителност в американските влакове пътуват черни пътници, току-що излезли от „Нощта на живите мъртви“, а белите кондуктори се движат с отвращение по коридорите и се спъват в кутийки от кока-кола, изоставени багажи, страници от вестник, опръскани с пастет от риба тон, изхвърлен под налягане от сандвичите при махане на найлоновата обвивка, нагорещена след затопляне в микровълновите печки, опропастителни за генетичния ни фонд.

Влакът в Америка не е избор. Той е наказание за невнимателен прочит на написаното от Вебер за протестантската етика и духа на капитализма, довел някои до неправилното решение да си останат бедни. Но последният зов на либералите е да бъдем politically correct (PC: езикът не трябва да издава различията). Така че контрольорите са извънредно любезни дори с последния брадясал бездомник (разбира се, би следвало да кажа „недобре обръснат мъж“). На Пенсилвания Стейшън обикалят разни „незаминаващи“, които хвърлят разсеяни погледи към чуждите багажи. Ала упреците по отношение на бруталността на полицията в Лос Анджелис са още пресни и Ню Йорк е град РС. Полицаят с вид на ирландец се приближава до предполагаемия скитник, усмихва се и го пита как така се е озовал по тези места. Онзи се позовава на правата на човека, служителят на реда отбелязва с ангелско изражение, че навън е прекрасен ден, и си тръгва с леко поклащане (а не размахване) на дългата си палка.

Освен това много от бедните не успяват да се преборят с най-характерния символ на маргиналността — пушенето. Ако решите да се качите в единствения вагон за пушачи, изведнъж ще попаднете в „Опера за три гроша“. Само аз бях с вратовръзка. Всички останали бяха застинали в ступор freaks^[1], заспали tramps^[2], хърхорещи със зейнали усти, изпаднали в кома zombies. Вагонът за пушачи беше последният от композицията, така че, когато пристигне, сбирщината от отритнати да се наложи да измине стотина метра с походката на Джери Люис.

След като се спасих от ада на железниците и се преоблякох с незаразени дрехи, се озовах на вечеря в дискретната малка зала на един Faculty Club с добре облечени професори с изискан акцент. В края на вечерта попитах къде мога да отида да пуша. Миг на тишина и неловки усмивки, после някой затвори вратите, една дама извади от чантичката си пакет цигари, други посегнаха към моите. Съзаклятнически погледи, приглушени смехове като в тъмнината на стриптийз клуб. Десет минути пленителна, трепетна трансгресия. Бях Луцифер, дошъл от света на мрака, и ги осветявах с факела на греха.