Умберто Еко
Как се яде сладолед

Когато бях малък, на децата се купуваха два вида сладолед от едни бели колички със сребристи покривчета: или фунийка за нищо и никакви пари, или вафла за почти никакви.^[1] Фунийката за нищо и никакви пари беше много мъничка, точно прилягаше на детската ръчичка и я приготвяха, като гребваха със специалната лопатка сладолед от контейнера и го натъпкваха във фунийката. Баба съветваше да не се изяжда цялата, а да се изхвърли острото връхче на дъното, защото го е пипал сладоледаджията (а пък тъкмо тази част беше най-вкусна и хрупкава, лапвахме я тайно и се правехме, че я изхвърляме).

Вафлата за почти никакви пари я сглобяваха със специална машинка, и тя сребриста, която притискаше две кръгли тестени кори към цилиндричен пълнеж от сладолед. Прокарвахме език в пролуката, докато стигне до сладоледеното ядро в средата, и след това изяждахме всичко, защото двата кръга се навлажняваха от нектара и омекваха. Баба не даваше никакви съвети: на теория вафлите ги докосваше само машинката, на практика сладоледаджията ги вземаше в ръка, за да ни ги подаде, но беше невъзможно да се определи докоснатата част.

Аз обаче бях привлечен от гледката на някои мои връстници, чиито родители им купуваха не сладолед за почти никакви пари, а две фунийки за нищо и никакви пари. Тези привилегировани деца стъпваха гордо с един сладолед в дясната ръка и един в лявата, въртяха пъргаво глави и си близваха ту от единия, ту от другия. Така им завиждах за този разточителен ритуал, че много пъти съм пожелавал да го пробвам и аз. Напразно. Нашите бяха непреклонни: един сладолед за почти никакви пари — да, но два за нищо и никакви — не.

Както всеки ще се увери, нито математиката, нито икономиката, нито диетологията можеше да оправдае този отказ. Нито пък хигиената, при положение че накрая щях да изхвърля връхчетата на двете фунийки. Един жалък извинителен довод, напълно скалъпен, гласеше, че детето, заето да мести поглед от един сладолед на друг, би се спъвало по-лесно в камъчета, стъпала или пукнатини в настилката. Смътно долавях, че има и друга, безмилостно педагогическа причина, която обаче не успявах да си обясня.

Като член и жертва на днешното консуматорско и прахосническо общество (каквото през трийсетте години не съществуваше), разбирам, че скъпите ми, вече покойни родители са били прави. Два сладоледа за нищо и никакви пари вместо един за почти никакви нямаше да представляват прахосничество от финансова гледна точка, но символично щяха да бъдат. Точно затова ги исках: защото два сладоледа значеше да се прекали. И точно затова отказваха да ми ги купят: защото изглеждаха непристойно, бяха обида по отношение на бедността, парадиране с фалшиво превъзходство, самохвална заможност. Само глезените деца ядяха по два сладоледа, онези, дето с право си получаваха заслуженото в приказките, като Пинокио, който не ценял корите и огризките. И родителите, които поощряваха тази слабост на малките парвенюта, възпитаваха отрочетата си в разиграване на нелеп театър „искам, но не мога“, тоест подготвяха ги да се появят в наши дни на опашката за чек ин за туристическа класа с „Гучи“ менте, закупено от амбулантен търговец на плажа в Римини.

Такава апология може да се стори лишена от морал в един консуматорски свят, който предполага да бъдат глезени и възрастните и винаги им обещава нещо в повече — от часовничето, включено в цената, до висулката подарък за купувачите на някое списание. Както и родителите на онези лакомници със сладолед в двете ръце, на които завиждах, консуматорското общество се прави, че дава повече, но всъщност дава за почти никакви пари нещо, което струва точно толкова. Може да изхвърлите стария транзистор, за да си купите нов апарат с функция ауторивърс, но поради необясними недостатъци в системата придобивката ви ще изтрае само една година. Новата ви кола може да е с кожени седалки, а страничните огледала да се регулират отвътре и таблото да е от дърво, но ще издържи много по-малко от славния „Фиат 500“, който и да се повредеше, тръгваше отново с един ритник.

Ала моралът по онова време изискваше да сме всички спартанци, а днешният ни иска до един сибарити^[2].