Умберто Еко
Как се реагира на познати лица

Преди няколко месеца, докато се разхождах из Ню Йорк, отдалеч забелязах човек, когото много добре познавам, да се приближава към мен. Проблемът е, че не помнех откъде ми е познат и как се казва. Такова усещане ви спохожда най-често в чужд град, когато срещнете някого, когото познавате от родната си страна, или обратното. Лице, което не е в обичайната си среда, създава объркване. И все пак това лице ми беше толкова познато, че определено трябваше да се спра, да поздравя, да поведа разговор, и може би той щеше веднага да ми каже: „Скъпи Умберто, как си?“, и дори: „Успя ли да направиш онова, за което говореше?“, и аз щях да се чудя къде да се дяна. Да се престоря, че не го виждам? Твърде късно, той още гледаше към срещуположната страна на улицата, но тъкмо обръщаше поглед в моята посока. По-добре да поема инициативата, да го поздравя, а после да се опитам да възстановя спомена по гласа и първите реплики.

Бяхме се приближили съвсем един към друг, готов бях да разцъфна в широка, лъчезарна усмивка, когато внезапно го разпознах: беше Антъни Куин. Разбира се, никога в живота си не го бях срещал, нито пък той мен. В една хилядна от секундата успях да задържа топката и минах покрай него с поглед, зареян в нищото.

След като по-късно поразмислих над случилото се, реших, че е напълно нормално. Веднъж в един ресторант бях зърнал Чарлтън Хестън и бях понечил да го поздравя. Тези лица са се заселили в паметта ни, прекарали сме цели часове пред телевизора с тях, станали са ни близки като лицата на нашите роднини, че и повече. Може и да сте специалист по масови комуникации, да изучавате начините за пресъздаване на реалността или смесването на реално и въображаемо, да изследвате онези, които завинаги са се превърнали в жертви на това смесване, но няма как да сте имунизирани срещу този синдром. Има обаче и по-лошо.

Разказвано ми е от хора, които за относително дълъг период са били в обсега на вниманието на медиите и доста често са се появявали по телевизията. Нямам предвид Пипо Баудо или Маурицио Костанцо^[1], а личности, участвали с професионално мнение в разни дебати достатъчно често, за да станат разпознаваеми. Всички те се оплакват от едно и също неприятно преживяване. Обикновено, като видим някого, когото не познаваме лично, не се взираме дълго в лицето му, не го сочим с пръст на събеседниците си, не говорим за него на висок глас, когато може да ни чуе. Би било признак на лошо възпитание, а отвъд определена граница — и проява на агресия. Същите хора, които не биха сочили с пръст някой посетител в бара, за да коментират с приятелите си модната му вратовръзка, се държат съвсем различно с известните личности.

Моите потърпевши разказват, че пред будката за вестници, в магазинчето за цигари, когато се качват във влака или влизат в тоалетната на ресторант, се разминават с хора, които споделят помежду си на висок глас: „Видя ли, това е еди-кой си“. „Ама сигурен ли си?“ „Е как да не съм, точно той е.“ И спокойно си продължават разговора, докато еди-кой си ги слуша, без да им пука, че ги чува — все едно го няма.

Обърква ги обстоятелството, че персонажът от медийния свят изведнъж е влязъл в истинския живот, но в същото време се държат с реалния човек, сякаш продължава да е част от въображаемия свят, сякаш е на екрана или на снимката в списанието и те не говорят в негово присъствие.

Все едно аз да бях хванал Антъни Куин за ревера, да го бях завлякъл до някоя телефонна кабина и да бях звъннал на приятел, за да му кажа: „Гледай ти каква случайност, срещнах Антъни Куин, знаеш ли, че изглежда съвсем истински?“. (и после да го бях избутал встрани, за да си продължа по пътя.)

Медиите първо ни накараха да повярваме, че въображаемото е реално, а сега искат да ни убедят, че реалното е въображаемо, и колкото повече реалност ни показват телевизионните екрани, толкова по-кинематографичен става ежедневният живот. Докато, както претендираха някои философи, помислим, че сме сами на света и всичко останало е филм, който Господ или зъл гений прожектира пред очите ни.