Джонатан Мур
Частен детектив (34)

34.

Обърнах и поех надолу по склона към портала. По пътя се разминах с паркиран челен „Майбах“. Вече мъртвият ми познат Лари беше описал подобна кола. Дълга и мощна, европейска марка, но без да може да посочи каква точно. Шофьорът беше слязъл и я лъскаше с бял парцал. Колата беше последна в колоната, а Ларсен беше последният пристигнал. Извърнах се, докато минавах покрай шофьора, след което зачаках портала да се отвори.

Продължих по Десео Лейн триста метра надолу по каньона, докато не стигнах до първата напречна улица — къса и задънена. Завих надясно и спрях в края й, обърнат към кръстовището. Изключих светлините, но оставих двигателя запален.

Докато чаках, звъннах на Джордж Вонг.

— Какво мога да направя за теб? — попита той, след като минахме през рутинната начална фаза на повечето телефонни разговори.

— В гръбначния стълб има ли костен мозък?

— Да не би да си решил да ставаш специалист по всичко? — отвърна той. — Да. Има костен мозък. Общо взето, колкото по-голяма е костта, толкова повече мозък има.

— Как може да се вземе?

— С голяма игла.

— Можеш ли да вземеш костен мозък от бебе?

— Можеш да направиш много ужасни неща на бебе. Въпросът е защо?

— Но ако го правиш многократно, ще останат белези, нали?

— Разбира се, че ще останат белези. Накъде биеш?

— Нека те попитам още нещо — казах аз. — При предишния ни разговор ми разказа за доктор Парк. Той клонирал чрез трансфер на ядра. Да кажем, че можеш да клонираш човек…

— Съдейки по видяното в лабораторията, това не е просто хипотеза.

— Добре, съгласен. Та ако доктор Парк вземе ДНК на възрастна жена и я прехвърли в яйцеклетка, какво ще стане?

— Ако приемем, че разполагаш със сурогатна майка, която да износи плода, ще си имаш бебе.

— Което ще се роди като осемдесетгодишно ли?

Представих си новородено с бяла коса и бръчки. Как се разпада, преди още да е започнало живота си.

— Не, точно това е чудото на клонирането. Когато яйцеклетката се дели за първи път, часовниците се връщат в начално състояние.

— Какви часовници?

— Клетките имат всякакви часовници, но в случая говорим най-вече за теломерите. Окончанията на ДНК нишките. Когато клетката се дели, ДНК се копира и теломерите помагат за този процес. С годините обаче те започват да се износват и така постепенно се появяват мутации.

— Тоест нещата започват да се разпадат.

— Центърът не издържа — съгласи се той. — Но клонирането връща хронометъра на нула. Не ме питай как. И без това темата не ми е стихия.

Той замълча, а аз погледнах през предното стъкло. Една кола мина през кръстовището, но не беше някой, за който трябваше да се безпокоя.

— Помниш ли Доли? — попита Джордж.

— За овцата ли говориш?

— За овцата — потвърди той. — Доли беше клонирана от шестгодишна овца. Това е средна възраст за тези животни. Затова много хора се питаха дали тя няма да се разпадне по-бързо от обичайното.

— И тя направи ли го?

— На четиригодишна възраст имаше артрит. Умря от рак на белия дроб, когато беше на шест.

— Това „да“ ли е?

— Определено „може би“. Защото, от друга страна, живееше навън и й даваха много лакомства.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че ако бях клонинг, щях много да внимавам — каза Джордж. Той отново замълча за момент. — Не бих пропускал годишния си профилактичен преглед. Ако установената практика е да се преглеждаш за нещо на петдесет, аз ще го направя на двайсет и пет. Или най-малкото щях да го направя, ако бях клониран по времето на Доли.

— Но днес нещата са различни, така ли?

— Преди пет-шест години беше разработена нова система, която ти позволява да пренаписваш гените буква по буква. Наричат я CRISPR. Ако клонираш днес и знаеш какво правиш, то да, определено можеш да елиминираш всички аномалии. И да създадеш перфектно копие.

— Благодаря, Джордж — казах аз.

Затворих, без да откъсвам поглед от пътя пред мен. Опитвах се да обуздая мислите си и да остана съсредоточен върху непосредствената си задача. Работата ми за Оливия Грейвсенд в общи линии беше свършена. Тя беше поискала от мен да разбера какво се е случило с дъщеря й и си мислех, че мога да й кажа. Може би тя нямаше да повярва на разказа ми и той вероятно щеше да я съсипе, но истината си беше такава. Можех да се върна в Кармел, да докладвам и да й представя сметката си. Но ако го направех, всички шансове за Мадлин щяха да изчезнат.

Все още не можех да сложа край.

 

 

Час по-късно колата на Ларсен, която нямаше как да се сбърка, навлезе в кръстовището. Остана пред очите ми три секунди, след което изчезна. Изчаках още десет секунди, преди да потегля след нея. Трябваше да приема, че шофьорът на Ларсен следи за опашка. Шефът му знаеше, че съм по петите му. Единственият начин да следваш някого като Ларсен е или да рискуваш да изгориш, или да приемеш възможността да го изгубиш. Избрах второто. Ако го изгубех, можех да го намеря отново. Но ако ме видеше сега, той можеше никога да не ме отведе там, където исках да отида.

Погледнах джипиеса на колата. Отново се намирах на Десео Лейн. Улицата щеше да направи рязък десен завой и да свърши при Анджело Драйв. Ларсен щеше да завие — но аз нямаше да съм там, за да видя накъде. Ако завиеше наляво към хълмовете, след около седемстотин метра щеше да стигне до задънен край. Ако завиеше надясно, щеше да разполага с десетина възможности. Можех да изключа задънените улици. Търсех изходи. Пътища за бягство. Ако искаше да се спусне от възвишенията, реално имаше само една възможност — Бенедикт Кениън Драйв. А ако тръгнеше по този път в другата посока, щеше да стигне до билото, след което можеше да продължи към Шърман Оукс, Ван Нюйс или Северен Холивуд.

От кръстовището пред мен имаше два пътя до Бенедикт Кениън Драйв. Къс и дълъг. Предположих, че шофьорът на Ларсен ще избере най-бързия маршрут. Шефът му беше зает човек. Така че, когато стигнах до кръстовището, продължих по дългия път, който ме изстреля на Бенедикт Кениън една улица северно от Ларсен. Ако обърнех обратно към града и той пътуваше в същата посока, щях да го настигна. Ако беше тръгнал към билото, щяхме да се разминем. Превключих на по-ниска предавка и открих на какво е способен „Ягуар“ на еднолентов път, извит като гърбица.

 

 

Кварталът определено не беше пригоден за автомобилни състезания и вероятно не би ги търпял. Да ме спре полицията щеше да бъде пълна катастрофа. Нямах документи, носех две откраднати оръжия и карах кола, регистрирана на името на Оливия Грейвсенд. Единият от пистолетите вероятно беше свързан с множество убийства, включително на двама души от семеен хотел, който бях посетил неотдавна. Въпреки това не намалих скоростта.

Поднесох на един десен завой, качих се на тротоара и едва не облизах нечия каменна ограда. Следваше сравнително прав участък надолу, теренът отдясно беше твърде стръмен, за да се строи на него. Видях знак СТОП отпред и се понесох към него. Отдясно имаше къща и някой беше оставил сива кофа за боклук в средата на улицата. Не успях да завия навреме и я чукнах с предната броня. Кофата полетя към близкия плет и от нея се разхвърчаха бели чували.

Намалих преди знака и завих почти на 270 градуса надясно по Сиело Драйв. Тази улица вървеше право надолу от хълмовете към Бенедикт Кениън. Минах покрай друг знак, който ме предупреждаваше да следя скоростта си. Следях я, и още как. Летях с около сто и десет по път, предназначен за не повече от двайсет и пет — трийсет километра в час.

Една кола, пътуваща нагоре, рязко отби от пътя. Чух клаксона й, докато профучавах покрай нея, след което тя изчезна. Продължих напред в мрака. Тук нямаше улични лампи. Дългите светлини на ягуара осветяваха само надвисналите над пътя дървета — върби, нискостъблени дъбове и силуетите на столетници. Отпред се появи друг знак СТОП, но не му обърнах внимание и профучах през кръстовището с Бевърли Вю Драйв, без дори да докосна спирачките.

Още три завоя и излязох на Бенедикт Кениън Драйв. Намалих и спрях до бялата линия. Включих мигач — като порядъчен гражданин, излязъл да се разходи с колата си. Завих надясно и изминах стотина метра, когато видях приближаващи към мен светлини. Настръхнах. Майбахът на Ларсен се размина с мен. Изчаках го да изчезне от поглед и пропуснах още една кола. После направих обратен завой и го последвах.

 

 

Мълхоланд Драйв минава по едно било на планината Санта Моника в посока изток-запад, като се вие между паркове и някои от най-скъпите недвижими имоти в Калифорния и свършва като черен път в края на пустош с площта на половината Сан Франциско.

Имах чувството, че Ларсен се е насочил точно натам. Стигнеше ли до пътя, той отново можеше да завие наляво или надясно. Ако успеех да го изпреваря, можех да използвам същия трик, който ми беше свършил работа преди малко. Щях или да се престроя невинно зад него, или да го видя как минава покрай мен в другата посока.

Погледнах картата и видях, че има начин да го направя, но трябва отново здравата да се изпотя, ако искам да успея. Очакваше ме нова надпревара, но този път нагоре вместо надолу. Улиците бяха също толкова тесни и криволичещи и на пет пъти ми се наложи да се справям с насрещно движение. Сигурен бях, че някой е извадил телефона си и се е обадил на ченгетата, но стигнах до хребета, без да ме погнат по петите. На „Мълхоланд“ завих наляво към Бенедикт Кениън Драйв и продължих с двайсет и пет километра в час, докато не стигнах до кръстовището.

Не видях майбаха. Той явно беше завил наляво. Затова настъпих газта — шейсет и пет, осемдесет километра в час — и го настигнах след шест завоя. Първо видях стоповете му, после характерната задница на колата. Отпуснах крак от газта, но продължих да го следвам. Най-доброто време да забележиш опашка е през първия километър. Не му бях дал тази възможност. Сега можех да бъда кой ли не. Бях просто обикновен човек, каращ на запад по „Мълхоланд“ към междущатската магистрала 405. Може би исках да съзерцавам светлините на града. Или пък пътувах към Малибу.

След това нещата се развиха доста бързо. Изминахме към три километра и половина, което ни отне около четири минути. „Мълхоланд“ пресича междущатската магистрала на висок надлез. Видях лента червени светлини, движещи се на север, и друга от бели, пътуващи на юг. После стигнахме до ниско възвишение. Отляво имаше църковно училище, а отдясно — празен паркинг. Майбахът зави надясно и влезе в паркинга. Видях, че от него се разкрива изглед към града на север. Паркингът свършваше със стръмен склон. Далече долу имаше светлини, които продължаваха до хоризонта. Не бях сигурен какво точно виждам. Може би „Ван Нюйс“ или „Нортридж“. Нямах време да гледам картата, а и нямаше значение. Защото в момента, в който майбахът влезе в паркинга, от долната част на склона се появи хеликоптер. Очевидно беше летял към хребета, придържайки се плътно към земята.

Хеликоптерът увисна за момент и се спусна на паркинга. Майбахът продължи право към него. Наруших всички протоколи на дискретното наблюдение и спрях ягуара насред пътя, за да гледам.

Пилотът скочи и отвори страничната врата. В същото време шофьорът отвори двете задни врати на майбаха. Ларсен слезе пръв, после майка му. Двамата отидоха при хеликоптера и се качиха. Шофьорът седна зад волана, обърна и излезе на „Мълхоланд“, като мина покрай мен, без да ме поглежда. Аз не бях негов проблем и той не беше мой. Наблюдавах пилота, който затвори вратата и се качи в кабината. Видях го как си слага колана, нагласява слушалките си и дърпа лостове. Скимтенето на двата двигателя премина в рев. Десет минути по-късно хеликоптерът се издигна във въздуха, а след още десет се беше превърнал в мигаща червена светлина, която набра височина и изчезна в един ниско надвиснал облак.

 

 

И ето че Ларсен изчезна просто така. Фраснах волана достатъчно силно, че кокалчетата да ме заболят. Трябваше да предвидя подобно нещо.

Зад мен някаква кола надуваше клаксона си. Бях блокирал платното. Махнах крака си от спирачката и направих обратен завой. Ларсен беше отлетял на северозапад, така че трябваше да стигна до междущатската магистрала. Не бях в състояние да го следвам, но смятах да направя всичко по силите си.

Когато се обадих на инспектор Чанг по телефона на Илайджа, той вдигна на петото позвъняване. Беше леко задъхан.

— Добър вечер, инспекторе — поздравих аз. — Върна ли се от Аляска?

— Тъкмо влизам.

— Имаш ли нещо за писане?

— Да.

— Пиши тогава.

Продиктувах му телефонния номер на Ларсен, който си бях записал върху страница от сценарий на Мередит.

— Какво е това?

— Телефонът на човека, убил Клеър Грейвсенд.

— Сериозно ли говориш? — попита той. — Къде си?

— В Ел Ей — отвърнах аз. — Виж, възможностите ни за действие се изчерпват бързо. Освен ако нямаш някакъв начин да локализираш телефона и да ми кажеш къде е.

— Не мога да го направя без заповед — каза Чанг. — А не мога да извадя заповед, без да водя разследване. А аз не водя разследване, защото случаят официално е приключен.

Едва не се забих в колата пред мен. Набих спирачките толкова рязко, че изпуснах телефона. Наложи ми се да го вдигам от пода.

— Това ли е? Значи не можеш да го направиш?

— Не мога.

— Добре — казах аз. — В такъв случай ми пожелай късмет. Или недей. По-добре забрави, че сме водили този разговор.

Затворих и се влях в трафика. Изминах километър и половина, преди да осъзная, че възможностите ми са изчерпани. С едно око на пътя и едно на екрана, започнах да ровя в интернет за телефонен номер. Трябваше ми минута да го намеря, след което го набрах.

Вдигна жена.

— ТРАКОН — Северна Калифорния — каза тя и зачака. Толкова спокойно и професионално, че за момент си помислих, че е на запис. Зачаках меню, но вместо това тя заговори отново. — Да?

— Трябва незабавно да говоря с директор Рийс.

— Той си тръгна в шест.

— В такъв случай трябва да му звъннете у дома и да ме свържете.

— Кой се обажда?

— Лий Кроу — казах аз. — Вчера се срещах с него.

Паузата продължи достатъчно дълго, за да си помисля, че може да ме е отписала като поредната откачалка и да ми е затворила. Сигурно всеки побъркан на тема НЛО в Северна Калифорния й се е обаждал в един или друг момент. Но най-накрая гласът й прозвуча отново.

— Момент, господин Кроу — каза тя. — Свързвам ви.

Настъпи тишина. Включих спикърфона, за да мога да държа волана с две ръце.

— Ало? — каза Рийс. — Кроу?

— Нуждая се от още една услуга — казах аз. — Няма да ви отнеме много време.

— Слушам ви.

— Помните ли номера на онзи хеликоптер, който търсихме вчера?

— Мога да го намеря.

— Добре. Защото той току-що отлетя от паркинг на „Мълхоланд“ и 405 и се насочи на северозапад. Трябва да разбера къде ще се приземи.

— „Мълхоланд“ и 405? Говорите за Лос Анджелис.

— Да.

— Това е извън обхвата ни.

— Тоест не можете да го направите ли?

— Не казах това. Просто трябва да се обадя на колегите ни в Сан Диего. Мога ли да ви се обадя отново на този номер?

— Да, моля — казах аз.

Той затвори и продължих да карам десетина минути в мълчание. Магистралата минаваше над улиците и трафикът се движеше бързо. Видях знаци за Магистрала 101. Можех да продължа по нея на север към Вентура и да изляза по-близо до брега. Или да остана и да стигна до междущатска магистрала 5 обратно през Централната долина. Избрах крайбрежния маршрут и завивах към изхода, когато телефонът иззвъня.

— Да?

— Още е във въздуха — каза Рос. — Лети със скорост двеста шейсет и шест километра в час на запад-северозапад на височина хиляда и осемстотин метра.

— Какво се намира на запад-северозапад от Ел Ей?

— Санта Барбара, предполагам. И куп малки градчета нагоре по крайбрежието.

— Ще ми кажете ли, когато се приземи?

— Ако мога.

— От какво зависи?

— Това е хеликоптер, който може да кацне навсякъде — каза Рийс. — Калифорния не е точно плоска и топографията й и радарът не се разбират много добре.

— Тоест, ако се спусне под нивото на планините, ще го изгубите.

— Но засега се движи високо. И транспондерът му е включен.

— Тогава ми кажете, ако промени курса си или изчезне от радара — казах аз.