Анабел Абс
Танцьорката от Париж (7)

5
Декември 1928 г.

Париж

В първия работен ден на господин Бекет при бабо се измъкнах рано от урока по танци, побързах да се прибера и застанах уж случайно в антрето. Знаех, че ще дойде навреме. Не само защото даде да се разбере колко се възхищава от баща ми, а и защото у него имаше нещо много педантично. Не можех да установя какво конкретно, но имах усещането, че господин Бекет цени реда и точността. Часовникът удари и на звънеца се позвъни — и ето, той стоеше на вратата сериозен, с искрящи очи, стиснал дебела книга под мишница.

— Здравей, Сам — поздравих, като се опитвах да звуча спокойно.

— Добър ден, госпожице Джойс — Лучия. — Той пристъпи в антрето и застана там, вперил поглед в мен.

— Да не си я купил на бабо? — Наклоних глава към книгата, мушната под лакътя му.

— Нося „Големите надежди“. Искам да прочета на баща ти един пасаж за река Темза. — Млъкна и погледна над рамото ми към вратата на татковия кабинет, сякаш искаше да я застави да се отвори като пещерата на Аладин.

— О, да, ще му хареса. Мама казва, че ако спомене името само на още една река, ще се побърка. Той вече ги знае всичките — всички реки по света. И когато най-малко очакваш, започва да ги изброява една след друга.

— Наистина ли? — Очите на господин Бекет се плъзнаха към мен и после обратно към вратата на бабо.

Сниших глас до театрален шепот.

— Нил… По… Амазонка… Яндзъ… Мисисипи… Темза… Ейвън… Сена… Да не говорим за най-великата от всички реки — Лифи!

— А, да, Лифи — отвърна господин Бекет като ехо, а погледът му се насочи към часовника.

— Когато се видяхме миналата седмица, забравих да ти кажа за библиотеката на госпожица Бийч, дамата, която публикува „Одисей“. Това е най-добрата библиотека и книжарница в Париж — „Шекспир & Co“ на улица „Одеон“.

Господин Бекет се размърда неловко, сякаш стъпалата му бяха изтръпнали.

— Без нея сме загубени — продължих. — Наслаждаваш ли се на Града на светлините, Сам?

Господин Бекет отново погледна нервно над рамото ми.

— Не искам да закъснявам за баща ти. Да почукам ли на вратата? — Той се намръщи, когато към нас достигна непознат пращящ глас.

Засмях се.

— Учи испански със слушане — от грамофона. Тази сутрин беше урокът му по руски с господин Понисовски, а сега учи испански.

Очите на господин Бекет се разшириха.

— Колко езика говори?

— Непрекъснато учи нови. Всяка семейна почивка ходим някъде, където прави проучвания за книгата си и се опитва да научи местния език. Фламандски, уелски, провансалски… — Забелих очи и повдигнах безпомощно рамене, все едно исках да загатна какви трудности те съпътстват, когато живееш с гений.

Господин Бекет се покашля и отново погледна часовника. Тъкмо щях да започна да го развличам с истории как бабо и аз учим холандски и мама се появи намръщена, с насапунисани пръсти.

— Лучия, заведи господин Бекет до кабинета. Веднага. Джим чака вече пет минути. Господин Бекет, продължете направо. — Тя размаха насапунисаните си ръце, сякаш се опитва да пропъди двойка бездомни котки.

— Той си слуша испанския — запротестирах. — Както и да е. Разказвах на Сам за книжарницата на госпожица Бийч.

Но господин Бекет беше изчезнал по коридора и вече чукаше на вратата на кабинета на бабо. А мама ме гледаше гневно:

— В тази къща той е господин Бекет — отбеляза тя строго. — А сега, за бога, ми помогни с прането. Всяка вечер трябва да сменям калъфката на баща ти, защото от очите му се стича гной навсякъде. А тия болки в стомаха наистина ще ме уморят. До утре може и да се гътна. — Ядосана, изтри ръце в престилката си и се запъти към кухнята.

Един час по-късно мама ме хвана да се навъртам пред вратата на кабинета и да слушам плътния глас на господин Бекет, докато чете на глас.

— Сега пък какво търсиш тук, момиче? Обзалагам се, че слухтиш, нали? — Тя поклати отчаяно глава.

— Чакам ги да приключат, за да им предложа нещо за пиене — отвърнах невъзмутимо.

Най-накрая чух столовете да стържат по пода и господин Бекет, който казваше, че е време да тръгва. Сърцето ми се впусна в познатия галоп. Поех голяма глътка въздух, за да се успокоя, но мама беше започнала да пържи бъбреци и миризмата на лой проникна в дробовете ми, от което започна да ми се гади.

— Здравей отново! — На излизане от кабинета господин Бекет звучеше едновременно учуден и доволен и изглеждаше видимо по-спокоен, отколкото когато пристигна.

— Бабо хареса ли Чарлс Дикенс?

— Да, мисля. — Той прокара внимателно ръка през косата си и я задържа на тила си.

— Как е квартирата ти? Имаш ли нужда от нещо? — Не се осмелявах да се приближа още повече до него и проклинах мама, задето пържи бъбреци тъкмо когато ми се отваряше възможност да вдишвам миризмата на господин Бекет.

— Студена. — Потрепери леко. — И продължавам да стоя заключен отвън през нощта.

— Заключен отвън ли?

— Заключват портите в единайсет часа. Рядко успявам да се прибера навреме, та се налага да прескачам през оградата. — Усмихна се срамежливо и заприлича хем на момче, хем на мъж.

Внезапно изпитах желание да се протегна и да го докосна, но вместо това сплетох ръце и попитах дали има как да му помогна с прескачането.

— Като танцьорка съм много добра в скачането — додадох, сещайки се за думите на Китън да не бъда толкова скромна.

— Така ли? — Той наклони глава напред и ме погледна изпод сведените си вежди. За минута имах усещането, че плувам в немигащите му сини очи — странно, но не неприятно усещане. И тогава осъзнах, че макар да говори малко, нещо в очите му иска да ме достигне.

Направих едно chasse.

— Най-важно е приземяването. Ако не се приземиш правилно, рискуваш да си навехнеш коленете и глезените. Трябва да скочиш силно, за да се прехвърлиш през оградата. Едно grand jeté ще свърши работа. Да показвам ли?

Господин Бекет се отдръпна към стената, да не би случайно да го ритна.

— А защо не се прибираш, преди да заключат портите? — Усетих как краката ми се издигат — отново по тяхно желание. Бъбренето за прескачане и скокове в ограниченото пространство на антрето в съчетание със съкрушителната миризма на дреболии, ме караше да се движа.

— Не спя много добре нощем. Не ми остава нищо друго, освен да прескачам оградата.

— От безсъние ли страдаш? — запитах съчувствено и същевременно направих два маха с крака. — Или просто си повече нощна птица?

— И двете. — Той тръгна към входната врата и усетих как ръцете ми инстинктивно се протегнаха към него. В този миг се обърна към мен, а ръцете му стискаха толкова силно „Големите надежди“, че вените му изпъкваха като сини хребети. — Искаш ли да дойдеш на чай в квартирата ми? Да кажем след две седмици?

— Би било чудесно, господин Бекет, Сам. — Направих отчаян опит да говоря бавно и равномерно, защото усещах как кръвта под кожата ми препуска разгорещено. После той си тръгна; в антрето беше тихо, с изключение на тиктакането на часовника. Вдигнах ръце във въздуха и се завъртях като спирала до прозореца на гостната, където залепих нос о стъклото и го наблюдавах как излиза от сградата и завива по улица „Грьонел“. В ушите ми се промъкнаха думите на мосю Борлен за способността ни да изразим най-силните си емоции чрез танц и започнах да правя приплъзващи скокове из гостната, а ръцете ми се усукваха над главата.

— Никакви танци в най-хубавата ми гостна! — Ядните думи на мама прорязаха въздуха. Не им обърнах внимание. Този път не ми пукаше. Щях да пия чай със Сам Бекет и тя не би могла да направи нищо, за да ме спре.

* * *

Господин Бекет идваше всеки ден точно в пет часа. И всяка вечер, щом си тръгнеше от нас, някаква светлина сякаш угасваше. Няколко минути вървях слепешком в тъмнината, за да свикна с пространството, където го нямаше. Беше много особено и тъжно чувство. Но поканата му за чай и увереността, че бъднините ни ще се преплетат, ме разведряваха.

Няколко вечери по-късно отново ме обхвана усещането за тъга: на звънеца се позвъни. Затичах се към вратата, като си мислех, че е господин Бекет, който се връща за някоя книга или забравен шал. Само че не беше господин Бекет. Беше Емил Фернандез. Сърцето ми се сви за миг, но не го бях виждала отдавна и не исках да нараня чувствата му, затова се усмихнах възможно най-сърдечно с тъй наричаната от бабо „усмивка за витрина“.

Мама дойде в антрето — косата й беше сресана и накъдрена, а устните й блестяха току-що начервени.

— Добър ден, господин Фернандез. Не сме ви виждали цял месец. — Стоеше съвсем изправена с напълно изпънат гръб и брадичка, вирната във въздуха.

— Простете ми, госпожо Джойс. Бях зает с композирането на нова опера. — Емил леко се поклони. — Надявам се да сте в добро здраве.

— Не съм. Имам страшни болки напоследък, а господин Джойс ужасно го болят очите. Не знам какво ще става с него. И с мен. — Мама въздъхна драматично. — Госпожа Флайшман ще дойде всеки момент, за да препише на машина каквото е написал с пастел. Но имаме време за чаша чай, нали, Лучия?

Емил ни последва в гостната и изчака да сгънем картите, разстлани от бабо по цялото канапе.

— Тревожим се, че бабо може да ослепее напълно до края на годината. — Посочих вече разчистеното канапе. Емил стоеше прав, стискаше шапката си с две ръце и непрекъснато премигваше. Странното потрепване на очите му ме караше да се чувствам неловко. Никога не го бях виждала в такова състояние.

— Заповядай, седни — поканих го аз. — Разкажи ми каква опера композираш.

— Отивай да ни направиш чай, Лучия. — Мама тъкмо щеше да се настани в люлеещия се стол и на вратата се позвъни отново. — Трябва да е госпожа Флайшман. Лучия, изчакай! Госпожа Флайшман може също да пие чай.

Емил седна на ръба на канапето, прокара език по устните си и продължи да мачка периферията на шапката си.

Чаках го да ми разкаже за новата си опера, но той седеше безмълвен и мълчанието започна да става мъчително.

— Мама не се чувства добре напоследък — обадих се накрая. — Може да влезе в болница. Докторът не изключва да се наложи операция.

— Много съжалявам. Сигурно й е доста тежко — съгласи се Емил. — А ти как си, Лучия? Джорджо казва, че непрекъснато танцуваш. По нещо ново ли работиш? — Докато произнасяше думата „танцуваш“, той изпърха леко с ръце и те заприличаха на крехки новоизлюпени птичета.

— Да — отвърнах с облекчение от нарушеното мълчание. — Опитвам се да измисля танц за трупата, в който всички се превръщат в дъги. Искам цялата сцена и таванът да са покрити с черна мушама. И може би ще използвам неонови светлини — все едно слънцето пробива през буреносния мрак на мушамата. — Тъкмо щях да попитам Емил дали би обмислил възможността да напише музиката, когато забелязах изписаната на лицето му покруса.

— Не ти ли звучи добре идеята за новия ми танц? — попитах малко засегната.

— Не, не става въпрос за танца ти. Но искам да те попитам нещо. — Пръстите му се преместиха от шапката върху коленете му към раираната вратовръзка. Нервно опипа гънките й и преглътна шумно.

— Искаш ли да хапнеш? — Изглеждаше доста блед, сякаш не беше ял отдавна. Бях виждала достатъчно често тази физиономия у приятелките ми танцьорки и знаех какво следва.

Очите на Емил се разшириха от изненада. И тогава избълва нещо толкова бързо, че не успях да го разбера. При вида на безучастното ми изражение той стана от канапето и тръгна към вратата, където продължавах да стоя и да чакам мама да се върне и да ми каже дали госпожа Флайшман ще иска чай. Той падна на коляно и сграбчи ръцете ми.

— Лучия, искам да станеш моя съпруга.

Стоях и го гледах, без да продумам. В този момент в ума ми проблесна всичко, известно ми за Емил — неговата голяма, обляна от слънчева светлина къща с персийските килими, роялите и оранжерийните цветя; баба му, отрупана с диамантени бижута, седи в балната зала по цял ден; братовчед му — прочутият композитор, заедно със съпругата си — прочутата актриса.

— Лучия? Лучия? Какво има?

— С-съжалявам — изпелтечих. Появилата се пред очите ми картина как с Емил работим заедно изтри красивата му къща и прочутото му семейство. Видях как се нося в неговата бална зала, докато пръстите му минават по клавишите на пианото. Видях главите ни, надвесени над партитурите: аз потупвам с крак в ритъм по пода, а той размахва във въздуха молив, сякаш е диригентска палка. Бабо ни аплодира от ъгъла на стаята. Такова бъдеще си бях предрекла. Но образът се отдръпна, отмит от океанско сините очи на господин Бекет, от костеливите му загорели ръце, от отметната му назад коса, сякаш така я беше оставил порив на ирландския вятър. Очите ми се насълзиха. Опитах се да спра да мисля за господин Бекет, но беше безнадеждно.

— Не исках да те разстройвам. — Емил си преглътна слюнката и отново сграбчи ръцете ми. — Мислех, че ме харесваш… Джорджо каза… Джорджо беше убеден… — Млъкна объркан. Чувахме как мама говори в антрето, а гласът й става все по-висок и по-висок, докато води госпожа Флайшман към гостната. Прехапах устни и си избърсах бързо очите. Трябваше да кажа нещо, преди двете да влязат в стаята.

— Но, Емил, ти си евреин! — изтърсих. — Моля те, седни и се дръж, сякаш нищо не е станало. Бързо! Преди мама да е дошла!

С несигурни стъпки Емил стигна до канапето — изглеждаше замаян и огорчен.

— Не знаех, че това те притеснява.

— Ти не можеш да се ожениш за мен — не съм еврейка. Сега седни, бързо! Мама идва!

— Но семейството ми иска да се оженя за теб. Никой не се интересува, че не си еврейка.

— Не мога да го направя, Емил! Просто не мога! — Поклатих глава и отстъпих назад точно когато се появиха мама и госпожа Флайшман.

— Господин Фернандез тъкмо си тръгваше. — Искаше ми се да съм по-мила, но думите изскочиха от устата ми груби и невъздържани.

По лицето на Емил се изписа разочарование, а очите му бяха замъглени от болка.

— Довиждане, госпожо Джойс! Довиждане, Лучия! — Взе си шапката и бастуна и ме погледна умолително още веднъж.

Взирах се в пода и се опитвах да проумея случилото се. Защо бях толкова категорична? Толкова коравосърдечна? Секунда по-късно чух входната врата да се затваря. Знаех, че Емил си беше тръгнал — може би завинаги. Мама ме гледаше с любопитство.

— Бързичко си тръгна. Не искаше ли да изпие чаша чай, Лучия? — Тя се обърна към госпожа Флайшман. — Защо не влезете направо при Джим? Днес има много неща за преписване на машината, ако изобщо можете да ги разчетете. Написани са със син пастел. Не знам как ще успеете да ги разберете.

Госпожа Флайшман ме погледна особено, сякаш можеше да види следите от сълзи по лицето ми.

— Добре ли си, Лучия? — попита, а гласът й се издигаше и снишаваше с престорено съчувствие.

Не казах нищо. Вместо това вперих очи в гълъбовосивата й кадифена рокля с дантелен подгъв и малки седефени копчета. Видях как нанизите от перли меко проблясват на шията й и самуреното й палто е преметнато небрежно на рамо. Видях стойката и самоувереността, които само парите могат да купят. Поклатих глава и излязох от стаята.

* * *

Джорджо първи научи за предложението на Емил и за отказа ми. Няколко дни преди уговорката за чай с господин Бекет, Джорджо влезе в спалнята ми, залитайки. Седях пред тоалетката по нощница, решех си косата и си мислех за стъпките на тъй наречения от мен „Танц на дъгата“. Този следобед Китън изтанцува част от него върху квадратно парче черна мушама, което бях изпросила от жената на продавача на риба. Идеално отразяваше светлината, но се притеснявах да не разсейва танцьорките. Щеше ли да пречи на измислените от мен стъпки? Как да съм сигурна, че няма да се хлъзга по време на изпълнението? Около огледалото ми бяха забодени снимки на танцьорите, на които се възхищавах най-много: Анна Павлова, Айседора Дънкан с брат й Реймънд и сестра й Елизабет, Мадика, Вацлав Нижински, ЛʼАржентина. И новият ми идол — английската танцьорка Маргарет Морис. Погледнах ги набързо, сякаш за да си вдъхна увереност. И тогава се появи Джорджо — лицето му беше мрачно и подпухнало.

— Срещнах Емил тази вечер. — Приближи се с несигурни стъпки към мен, докато се мъчеше да разхлаби възела на вратовръзката си.

Исках да попитам как е Емил, но изражението на брат ми не предразполагаше да проявя приятелско любопитство, затова не казах нищо и продължих да си сресвам косата.

— Бил те помолил да се омъжиш за него, а ти си му отказала. Вярно ли е, Лучия?

Кимнах и отворих уста да обясня, че не съм влюбена в Емил. Знаех, че Джорджо щеше да ме разбере, защото когато бяхме малки, често си измисляхме любовни истории за Наполеон и Жозефина и ги сравнявахме с романтичното бягство на мама и бабо. Но преди да успея да кажа каквото и да е, той залитна към мен и пръски слюнка паднаха от устата му върху голата ми ръка.

— Да не си се побъркала? Имаш ли представа колко богати са семейство Фернандез? Колко богата можеш да бъдеш? Колко богати можем да бъдем? — Думите му бяха завалени, а миризмата на алкохол и пот се носеше около него като отровен облак. — Какво не е наред? Едва ли проблемът е в Емил. Всички харесват Емил.

Поклатих глава удивена от едва спотаения гняв и разочарование в гласа на Джорджо.

— Да не си въобразяваш, че ще получиш други предложения? Така ли е? Може би някакви по-добри предложения, а? — Изсумтя презрително. — Хайде де, Лучия! Забрави ли войната? Забрави ли колко малко мъже са останали?

Понечих да възразя, но преди да успея да си поема дъх, брат ми подхвана нова серия от въпроси.

— Знаеш ли колко прекрасни момичета биха се омъжили за Емил веднага? Богати еврейки, които не са кривогледи. Той може да има всяко момиче. — Джорджо сграбчи възела на вратовръзката си и го дръпна разярен. — Имаше възможност да се махнеш оттук, да донесеш много пари в тази къща. Семейството му щеше да ни помогне за толкова много неща. Помисли ли си изобщо за това? — Горещият дъх на Джорджо продължаваше да ме зашлевява на талази от гняв. После гласът му се смекчи. — Още не е прекалено късно да размислиш. Ще му кажа, че всичко е било грешка и си променила решението си. Не те ли блазни да имаш всичко, за което някога си мечтала?

Отново поклатих тъжно глава. Исках да попитам как е Емил, да разбера дали съм изгубила приятелството му завинаги. Но агресивността на Джорджо така ме бе разстроила, че мислех само за лицето на господин Бекет — бях се вкопчила в него като удавник за сламка.

— Например кожени палта и автомобил с шофьор. Само си помисли как семейство Фернандез щеше да помогне на татко! Семейството на Емил щеше да помогне на всички ни за толкова много неща. — Той млъкна, а аз знаех, че мислеше не само за парите на Фернандез, но и как познанствата на Емил в музикалните среди щяха да му помогнат за неговата певческа кариера. След една дълга минута той продължи с ласкав глас: — Вероятно не е прекалено късно. Ще кажем на Емил, че си размислила.

— Не мога да се омъжа за Емил — прошепнах.

— И защо да не можеш? — Джорджо отново повиши глас, тонът му се втвърди. Започна да обикаля из стаята с тежки стъпки, а токовете на обувките му се блъскаха в пода. — Какво му има на Емил?

— Нищо му няма. Просто не го обичам. — Прокарвах четката през косата си настървено и усещах как бодлите й се забиват в скалпа ми.

— Каква нелепост! Да не би да си забравила през какво преминахме? Всички тези години, когато нямахме какво да ядем, живеехме в мръсни стаи, влачехме се от едно въшливо легло в друго. — Джорджо спря да обикаля и се приближи до табуретката, където седях. Приклекна, спря очи върху моите и погледът му омекна, стана по-мил, сякаш си припомняше някогашната ни близост и приятелство. Съзнанието ми отлитна назад към миналото, към мрачните монотонни дни, когато мама переше чуждо пране; бабо преподаваше и пишеше през деня, а през нощта пиеше; Джорджо и аз прекарвахме часове наред да слушаме мишките в стените и да играем домино. Загубех ли, хвърлях плочките на пода в пристъп на гняв, а Джорджо ги събираше, нареждаше ги отново и ми позволяваше да спечеля следващата игра. Къде ли е този Джорджо сега?

Той се наклони към мен и усетих дъха му на бренди. Нещо се размърда в една от тъмните, незнайни кухини на паметта ми. Потръпнах и се дръпнах назад. Но той отново се наклони към мен.

— Помниш ли едно време в Цюрих, Лучия? Майка и татко излизаха да си пийват и ни оставяха вкъщи като прасета в кочина? Помниш ли, когато едва не падна от балкона, докато им викахме?

Думите на Джорджо ме върнаха назад съвсем ясно и за миг си помислих, че сме в стария ни апартамент в Цюрих. Тръснах силно глава. Не исках да мисля за миналото. Миналото беше свършило. Приключило…

— Спасих ти живота.

Оставих четката и го погледнах косо. Защо ми го припомняше? Някаква тактика ли беше да ми припомни в каква мизерия живеехме преди и към която можехме да се върнем толкова лесно?

— Изплаших се, че съм те загубил завинаги на онзи балкон, Лучия! — Джорджо отпусна ръка върху коляното ми. Не я отмести. За минута се почудих дали не е редно да съм честна с него, да преодолея растящата пропаст помежду ни и да му разкажа за господин Бекет.

Но в следващия миг погледът му стана враждебно любопитен.

— Има някой друг, нали? Затова си отказала на клетия Емил. Виждам го изписано на лицето ти. Чакаш предложение от друг! — Изправи се тържествуващ и самодоволен. — Е, Лучия, кой е той? За кого точно се пазиш?

Поклатих глава. Не знаех какво да кажа. Исках предишният Джорджо да се върне. Исках новият пиян Джорджо да си тръгне. Нещо в него ме плашеше.

— Само се надявам да е богат. — Тонът му беше горчив, сякаш е бил излъган по някакъв начин.

Стиснах четката за коса здраво, та чак кокалчетата ме заболяха.

— Защо всичко трябва да опира до пари? А любовта? Не си ли спомняш как си говорехме какво е да се влюбиш? Джорджо, какво се случи с теб?

Той тръгна, залитайки към вратата.

— Защото всичко е пари. Да сме бедни беше толкова унизително, толкова срамно. Споменът ме преследва, Лучия. Преследва ме. — Завъртя се към мен и в полумрака видях очите му — оцъклени от алкохол и причернели от страх. — Начинът, по който татко моли за пари. Смята, че е нормално да взема нечии пари и да ги профуква. Но на мен ми изглежда толкова позорно!

В гърлото ми се надигна безмълвен вик на съчувствие. Ала в този момент Джорджо отново се приближи към мен с поклащане:

— Ние не сме гении. Няма да имаме покровители като татко. Какво ти пречеше да се престориш, че обичаш Емил? Аристократите успяват. Женят се за пари; създават семейство. И грам не ги интересува любовта.

Зяпнах го.

— Значи според теб трябва да се омъжа за Емил, въпреки че не го обичам? Просто заради парите му?

— И заради връзките, които има! — изсъска брат ми. — За да помогне на всички ни. Наистина ли искаш завинаги да останеш момичето за поръчки в семейството? — Обърна се и полюлявайки се, тръгна към вратата.

— Аз съм танцьорка! — извиках шокирана от пренебрежението и жестоките му думи. — Ще стана известна! Помагам на бабо, защото има здравословни проблеми и се нуждае от мен. Но това не означава, че съм момичето за поръчки в семейството! — Снимките на танцуващите ми идоли ме гледаха насърчително. — Отлично знаеш колко много му помагат моите танци. Най-важното нещо в живота ми е да танцувам.

Джорджо изсумтя ядосано и в ъгълчето на устата му се появиха пръски слюнка.

— Мислех си за всички писма, които пишеш вместо него, за безкрайните проклети поръчки. Емил ти предложи изход от това, а ти му отказа от глупост. Как е възможно да си такава егоистка! — Обърна се към мен и застана в коридора, като се олюляваше. — Помисли си, Лучия!

Едва тогава се сетих какво ми бе казал по-рано; задявките, че съм си имала обожател. Усетих как тялото ми се свива. Дали Емил не е бил тайният ми обожател през цялото това време? Да смея ли да се надявам, че е бил господин Бекет?

— Тайният ми обожател — изрекох дрезгаво, но думите се бяха разкъсали още в гърлото ми и аз чух само затръшването на вратата на спалнята ми и гневните стъпки на Джорджо в антрето.

* * *

Онази нощ сънувах Ирландия. Зелена и лъснала от дъжд. Там беше и господин Бекет: устата му приличаше на узряла слива, а косата стърчеше от главата му като корона. Викаше ме през морската мъгла, тъй гъста и необятна, че не виждах нищо друго, освен сините пламъци в очите му. В този миг безплътното му лице се приближи до мен, носейки се през соления въздух. Изведнъж спря. Зарея се в плажните гънки на мъглата. Викаше ме при себе си. Чувах дъха му, който идваше на големи глътки, все едно се бори с мъглата, все едно тя влиза в очите, носа и устата му, просмуква се в гърлото, дробовете и сърцето му, задушава го. Виках го по име пак и пак. Пресягах се към него, протягах ръце във вихрещата се мъгла. Но бях закъсняла: мъглата го беше придърпала обратно, беше се вкопчила в него като призрачна мантия и го отнасяше все по-надалеч и по-надалеч, завличаше го навътре в морето. Стоях права на влажната трева и го виках по име отново и отново. Чувах как вятърът връща ехото ми обратно.

Огледах се наоколо — всичко беше измито и зелено, а мъглата си беше отишла. Господин Бекет стоеше до мен с ръка на кръста ми. А навътре в морето се виждаше малка човешка фигура, вкопчена в пиано.

— Помахай на Емил — нареди господин Бекет и усетих как пръстите му пълзят по гърба ми. — Помахай, Лучия! Винаги махаме на давещите се. — Гласът му беше толкова властен, толкова нетърпящ възражение, че помахах. Но мъжът и пианото му бяха изчезнали, а морето беше гладко и блестящо като стъкло.