Клеър Макинтош
Игра на лъжи (66)

Шестдесет и шест

Ана

Изправям се до седнало положение и непохватно ставам. Кънтенето в ушите ми не е намаляло, но писъците на Ела са се превърнали в скимтене. Как ли ще й се отрази случващото се? Тя няма да помни тази вечер, не и съзнателно, но дали нещо няма да се зарови надълбоко в съзнанието й? Нощта, в която баба й я взе за заложница.

Лора.

— Не знаех, че ще се наложи да разкопае каналите — каза мама в колата, — иначе никога нямаше да ни се…

Лора е знаела. Лора й е помогнала.

Двете жени се гледат една друга, по-младата е сложила ръце на кръста си. Майка ми поглежда към масата и пистолета върху нея. Прекалено е бавна. Лора проследява погледа й и се движи светкавично.

В гърдите ми се надига страх.

Лора издърпва ръкава над ръката и го увива около пръстите си, когато взема оръжието. Методична е. Внимателна.

Ужасяваща.

— Не съм те измамила. — Мама говори отбранително. Иска ми се да й кажа да се успокои, но гласът ми ме предава.

— Длъжница си ми, Каролин. — Тя отива до дивана и сяда на подлакътника му, като държи здраво пистолета в ръката си. — Всичко беше много просто. Ако не се бях появила, щеше да бъдеш обвинена в убийството на Том. Аз те спасих.

— Ти ме изнудва.

Парчетата от историята си падат на мястото.

Не татко е заплашвал мама, а Лора. Не я е преследвал татко. А Лора.

— Ти? — Не мога да повярвам. — Ти си изпратила картичката?

Лора ме поглежда за първи път, преценява ме — Ела, разрошената ми коса, шока, който със сигурност е изписан на лицето ми.

— Трябваше да я приемеш за лоша шега. Нищо повече от злобна бележка като повечето от онези писма, които получи след смъртта на Том. — Лора поклаща глава. — Тя беше съобщение за Каролин. Трябваше да я накара да осъзнае срещу кого се е изправила. Изпратих й копие.

— Предполагам, че заекът също е бил съобщение, а? А после и тухлата през прозореца? Можеше да убиеш Ела!

Лора изглежда объркана за момент, но след малко се усмихва.

— Ах… мисля, че извършителят е някой много по-близък до семейството ти.

Проследявам погледа й до майка ми, която се е хванала за главата.

— Не…

— Просто исках да спреш да ровиш в случилото се с нас. Знаех, че ако разбереш истината, тя ще те погне и теб и…

— Хвърлила си тухла в детската стая? В кошарата на собствената си внучка? — Имам чувството, че някой друг изрича тези думи. Истерията ги прави пискливи и различни от моите.

— Знаех, че Ела е долу — видях я от градината. — Майка ми прави крачка към мен, но Лора е по-бърза. Застава пред нея с пистолет в ръка. Сочи наляво с него. Веднъж, два пъти. Мама се поколебава, но в крайна сметка отстъпва назад.

Кои са тези жени? Майка ми, която е готова да нарани собствената си дъщеря? Внучка си? А Лора — как е възможно да познаваш някого през целия си живот и въобще да не знаеш какъв е?

Обръщам се към Лора.

— Откъде си знаела къде е отишла мама?

— Не знаех. Поне не и в началото. Просто бях наясно, че не се е самоубила. Поглежда майка ми, която плаче звучно. Много е предсказуема. — Тонът й е снизходителен, унищожителен.

Изпитвам отвращение, като се сещам как ме утешаваше след смъртта на татко, как ми помогна да преживея мемориалната служба. Баща ми може и да беше умрял от ръката на майка ми, но Лора беше скрила тялото му, тя беше мозъкът зад инсценираното му самоубийство и беше прикрила престъплението. Помня колко много настояваше да претърся кабинета на мама и татко и щедрото й предложение да го направи вместо мен. Едва сега осъзнавам, че е търсила следи къде е заминала майка ми.

Аз също имам онази снимка, сещаш ли се? Двете с мама в онази лайняна дупка на гъза на географията. За секунда усещам как гласът на Лора я предава. Осъзнавам, че под стоманената й външност се крие нещо друго. — Така и не спря да говори за това. Колко много сте се смели. Как сте били на цял свят разстояние от истинския живот. От нейния живот. Обожаваше това време. — Раменете й увисват. Тя те обичаше.

Лора бавно сваля ръка. Отпуска пистолета до тялото си. Това е, мисля си. Тук свършва всичко. Всеки каза каквото имаше да казва и тук настъпва краят. Без никой да бъде наранен.

Мама прави крачка към нея.

Аз също я обичах.

— Ти я уби! — Неочаквано пистолетът отново е вдигнат. Ръката на Лора е като от стомана, а лакътят й е изпънат. Уязвимостта, която зърнах само преди миг, се е изпарила. Очите й са присвити и мрачни, всеки неин мускул е стегнат от гняв. — Омъжи се за пари и я заряза в онази мухлясала дупка, където почина!

— Алисия имаше астма — казвам аз. — Почина от астматичен пристъп!

Дали наистина е било така?

В мен се надига паника, че това също е било лъжа и поглеждам майка си в търсене на потвърждение.

— Дори не ходеше да я виждаш!

— Не е вярно. — Мама е на път да се разплаче отново. — Може би не идвах толкова често, колкото трябваше. — Стиска очи. — Просто се отдалечихме една от друга. Тя беше в Лондон, а аз в Ийстборн. Аз родих Ана и…

— Нямаше време за бедната си приятелка. Приятелка, която не говореше като новите ти дружки, която не пиеше шампанско и не караше лъскава кола.

— Не беше така. — Главата на майка ми обаче увисва и изпитвам жал за Алисия, защото мисля, че е било така. Било е точно така. И както е станало с татко, прозряла е грешката си твърде късно. Издавам хленч нещо средно между хлип и дума. Мама ме поглежда и всичко, което си мисля, трябва да е изписано в очите ми, защото смръщва лице и ме моли мълчаливо за прошка. — Трябва да пуснеш Ана и Ела. Те нямат нищо общо с това.

Лора се засмива жестоко.

— Имат много общо с всичко това! — Скръства ръце над гърдите си. — Парите са в тях.

— Колко искаш? — Въобще нямам намерение да се бавя. Ще й дам всичко, което поиска.

— Не.

Поглеждам мама.

— Тези пари са за бъдещето ти. За това на Ела. Защо си мислиш, че избягах? Лора щеше да вземе всичко. Аз си заслужавам това, но не и ти.

— Не ми пука за парите. Може да ги вземе всичките. Ще й ги прехвърля по сметката.

— Не е толкова просто. — Лора се усмихва.

Косъмчетата по врата ми настръхват, а по гърба ме полазват тръпки.

— Ако ми дадеш всичките си пари, хората ще започнат да задават въпроси: Били, Марк, проклетите данъчни. Ще трябва да ти се доверя, че ще си държиш езика зад зъбите, а ако съм научила нещо от цялата тази история — тя поглежда майка ми, — то е, че не можеш да имаш доверие на никого.

— Лора, недей.

Поглеждам мама. Тя поклаща глава.

— Ето какво се е случило тук: дошла съм да спася теб и Ела — започва Лора. Марк услужливо ми е казал къде сте, когато е отменил партито и шестото ми чувство ми е подсказало, че сте в голяма опасност. — Тя ококорва очи, докато изиграва пантомимата си, вдига ръце и разперва пръстите на свободната си ръка. — Но когато съм пристигнала, е било прекалено късно. Каролин вече ви е застреляла двете и се е самоубила. Ъгълчетата на устата й увисват в подигравателен ужас, след което се обръща към мен. — Знаеш какво е завещанието на Каролин. Беше там, когато го прочетоха. На дъщеря ми, Ана Джонсън, оставям всичките си финансови и материални активи, включително всички имоти на мое име в момента на смъртта ми. — Лора цитира дословно от завещанието на майка ми.

— Мама остави пари и на теб. — Не беше състояние, но сумата беше значителна — чудесен начин да уважи дългогодишното си приятелство с Алисия и задължението й към Лора като кръстница.

Някогашната ми приятелка продължава, все едно не е чула нищо.

— В случай че Ана почине преди изпълнението на завещанието, оставям всичките си финансови и материални активи на кръщелницата ми, Лора Барнс.

— Твърде късно е — заявява мама. — Завещанието ми вече беше прочетено — Ана наследи всичко.

— Ах, но ти не си мъртва, нали? — Лора се усмихва. — Все още не си. Парите все още са твои. — Тя вдига пистолета и го насочва в мен.

Кръвта ми замръзва.

— Ако Ана и Ела умрат преди теб, аз ще наследя всичко.