Розамънд Лъптън
Тишина (3)

2

Капитан Дейвид Грейлинг седеше сам в офиса си в отдалеченото северно поселище Прудоу Бей, уморен до мозъка на костите си. Електрическите лампи светеха остро и той копнееше за мекотата на дневната светлина. Оставаха още два месеца, преди да настъпи сутрин. Този неестествен природен ритъм разяждаше душата на човек. Капитанът си мислеше за Тимъти. Дали заради него изпитваше такива бащински чувства към подчинените му млади офицери, както смятаха всички? Той самият винаги се беше виждал по-скоро като водач на впряг от млади ентусиазирани хъскита, хванал юздите в ръка и насочващ ги в правилната посока, подсигурил се с брезентова торба в шейната, в случай че някой пострадаше и трябваше да бъде отведен на безопасно място.

Но в Анактуе не беше нито бащинска фигура, нито водач. Хората му го бяха видели да повръща многократно, всеки следващ труп връщаше задавящите го позиви на гаденето. Бурята беше вилняла над почернялото село, хеликоптерът едва бе успял да се приземи, а леденият вятър хапеше лицата им като озверяло от глад животно. По-силно, вихри! Духайте, додето/се пръснат бузите ви!^[1] Бяха включили ослепително ярките арктически прожектори, гледащи втренчено към разрушените къщи и към едва разпознаваемите останки от мъже, жени и деца. На капитан Грейлинг му се струваше, че тъмнината покрай тази светлина е безкрайна.

Работеха мълчаливо, цял отряд мъже, повечето от които бяха момчета в сравнение с Грейлинг; не говореха, нито си разменяха шеги, никакви общи приказки, с които да се предпазят, докато събираха останките в торби, фотографираха и документираха. Вий, бързи като мисълта, сернисти/светкавици…^[2] Думите на крал Лир се прокрадваха в съзнанието му, но една опожарена пустош беше нищо в сравнение с Анактуе и изразът „бързи като мисълта светкавици“ беше валиден само за загиналите; онези, които трябваше да пресяват опожарените останки, щяха да мислят много, много по-дълго.

Преди години, цяла професионална вечност, Грейлинг беше мечтал да постъпи в университет и да изучава литература. Но баща му настояваше синът му да прави нещо мъжкарско, а не „да си губи времето с несериозни работи като поезията“. Тази критика определено го удари в слабото място. Беше решил, че ако ще прави нещо мъжкарско, то ще е такова, че да носи полза на любимата му Аляска. За известно време се надяваше да учи медицина, но не успя да се подготви достатъчно добре по химия, затова избра да стане щатски офицер. Той беше единственият на тренировъчния курс, за когото това не беше първи избор. Три седмици след началото на обучението установи, че мозъкът му не е подходящ за щатски офицер — толкова беше пълен с всякакви незначителни отрязъци информация и идеи. Затова го прочисти, отървавайки се от онова, което вече не му беше нужно (спорен въпрос дали всичко му е било нужно изобщо някога). Така че не беше мислил за опожарената пустош с години. Но Анактуе беше различно. Анактуе дълбаеше дълбоко в някаква част от душата му, която не можеше да бъде изчистена.

Когато видяха мащаба на бедствието и когато бурята отслабна достатъчно, към отряда му се присъединиха допълнително щатски полицаи и доброволци. Грейлинг лично беше ръководил операцията по издирването на оцелели. С помощта на силните прожектори от хеликоптера бяха огледали подробно целия район около селото, увеличавайки постепенно радиуса, но не откриха никого. Бяха го информирали, че в селото е имало двайсет и трима души. Спря да търси едва когато полицаите откриха останките на двайсет и четири тела. Грейлинг трябваше да идентифицира всичките двайсет и четири жертви.

Най-накрая отвратителната част от работата приключи. Той се прибра последен, като взе със себе си в хеликоптера и прожекторите. Зад него Анактуе отново потъна невидимо в чернота.

По-късно през деня трябваше да даде още интервюта в горещи, добре осветени радио- и телевизионни студиа, пред журналисти, които щяха да спят, без да сънуват кошмари.

Телефонът му иззвъня. Свързаха го с лейтенант Рийв от Феърбанкс. Беше във връзка с Матю Алфредсън, тяхната двайсет и четвърта жертва, която бяха идентифицирали с помощта на визовите данни; операторът, който снимаше дивите животни и чиято брачна халка Грейлинг беше открил да проблясва сред отломките. Всичко останало беше унищожено, където имаше метал, той беше изкривен в грозни форми, но ето че този пръстен бе запазил идеалния си безкраен кръг. От своята кратка схватка с химията Грейлинг знаеше, че платината е в състояние да издържи на много интензивна горещина, но тази непокътната халка му изглеждаше истинско чудо. Не беше открита в близост до никое от телата, така че, макар самата платина да беше непрекъснат кръг, Грейлинг подозираше, че бракът, който символизираше, не бе чак толкова идеален; надяваше се да е прав — това може би щеше да намали тежестта на скръбта.

Но вчера, в пет часа, докато преравяха останките в Анактуе, този мъж се беше обадил на жена си. Как е възможно? Господи, нима той беше някъде там, навън, все още жив? Трябваше да говори със съпругата му.

Ясмин си помисли, че капитан Грейлинг звучи като архетип на щатски полицай, с плътен и самоуверен глас. Представяше си го широкоплещест, с обрулено от вятъра лице, което пасваше на гласа му.

— Съпругът ви каза ли къде се намира? — попита капитан Грейлинг.

— Не. Но мисля, че беше на самолетната писта и чакаше въздушното такси. Лейтенант Рийв каза, че вчера е имало буря и условията за летене са били ужасни, така че таксито не би могло да пристигне. Той може все още да е там.

— Претърсихме широк участък, в който влизаше и пистата.

— Но е било тъмно, нали така? И ветровито — значи бихте могли да го пропуснете?

Той долови надеждата в гласа й, порива да се хване за един различен изход, и изпита остра вълна от съчувствие към нея.

— Пистата е равна и видимостта към нея е много добра — отвърна той. — Разполагаме с мощни прожектори и щателно я огледахме.

Не й каза, че лично беше прелетял над нея около половин дузина пъти, беше проверявал отново и отново.

— Съпругът ви използва ли снегомобил?

Анактуе беше отдалечено на километри от други населени места, на практика се намираше върху непроходим терен, така че снегомобилът бе единствената възможност, но капитанът трябваше да е сигурен.

— Да.

Беше накарал членовете на екипа си да сглобят омекналите от горещината отломки от снегомобили. Сега тези отломки вече бяха замръзнали в солидни ледени късове.

Ясмин си спомни как Мат им се беше похвалил, че е купил снегомобил от един селянин, който искал да си вземе нов модел. Беше й се сторило странно, че инуитите ходят на лов за елени карибу със снегомобили, но Мат не го намираше за необичайно.

— Знаете ли колко снегомобила е имало в селото? — попита я капитан Грейлинг.

— Три — отвърна тя. Онзи, с който Мат се беше сдобил, новият подобрен модел и още един, собственост на работник от нефтените кладенци в Прудоу Бей. Двамата с Мат бяха обсъждали този въпрос; безопасна неутрална тема за разговор пред Руби.

Тя зачака капитан Грейлинг да каже нещо и от последвалото мълчание разбра, че в селото бяха открити три снегомобила — или по-скоро останките от тях. Значи Мат не беше жив и здрав на снегомобила си, нито наближаваше Феърбанкс точно в този момент, готов да влети в стаята и да сграбчи Руби в прегръдката си, а също да чуе признанието на Ясмин, че го обича. Но така или иначе, поначало беше абсурдно да вярва, че мъжът й може да измине целия път до Феърбанкс със снегомобил. В момента изгаряше от нетърпение да го види.

— Може да е пътувал с кучешки впряг — допусна тя.

Преди няколко седмици Мат беше изпратил имейл на Руби, в който описваше как заедно с един инуит се е возил на шейна, теглена от кучета. Ясмин се беше усъмнила в ентусиазма му, не разбираше защо на някого би му се приискало да пътува с шейна при арктически температури, но беше възможно ентусиазираният му тон да е бил искрен.

— Кучешките колиби също са унищожени при пожара — отвърна капитан Грейлинг.

— Възможно е да е излязъл да снима извън селото, преди да се разрази пожарът, и да е взел кучетата със себе си.

— Насред най-лютата зима? — усъмни се капитан Грейлинг. — В тъмното?

— Мат снима филм за дивия свят на Аляска през зимата. Той наистина използваше Анактуе единствено като база.

Не добави колко скептична бе по отношение на обясненията на мъжа си относно избора му да отседне в Анактуе; нито че не беше се конфронтирала с него. Все пак може да й беше казал истината.

— Дори да е така, без съмнение щеше да се върне в Анактуе или поне да отиде до пистата навреме, за да се придвижи до Феърбанкс и да ви посрещне, нали? — попита капитан Грейлинг.

— Сигурно е станало нещо с шейната или с някое от кучетата.

— Казахте, че съпругът ви не е споменал къде се намира, когато ви се е обадил?

— Не.

— Имате ли някакви предположения? Каквито и да било?

— Не.

— Мога ли да ви попитам какво точно ви каза?

— Не говорихме.

— Моля?

— Връзката се разпадна, преди да е казал нещо.

— Значи не сте говорили?

— Да. Както вече обясних…

— Откъде знаете тогава, че е бил той?

— В Англия беше два часът след полунощ, а той е единственият, който ми се обажда по това време. Често губим връзка. Мат има сателитен телефон и се нуждае от чист сигнал. Или може би просто батерията му е паднала. Тъй като повече не позвъни, мисля, че е по-вероятно да е станало така.

— Възможно ли е да е бил някой друг? Може някой да е набрал грешен номер?

— Не. Той беше.

Не каза на капитан Грейлинг колко изненадана бе останала от обаждането на мъжа си. С изключение на онзи ужасен разговор отпреди осем дни той на практика беше престанал да й звъни, макар да продължаваше да праща редовно имейли до Руби. По време на един от редките им телефонни разговори отпреди месец тя го беше обвинила, че вече изобщо не го е грижа, и той й бе обяснил, че не може да й се обажда от Анактуе, понеже трябва да върви две мили и да се катери до върха на един заледен хълм, за да установи сателитна връзка. О, пък и е зима, следователно — тъмно като в рог, и в момента на разговора им температурата е минус двайсет и осем градуса. Тя не го обори с аргумента, че всичко това не го спираше да праща имейли на Руби, което се случваше често; беше доволна, че Мат поддържа връзка с дъщеря им. Предния ден беше имало буря. Едно такова придвижване щеше да е още по-тежко.

Искаше й се да вярва, че в отношенията им е настъпил някакъв неизвестен за нея обрат, което означаваше, че Мат е извървял две мили в арктическия студ и тъмнина, за да разговарят, но знаеше, че това няма нищо общо с истината. Нямаше представа защо й беше позвънил, особено след като само след няколко часа двете с Руби щяха да се качат на самолета и той щеше да има възможност да я види лично.

— Коя сателитна компания използва съпругът ви?

Значи капитан Грейлинг възнамеряваше да свери думите й с данните от телефонната компания на Мат. Тя му даде името, надявайки се, че това няма да забави разследването.

Зачака някакво чувство на облекчение, но така и не го изпита. Може би след всичките тези тревоги й беше нужно да докосне мъжа си на живо, за да си отдъхне.

Все още не беше попитала нито лейтенант Рийв, нито капитан Грейлинг дали Корасон е една от жертвите на пожара. Не искаше да произнася името й.

 

 

Думи без звуци @Words_No_Sounds — 12m

650 последователи

ТРЕВОЖНОСТ: изглежда като шахматна дъска, чиито квадрати бързо си сменят местата; причинява изпотяване и треперене; има вкус на сладолед с бодли.

Обикновено не се спогаждам особено с говорните терапевти, но имаше един, който беше много млад, май все още учеше за лекар, и той ме попита следното: след като е очевидно, че не чувам думите, дали ги виждам? На мама не й харесва, когато казвам: „Без майтап, Шерлок“, но татко го намира за забавно. Също и младият полудоктор. Не съм го казвала на никого преди него, но наистина виждам думите, докосвам ги и ги вкусвам. Знам, че е странно, но младият полудоктор не мислеше така. Смяташе, че трябва да публикувам в Туитър тези свои усещания, и аз отвърнах: „Страхотен план, Батман!“ (тъй като знаех, че обича да включваме герои от книги в нашите разговори). Той беше моят пръв последовател, сега вече имам стотици, което е странно (СТРАННО — изглежда като халюциногенна смесица от форми и цветове; има вкус на пукаща в устата захарна близалка).

Онова съобщение, което поствах за „Вълнението“, същото, в което мислех, че татко ще ни чака в залата за пристигащите на летището? Смешно е, защото казах, че „Вълнение“ изглежда като пухкавата качулка на инуитската му парка, но през октомври, когато татко заминаваше за Аляска, туитът ми беше: „Тъга“; и тъгата също изглеждаше като пухкавата качулка на парката му. Затова си мисля, че човек вижда дадена дума в зависимост от контекста й в момента, както когато думата е в изречено на глас или написано изречение. В училище не бих използвала думи като „контекст“, защото според останалите е много странно човек да е в програмата за надарени и талантливи деца, също както и да е в програмата за деца със специални нужди; а да си и в двете е супер странно, и то не по шербетен пукащо-сладък начин.

Обикновено помага, когато постваш дума, изразяваща чувства.

Но сега това не подейства.

 

 

 

Полицайката сверяваше данните на Ясмин, когато лейтенант Рийв влезе в стаята. Каза й, че капитан Грейлинг я чака на телефона. Ясмин тръгна с него към офиса му.

— Много се извинявам — каза капитан Грейлинг. — Допуснахме ужасна грешка.

Тонът му беше почти нежен. Тя си представи чертите му по-смекчени, физиката му — не чак толкова масивна.

— Младши служител от екипа е открил сателитен телефон в близост до една от изгорелите къщи. Звъннал е на последния набран номер. Надявал се е, че това може да помогне да се локализира някой оцелял или потенциална жертва.

— Не разбирам.

— Обадил ви се е офицер от Службата по обществена безопасност, не съпругът ви. Връзката се е разпаднала след една-две секунди. Съжалявам. Сцената на местопроизшествието беше объркваща, а той е млад и неопитен. Трябвало е веднага да ми докладва за това. Разбира се, наложено му е дисциплинарно наказание. Не биваше да го прави.

— Мат е жив — увери тя капитан Грейлинг. — Без значение дали ми е позвънил той, или някой друг.

— Госпожо Алфредсън…

— Сигурно е изпуснал телефона, докато се е спасявал от пожара.

— Но той не беше там, когато претърсвахме.

— Трябва да е отишъл за помощ. Така би постъпил Мат. Първо опитва да се справи сам, а ако не успее, търси помощ. И без да усети, е изпуснал телефона си. Той обикновено извървява няколко мили, докато стигне до място със сигнал и…

— Съжалявам, госпожо Алфредсън, но…

— Или е отишъл да снима — продължи тя. — Както ви казах, изпуснал е телефона на излизане от селото и…

Капитан Грейлинг я прекъсна. Божичко, как мразеше това!

— На местопроизшествието са открити двайсет и четири тела. По време на пожара в Анактуе са живели общо двайсет и трима души. Тази информация ми беше дадена вчера, днес отново я проверихме.

— Не можете да сте абсолютно сигурни в броя на хората в селото — възрази Ясмин и долови забързаното отчаяние в гласа си, както и премерената убеденост в неговия.

— Съществува план за инсталиране на нови генератори в Анактуе, така че е направено предварително детайлно проучване за всяко домакинство. Проведено е и проучване във връзка с възможното построяване на ново училище. В него съвсем точно е отбелязан броят на живеещите в селото през определени периоди от годината.

Капитан Грейлинг звучеше много мило и логично. Ясмин забеляза, че лейтенант Рийв я наблюдава; сигурно беше говорил пръв с капитана. Беше приготвил чаша с вода за нея. Капитан Грейлинг продължаваше, звуковите вълни интензивно и остро се удряха в тъпанчетата й и се превръщаха в думи.

— От двайсет и седемте постоянни жители на Анактуе четирима млади инуити са били на нефтените кладенци в Прудоу Бей, както всяка зима, което означава, че в селото е имало двайсет и трима души. И, както вече казах, откритите тела са двайсет и четири.

— Но не сте идентифицирали Мат, нали така? — попита тя.

— Казали сте на лейтенант Рийв, че брачната халка е негова.

— Но не е била на пръста му, нали? Освен това не сте провели подробни лабораторни тестове, не е възможно да сте го направили. Щяхте да ми кажете.

Грейлинг усети как през тялото му преминава вълна на състрадание към тази жена, заплашваща да разтърси мъртвата тежест на скръбта, присъстваща неизменно дълбоко в душата му в състояние на нестабилен баланс. Щеше му се да можеше да й каже всичките тези неща по друг, не толкова брутален начин.

— Пожарът е бил унищожителен. — Някои от телата бяха толкова пострадали, че беше трудно да се идентифицират като човешки, камо ли да се установят имената и семействата им. Едва ли щеше е възможно да им се направи дори идентификация по зъбите. — Ще ми се да не бях аз човекът, който да ви го съобщи, но съпругът ви е мъртъв. Много съжалявам. Зная, че лейтенант Рийв ще се погрижи за вас.

Капитан Грейлинг остави слушалката.

Телефонното позвъняване беше просто реалното доказателство за онова, което Ясмин и бездруго знаеше със сигурност — първоначално поднесено й на острието на нож, а сега вече превърнало се в дълбоко убеждение. Мат беше жив.

Честно казано, не се изненада, когато чу, че някой друг й е позвънил, изненадата беше когато бе помислила, че се обажда той. Щеше й се да го беше направил не защото това щеше да е знак за възродената му любов към нея, а защото тогава от полицията щяха да бъдат принудени да й повярват и сега тя нямаше да се намира в някакъв полицейски участък до летище в Аляска, без да има ни най-малка представа какво да прави.

 

 

Мама току-що се върна. Тя прикляква, така че лицето й да е близо до моето и да мога с лекота да чета по устните й. Казва ми, че с татко всичко е наред. Че е станала грешка, но тя ще оправи нещата. Изглежда изключително напрегната, както когато човек пропусне да удари закачена за въже топка и кордата се увива ли увива около стойката. Преструвам се, че не съм забелязала, и й се усмихвам.

Обяснява ми, че татко е изпуснал телефона си и затова не ни се е обаждал и не ни е пращал съобщения. Един по-възрастен полицай влиза и казва на мама да го последва. Тя ми обещава, че скоро ще се върне. Докато се отдалечават, по-възрастният полицай й подава ръка, после отново я отпуска, без да докосва мама. Повечето хора не знаят как да се отнасят с нея; това, че е толкова красива, ги държи на разстояние, но за мен е повече от очевидно, че в момента тя има нужда някой да я прегърне през рамото.

 

 

В офиса лейтенант Рийв се опита да предложи стол на Ясмин Алфредсън, но тя отказа да седне.

— Мат не е мъртъв. Щатският офицер от север, капитан Грейлинг, трябва да организира издирване — настоя тя.

Лейтенант Рийв беше чел някъде, че скръбта преминава през пет стадия и че първият от тях е отказът да се приеме действителността.

— Съжалявам, но според него няма никакъв смисъл.

— Значи просто ще се откаже? Колко е трудно да излезеш и да потърсиш някого?

Лейтенант Рийв се притесни, че гласът й може да премине в писък или ридание, затова запази твърд и спокоен тон.

— Ако капитан Грейлинг вярваше, че има дори най-малка надежда, щеше да го направи. Той лично пилотира хеликоптера до Анактуе, независимо от бурята. Дори не беше на работа, но въпреки това се включи в издирването. И беше последният човек, който си тръгна от местопроизшествието; прекара почти дванайсет часа навън, при температура минус трийсет градуса, за да търси оцелели.

Според представите на Феърбанкс капитанът бе напълно неортодоксален, ръководеше шоуто горе, на север така, все едно мястото беше негово, и често пренебрегваше правилата. Но винаги беше готов да положи допълнително усилие, никога не се отказваше от спасителна мисия, докато имаше дори искрица надежда. Хората говореха, че е така, откакто синът му беше загинал в Ирак.

Ясмин мълчеше. Извърна се и без да каже дума, излезе от стаята.

 

 

Гривната ми вибрира, което означава, че наоколо се е вдигнал силен шум. Това е като едно от ония приспособления за глухи от типа „Джеймс Бонд“, които ще ме предупредят, че някой стреля по мен (така каза мъжът от специализирания магазин и на мен ми се стори доста смешно). Целта й е да ме предупреди, когато наближава кола, в случай че забравя да се огледам и в двете посоки.

Мама идва с куфарите ни; сигурно гривната ми е извибрирала, защото е затръшнала вратата зад себе си. Не ми се усмихва. Винаги го прави, когато сме били разделени, дори да сме били заедно едва пет минути преди това; сякаш всеки път, когато ме вижда, се усмихва, защото е супер доволна да ме види отново. Някои хора я смятат за дистанцирана. Прочитала съм го по устните им, когато са го казвали. Гадните думи са по-лесни за разчитане от меките и топлите. Мисля, че ако не беше толкова красива, хората щяха да я виждат каквато е.

Обяснява ми, че татко е добре, но в Анактуе е избухнал ужасен пожар. Добавя, че полицаите са идиоти и мърди, така че ще се наложи да отидем да го намерим сами.

 

 

Двете излязоха от полицейския участък, теглейки куфарите си по твърдия сняг. Сега студът се усещаше още по-остро. Двете с Руби носеха допълнителни подплънки под арктическите си ръкавици с един пръст; маските им за лице бяха вдигнати нагоре.

Къде беше Мат?

Трябваше да обмисли нещата спокойно, рационално, както би направил ученият, който някога се беше обучавала да бъде.

Капитан Грейлинг обстойно беше претърсил пистата, която по презумпция беше равен открит участък, на който щеше да е сравнително лесно да се забележи човек. Капитан Грейлинг вероятно беше прав, когато твърдеше, че Мат не е бил там.

Къде тогава? Трябваше да мисли. Логично. Да забрави студа и извърнатото към нея лице на Руби. Да се концентрира.

Ако Мат е бил в Анактуе при избухването на пожара, какво би направил? Би се опитал да помогне и при неуспех би отишъл да потърси помощ. Представи си как телефонът се изхлузва от джоба му в бързината и пада безшумно на снега. И така, без да забележи тази подробност, Мат преодолява двете мили в бурята и се изкатерва по ледения склон, за да си осигури сателитна връзка. Какво се е случило после? Бръкнал е в джоба си, но не е открил сателитния си телефон. Може би е тръгнал обратно по стъпките си, опитвайки се да го открие, без да знае, че го е изпуснал в селото. Колко време го е търсил? Може би след това се е опитал да намери помощ от друго място. Сигурно е бил отчаян. В селото е имало деца. Корасон. Ако е вървял твърде бързо, сигурно се е изпотил и потта е замръзнала върху кожата му — това би му докарало хипотермия. Но Мат беше наясно с опасността от хипотермия. Нейните притеснения нямаше да му помогнат. Трябваше да се концентрира. Ясмин виждаше очите му в момента, в който е разбрал, че наблизо няма нито град, нито село или къща, където да отиде, че няма никаква надежда за помощ в радиус от сто мили; все пак е продължил да върви, сякаш това би променило нещо; и най-накрая е разбрал, че усилията му наистина са напразни. Прииска й се да допре топлата си длан до страната му. Трябваше да се концентрира.

През цялото това време полицаите са претърсвали Анактуе и пистата, било е тъмно, вилняла е буря и прожекторите им така и не са го засекли, защото не е бил там. Колко време му е отнело да се върне в селото и да открие, че е празно и че полицаите са си отишли?

Руби я потупа по ръката; куфарът й се беше закачил за едно замръзнало парче лед на ръба на тротоара. Ясмин й помогна да го изправи.

Имаше по-добро обяснение. Беше отишъл да снима, както бе предположила пред капитан Грейлинг. Всъщност изобилстваше от животни, които можеха да бъдат запечатани на филм, зимната дива пустош на Аляска преливаше от тях. Не беше права да се съмнява в думите му. После нещо го беше забавило; някое куче се бе наранило или шейната се бе счупила. Нямаше значение. Важното бе, че той изобщо не е бил близо до Анактуе при избухването на пожара. И, също толкова важно, трябва да е взел торбата си с вещи от първа необходимост със себе си. А телефонът? Когато е потеглял с хъскитата, го е изпуснал и не е забелязал; отново е валял тих сняг, загубените предмети падат в него без звук на протест. Ако е бил в шейна, сигурно му е било трудно, може би поводите на кучетата са се оплитали, имало е много неща, за които човек да мисли и да не забележи един изпуснат телефон. После? Върнал се е след пожара, след щателното претърсване на полицията, вероятно предната вечер или дори тази сутрин, за да намери селото изгоряло до основи и изоставено.

Беше учила физика и астрофизика, не медицина, затова не знаеше колко дълго би могъл да оцелее човек при тези атмосферни условия.

Нямаше да позволи преброяването на капитан Грейлинг на мъртвите тела да я разколебае; това не беше неоспоримо доказателство, не беше потвърдено. Не беше вярно. Трябва да не е вярно. И ето че стигна до нелогичната основа, върху която бе изградила напълно логичната си хипотеза: Мат трябва да е жив, защото го обичаше; емоционална истина, толкова абсолютна и дълбока, че не би могла да бъде отхвърлена с рационални аргументи.

Отправиха се към сградата на летището, като Ясмин помагаше на Руби с куфара й. Двете щяха да хванат самолет за северната част на Аляска и да намерят Мат.

Когато наближиха терминала, забеляза, че през последните часове светлината драматично е намаляла — онази ослепителна дневна светлина вече я нямаше. Знаеше, че тук използват внимателно калибрирани думи за свечеряване и нощ. Когато Мат беше дошъл в Аляска за пръв път, двамата бяха разговаряли за това — приятен разговор, един от малкото хубави разговори, които бяха водили. Тази светлина в момента се наричаше „морски здрач“ — мигът, в който слънцето беше между шест и дванайсет градуса под хоризонта. Скоро то щеше да се снижи от дванайсет до осемнайсет градуса и щеше да настъпи „астрономическият здрач“. Тогава наоколо просто щеше да е абсолютна тъмнина.