Розамънд Лъптън
Тишина (9)

8

Издуханият на преспи сняг покрай магистралата я стесняваше до едно-единствено платно. Ясмин усещаше как тъмнината се затваря около тях. На два пъти за малко да заспи, но насила се беше измъквала от дрямката.

Чу Адиб да пита Руби за музиката и трепна, защото си помисли колко лишен от такт е този въпрос. Но Руби отговори чрез онази ужасна машина и Ясмин почувства как вятърът в нея утихва. Сега дъщеря й спеше, така че не можеше да я попита откъде знае толкова много за този тип музика.

От две години Руби не беше позволявала на никого да я чуе как говори на глас; категорично отказваше. Ясмин беше опитала всичко и не се отказваше, макар да не обичаше да настоява, и беше бясна, че Мат предпочиташе по-лесния и мек вариант: „Просто я остави на мира“. Специалист след специалист се бяха проваляли, Руби посрещаше всичките им опити със същото мълчаливо безразличие. Един от тях я беше окуражил да си направи профил в Туитър и всеки път, когато постваше нещо, Ясмин усещаше как я пронизва тъга, че дъщеря й разговаря с непознати. Само ако можеше да говори като всички останали, тя щеше да има приятели — Ясмин беше убедена в това.

Когато Руби изобрази криле с ръце, Ясмин се трогна. Докато пътуваха през тази тъмна нощ, тя си мислеше за знака, изобразяващ „зора“ — кръг, оформен от палеца и показалеца като продължение на ръката, която представляваше хоризонта.

Ясно си спомняше вълнението на Руби след един от часовете по английски от програмата за надарени и талантливи деца.

— Учихме за ономатопея^[1]! — беше възкликнала в мига, в който я бе посрещнала пред училищната порта. Ясмин не разбираше защо думи, които звучаха-като-нещото-което-описват озаряваха така ярко лицето на дъщеря й.

— Езикът на жестовете е една безкрайна ономатопея, мамо. Визуална ономатопея!

Ясмин беше поразена от истината в това твърдение.

Но по-голямата част от света, почти всички, не владееше езика на глухонемите, така че колкото и красив и визуално ономатопоетичен да беше знакът за „ангел“, Руби трябваше да се научи да произнася думата с горното си небце, езика и устните си.

Не че на Ясмин толкова й се искаше дъщеря й да говори, по-скоро копнееше тя да бъде чута.

— Добре ли сте? — попита я тихо Адиб, защото знаеше, че е будна.

Въпреки че трябваше да се концентрира върху шофирането, беше явно, че нарочно е вперил решително поглед напред.

— Съпругът ви беше ли в Анактуе?

Гласът му бе добър и Ясмин почувства тежестта на лъжите си.

— Да.

— Операторът, който е снимал филм за дивите животни?

Компютърът на Руби все още беше включен и думите на Адиб излизаха напечатани на екрана. Ясмин затвори лаптопа.

— Той не е мъртъв.

Адиб разпозна уплашената убеденост в гласа й.

— Но на никого не му се занимава да го търси — продължи Ясмин. — Всичко е изгоряло, така че Мат не разполага с подслон, в най-добрия случай може да има палатка, но по-вероятно няма и сигурно ще пострада. Тук е минус двайсет и два градуса, а там, където е той, е много по-студено и не знам колко дълго може да оцелее.

Адиб не знаеше какво да каже или да направи. Полицаят по радиото беше потвърдил, че операторът е мъртъв.

— От полицията… — започна той.

— Те грешат — прекъсна го Ясмин. — Ще ни закарате ли до Дедхорс? Тогава ще можем да хванем самолет до Анактуе.

Дедхорс беше на повече от триста мили разстояние.

— Колкото по̀ на север отиваме, толкова по-опасен става пътят — обясни той. — След кафенето, до което ще стигнем съвсем скоро, няма нищо в продължение на шейсет мили, после идва Колдфут. Осем мили по-натам е разположено едно селце, наречено Уайзмън, но то е отдалечено на три мили от магистралата и шосето до него е затворено от седмици. Следват двеста и петдесет мили сред нищото, даже е по-зле и от нищото. Няма болници, нито какъвто и да било вид медицинска помощ. Ако закъсаме, ако бурята започне по-рано, няма да има жива душа, към която да се обърнем за помощ, защото никой няма да може да стигне до нас.

— Ние го обичаме.

* * *

Ясмин забеляза как Адиб хвърля поглед към заспалата Руби.

— Между нея и баща й съществува специална близост. Не мога да го обясня както трябва. Руби ще е загубена без него.

Адиб кимна и Ясмин се запита дали му е позната болката, която едно дете изпитва при смъртта на обичан родител; ужасът от тази загуба; вълните на шока, които не спират да се плискат навън, и липсата на преграда, за да ги ограничи в определен периметър.

— Ще ми се да можех да я оставя някъде — продължи тя. — Да не ми се налагаше да правя това, но нямам избор.

Адиб силно й се възхищаваше — на решителността й, на любовта й към съпруга й, на куража й. Освен това тя до полуда обичаше детето си и беше готова на всичко, за да защити малката Руби, той добре го усещаше. Знаеше, че не беше поела лекомислено на това пътешествие. И все пак…

— Ако вашата жена беше някъде там… — изрече тя. — Какво бихте направили?

И всичко му се изясни. Защото, да, и той щеше да поиска от някой непознат да го качи в камиона си, независимо от опасностите по шосето, щеше да вземе и момчетата със себе си, ако не съществуваше друг избор, и нямаше да се спре, докато не стигнеше до нея. Нищо нямаше да е в състояние да го убеди в противното.

Според прогнозата бурята се очакваше след пристигането им в Дедхорс. Главоболието, което все така го тормозеше, не се беше влошило и най-вероятно бе причинено от притеснението, което винаги изпитваше, когато караше по тази магистрала. Той беше един от най-опитните шофьори, вероятно най-предпазливият не само защото трябваше да се грижи за своя собствен камион, но и защото по природа си беше невротик. Ако имаше човек, който да е в състояние да ги закара живи и здрави до Дедхорс, това беше той.

— Ще чуя следващата прогноза — каза той. — Ако е сигурно, че ще стигнем до Дедхорс преди бурята, ще ви закарам дотам.

— Благодаря ви.

Той й се усмихна.

— На майка ми много щеше да й е приятно да се запознае с вас.

Какво ли щеше да си помисли за жена, която беше учила астрофизика? Която беше готова да прекоси Северна Аляска посред зима от любов към съпруга си? Щеше да разпери ръце във въздуха, гривните й щяха да издрънчат, очите й щяха да се разширят от възторг и цялото й същество щеше да се изпълни с удивление.

Майка му беше починала три месеца преди да напуснат Афганистан и да потърсят убежище в Съединените щати. Тя щеше да е убедена, че искането на политическо убежище го превръща в една от онези откачалки от нейните любими романи на Дикенс. И именно така се отнасяха хората с него, когато не се притесняваха, че може да ги вдигне във въздуха. Майка му не би си представила нещата именно по този начин.

 

 

Спряхме и ярката светлина е включена. Бързо отварям „Магически глас“. Мама показва картата на господин Азизи и двамата говорят за Анактуе. Значи му е казала и той се е съгласил! Знаех си, че ще се съгласи! И сега мама изглежда различна.

Тя казва, че има река и че след около двеста и трийсет мили реката извива към това шосе. Проследява линията й с пръст по картата.

— И после тръгва на север, още около трийсет и пет мили, чак до Анактуе. — Пръстът й докосва точката, отбелязваща селото, сякаш е някаква скъпоценност.

Господин Азизи вметва, че някой трябва да е построил шосе, което да свързва реката с магистралата Далтън. А и речният път, който подминахме, се ползва за целите на една сондажна компания, така че сигурно е проверен за безопасност. Твърде рисковано би било за нас да тръгнем по път, който никой не е проверявал. Той продължава да казва „ние“ и „нас“ и това ме прави щастлива; независимо от факта, че не можем да пътуваме през реката, което е по-краткият път, господин Азизи все пак ще ни помогне да стигнем до татко. Казва, че ще спрем при кафенето, за да се заредим с допълнително храна и вода.

Сега вече знам, че всичко ще е наред, затова затварям очи и отново заспивам.

 

 

Беше достатъчно Мат да каже: „Ще се…?“, за да е наясно тя с края на въпроса и да отвърне бързо: „Още не“. Той възразяваше, че просто иска да знае дали тя ще… му подаде бирата/престане да вдига такъв шум/погледне нагоре към това прекрасно небе/спре да дърпа завивката към себе си/го целуне, но местата, които избираше, го издаваха и всеки път, когато си организираха пикник на плажа или пиеха кафе в заслона за следене на птици, или се наслаждаваха на нощното небе, на ясното дневно синьо небе или небе с какъвто и да е цвят и по което и да е време, и почти винаги, когато се любеха, тя знаеше, че той ще я попита: „Ще се…?“.

Мат не се отчайваше, когато чуваше нейното „Още не“, дори не се разочароваше. Закален от предишния си любовен опит, той не приемаше отказа за окончателен. Смяташе, че Ясмин иска да го опознае по-добре, което беше в реда нещата. Тя трябваше да е наясно с всичко, което се отнасяше до мъжа, за когото щеше да се омъжи, преди да се обвърже до живот с него; без да разбира, че всъщност е точно обратното.

Ясмин беше сигурна, че иска да се омъжи за него от мига, в който бе обгърнал лицето й с длани и й беше казал: „Виждам те“; искаше той да я погледне в лицето и отново да й каже тези думи, и да е напълно наясно какво вижда. Но се страхуваше, че това не е възможно.

 

 

Адиб паркира край мобилното кафене; Руби все още спеше. Кафенето беше отворено тази зима от един млад шофьор, който разбираше, че колегите му имат нужда от компания, преди да продължат с дългото си пътуване на север, и от място, където можеха да си разменят истории за бойните си подвизи с приятели на връщане към Феърбанкс. Адиб никога не спираше, когато пътуваше обратно към дома.

Сега беше доволен, че ще си почине от карането. През последните пет мили имаше моменти, в които беше почнал да вижда размазано. Явно беше по-уморен, отколкото предполагаше. Колебаеше се дали трябва да излиза навън, студът само щеше да засили главоболието му; Замръзване на мозъка!, викаха момчетата му, когато ядяха сладолед, и се хващаха за главите. Студът не беше препоръчителен при главоболие.

Паркингът беше зает от два камиона на „Соагил Енерджи“, които превозваха тръби, една ФБФ цистерна и три камиона на „Ам-Фюълс“ със сглобяеми къщи. Адиб предположи, че камионите на „Ам-Фюълс“ пътуват на юг, към Феърбанкс, защото, ако се съдеше по вида на сглобяемите къщи, те бяха прекарали доста време в Аляска. Когато паркира, шофьорите от „Ам-Фюълс“ влязоха в камионите си и, както беше предположил Адиб, поеха към Феърбанкс.

Обеща на Ясмин, че ще наглежда Руби, докато тя отскочи до тоалетната и купи храна.

Преди да излезе от камиона, Ясмин си сложи арктическата парка, маската за лице и дебелите ръкавици с един пръст. Въпреки това студът я шокира; сякаш се беше гмурнала в ледено езеро. Помириса въздуха и после разбра, че е заради липсата на миризми. Зачуди се дали обонянието й не бе престанало да функционира нормално — усещаше как косъмчетата в носа й замръзваха — или може би това се дължеше на факта, че при такъв студ никакви молекули не биха могли да се разпространяват из въздуха.

В кафенето беше топло, вътре миришеше на кафе и пот. Около двете пластмасови маси бяха насядали шофьори, а снегът от ботушите им се топеше и образуваше вадички по пода. Усещаше впитите в себе си погледи, докато купуваше напитки и сандвичи от срамежливия млад сервитьор. Докато той ги опаковаше и ги слагаше в торба, тя го попита за Анактуе. Може би някой от присъстващите знаеше нещо.

— Това е онова място от новините, нали? — попита я той. — Ескимоското село, което изгоря до основи? Държали са горивото точно до къщите си.

Един шофьор с огромен корем се обърна към нея:

— Не става ли дума за онова място, което е разположено директно върху огромни залежи от шистов нефт?

Някакъв мъж от другата маса също се обърна, така че сега в разговора взеха участие и двете маси.

— Чух, че им били дали лаптопи на „Макинтош“ само за да могат да прочетат документацията на „Соагил“.

— И аз го чух — включи се трети. — А също и че биха могли да спечелят по сто хиляди долара всеки. Достатъчно, за да си купят по едно цяло стадо проклети карибу.

— И въпреки това местните жители не са се съгласили с фракинга? — попита Ясмин.

— Точно така — отвърна един от мъжете.

Срамежливият сервитьор се обърна по-скоро към шофьорите, отколкото към нея:

— Преди два месеца срещнах един инуит, който беше от Анактуе, но работеше на кладенците на „Соагил“ в Прудоу Бей. Каза, че ще го уволнят, ако семейството му не подпише документ за съгласие. — Младежът обходи с поглед всички наоколо, сякаш се изненадваше, че е говорил толкова дълго.

— Значи работят на кладенците в Прудоу Бей, за да се издържат? — попита Ясмин само за да поддържа разговора.

— Да, много от тях продължават да ловуват, а някои почти напълно се изхранват по този начин, но все пак имат нужда от пари, за да си купуват снегомобили, гориво и други такива. Така че през зимата работят на кладенците.

— Губернаторът каза, че след случилото се компаниите за фракинг няма да пуснат сонди в земите на Анактуе — подхвърли Ясмин. — От уважение към жертвите.

Мъжът с огромния корем се приведе напред.

— Да бе, да. Все едно да повярваме, че туристите идват в Аляска заради слънчевото време.

Чу се хлопване на врата. Ясмин се обърна. Беше Руби, обляна в сълзи, с отчаяно изражение на лицето и разкопчана парка. Ясмин се спусна към нея и я повлече към вратата. Даваше си сметка, че шофьорите ги следват; един от тях закопча якето на дъщеря й и й сложи маската, за да предпази лицето й от студа. Единственото защитно средство, което Руби си беше сложила, както се полага, бяха ръкавиците.

Адиб лежеше приведен над волана, загубил съзнание.

Двама от шофьорите успяха да го измъкнат от кабината на тира и да го пренесат в кафенето.

 

 

Целият свят се размаза пред очите му и не искаше да се върне на фокус, после Адиб загуби равновесие и установи, че не може да преглъща. Беше почувствал мънички ръчички около себе си, детски ръчички, но неговите момчета бяха на две хиляди мили разстояние от него. Беше се опитал да отвори уста, но не бе успял да каже нищо.

Тогава осъзна защо мрази това заледено шосе, защо се беше страхувал истински от него. Защото ето как завършваше то — голо шосе, отвеждащо към тъмната празнота; ето защо така силно беше копнял за цвят.

После го обгърнаха по-силни ръце и го измъкнаха от топлото на студа. И после отново стана топло. Някаква жена му говореше. Надяваше се да е Виша. Казваше му, че ще го отведат в болница във Феърбанкс, че някакъв шофьор ще го закара. Но Феърбанкс беше в обратната посока. Тогава си спомни слабата грациозна жена и нейното дете, и какво щеше да направи тя. Трябваше да я предупреди за пищящите ветрове и убийствения студ, и да й каже, че лавините са способни да затрупат движещ се камион и че дори в четирийсеттонен тир с осемнайсет колела като неговия човек не е нищо повече от бедно, оголено, набучено с вилици животно, и че е опасно за нея и за малкото й момиченце, но не можеше да отвори уста, за да произнесе думите.

Чу я да му казва, че слага чек в джоба на якето му и че ако нещо се случи с камиона, тя ще се погрижи ремонтът да бъде заплатен. После усети или си помисли, че усети устните й върху челото си.

Сети се за добрата си, интелигентна, храбра майка, неговата майка с подрънкващите при всяко вълнение гривни, с нейната нежност и любов към поезията; за него бе напълно естествено да стане преводач в Американската армия. Но трябваше да помисли за последствията. Трябваше да напуснат много набързо. Бе изпитал облекчение, че майка му почина, така че не му се наложи да я остави. Чувството на облекчение бе ужасно. Около него имаше мъже със загрижени сурови лица, държаха се мило, най-накрая му предложиха убежище.

 

 

Събудих се, защото господин Азизи почти падна върху мен. Беше силно пребледнял, а очите му затворени. Напечатах на „Магически глас“, че трябва да се събуди, но той не ме чу, а аз нямаше как да усиля звука повече. Опитах се да му говоря високо, усещах вибрациите на звуците в гърлото си, така както се опитваше да ме учи моят терапевт, но нямаше никакъв ефект и аз не знаех дали е поради факта че не мога да говоря като останалите, или защото той просто не може да ме чуе. После го прегърнах, за да се опитам да го изправя до седнало положение, да му помогна да се почувства по-добре, но силите ми не стигнаха. Бързо навлякох парката и ръкавиците си, но с ръкавиците не успях да вдигна ципа на якето. Отворих вратата, която беше наистина тежка, и хукнах да търся мама.

Двама мъже носят господин Азизи към един камион, друг е намерил одеяло, с което го е завил. Имам чувството, че сме прекарали цяла вечност сами: мама, аз и господин Азизи, а сега вече не сме, и хората, които човек би взел за груби и резки, защото имат вид на такива, всъщност изобщо не са.

Камионът с господин Азизи потегля обратно към Феърбанкс. Мама казва, че той ще се оправи, щом стигне до болницата. Мисли, че е прекарал лек удар, но състоянието му се подобрява. Смятам, че е права, защото точно преди да го отведат, господин Азизи леко повдигна ръка, все едно искаше да ни махне за довиждане, а когато бяхме сами в камиона, не можеше дори да помръдне, така че и според мен сега е малко по-добре.

На паркинга няма светлини. И е много, много студено, все едно някаква ледена пързалка се е извила около теб в огромен леден чаршаф. Мама ми каза да изчакам в кафенето, но аз искам да се уверя, че господин Азизи е добре. Задните светлини на камиона, в който го внесоха, са червени и аз следвам тези малки червени светлини, докато изчезнат от погледа ми и наоколо отново се възцари тъмнина.

Не мислех за татко.

Мислех за господин Азизи, не за татко.

А трябваше да мисля и за татко.

Даже повече за татко, защото сега господин Азизи ще се оправи, ще го заведат в болницата, а дотогава ще е в хубава топла кабина и хората са го завили с вълнено одеяло, а татко може да няма никого около себе си. И не знам дали има одеяло. Трябва да стигнем до него. Но как ще стане това без господин Азизи?

Останалите шофьори, мама и аз се връщаме обратно в кафенето, за да се стоплим, и аз очаквам мама да помоли някого да ни закара при татко. Стоя права, за да мога да наблюдавам устните й. Тя им казва, че изчакваме нашата група, за да стигнем с нея до Полярния кръг.

Но защо им казва това? Един от тях изглежда така, сякаш не й вярва, пита я нещо, а тя му отвръща и сега той изглежда убеден.

Шофьорите си тръгват и аз изтичвам след тях на студа, защото искам някой да ни закара при татко.

Мама хуква след мен. Хваща ме и ме спира, за да не продължа по-нататък.

 

 

Прегърнала здраво Руби, Ясмин наблюдаваше как камионът, каран от мъжа с големия корем, излиза от паркинга и поема на юг по магистралата. Другите шофьори включват фаровете си. Бяха й казали, че всички се прибират у дома. Трябваше да стигне по някакъв начин при Мат, но дали не трябваше да помоли някой от връщащите се обратно във Феърбанкс мъже да вземе Руби със себе си? Риторичните въпроси се въртяха като примка в главата й, последвани от логични отговори, защото как би могла да повери Руби на грижите на някакъв непознат? При положение че Руби не можеше да помоли никого за помощ? И не можеше да се обади на майка си, ако се наложеше? А Ясмин не можеше да говори с дъщеря си, за да провери дали е добре? Налагаше се да задържи детето при себе си.

* * *

Всички камиони се отдалечават; чифтове и чифтове червени светлинки, връщат се там, откъдето ние идваме. Значи затова мама не ги помоли да ни закарат при татко. Останал е само тирът на господин Азизи. Сега, когато светлините им вече ги няма, сякаш е още по-студено. Мъжът от кафенето си стои вътре и ние сме сами тук, навън.

Мама се качва в кабината на господин Азизи и ми подава ръка, за да ми помогне да я последвам. Не е заключено или нещо от този род, така че тя влиза вътре, аз също и двете затваряме вратата. Господин Азизи е оставил ключовете си. Мама сваля ръкавиците и включва двигателя. Топъл въздух ни удря в лицата.

Свалям своите ръкавици, за да мога да печатам. Лаптопът ми е отворен на „Магически глас“ от момента, в който се опитвах да събудя господин Азизи.

— Как ще стигнем до татко?

Мама седи на шофьорското място; дръпва някакъв лост и седалката се изстрелва напред.

— Аз ще карам — отвръща тя.

Сигурно се шегува, но я виждам, че включва фаровете.

У дома кара тойота аурис, която е доста малка и в нея едва има място за покупките от супермаркета, а сега заявява, че ще кара този УЖАСНАУТУС МЕГАТРОН камион с цяла къща на него!

Толкова е по-различна от обичайното. Нормалната ми майка е малко вманиачена в разни неща, като това дали униформата ми е изгладена и дали домашните ми са написани навреме, и поддържа всичко в ред.

Сега долавям в лицето й нещо, което не съм виждала преди, все едно вече не е моята майка.

Тя премества скоростния лост и аз се засмивам, защото ще намерим татко; веднага!

Може би ще успеем да стигнем с камиона чак до Анактуе, татко ще види как мама кара и ще си помисли, че е удивителна! Страхотната мама!

— Татко няма да повярва — казвам, а лицето ми е приело възклицателно изражение, защото по „Магически глас“ няма как да показваш каквито и да било изражения.

— Дали господин Азизи ще се разсърди, че сме му взели камиона?

— Мисля, че ще разбере — отвръща мама.

 

 

Тя провери дали предпазният колан на Руби е добре закопчан, после натисна педала на газта. Излезе от паркинга и подкара на север по Далтън.

Това беше просто шосе. Малко повече от триста мили до Дедхорс. Можеше да го направи. Намираше се в специално адаптиран камион със загрято гориво и газ във въздуха под налягане в спирачките, и специализирани филтри, освен това разбираше механиката на управлението му. Знаеше, че Адиб е заредил с достатъчно гориво от Феърбанкс, което щеше да стигне до Дедхорс. Нямаха телефон, сателитният телефон на шофьора беше останал у него, но все още разполагаха със сателитния му предавател, така че лаптопът на Руби беше свързан с интернет; имаха и радиостанция.

Собственикът на кафенето беше единственият човек, който би могъл да я види как взема камиона, но тя беше почти сигурна, че младежът не гледаше през прозореца към паркинга, след като дори не бе излязъл да наблюдава драмата с Адиб. Нямаше транспортна компания, която да потърси превозното си средство в този момент, тъй като то беше притежание на Адиб. Може би дори щеше да успее да достави мобилния дом в Дедхорс, преди собствениците му да са научили, че без да иска, го е задигнала заедно с камиона; ако беше възможно човек да задигне цяла сглобяема къща, за която тя вече знаеше.

Трябваше да бъде реалист. Беше само въпрос на време някой да забележи и да докладва. Полицаите щяха да я арестуват за кражбата на камиона или товара му, или защото е карала, без да има нужната шофьорска категория, или че е престъпила някакъв друг закон, а тя беше сигурна, че е нарушила много закони, не само един. Просто не можеше да допусне това да се случи. Не и преди да стигне до Мат. Нека тогава полицията да я арестува, да я вкара в затвора или да направи каквото си поиска; стига веднъж да стигне до Мат.

Сгодиха се близо две години след първото му предложение. Предния ден беше останала при него в апартамента му край реката, който бе купил с помощта на родителите си. Майката и бащата на Мат бяха практични и разумни адвокати от средната класа и според Ясмин бяха страхотни, но въпреки това беше подкачила приятеля си:

— Значи, и теб са те открили под черницата?

— Годината явно е била особено плодоносна.

Въпросната съботна сутрин се разхождаха по покрития с нападали листа тротоар — по стените нямаше графити, нито съобщения от полицията, търсеща свидетели на престъпления; единственият шум, който ги притесняваше, идваше от въздушния път към „Хийтроу“.

Купиха си обяд от топлата витрина и вървяха към една будка, за да си вземат и вестник, когато някаква кола — неподходящият вид кола, евтина, очукана — изфуча надолу по тясното шосе, последвана от писъка на сирени. Колата се озова на тротоара и застрашително приближи към Ясмин. Мат бутна приятелката си настрани и застана пред нея. Един стълб на улична лампа пое по-голямата сила на удара, така че той се отърва само със счупено рамо и спукани ребра.

На следващия ден Ясмин намери изминалия дълъг път пръстен в джоба на якето му, което миришеше на ментови бонбони, цигари и — странно — на химикалки, и го сложи на пръста си.

Всички смятаха, че героичната постъпка на Мат е причината за пръстена на пръста й, както когато принц Алберт беше поел куршума вместо Виктория и бе спечелил място за бюрото си до нейното.

През първата година от брака им тя го придружи на първата му снимачна командировка, а той обикаляше с нея по обсерватории и споделяше ентусиазма й, и положи много усилия, за да разбере докторантурата й. Животът им в апартамента край реката беше низ от късни нощи с Мат и приятели, и с любене, и с ранни забързани утрини, и с нова работа, а после Ясмин забременя и сякаш животът се разпъна до самите си граници. През времето, което бяха прекарали като семейство, тя усещаше как любовта им един към друг става по-голяма и по-наситена; метална топка в ядрото на Земята, четири хиляди мили под тротоарите, плажовете и блатата, из които бродеха, която й служеше като котва.

И вече не беше безтегловно самотна.