Рут Уеър
Жената в каюта 10 (19)

18

Подадох фотоапарата внимателно, с треперещи ръце, като се чудех дали да кажа нещо. Това беше доказателство — неопровержимо доказателство, — че Коул, Арчър и Александър са били в едно и също помещение с жената, която бях видяла. Трябваше ли да попитам Коул дали я е познавал?

Седях в агония от нерешителност, когато той изключи фотоапарата и започна да го прибира в калъфа му.

По дяволите. Трябваше ли да кажа нещо?

Нямах представа какво да правя. Възможно бе Коул да не осъзнава значението на снимката, която бе направил. Момичето беше наполовина извън кадър, фокусът беше изцяло върху някакъв друг човек, мъж, когото никога не бях срещала.

Ако Коул имаше нещо за криене, щеше да бъде невероятно глупаво да му позволя да разбере какво бях видяла току-що. Щеше да отрече и после вероятно да изтрие снимката.

От друга страна, беше много вероятно той да няма представа кое е момичето и може би щеше да ми даде снимката. Но ако повдигнех въпроса сега, пред Хлое, и бог знае кой още можеше да чуе…

Спомних си как Бьорн се появи иззад панела на закуска и неволно погледнах през рамо. Последното нещо, което исках, беше с тази снимка да се случи същото като със спиралата. Нямаше да направя една и съща грешка два пъти. Ако смятах да се изправя срещу Коул, трябваше да го направя насаме. Снимката се бе запазила във фотоапарата на Коул досега, щеше да се съхрани още малко.

Станах. Коленете ми изведнъж се разтрепериха.

— Аз… всъщност не съм гладна — казах на Хлое. — А и трябва да се срещна е Бен Хауърд.

— О, забравих — отвърна тя небрежно. — Той те търси тук. Срещнах го на излизане от спа центъра. Трябвало да ти каже нещо важно.

— Каза ли къде отива?

— Върна се в каютата, за да свърши някаква работа, мисля.

— Благодаря.

Бьорн изникна отново като по чудо иззад тайната преграда.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожице Блеклок?

Поклатих глава.

— Не, спомних си, че имам среща. Бихте ли изпратили сандвич в моя апартамент?

— Разбира се — отвърна той, а аз излязох с извинително кимване към Коул и Хлое.

 

 

Бързах по коридора към задните каюти, но когато завих зад ъгъла, се блъснах в Бен — буквално. Ударът при сблъсъка ми изкара въздуха.

— Ло! — сграбчи ме за ръката. — Търсих те навсякъде.

— Знам. Какво си правил в спа центъра?

— Не ме ли чу? Търсех те.

Вгледах се в него, в лицето му, което бе самата невинност, в очите над тъмната брада, кръгли и изпълнени с тревога. Можех ли да му вярвам? Нямах абсолютно никаква представа. Преди няколко години щях да кажа, че знам и кътните зъби на Бен — до момента, в който ме напусна. Вече бях разбрала, че не мога да се доверя напълно дори на себе си, да не говорим за друг човек.

— Влиза ли в стаята ми за терапия? — попитах рязко.

— Какво? — обърка се той. — Не, разбира се, че не! Казаха, че си на процедури с кал. Не мислех, че ще искаш да надничам. Казаха ми да потърся момиче на име Ула, но тя не беше там, така че мушнах бележка под вратата и си тръгнах.

— Не видях никаква бележка.

— Е, аз я оставих. Какво става?

Нещо сякаш закипя в гърдите ми — смес от страх и чувство на неудовлетворение. Как бих могла да разбера дали Бен казва истината? Би било глупаво да лъже за бележката — дори и да беше написал посланието върху огледалото, защо ще разправя, че ми е оставил бележка? Може да е била там, но не съм я забелязала в паниката си.

— Някой друг ми остави съобщение — казах най-сетне. — Написано върху изпотеното огледало при душа, докато бях на процедури. Гласеше: „Престани да ровиш“.

— Какво?

Розовото му лице се изопна от шока, а устата му остана отворена.

Ако играеше, това беше най-доброто изпълнение, което някога бях виждала.

— Сериозно ли?

— Сто процента.

— Но… не видя ли някой да влиза? Има ли друг вход към банята?

— Не. Сигурно са били в стаята. Аз…

Чувствах се странно засрамена да го кажа, но вирнах брадичка, отказвайки да звуча извинително.

— Заспала съм. Има само един вход за спа центъра, а Ева казва, че никой не е слизал, освен Тина и Хлое… и ти.

— И персоналът на спа центъра — напомни ми Бен. — Освен това сигурно долу има авариен изход?

— Има изход, но е еднопосочен. Води към каютите на персонала, но не може да се отвори от другата страна. Попитах.

Бен не изглеждаше убеден.

— Не е толкова трудно някой да го отвори насила, нали?

— Не, но е свързан с аларма. Навсякъде щяха да завият сирени.

— Е, предполагам, че е възможно, ако знаеш достатъчно за системата, да се оправиш с настройките на алармата. Но Ева не е била там през цялото време, нали знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше я, когато се върнах горе. Ане Балмър беше там — чакала лакът на ноктите й да изсъхне. Но Ева я нямаше. Така че ако тя твърди, че е била през цялото време, значи не казва истината.

О, господи… Представих си как бях лежала там, полугола под тънкото фолио и хавлиените кърпи, и как някой — който и да е — е можел да влезе, да затисне с ръка устата ми, да увие найлон около главата ми…

— Е, за какво искаше да ме видиш? — казах аз, опитвайки се да звуча нормално.

Бен ме изгледа с неудобство.

— О… това ли… Ами нали знаеш, че бяхме на обиколка на мостика и така нататък?

Кимнах.

— Арчър май се опитваше да напише съобщение на някого, но си изпусна телефона. Вдигнах го и беше отворен на страницата с контактите.

— И?

— Името беше просто „Джес“, но снимката беше на момиче, много подобно на онова, което описа. В края на двайсетте, дълга тъмна коса, тъмни очи… и най-важното — беше облечена в тениска на „Пинк Флойд“.

Нещо студено пропълзя по гръбнака ми. Спомних си Арчър снощи, засмяното му лице, когато ми изви ръката зад гърба, неодобрението на Хлое. Може би слуховете за първата му съпруга бяха верни…

— На нея ли се е опитвал да пише? — попитах.

Бен поклати глава.

— Не знам. Може би е натиснал някое копче, когато изтърва телефона.

Машинално извадих моя телефон, готова да потърся в „Гугъл“ — „Джес Арчър Фенлан“, но иконката за търсене се въртеше безплодно. Все още нямаше интернет и имейлите ми не се зареждаха.

— Имаш ли връзка с мрежата? — попитах Бен.

Той поклати глава.

— Не, изглежда, има някакъв проблем с рутера. Дребните проблеми май са неизбежни при първите пътувания, но не са болка за умиране. Арчър мърмори през целия обяд и доста жегна горката Хани. В един момент ми се стори, че ще се разплаче. Както и да е, тя отиде и говори с Камила Как-и-беше-името и изглежда, ще бъде оправен скоро. Поне се надявам, по дяволите, имам да пращам статия.

Намръщих се, докато прибирах телефона в джоба си. Можеше ли Арчър да е бил човекът, написал посланието върху огледалото? Спомних си за силата му, за нотката на жестокост в усмивката му снощи и се почувствах зле при мисълта, че може да е минал покрай мен, докато спях.

— Слязохме в машинното отделение — каза Бен, сякаш прочел мислите ми. — То е три равнища надолу. Вероятно сме минали доста близо до изхода от спа центъра, за който говориш.

— Щеше ли да забележиш, ако някой се беше отделил от групата? — попитах аз.

Бен поклати глава.

— Съмнявам се. Машинното отделение беше много стръмно, вървяхме един зад друг, промъквахме се през тесни пространства. Групата се събра отново едва когато се качихме горе.

Внезапно ми прилоша и получих пристъп на клаустрофобия, сякаш задушаващият разкош на кораба ме притисна отвсякъде.

— Трябва да изляза — казах аз. — Където и да е.

— Ло. — Бен сложи ръка на рамото ми, но се изплъзнах изпод пръстите му, запътих се към вратата за палубата и я натиснах, за да се отвори срещу вятъра.

Вятърът ме блъсна в лицето като с юмрук, но пристъпих към парапета и се вкопчих в него, усещайки височината на кораба. Тъмносиви вълни се разстилаха като в пустиня — миля след миля, достигащи до хоризонта, без следа от каквато и да било земя, дори кораб. Затворих очи и си представих безплодното въртене на иконката за търсене в интернет. Наистина нямаше никакъв начин да се повика помощ.

— Добре ли си? — чух през рамо думи, понесени от вятъра.

Бен ме беше последвал. Затворих очи срещу солените пръски, които се разбиваха в борда на кораба, и поклатих глава.

— Ло…?

— Не ме докосвай — казах през зъби.

После корабът се издигна от една особено голяма вълна, почувствах как стомахът ми се преобръща и повърнах през парапета. Вътрешностите ми продължиха да се гърчат чак докато очите ми се насълзиха и не остана нищо за изхвърляне, освен жлъч. Забелязах, с някакво порочно удоволствие, че повръщаното беше опръскало корпуса и илюминаторите долу. Лустрото вече не е толкова съвършено — помислих си, докато изтривах устата си с ръкав.

— Добре ли си? — отново попита Бен зад мен и аз стиснах с юмруци парапета.

Бъди мила, Ло… Обърнах се и се насилих да кимна.

— Всъщност се чувствам малко по-добре. Никога не съм, била голям мореплавател.

— О, Ло. — Обгърна ме с ръка и ме притегли, а аз се оставих да бъда привлечена в прегръдката му, като потиснах порива да се отдръпна.

Имах нужда от Бен на моя страна. Имах нужда да ми вярва, да мисли, че аз му вярвам…

Полъх на цигарен дим опари ноздрите ми и чух потропването на високи токчета да се доближава по палубата.

— О, боже… — Поизправих се и се отдръпнах от Бен уж, случайно. — Това е Тина, може ли да влезем? Не мога да се изправя пред нея в момента.

Не и сега. Не и със сълзи, съхнещи на бузите ми и повръщано по ръкава. Едва ли това беше професионалният, амбициозен образ, който се опитвах да създам.

— Разбира се — каза Бен предпазливо, после отвори вратата и се вмъкнахме вътре точно когато Тина излезе иззад ъгъла.

След рева на вятъра коридорът изведнъж ми се стори тих и задушно горещ. Гледахме мълчаливо как Тина се приближи до парапета и се наведе само на няколко крачки от мястото, откъдето бях повърнала преди миг.

— Ако искаш да знаеш — каза Бен, загледан през стъклото в гърба на Тина, — бих заложил на нея. Тя е студена кучка.

Погледнах го поразена. Бен понякога беше враждебен към жените, с които работеше, но никога не бях долавяла толкова явна неприязън в гласа му.

— Моля? Защото е амбициозна жена?

— Не само заради това. Ти не си работила с нея, но аз съм. Срещал съм доста кариеристи през годините, но тя е в друга лига. Кълна се, че би убила за история или за повишение, при това винаги се нахвърля върху жени. Не мога да понасям такива като нея. Тя самата е най-лошият враг.

Замълчах. В думите и тона му имаше нещо близко до женомразство, но в същото време бяха притесняващо съзвучни с казаното от Роуън, затова не бях сигурна, че бих могла да ги отхвърля с лека ръка.

Тина беше долу в спа центъра с мен, когато се появи съобщението. А после и нейната отбранителност тази сутрин…

— Попитах я къде е била снощи — казах неохотно. — Тя наистина реагира странно. Много агресивно. Каза, че не бива да си създавам врагове.

— О, това ли било — каза Бен. Той се усмихна, но това не беше мила усмивка, имаше нещо жестоко в нея. — Няма да я накараш да си признае, но знам, че е била с Йозеф.

— Йозеф? Имаш предвид стюарда Йозеф? Шегуваш ли се?

— Не. Научих го от Александър по време на обиколката. Видял Йозеф да излиза от каютата на Тина в ранните часове и изглеждал… да кажем, неглиже.

— Виж ти.

— Да, виж ти. Кой би помислил, че старанието на Йозеф за комфорта на пътниците се простира дотам. Той не е мой тип, но се чудя дали няма да мога да убедя Ула да направи същото…

Не се засмях. Не и при наличието на тесните, лишени от слънце помещения, няколко нива по-надолу от мястото, където стояхме точно сега.

Колко далеч можеше да стигне някой, за да се измъкне от затвора си?

Но след това Тина се извърна до парапета, където пушеше, и ни зърна вътре двамата с Бен. Хвърли цигарата си в морето, намигна ми леко и се отдалечи по палубата, а аз изведнъж се почувствах омърсена при мисълта, че всички мъже си шушукат зад гърба й за малката й авантюра.

— Ами Александър в такъв случай? — попитах обвинително. — Каютата му е на кърмата, при нашите. И защо е шпионирал Тина посред нощ?

Бен изсумтя.

— Шегуваш ли се? Той сигурно тежи сто и петдесет кила. Не мога да си представя как повдига възрастна жена над парапета.

— Той не игра покер, така че нямаме представа къде е бил, освен факта, че се е разхождал рано сутринта.

Спомних си с внезапно потръпване, че беше на снимката във фотоапарата на Коул.

— Той е с размери на морж. Освен това има слабо сърце. Виждала ли си го как се качва по стълби? По-точно, чувала ли си го? Пухти като парен локомотив и започваш да се безпокоиш, че преди да стигне догоре, ще се килне и ще падне върху теб. Не мога да си представя как надделява над някого в схватка.

— Може да е била много пияна. Или дрогирана. Обзалагам се, че всеки може да изхвърли зад борда жена в безсъзнание — би било просто действие на лост.

— Ако е била в безсъзнание, какво ще кажеш за писъка? — попита Бен и усетих как ме обзема ярост.

— Господи, знаеш ли какво, писна ми всички да ме тормозят и разпитват, сякаш съм длъжна да знам всички отговори. Не знам, Бен. Не знам какво повече да мисля. Разбра ли?

— Разбрах — каза той меко. — Съжалявам, нямах това предвид. Просто разсъждавах на глас. Александър…

— Кой споменава името ми напразно? — чу се глас от коридора и двамата се обърнахме.

Почувствах как бузите ми пламват. Колко дълго беше стоял там Александър? Беше ли чул предположенията ми?

— О, здравей, Белом — каза Бен спокойно, без ни най-малко да изглежда смутен. — Тъкмо говорехме за теб.

— И аз така чух — Александър се приближи леко задъхан.

Осъзнах, че Бен е бил прав. Най-малкото усилие го оставяше без дъх.

— Само добри неща, надявам се?

— Разбира се — каза Бен. — Тъкмо обсъждахме вечерята. Ло ми обясняваше колко си осведомен по отношение на храните.

Застинах за миг, без да мога да измисля какво да кажа, зашеметена от това колко добър лъжец беше станал Бен, откакто се бяхме разделили. Или винаги си е бил такъв ловък измамник, а аз просто не бях забелязала?

Тогава осъзнах, че Бен и Александър чакаха да заговоря, и се засмях:

— О, да, помните ли, Александър? Разказахте ми за фугу.

— Разбира се! Каква тръпка. Мисля, че човек е длъжен да изтръгне всяка капка усещания от живота, нали? В противен случай той е просто една кратка, противна и жестока интерлюдия преди смъртта.

Пусна широка, леко крокодилска усмивка и пъхна нещо под мишница. Беше книга, томче на Патриша Хайсмит, както забелязах.

— Накъде си тръгнал? — попита Бен небрежно. — Май имаме няколко свободни часа до вечеря?

— Не казвайте на никого — прошепна Александър доверително, — но този цвят не е съвсем естествен.

Докосна своята — забелязах сега, като го спомена — по-скоро лешниково кафява буза.

— Тъй че отивам в спа центъра за лек грим. Съпругата ми винаги казва, че изглеждам по-добре с малко цвят.

— Не знаех, че сте женен — казах с надеждата, че изненадата в гласа ми не е била съвсем очевидна.

Александър кимна.

— Наказание за греховете ми. Ще станат трийсет и осем години скоро. Дават по-малко за убийство, мисля.

Засмя се леко дрезгаво, а аз се свих вътрешно. За човек, който не е чул какво говорехме по-рано, това бе доста странна забележка. А ако беше чул, думите му бяха проява на много лош вкус.

— Хубаво прекарване в спа центъра — казах тихо.

Той се усмихна пак.

— Надявам се. Ще се видим на вечеря!

Обръщаше се, за да си тръгне, когато с някакъв порив, който не можех да определя, внезапно казах:

— Почакайте, Александър…

Той се завъртя и повдигна вежда. Усетих как смелостта ми се стопява, но продължих:

— Аз… сигурно ще прозвучи малко странно, но снощи чух някакви шумове, идващи от каюта 10, онази в края на кораба. Предполагаше се, че е празна, но вчера в нея имаше една жена — само че сега не можем да я открием. Може би сте видели или чули нещо снощи? Плясък? Някакъв друг шум? Бен каза, че сте били буден.

— Наистина бях буден — отвърна сухо Александър. — Имам проблеми със съня. Нали разбирате, когато стигнете моята възраст и сте в ново легло, това винаги влошава нещата. Затова се измъкнах на палубата за малка среднощна разходка. И по пътя си натам и обратно забелязах няколко движения. Скъпата ни приятелка Тина имаше малко посещение от нашия много внимателен стюард на каютата. И онзи глупак, господин Ледерер, се навърташе наоколо в един момент. Не знам какво търсеше извън района си. Каютата му е в другия край на кораба. Питах се дали не е възможно да идва при вас…?

Повдигна вежди към мен, а аз се изчервих гневно.

— Не, определено не. Дали не е възможно да е отивал в каюта 10?

— Не видях — каза Александър със съжаление. — Зърнах само как завива зад ъгъла. Връщал се е в каютата си, за да си осигури алиби за престъпленията може би?

— В колко часа го забелязахте? — попита Бен.

Александър сви устни.

— Хмм… трябва да беше около четири или четири й половина, мисля.

Спогледахме се с Бен. Бях се събудила в 3:04. Така че; щом Йозеф бе забелязан в 4 ч., това навярно изключваше Тина — вероятно беше останала в каютата си през цялата нощ. Но Коул… поради каква причина би могъл да бъде в този край на кораба?

Спомних си отново как влачеха по трапа огромния му сандък с оборудване.

— А коя беше жената, която видях да излиза от твоята каюта? — попита Александър с неудобство, гледайки Бен.

Бен примигна.

— Моля? Сигурен ли си, че си видял точно коя е каютата?

— Номер осем, не е ли така?

— Моята е — каза Бен с неловък смях. — Но мога да те уверя, че никой, освен мен не е бил в моята каюта.

— Дали е така? — Александър отново повдигна вежда и се засмя. — Е, щом казваш. Беше тъмно. Може би съм объркал каютите. — Отново намести книгата си под мишница. — Е, ако нямате повече въпроси, скъпи мои?

— Н-не… — казах малко неохотно. — Поне не сега. Мога ли да дойда при вас, ако се досетя за нещо друго?

— Разбира се! В този случай довиждане до вечеря, когато ще се появя с бронзов тен като млад Адонис и намазан с масло като коледна пуйка. До скоро…

Той запухтя по коридора. Двамата с Бен го наблюдавахме как се скрива зад ъгъла.

— Страхотно изпълнение, нали? — попита Бен, когато изчезна.

— Той е… той е толкова приповдигнат. Смяташ ли, че този образ е само роля? Или наистина е такъв двайсет и четири часа в денонощието?

— Нямам представа. Подозирам, че е започнало донякъде като поза, но сега му е втора природа.

— И жена му — срещал ли си я някога?

— Не. Но, изглежда, наистина съществува. Казват, че е някакъв дракон — дъщеря на германски граф, която била голяма красавица навремето. Имат невероятна къща в Южен Кенсингтън, пълна с оригинални произведения на изкуството — дори Рубенс и Тициан, направо да не повярваш. Писаха за това в „Хелоу“ преди време и витаеха разни слухове, че били творби, заграбени от нацистите, и от организацията за издирване ги потупали по рамото, но мисля, че това са глупости.

— Не мога да разбера дали каза нещо полезно. — Разтрих лицето си, опитвайки се да избърша умората, която започваше да ме затиска като черен облак. — Това за Коул беше странно, нали?

— Д-да… Предполагам. Но ако е било около четири, това помага ли ни? И за да бъда честен, започвам да мисля, че може би просто си приказва, за да се прави на интересен. Това нещо за мен, че е имало момиче в каютата ми, е пълна измислица. Вярваш ми, нали?

— Аз…

Гърлото ми отново се сви. Бях толкова уморена. Но не можех да си почивам. Боже, кариерата ми зависеше толкова много от това пътуване. Ако продължавах да създавам такива проблеми, щях да свърша с бележник, пълен с врагове, а не с контакти.

— Да, разбира се — успях да изрека.

Бен ме изгледа, сякаш се опитваше да прецени дали казвам истината.

— Добре — най-сетне каза той. — Защото се заклевам, че в каютата ми не е имало никого. Ако не е влязъл, докато бях навън, разбира се.

— Мислиш ли, че ни е чул? — попитах аз, по-скоро за да сменя темата. — Предишният ни разговор, имам предвид. Начинът, по който се появи иззад ъгъла, никой не би помислил, че някой толкова едър може да връхлети така.

Бен сви рамене.

— Съмнявам се. А и не мисля, че е от онези, които се сърдят дълго.

Не казах нищо, но вътрешно не бях сигурна, че съм съгласна. Александър ми приличаше точно на човек, който затаява неприязън и дори се наслаждава на това.

— Какво искаш да правим сега? — попита Бен. — Искаш ли да дойда с теб и да намерим Балмър?

Поклатих глава. Трябваше да се върна в каютата си и да хапна нещо. Освен това не бях сигурна дали искам Бен да дойде с мен на среща с лорд Балмър.