Майкъл Конъли
Два вида истина (1)

1

Когато получи предупредителен есемес от Бела Лурдес, Бош беше в килия номер 3 на стария арест в Сан Фернандо и преглеждаше папките в един от кашоните за Есме Таварес:

ЛАПУ и ОП са на път към теб. Тревино им е казал къде си.

Бош беше където беше в началото на всяка седмина — седеше зад импровизираното си бюро от дървена врата, взета „назаем“ от склада на „Комунални услуги“ и поставена върху два купа кашони с папки. Благодари на Лурдес с есемес, отвори приложението за записки на телефона си и включи диктофона. Остави телефона с екрана надолу върху „бюрото“ си и го покри частично с друга папка от кашона на Таварес. Просто се подсигуряваше. Нямаше представа защо хора от офиса на областния прокурор и старото му полицейско управление в Лос Анджелис са решили да дойдат да го видят толкова рано в понеделник сутринта. Никой не му се бе обадил да го предупреди за визитата, но от друга страна, зад металните решетки сигналът бе почти несъществуващ. Въпреки това той знаеше, че изненадващите посещения често са тактически ход. Отношенията на Бош с ЛАПУ след принудителната му оставка преди две години бяха меко казано обтегнати и адвокатът му го бе убедил, че трябва да документира всичките си контакти с полицейското управление.

Докато ги чакаше, продължи да преглежда папката. Интересуваха го показанията, снети през седмиците след изчезването на Таварес. Вече ги беше чел, но вярваше, че документацията често съдържа тайната за разгадаването на неразрешен случай. Всичко нужно е пред очите ти, ако можеш да го видиш, разбира се: някакво логическо несъответствие, скрита следа, противоречие в показание, ръкописна бележка от следователя в полето на доклад — всички тези неща бяха помагали на Бош да разрешава случаи през кариерата си, която продължаваше вече над четири десетилетия.

По случая Таварес имаше три кашона. Официално ставаше дума просто за изчезнало лице, но през петнайсетте години след вкарването на случая в архива се бе насъбрал куп папки, висок цял метър, понеже случаят бе категоризиран като неразрешен само защото така и не бе намерен труп.

Когато преди две години бе дошъл в полицейското управление на Сан Фернандо, за да предложи доброволно уменията си за неразрешените случаи, Бош бе попитал началник Антъни Валдес откъде да започне. Началникът, който служеше в управлението от двайсет и пет години, му бе казал да започне с Есмералда Таварес. Този случай бе измъчвал Валдес през годините му на следовател, но сега, като полицейски началник, той вече просто не можеше да му отдели никакво време.

През двете години на работата си на непълен работен ден в Сан Фернандо Бош бе активирал няколко случая и бе разрешил десетина, сред които изнасилвания и убийства. Но винаги когато бе намирал час-два свободно време, се бе връщал на Есме Таварес, за да се разрови пак и пак из кашоните. Тя вече започваше да измъчва и него. Изчезнала млада майка, зарязала в количката спящо бебе. Случаят може и да бе заведен като изчезване, но на Бош не му се наложи да прегледа изцяло дори първия кашон, за да разбере онова, което бяха разбрали началникът и всички останали следователи преди него. Най-вероятно ставаше дума за мръсна игра: Есме Таварес не беше просто изчезнала, тя беше мъртва.

Чу металната врата на затворническото крило да се отваря и след това крачките по бетонния под, минаващ пред групираните по тройки килии. Вдигна поглед през металните решетки и се изненада кого видя.

— Здрасти, Хари.

Беше бившата му партньорка Лусия Сото в компанията на двама с костюми, които Бош не познаваше. Фактът, че Сото явно не го бе предупредила, че идват, накара Бош да бъде нащрек. Пътят дотук от центъра на Сан Фернандо, където се намираха както централата на ЛАПУ така и офисът на ОП, бе поне четирийсет и пет минути, а това оставяше достатъчно време да напишеш есемес, казващ примерно: „Здрасти, Хари, идваме при теб“. Само че това не се бе случило и той предполагаше, че двамата непознати са спрели Сото да опита да го направи.

— Здрасти, Лусия, отдавна не сме се виждали — каза Бош. — Как си?

Само че не изглеждаше сякаш някой от тримата изгаря от желание да влезе в килията на Бош, макар тя явно да бе със сменено предназначение. Той стана, измъкна ловко телефона си изпод папката и го сложи в джоба на ризата си с екрана към гърдите си. Отиде при решетките и подаде ръка през тях. Макар през последната година да се бяха чували със Сото по телефона и чрез есемеси, не я бе виждал. Тя обаче се бе променила — беше отслабнала, дори изглеждаше изпита и видимо изморена, а в тъмните й очи се долавяше безпокойство. Вместо да раздруса ръката му, тя само я стисна силно и той прие това като съобщение: „Внимавай!“.

Не му бе трудно да схване кой от мъжете какъв е. И двамата бяха малко над четирийсетте и бяха с костюми, които приличаха на свалени от стойките в „Мене Уеърхаус“^[1]. Но райето на мъжа отляво изглеждаше леко износено, което за Бош означаваше, че мъжът носи кобур под мишницата и дулото опъва плата на сакото отвътре. Не се съмняваше, че хастарът вече е протрит. След не повече от половин година този костюм щеше да е за боклука.

— Боб Тапскот — представи се мъжът. — Новият партньор на Луси.

Тапскот бе чернокож и Бош се запита има ли някаква връзка с Хорас Тапскот, покойния музикант от южната част на Ел Ей, играл някога важна роля за съхраняването на местната идентичност на джаза.

— Аз съм Алекс Кенеди, заместник областен прокурор — каза вторият мъж. — Искаме да поговорим с вас, ако разполагате с няколко минути.

— Ъ-ъ… естествено — запъна се за момент Бош. — Заповядайте в кабинета ми.

И ги покани с жест в някогашната килия, обзаведена сега с метални полици, натоварени с папки за различни случаи. Имаше и пейка без облегалка, останала от някогашната функция на килията като изтрезвител. Бош бе натрупал върху нея папки от различни случаи, за да са му подръка за справки. Започна да ги трупа една връз друга, за да освободи място за гостите, макар да се досещаше, че те няма да седнат.

— Всъщност ние вече говорихме с капитан Тревино и той ни каза да използваме залата за оперативни в бюрото на детективите — каза Тапскот. — Ще е по-удобно за всички ни. Имаш ли нещо против?

— Щом капитанът не възразява, какво против мога да имам — съгласи се Бош. — Но за какво става дума?

— Престън Бордърс — късо отговори Сото.

Бош вече се бе отправил към отворената врата на килията, но споменаването на името го накара да спре.

— Нека изчакаме да отидем в залата — бързо се намеси Кенеди. — Ще говорим там.

Сото погледна Бош по начин, подсказващ, че е притисната от ОП. Той взе ключовете си, излезе от килията и затвори металната врата с тежко издрънчаване. Ключът за килията бе изчезнал бог знае кога, така че Бош прекара през прътовете на решетката метална верига и заключи вратата с катинар.

Излязоха от стария арест, минаха през склада на „Комунални услуги“ и излязоха на Първа улица. Докато чакаха колите да преминат, Бош небрежно извади телефона си и провери за новополучени съобщения. Да, не бе получил нищо от Сото нито от никой друг преди пристигането на групата. Остави записа да върви и прибра телефона в джоба си.

Сото проговори, но не във връзка с причината за идването им до Сан Фернандо.

— Наистина ли това е офисът ти, Хари? — попита тя. — Искам да кажа… наистина ли са те заврели в арестантска килия?

— Аха — потвърди Бош. — Това е било изтрезвител и понякога ми се струва, че усещам миризмата на повърнато, когато отворя вратата сутрин. Говори се, че поне петима-шестима са се обесили тук през годините. Смята се, че е обитавана от призраци. Но неразрешените случаи са архивирани тук, така че тук работя и аз. Старите архиви се съхраняват в другите две килии, та достъпът до тях да е лесен. А и обикновено няма никой, който да ми досажда.

Надяваше се намекът да е ясен за посетителите му.

— И какво… няма ли вече арест? — учуди се Сото. — Да не би да ги карат чак до Ван Найс^[2]?

Бош посочи през улицата към полицейския участък, към който отиваха, и обясни:

— Във Ван Найс държат само жените. Тук е арест за мъжете, към участъка. Последна дума във всичко, единични килии. Аз самият няколко пъти съм отсядал там. Много по-добре е от килиите за предварителен арест, където всички хъркат.

Погледът й подсказваше, че се е променил, след като има желание да спи в затворническа килия. Той й намигна и добави:

— Мога да работя навсякъде. И да спя навсякъде.

Когато трафикът намаля, пресякоха до участъка от другата страна и влязоха. За детективското бюро имаше пряк вход отдясно. Бош отключи вратата с карта и я задържа, за да могат да влязат другите.

Бюрото бе с размерите на гараж за една кола. В средата му имаше три работни места, сбутани едно до друго. Бяха на тримата детективи на пълен работен ден в отдела: Дани Систо, съвсем наскоро повишения Оскар Лусон и Бела Лурдес, само два месеца на работа след продължително възстановяване вследствие на рана, получена при изпълнение на служебните задължения. Стените на отдела бяха скрити зад кантонерки, зарядни устройства за радиостанциите, ъгълче за кафе и масичка за принтер под дъските за съобщения, покрити с работни графици и вътрешни обяви. Виждаха се и многобройни плакати с лицата на издирвани и изчезнали лица, сред които и няколко снимки на Есме Таварес от преди петнайсет години.

Високо на една от стените бе окачен плакат, изобразяващ незабравимите патоци на Дисни — Хюи, Дюи и Луи, каквито бяха използваните с гордост прякори на работещите под тях детективи. Кабинетът на капитан Тревино бе отдясно, а залата за оперативки — отляво. Трета стая бе дадена под наем за офис на съдебните медици и я използваха двама следователи патологоанатоми, които покриваха цялата долина на Сан Фернандо и дори някои райони на север.

И тримата детективи бяха на работните си места пред съответните си работни станции. Неотдавна бяха разбили голяма престъпна организация за кражба на коли и адвокатът на един от заподозрените саркастично ги бе кръстил Хюи, Дюи и Луи. Това се бе превърнало в име на групата им и те го използваха като почетен знак.

Бош видя Лурдес да наднича от бюрото си над преградата и й кимна от благодарност за предупреждението. Беше едновременно и знак, че засега всичко се развива нормално.

Поведе посетителите към залата за оперативки. Това бе звукоизолирана стая със стени, покрити с бели дъски и монитори с плоски екрани. В центъра й имаше маса като за заседателна зала и осем стола с кожена тапицерия. Стаята бе замислена да служи за команден пост в случай на разследване на голямо престъпление, при операции на тактически групи и при координирани действия по време на засягащи обществото кризи като земетресения и размирици. В действителност подобни инциденти бяха рядкост и стаята се използваше основно като трапезария за обеди, а голямата маса и удобните столове я правеха идеална за групово хранене. В стаята се долавяше характерният аромат на мексиканска кухня. Собственикът на „Магали Тамалес“ на Маклей Авеню често донасяше безплатна храна за състава и тя по правило бе поглъщана в залата за оперативки.

— Сядайте — покани ги Бош.

Тапскот и Сото седнаха от едната страна на масата, а Кенеди заобиколи и се настани срещу тях. Бош избра стол в единия край на масата, за да може да държи под око и тримата, седна и попита:

— Е, какво има?

— Ами… нека първо се представим — започна Кенеди. — Ти, разбира се, познаваш, детектив Сото от съвместната ви работа в отдел „Текущи и неразрешени“. Това е детектив Тапскот. Двамата работят с мен по ревизията на случай с убийство, с който си се занимавал преди почти трийсет години.

— Престън Бордърс — каза Бош. — Как е Престън? Последния път, когато се сетих за него, очакваше изпълнение на смъртна присъда в Сан Куентин.

— Още е там.

— И защо се интересувате от случая?

Кенеди придърпа стола си по-близо до масата и опря лакти на нея. Забарабани с пръстите на лявата си ръка, обмисляйки как да отговори на въпроса на Бош, макар да бе ясно, че всички подробности около изненадващата визита са репетирани.

— Придаден съм към Отдела за надзор на присъдите — обясни Кенеди. — Сигурен съм, че си чувал за него. Използвам детективи Тапскот и Сото по някои от случаите, върху които работя, заради опита им в разнищване на неразрешени случаи.

Бош знаеше, че ОНП е нов и действащ след напускането му на ЛАПУ. Създаването му бе в изпълнение на предизборно обещание, дадено в разгара на кампания, в която най-горещо дебатираният проблем бе работата на полицията. Новоизбраният ОП — Так Кобаяши — бе обещал да създаде отдел, чиято основна дейност да е да се занимава с лавината случаи, в които нови методи на криминологията бяха довели до падането на стотици влезли в сила присъди в цялата страна. Не само новата наука бе станала флагман, но старата наука, някога смятана за източник на необорими доказателства, бе развенчана, което разтваряше вратите на затворите за невинните в тях.

В мига, в който Кенеди спомена новото си назначение, Бош разбра за какво става дума. Бордърс, човекът, за когото се смяташе, че е убил три жени, но бе осъден за само едно убийство, бе направил последен опит да се спаси след трийсет години в очакване на смъртта.

— Това сигурно е някакъв майтап — не повярва Бош. — Бордърс? Наистина ли? Сериозно ли сте се захванали точно с неговия случай?

Премести поглед от Кенеди към стария си партньор, Сото.

Чувстваше се тотално предаден.

— Лусия? — подкани я той.

— Хари — каза тя, — трябва да го изслушаш.