Хелън Полард
Вила в Прованс (17)

Глава 17

Погледнах Рупърт и той вдигна виновно рамена. Хитър негодник. Да организира вечеря в моя чест, за да ме представи в обществото с тайната надежда, че моите нови приятели биха могли да ме изкушат да се преместя тук си беше достатъчно деликатна машинация. Но да изложи бъдещето ми на публична дискусия с ясното съзнание, че щеше да ме ядоса? Можех само да предположа, че той беше заложил на варианта гневът ми да отстъпи пред колективната убедителност на компанията, но не ми харесваше да ме увещават, дори Рупърт да смяташе, че каузата беше добра.

Софи хвана ръката ми под масата.

— Добре ли си? — прошепна тя.

Аз се обърнах към нея.

— Във Франция колко години се лежи за убийство?

Тя поклати глава, усмихната.

— Щом се шегуваш, значи си добре.

Аз изсумтях.

— Кой казва, че се шегувам?

Обърнах се и улових погледа на Ален. Освен Мартин, която според мен мълчеше, защото не говореше английски толкова добре колкото съпруга си, Ален беше единственият човек, който още не се беше включил в дебата. Вгледах се за момент в очите му с цвят на разтопен карамел и съзрях съчувствие заради онова, на което ме беше подложил Рупърт, но не знаех дали той беше съгласен с другите. Макар да беше счетоводител, не можех да отрека факта, че неговата преценка беше най-трезва. Ален ми се усмихна леко и за миг аз се улових да се питам какво щеше да е усещането да ме целуне по устните, докато не си напомних, че се бях отказала от счетоводителите веднъж и завинаги.

Изпитах облекчение, че намерихме възможност да се извиним за държанието си. Олекна ми на съвестта. Ален очевидно беше добър човек, който много държеше на Рупърт. Освен това не се стесняваше да се извини, а това говореше много добре за него. Както и тази обезоръжаваща усмивка, естествено.

За да смени темата, Ели се впусна да ни разказва за някакъв собственик, който искал да продадат къщата му на баснословна цена, въпреки многобройните недостатъци, които тя изброи с хаплив хумор.

— Влага по стените — рече тя. — Електрическа инсталация, която сигурно е направена веднага след като Едисон е изобретил електрическата крушка. Кухня с обзавеждане от петдесетте години на миналия век, ако проявим благородство, и баня в онова кошмарно зелено, което беше модерно през осемдесетте и от което на човек му се повдига. — Тя потръпна. — Което щеше да е простимо, ако той искаше да обявим къщата със съответната пазарна стойност за сграда, която се нуждае от основен ремонт, ако не и събаряне. Но не. Какво направи той, Филип?

Филип се засмя.

— Човекът боядиса всички стени в цвят магнолия. Всички стени до една. След което заяви, че къщата е била ремонтирана и й поиска двойна цена!

Всички се разсмяха — въпреки че на мен ми трябваха още една чаша вино и десерт, преди да започна да се отпускам. Трудно беше да не се трогна от въздушния лимонов мус на Рупърт и миниатюрните еклери с шоколадов ганаш. Когато поднесе кафето — силно и плътно, а не като английските безкофеинови залъгалки, за да не си развалим съня — почти му бях простила дебелашките манипулации. Всъщност, след първата глътка кафе изпитвах най-вече завист. Неговата кухня бе изпълнена с ароматни ухания и оживени разговори и щастливи лица. Минаваше единайсет часа в седмичен ден и все пак никой не бързаше да се прибира. Огледах се и осъзнах, без капка съмнение, че всеки един от гостите на масата беше тук, защото искаше да е тук. Не можех да си спомня последния път, когато двамата с Нейтън бяхме посрещали гости, ако не броим родителите ни.

Джонатан се жалваше на Софи за размера на пенсията си, докато Рупърт разказваше на Филип и Мартин за възхитителните английски практики да се вдига цената в последния момент и да се организират гаражни разпродажби дни преди изповядването на сделката.

Ален се обърна към Ели.

— Аз не мога да понасям такива неща. Има предел, отвъд който бизнесът не бива да измества почтеността и благото на хората.

Вдигнах вежди. Счетоводител, който не слагаше на първо място бизнеса и цифрите. Счетоводител, който държеше на приятелите си и се наслаждаваше на тяхната компания. Счетоводител с нежни кафяви очи и привлекателна усмивка, чийто едва доловим акцент му придаваше галски сексапил. Ммм…

— Еми, Рупърт разказвал ли ти е онзи случай, когато един от моите ухажори му налетя? — Джонатан ме измъкна от унеса ми и аз се обърнах към него с широко отворени очи. При вида на реакцията ми, гостите изригнаха в добросърдечен смях, а на мен ми стана толкова приятно. Тези хора ме бяха приели такава, каквато бях, без предразсъдъци и очаквания, просто като добра приятелка на Рупърт. За тях аз бях просто Еми. Не Еми на Нейтън, приятелката на Нейтън, Еми от службата, сестрата на Ник, дъщерята на Фло и Денис. Просто Еми. И на мен това ми харесваше. Минаваше полунощ, когато хората започнаха да се разотиват, а аз не спирах да се прозявам.

Софи ме целуна за лека нощ, смеейки се.

— Вие, англичаните, си лягате толкова рано.

Аз се засмях, после внезапно си спомних за подаръка, който й бях купила вчера.

— Чакай малко — наредих аз и се изстрелях да го взема от моята стая.

— За какво? — попита тя, когато й подадох красиво опакования пакет.

— В знак на благодарност, задето беше толкова добра с мен миналата седмица.

Тя смъкна хартията, извади корковата тапа и помириса съдържанието.

— Прекрасно! Нямаше нужда, но ти благодаря. Много ми харесва. — Тя ме целуна още веднъж. — Тази седмица съм страшно заета в салона, не ми остава време дори за обяд, но бих искала да те видя още веднъж, преди да си тръгнеш — само ние двете. Можеш ли да дойдеш да пием кафе утре?

— Не виждам защо не. В колко часа?

— Отново в дванайсет и половина?

— Идеално. Благодаря ти, че дойде тази вечер.

— Благодаря ти, че ме покани. — Тя ми намигна. — Сега мога да си представя всичките ти истории.

Ален и Джонатан си тръгнаха последни, защото Джонатан настоя да помогне на Рупърт да раздигнат масата. Между Джонатан, който постоянно се подпираше на бастуна си, и Рупърт, който тази вечер не използваше своя и куцукаше с пълна сила, се сформираше някакъв комичен дует на ветерани. За да ускорим процеса, Ален и аз се спуснахме да помогнем, но постоянно се бутахме един в друг. Когато все пак разтребихме, аз освободих терена и застанах до вратата с Ален, докато Рупърт прибираше останалата храна в пластмасови кутии, които да даде на Джонатан.

Аз поклатих глава.

— Като баби сме — казах аз и потиснах още една прозявка.

Ален се усмихна.

— Изглеждаш изморена.

— Не спах добре.

— Нищо чудно. — Той се поколеба. — Какво ще правиш утре вечер?

Аз го погледнах, сепната.

— Нищо, струва ми се. Следващата вечеря е в четвъртък. Защо?

— Аз… питах се дали би искала да излезем на вечеря.

— О!

Погледнах към Рупърт, който съсредоточено подреждаше пластмасовите кутии в торби за Джонатан. Ах, този стар негодник. Все пак, съгласието щеше да е един вид извинение за моята грубост вчера, възможност да се убедя, че оставях Рупърт в добри ръце… и да, хипнотичното въздействие на очите на Ален може би имаше нещо общо.

— С удоволствие. Благодаря.

Ален се усмихна.

— Тогава ще те взема към седем. Au revoir.

Почувствах полъх на… нещо… когато го чух да говори на френски.

Ален пое торбите от Рупърт, отведе Джонатан до колата и ни помаха с ръка, преди да потегли.

— Аз ли греша, или тук намирисва на среща, прелестна Еми? — попита Рупърт, когато затворих вратата.

— Това не е среща. Просто вечеря.

— Не е ли едно и също? — Очите му блестяха победоносно. Понякога ми идваше да го плесна.

 

 

Когато влязох в салона на другия ден, Софи тъкмо довършваше клиентка. Отидохме в кафенето на площада и тъй като във въздуха бе надвиснала опасност от дъжд, избрахме маса вътре и си поръчахме кафе.

— Хареса ли ти партито снощи? — попита тя с чаровна усмивка.

Аз присвих очи.

— Да и не. Да, заради вкусната храна и приятните хора. И не, защото Рупърт премина всякакви граници.

Софи благодари на келнера, когато той ни сервира кафетата.

— Стана ти неприятно, задето той съобщи публично плановете си за теб ли?

— Не, той ме попита предишната вечер. И двамата бяхме пияни. Нямах време да осъзная нещата.

— Може би той иска да… — Хубавото й чело се сбърчи. — Има един израз…

— Да натисне педала докрай?

— Точно така!

— Е, може да натиска колкото си иска. Но вече премина границата.

— Хъм, на мен ми се струва, че се изкушаваш. — В очите й се появи палаво пламъче.

Аз изсумтях.

— Не знам дали се изкушавам. Просто сега идеята се загнезди в ума ми и не мога да я пропъдя.

Софи кимна.

— Трябва да се обмислят много неща. Повечето зависят от Рупърт — защото ще работиш за него и ще живееш при него. Но трябва да помислиш какво ще оставиш в Англия и дали ще ти липсва.

— Няма как да разбера това, докато не се прибера там, нали? Доскоро бих казала, че ще ми липсват страшно много неща, но това беше преди, когато отношенията ми с Нейтън бяха добри.

— Но сега Нейтън няма да те задържа в Англия.

— Не, но семейството и приятелите ми са там. Както и работата ми.

— А не ти ли е тъжно, че ще се разделиш с Рупърт? С това място?

— Ами аз… — Гласът ми потрепери.

— Какво? Кажи ми.

— Софи, знам, че това звучи глупаво, но аз вече приемам „Дворът с розите“ като мой дом.

— Не, не звучи глупаво. Някои места… стават част от нас, nʼest-ce pas?^[1] Влизат тук. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Заради теб това място трябва да бъде наречено „Le Coeur des Roses“ — сърцето на розите!

Тя се усмихна.

— Е, решението е твое. Но ако се върнеш тук, помни, че те очакват верни приятели. Най-малко двама, аз и Рупърт!

— Как така имаш свой собствен салон? — попитах аз, за да сменя темата. — Сигурно си доста млада?

— На двайсет и девет — отвърна Софи. — Отворих салона преди година. Винаги съм искала свой бизнес. Наемът не е висок и имам само една помощничка, младото момиче, което си виждала. Няма да забогатея, но ми харесва сама да съм си началник.

— Не се ли притесняваш за финансовата си сигурност?

Софи поклати глава.

— Печеля достатъчно, за да си купувам всичко необходимо. Не очаквам да забогатея. — Тя допи кафето си. — Съжалявам, че нямах време да обядваме заедно. Ти нали ще хапнеш нещо във вилата?

— Да. Може би нещо леко, например салата.

— Да не си на диета? — попита тя с нещо като презрение.

— Не. Но довечера ще излизам на вечеря.

— Така ли? С Рупърт?

Аз се изчервих.

— Не, всъщност… ъ…

Софи изписка тихичко.

— Значи имаш среща?

— Ами…

— Разказвай!

— За всичко е виновен Рупърт, постоянно се опитва да ме сватоса, за да се изкушавам да се върна — сърдито признах аз. — Не трябваше да приемам поканата вчера след партито. Но бях изморена и не исках да му откажа пред Джонатан и Рупърт…

— Някой от гостите снощи? — Очите й се разшириха. — Ален?

Когато кимнах, Софи се засмя доволно.

— Ммм. Много е красив. Рупърт е направил добър избор за теб. Много жени биха искали да излязат с Ален.

Това не ме изненада.

— Така ли? А ти?

Софи се засмя и ме потупа по ръката.

— Не се тревожи. Харесвам го, но той не е мой тип.

— Така ли? Какви мъже харесваш? — попитах аз, за да отклоня темата от моята среща.

— Харесвам мъже, които работят с ръцете си — мъже с мускули — призна Софи с комично замечтано изражение.

В ума ми изникна образа на Ален, прекосяващ двора. Нямаше вид на гюле хвъргач, но беше висок, загорял и ми се видя в доста добра спортна форма…

Овладях се и се засмях при вида на изражението на моята дружка.

— О? Тук има ли такива мъже, Софи?

На прибиране минах през супермаркета. Откакто видях сергията с красивите стъклени шишенца на пазара в понеделник, не бях имала нито време, нито желание да осъществя замисъла си, а исках да проверя какво се предлагаше, преди да поръчам нещо онлайн.

Късметът не ми изневери. Не само че продаваха големи опаковки с приятни, натурални продукти, но в отдела за домашни потреби имаше елегантни стъклени шишенца с капачки на винт — макар че аз смятах да ги заменя с коркови тапи. Добавих в количката дузина красиви етикети от отдела с канцеларски материали и се насочих към касата, след като отметнах наум още една задача от списъка.

Когато Рупърт се появи в кухнята след традиционната дрямка, на масата бяха строени редици шишенца с нежни пастелни кристали и масла за вана, шампоан и балсам за коса, всички с красиви етикети и разпределени на групи, по една за всяка стая и всяка къщичка.

— Не си стояла със скръстени ръце! — Той се намръщи. — И колко ще ми струва това удоволствие?

Аз му подадох бележката.

— По-малко от неудобните флакончета, струва ми се. При това ще пощадиш природата. Пък и класата няма цена. Големите опаковки са наредени в бюфета в коридора, в една пластмасова кутия. Засега ще приберем там и тези.

— Да, госпожице. — Рупърт погледна касовата бележка и я добави към другите суми, които ми дължеше за пазар и покупки.

— Но не смей да ми позволиш да забравя да ти напиша чек, преди да си заминеш.

Сетих се за кредитната ми карта и трепнах.

— Не се тревожи, няма.

Той погледна часовника на стената.

— Ти не трябва ли да се приготвяш за срещата с Ален?

— Рупърт, едва пет часа е. Колко време ми трябва според теб, за да се облека?

— Знам ви вас, жените. Вана, маски за коса, сешоари и четки. Избор на накити и аксесоари.

— Рупърт, отивам на вечеря, а не на изложение за кучета!

Въпреки това веднага се отправих към стаята си. Погледнах телефона си на нощното шкафче и ми хрумна, че Кейт трябваше да се прибере от Малдивите днес. Включих апарата да й изпратя есемес, за да знае, че бях останала още една седмица и да не се притеснява. Тя ми отговори — радваше се, задето съм удължила престоя си и очакваше отчет до най-малките подробности.

Насладих се на душа, намазах се с разкошен лосион за тяло, изсуших си косата, после отворих гардероба и прегледах съдържанието му. Хъм. Доброто възпитание ме възпря да облека синята рокля, която бях облякла на вечерята с Раян. Бях флиртувала с него и не исках да се държа по същия начин с Ален. Дори да беше красив и дори аз да бях на път да му простя, че беше счетоводител, флиртът можеше да породи усложнения и обърквания, които беше по-добре да избегна. В събота се прибирах в Англия. Тази вечер исках само да се извиня още веднъж за държанието си и да се уверя, че Ален щеше да наглежда Рупърт.

Преоблякох се три пъти, преди да се спра на тъмносин ленен панталон и памучна риза в тон.

Ален дойде да ме вземе точно в седем, както беше обещал, и поехме към Пиер-ла-Фонтен. На слизане от колата му аз най-сетне зададох въпроса, който ме бе глождил от първия ден, когато го видях да пристига в „Дворът на розите“.

— Защо караш толкова малка кола? Искам да кажа, ти си висок мъж. Все едно да се опиташ да натикаш скумрия в консерва със сардини!

Ален се засмя с естествен, топъл смях, който се търколи през мен и малко ми замая главата.

— Подозирам, че за това е виновен англичанинът в мен. Мразя да паркирам, но французите не се впечатляват, ако ти закачат огледалото. И тъй като често обикалям моите клиенти в съседните градчета, ми е по-удобно в по-малка, маневрена кола.

Аз поклатих глава.

— Ще получиш херния от това сгъване и извиване.

Ален се усмихна и ме поведе към ресторанта, който беше избрал. Масите бяха разделени от декоративни прегради от ковано желязо, обсипани с изкуствени рози — кичозен декор, но все пак внасяше елемент на романтика… и уединение.

Келнерът ни подаде менюто и Ален ме изненада, като извади очила от джоба си и ги сложи. Оглеждайки го тайно, докато той преглеждаше менюто, аз заключих, че очилата му придаваха привлекателност по един превзет, откъснат от реалния живот академичен начин, който излъчваха някои мъже.

Ален ми помогна да си преведа ястията и след като поръчахме, поведохме приятен разговор. След взаимните извинения, сега беше лесно да се отпуснем в компанията на другия.

Аз мляснах от наслада, когато опитах моята салата със запечено козе сирене. Помнейки парчето, което бях опитала на пазара, бях сбърчила нос при вида на въпросното предястие в менюто, но Ален ми обеща, че щеше да бъде деликатно, кремаво и вкусно, и не ме беше излъгал.

— Е, добро ли е? — попита той с искрица смях в очите.

— Великолепно е!

— Добре. Как се чувстваш при мисълта, че си заминаваш в края на седмицата?

— Не бих казала, че очаквам с нетърпение обясненията и клюките в службата — признах аз. — Но ще ми се отрази добре да се върна към стария режим на живот.

— Как се озова в сферата на маркетинга? Винаги ли си искала да се занимаваш с това?

— Не! Съвсем не. — Той вдигна учудено вежди и аз се засмях. — В гимназията, когато съучениците ми избираха къде да следват, напълно уверени какво искаха да правят в живота, аз не можех да определя какво ми харесваше. Повечето предмети ми бяха интересни, но нито един не ми беше любим. Класната ме посъветва да се ориентирам към управление на бизнес, защото поне щях лесно да си намеря работа. И аз я послушах.

— Хареса ли ти следването?

Доядох предястието си и отпих глътка вода, като я повъртях уж незабележимо в устата си, за да отмия парченцата салата, полепнали между зъбите ми.

— Да и не. Честно казано, икономиката ми беше малко мътна. Прекалено много математика има. — Аз направих гримаса. — Предполагам, че няма как да ме разбереш.

Ален се усмихна.

— Аз обичах математиката. И икономиката. — Той намигна. — Но поотделно.

— Хъм. Е, аз ги избутах, но за късмет открих други дисциплини, които ми харесваха. В трети курс ме разпределиха да стажувам в една маркетингова агенция и оттам ми предложиха място, когато се дипломирах. Оттогава работя там и вече съм асистент мениджър. Работата е адски натоварена и работя с удължено работно време, но на мен ми харесва.

— Имаш ли планове за следващата стъпка? Мениджър или директор?

Поклатих глава.

— За съжаление това би означавало да сложа арсеник в чая на шефа си. Карл е непоклатим. И въпреки че е себичен идиот, който обича да обира чуждите лаври, той не заслужава такава смърт.

— Значи, ако искаш повишение, трябва да смениш фирмата?

Аз кимнах.

— Най-вероятно, да. Тази идея ми се върти в ума през последните една-две години. Но може би ще трябва да се преместя в друг град, както и в друга компания, така че не се замислях сериозно, главно заради Нейтън. — Аз се хванах за главата. — О, боже. Дори не искам да мисля как ще се върна на работа. Как ще виждам Нейтън всеки ден.

— На него също ще му бъде неловко — посочи Ален. — Поне така се надявам, защото го заслужава. Все пак, ти ще можеш да помислиш с какво искаш да се занимаваш, къде искаш да отидеш, без да се съобразяваш с него.

Келнерът донесе основните ястия. Аз опитах нежния стек в божествен сос от гъби и червено вино и почти изстенах от удоволствие.

— Пък и сега имаш още един вариант. — Ален задържа погледа ми. Аз поклатих глава.

— За момента не обмислям сериозно този вариант.

Той понечи да каже нещо, но замълча и само кимна.

— Обаче се тревожа за Рупърт. След като си замина, искам да кажа. Намерихме помощници, но не знам как ще се справя без мен.

Ален ми се усмихна сърдечно. Усмивката беше разтапяща и сърцето ми се разтуптя.

— Не се тревожи, Еми. Той има много приятели, които да го наглеждат. По някаква причина хората просто се влюбват в Рупърт. Глория, от друга страна, не беше особено популярна. Повечето приятели и познати на Рупърт я търпяха заради него.

Аз кимнах. Имах същите подозрения.

— В началото не го харесвах особено, но Рупърт умее да ти влиза под кожата. Нейтън изобщо не го прие. От друга страна, аз не успях да пречупя неприязънта си към Глория, докато Нейтън очевидно я хареса.

Ален сложи ръката си върху моята за миг. Когато я отдръпна, се почувствах изоставена. Мимолетното докосване на дланта му до пръстите ми ме беше разтопило.

— За твоя утеха, смятам, че ти умееш да преценяваш характерите на хората.

— Ако това беше така, нямаше да заживея с този скучен, неверен негодник! — изтърсих аз, после съжалих за думите си. — Извинявай.

— Няма за какво, това е нормално. Аз се чувствах по същия начин, когато ме напусна съпругата ми.