Морийн Джонсън
Мистерия в „Елингам“ (22)

14

Бе осем часът вечерта, перфектното време за слизане под земята.

Тук есента бе различна, Стиви го забеляза, докато двамата с Нейт крачеха към Хамбара. Бе някак… по-дива. Това можеше да се очаква, но усещането все пак я изненада. Шумоленето в храстите и в тъмните корони на дърветата бе повече, вятърът бе по-силен. Въздухът бе наситен с плътната миризма на рано отронили се листа и гниеща растителност. Всичко бе живо и звучно при прехода си в ново състояние. Тази миризма и това усещане бяха накарали Алберт Елингам да купи имота.

— Човек убивам за чаша кафе от „Старбъкс“ — каза Нейт. — Нямаш ли и ти чувството, че си тук от векове? Кога ще започнем да се изяждаме един друг или да се бием за някоя раковина?

За тази нощна мисия Стиви и Нейт се бяха облекли в тъмни дрехи. Нейт носеше торбести дънки и голям черен пуловер, чиито ръкави покриваха пръстите му — така ръцете му изглеждаха още по-дълги. Въодушевлението му бе на характерните за него нива, но това вече не правеше впечатление на Стиви. Нейт бе дъждовен облак, но нейният приятелски настроен дъждовен облак, плюс това малко дъждец никога не бе излишен. Стиви бе добре подготвена за приключението — носеше черен панталон и черен суитшърт с качулка. Гардеробът й не я бе подвел. В чантата си беше сложила училищното фенерче.

— Този тунел… — подхвана Нейт, докато минаваха покрай беседващите мраморни глави. — Какво представлява?

— През него са прекарвали алкохол по време на Сухия режим — обясни Стиви. — Камионите със стока са идвали от Канада. Криели са пиячката под наблюдателницата, не че някой смеел да прави проверки на Алберт Елингам.

— Интересно защо са го отворили отново.

— Защото дълго време е бил затворен — подхвърли небрежно Стиви.

Не й се щеше да добави: „Заровен е бил през 1938 година. Никой не знае какво има там сега“.

— Имаме ли право да влизаме?

— Никой не ни е забранил.

— Но не бива да казваме на никого.

— Първо действай, после се извинявай.

Усети, че Нейт се е вторачил в нея, и се извърна към една от гримасничещите глави.

— Съмнявам се, че това ще се брои за три глави от книгата — каза Нейт и мушна ръцете си в джобовете. — Започнахме едва преди седмица.

— Какво каза доктор Куин?

— Каза, че ще прецени, когато види текста. Но тя е от хората, които биха преценили, че за закуска е редно да се дават натрошени бутилки.

— Тревожиш се твърде много.

— Естествено, че се тревожа много. Но обикновено съм прав. Хората, които се тревожат, винаги са прави. Така се получава.

Стиви реши да не спори с него по този въпрос.

* * *

Хейес, Марис и Даш вече чакаха до далечното крило на Хамбара, където имаше строителна техника и контейнери. Те също бяха с черни дрехи — Хейес с нещо прилепнало към тялото, Даш — с нещо широко, веещо се артистично, Марис — с клин, огромен пухкав пуловер и малка шапка на главата. Дори парфюмът й бе подходящ за случая — миришеше на мускус и пушек.

— Добре, да тръгваме — каза Хейес и включи фенерчето си.

Навлязоха в гората, ограждаща академия „Елингам“. Тук дърветата не бяха подредени в редици и нямаше статуи. Намираха се в близост до служебния път. Стиви имаше представа откъде минава тунелът и къде би трябвало да е входът му, който бе на едно ниво с терена. Хейес крачеше уверено.

— Как го намери? — попита Марис.

— Тунелите са интересно нещо — усмихна се Хейес. — Този го отвориха през пролетта. Не искаха да се разчува.

— Но ти си разбрал.

— Видях го с очите си. — Ухили се и освети лицето си с фенерчето.

Поведе ги към гъста горичка, намираща се на трийсетина метра от пътя. Спря и застъпва тежко по земята. Чу се глухо металическо кънтене.

— Светлина!

Марис освети мястото, а той разрови пръстта с крак.

— Затрупаха го — каза той и се наведе. — Май са сложили катинар. Преди нямаше. Кофти работа.

— Дай да видя — каза Стиви и коленичи. Пръстта бе рохкава и студена. — Обикновен катинар. Осветете го.

Марис насочи фенерчето си към катинара. Стиви бръкна в чантата си и се поразрови. Извади два кламера, изправи ги и ги мушна в катинара. Единият използваше като лост, с другия натискаше щифтчетата. Важно бе движението да е бавно и внимателно, да се опипа всеки милиметър. Ключалката бе фина и се изискваше голяма прецизност.

За щастие, тя неведнъж бе бърникала такива катинари — евтино хоби, което да практикува, докато зяпа детективски филм, — а и като че ли бе нормално да има умения на ключар.

Катинарът изщрака и се отвори.

— Ау! — възкликна Хейес. — Как се научи на това, по дяволите?

Стиви се подсмихна, стана и изтупа ръцете си.

— О, добре — подхвърли доволно Марис.

Най-сетне нещо, което Стиви можеше да прави, а Марис — не.

Даш пишеше съобщение, а Нейт гледаше втрещено.

Хейес отвори вратата и отдолу се показа тъмна като катран дупка. Стиви освети десетината бетонни стъпала, водещи към още по-голямо количество мрак.

— Това изобщо не е зловещо — отбеляза Нейт.

Стиви мина отпред, клекна и насочи фенерчето си към отвора. Виждаше само кадифен мрак. Вътре можеше да има какво ли не. Милион паяци. Човек с нож. Дори по-лошо — безкраен тъмен тунел.

Заслиза. Стигнала долу, опипа с крак пространството, за да се увери, че няма повече стъпала, после вдигна фенерчето си. Милионите паяци, ако изобщо ги имаше, се бяха скрили добре; човек с нож липсваше. Тунелът бе изграден от тухли и бетон и бе в сравнително добро състояние. Притеснителните пукнатини вероятно бяха резултат от действието на снега и леда. Миришеше на пръст, старост и застояло. Бе по-тесен, отколкото Стиви очакваше, но двама души можеха да се разминат. Това бе нормално, разбира се. Не е никак лесно да се изгради таен тунел. Изискванията вероятно са били да може да се прекарват касите с алкохол и да има къде да се крият гостите, участващи в прочутите игри на Елингам. Заради тухлите се създаваше усещането, че вървят в хоризонтален комин.

На Стиви за секунда й се зави свят. Спря и се подпря на стената, която като че ли бе влажна. Върховете на пръстите й се плъзнаха по хоросана между тухлите. Всичко това бе история, истинска история, която се откриваше пред нея. Може би щеше да й дойде много наведнъж. Изключи от съзнанието си случващото се около нея — Даш извади триножника от чантата си и го разпъна, а Марис и Хейес допряха глави и зачетоха на неговия телефон писмото на Искрено коварен, за да определят къде е най-добре да застанат.

Нейт се мушна покрай Стиви и я откъсна от мислите й.

— Защо си се научила да отключваш врати? — попита той.

— Има много клипове онлайн за това как се прави.

— Това е как, мен ме интересува защо.

— Та кой не иска да знае как се отключват врати? Отне ми само няколко часа. Купих си един катинар за пет долара и…

— Пак не ми отговори на въпроса.

— По филмите така правят — каза накрая Стиви. — Полезно умение, поне така си мисля. Харесвам детективите. Всеки си има някакво хоби.

— Е, ще внимавам да не те ядосам с нещо.

Стиви заби поглед в мрака. Насочи фенерчето си напред, но не видя дъното на тунела. Пред очите й имаше единствено мрак.

— Конструкцията дали е здрава? — попита Нейт. — Май не е редно да влизаме тук? Все едно съм в асансьорната шахта на „Титаник“.

— Няма страшно — каза Стиви.

Защото вероятно нямаше нищо страшно.

Стиви отмести лъча на фенерчето си от една ужасяваща пукнатина в стената и го насочи право напред.

— Ще стигна до края — заяви тя.

— Наистина?

— Затова съм тук. Моите дракони са тук долу.

— Стиви, аз не бих…

— Ти си си ти. Ако загина, отмъсти за мен.

Тя се шегуваше, донякъде. Нямаше да се откаже, макар начинанието да миришеше на грешка.

Някои грешки си заслужаваше да се направят.

Разстоянието, както тя добре знаеше, бе около сто метра. Сто метра тъмен тунел не изглеждаше нещо кой знае колко страшно, но си бе страшно. Тя нямаше да се даде, както не се даваха хората, изследващи египетски гробници, стояли запечатани хиляди години. Заради някои тайни си струваше човек да влезе дълбоко под земята.

Зачуди се дали ще изпадне в паника. С изненада установи, че сърцето й бие нормално при навлизането все по-навътре в кадифената празнота на тунела. Скоро щеше да се появи врата. Протегна ръка напред и малко по-късно върховете на пръстите й попаднаха върху дървена повърхност.

Сърцето й буквално прескочи един удар и объркана, кръвта й сякаш се разпени.

Вратата бе направена от дебели дъски, пристегнати една към друга с железни скоби. Малкото плъзгащо се прозорче пораждаше асоциации със средновековен затвор. Вратата нямаше нито дръжка, нито ключалка. Тя по принцип се отваряше от другата страна, така че, ако бе заключена, проучването приключваше.

Стиви бутна.

Вратата се отвори.

Стиви продължи напред. Вече бе вътре. Чувстваше се като в сън.

Помещението бе малко. Три от стените му бяха заети с рафтове. Това бе складът за алкохол. Стоката била пренасяна през тунела и оставяна тук за съхранение. Метална стълба водеше към капак горе на тавана. Стиви я размърда, за да провери дали е стабилна. Като че ли бе здраво прикрепена към стената и в добро състояние. Можеше ли да го направи? Можеше ли да проникне на местопрестъплението.

Другите бяха изостанали. Бе останала сама.

Провери още веднъж стълбата, после мушна фенерчето си в чантата. Щеше да се качи на тъмно. Напредваше бавно, знаейки, че в един момент главата й ще опре в капака. Докосването щеше да означава, че е стигнала.

Нагоре, нагоре, нагоре в мрака, все по-бавно и по-бавно. Косата й се обърса в капака. Слезе на долното стъпало и протегна ръце нагоре. Капакът не поддаде, затова натисна по-силно. Чу се грозно скърцане при задействането на ръждясалите пружини. Капакът изпука и се отвори.

Някои хора копнеят да видят Айфеловата кула и Биг Бен. Някои хора се вманиачават в абитуриентските си балове и сватбите си. Някои хора мечтаят да се издигнат с балон, пълен с нагорещен въздух, или да се гмурнат с акваланг в кристалночистите води на Карибите. Всеки имаше някаква мечта, а сега Стиви Бел доближаваше своята.

Куполът на наблюдателницата изглеждаше по-малък отвътре. Дебелите стъкла с триъгълна форма, които представляваха основна част от конструкцията, бяха покрити с мръсотия, така че бе много тъмно. Тя освети с фенерчето си каменния под и пейката в далечния край. Вътре имаше само изсъхнали листа и боклуци. Миризмата бе като в стар сайвант.

Доти бе идвала тук. Тук бяха намерили книгата й с разкази за Шерлок Холмс. Алберт Елингам бе влязъл през онази дебела врата. Бе получил удар и бе паднал на пода. Тук? На това място? Дали бяха броили парите тук? Оттук ли нещата бяха тръгнали на зле?

Притвори очи. Може би вдишвайки този въздух и потапяйки се в атмосферата, щеше да успее да се върне…

— Хей! — изкрещя Даш отдолу, прорязвайки тишината. — Ела. Трябваш ни.

Моментът на съзерцание отмина.

* * *

Снимките вървяха много бързо. Трябваше само Хейес да изчете писмото на Искрено коварен, крачейки в тунела. Двамата с Марис се опитаха да вкарат и далечни кадри, но това се оказа трудно заради тъмнината, освен това времето не бе на тяхна страна. В осем и трийсет групичката се изнесе към стълбището. Един бърз поглед навън показа, че нямат компания. Затвориха вратата.

— Не бива да вървим заедно — рече Хейес, който държеше в ръката си катинара. — Ако някой ни види да се задаваме откъм тунела, ще се досети къде сме били. Нейт, Стиви, вие вървете първи. Даш, ти мини от другата страна. Марис, ние ще сме последни.

Докато крачеше в мрака редом до Стиви, Нейт погледна през рамо.

— Мисля, че те ще се върнат в тунела да се изчукат — каза той.

— Да се изчукат? Трябваше ли да използваш тази дума?

— В тунел. Нов вид забавление за мъжете.

— Не, не ми се вярва.

— Защо?

— Защото това е… тунелът. На такова място! Не.

— Някои тунели са си просто тунели — натърти Нейт.

Стиви стисна зъби и продължи да върви, мушнала ръце дълбоко в джобовете на суитшърта си. Магията на тунела и наблюдателницата все още я владееше и тя искаше да я задържи колкото се може по-дълго.

Замисли се за писмото, което бе видяла на стената. Картината бе много жива. Сънищата имаха свойството да се замъгляват и изчезват след събуждането. Но контурите на онова нещо бяха ясни, цветовете му — ярки. Съзнанието й бе направило скрийншот.

Беше ли било истинско?

Възможно бе, повечето неща са възможни. Но бе малко вероятно. Най-вероятно разтревоженият й, превъзбуден и претъпкан с нова информация мозък бе сътворил нещо ярко и впечатляващо, нещо магическо и странно, което се бе запечатало в мозъчните й клетки за по-дълго време от нормалното. Другото не бе логично. Та кой би си направил труда да се занимава с нея, погаждайки й такъв номер, а и с каква цел?

Сън е било, както каза Джанел. Джанел бе силна в логиката.

Но странното чувство не изчезваше, сякаш Искрено коварен се провикваше от миналото. Искрено коварен, таласъмът, убиецът присмехулник.

Обаче някои неща можеше да бъдат изровени, като например тунелите и тайните. Искрено коварен не бе неприкосновен.

* * *

КОЙ Е ИСКРЕНО КОВАРЕН? 80 ГОДИНИ ПО-КЪСНО.

Postdetective.com

 

 

На 8 април 1936 г. в бърлингтънския офис на Алберт Елингам пристигнало писмо. По онова време Елингам бил един от най-богатите хора в Америка. Той изградил имение и училище в планината край Бърлингтън; там живеел с жена си и дъщеря си, наслаждавайки се на сладкия, кристалночист въздух. Служителите в офиса в Бърлингтън събирали личната и служебната му поща и я закарвали с кола в имението, намиращо се високо в Маунт Хачет, където секретарят я сортирал и обработвал.

Едно от стотиците писма, получени в онзи ден, се набивало на очи. Пликът имал пощенско клеймо от Бърлингтън. Адресът на имението „Елингам“ бил написан с тъп молив, с печатен шрифт. Вътре имало един-единствен лист, съдържащ следния текст:

Вижте! Загадка!

Време за забавление!

Въже ли да използваме,

или огнестрелно оръжие?

Ножовете са остри

и блестят толкова прекрасно.

Отровата действа бавно,

а това е ужасно.

Огънат весело свети,

давенето е бавно.

Обесването е кофти

начин за умиране.

Счупена глава,

лошо падане.

Кола се блъска

в стената.

Бомбите гърмят,

радост за душата.

Добър начин

да накажем лошите момчета!

Не можем да решим

какво ще използваме.

Както вие не можете

да избягате или да се скриете.

Ха-ха.

Ваш,

Искрено коварен

Алберт Елингам и семейството му и преди били получавали заплахи, всъщност няколко години по-рано в колата на Алберт била заложена бомба. По онова време индустриалците често били на мушка. Какво правело въпросното писмо толкова специално?

Първо, то било съставено от разноцветни думи и букви (по-късно се оказало, че изрезките са от популярни списания). Написаната с ярък, веселяшки шрифт поема изброявала начините, по които може да умре Алберт Елингам. Престъпникът се представил с името Искрено коварен.

Пет дни по-късно жената на Алберт Елингам Айрис и тригодишната му дъщеря Алис излезли с кола и били отвлечени. По същото време изчезнала и учещата в академията Долорес Епщайн.

Вечерта престъпниците поискали откуп. Алберт трябвало да извади всички пари от сейфа и да ги занесе на езерото, намиращо се в имота. Елингам не дал всичките пари, затова похитителите пребили човека, изпратен да прибере Айрис и Алис, и поискали още.

Робърт Макензи, трийсет и три годишният личен секретар на Елингам, настоявал да се обадят в полицията. Но бизнесменът се опасявал, че това би изложило живота на отвлечените на опасност. Подпомогнат от семейния приятел Джордж Марш, Елингам занесъл двеста хиляди долара (банкнотите били белязани) на езерото Чамплейн и ги спуснал в чакащата там лодка.

Лодката отплавала. На 16 май 1936 г. трупът на Долорес Епщайн бил открит в плитък гроб край Йерихон, Върмонт. На зловещата находка попаднал шофьор на цистерна с мляко, който отбил от пътя, за да облекчи естествените си нужди. Причина за смъртта бил тежък удар в главата.

Три седмици по-късно, на 5 юни 1936 г., тялото на Айрис Елингам изплувало край Саут Хироу, Върмонт. Мод Лумис, жената, която го намерила, споделила: „Беше завита с мушама и беше много разложена, ама много. Изглежда, са я привързали към нещо тежко“. В трупа на Айрис били открити три куршума.

Искрено коварен като че ли се съобразявал със списъка — била замесена кола, макар че сблъсък в стена нямало (червеният мерцедес на Айрис бил оставен на един селски път, на седем мили от къщата; следи от борба липсвали). Съответствието било счупена глава, пистолет и труп във водата.

ФБР били извикани на помощ три дни след отвличането. Агентите веднага взели писмото и започнали да го проучват. Стигнали до извода, че хартията е съвсем обикновена — такава можело да се намери в хиляди книжарници в страната. Единствените отпечатъци върху писмото били тези на Алберт Елингам и Робърт Макензи. Лепилото било обикновено, канцеларско. Думите били изрязани от популярни печатни издания като „Лайф“, „Фотоплей“ и „Сатърдей Ивнинг Поуст“. Накратко казано, писмото впечатлявало единствено със съдържанието си.

Психиатри от цялата страна изказали мнения за личностните характеристики на автора на писмото. По отношение на точната диагноза имало разминавалия, но всички били убедени, че престъпникът е интелигентен, самоуверен и с добри езикови умения. Част от поетите и филолозите, проучили поемата, били на коренно противоположни мнения. Според някои текстът бил инфантилен. Други казали, че поемата е написана от човек, който е чел поезия и има талант. Един сюрреалист стреснал всички с твърдението си: „Най-искрената и велика творба на нашето време“.

Последното създало известни проблеми при съдебния процес. Антон Ворачек се признал за виновен, а и в дома му били открити част от парите от откупа, но той не говорел добре английски. Повечето експерти смятали, че няма как той да е авторът на писмото, макар че един от специалистите на ФБР не бил съгласен с тях. Две години след смъртта на Ворачек някаква жена заявила, че той е бил с нея в деня на престъплението (хванало я страх, затова не си била признала по-рано). Показанията й били доста съмнителни.

Така че сега, осемдесет години по-късно, въпросите си остават.

С помощта на съвременните технологии вероятно бихме могли да научим повече за писмото на Искрено коварен, но проблемът е, че то вече не съществува. Било занесено в съда в Бърлингтън. Една седмица след приключването на процеса в сутерена на сградата на съда избухнал пожар, причинен вероятно от незагасена цигара. Десетина кашона с доказателства изгорели, включително този с творбата на Искрено коварен. Така че вероятно никога няма да разкрием тайните на Искрено коварен.

Ха-ха, както се казва.