Джейн Фалън
Пази си гърба! (22)

21.

Последните няколко дни бяха почти терапевтични за Джеймс. Далеч от унизителната сцена с вечерята — и всъщност от всички, които знаеха за нея, — той почти успя да забрави за случилото се. Можеше да си върши нормалната работа в Лондон, без да слуша шеговити коментари, които го изпълваха с унижение. Това беше проблемът на живота в малко село: всички знаеха всичко за другите. Скоро щеше да се забрави, но засега още беше болезнено да си прицелът на шегите. Никога не му се бе удавало да се надсмива над себе си.

След разговора със Сали той се обади на Малкълм и после на Саймън. Каза им, че е решил да се отърве от нея. Те възразиха, че няма никакво основание за това. Тя работеше много старателно и беше изключително надеждна.

— Дори дойде на Коледа миналата година, когато имахме спешен случай — бе казал гневно Малкълм.

Джеймс, подразнен от липсата на подкрепа, се заинати още повече. Това беше неговата клиника, каза той властно. Може да уволнява и назначава когото си поиска.

— Тогава защо изобщо ни питаш за мнение? — каза Саймън.

— Не можеш да уволняваш хора просто така — продължи да настоява Малкълм. — Има си процедура. Устно и писмено предизвестие, такива неща.

— Не ставай глупав — отвърна Джеймс. — Това не е „Голдман Сакс“.

Когато й се обади да й съобщи лошата новина, Сали не можа да повярва.

— Шегуваш се, нали? — попита тя. Явно реши, че това е някаква странна шега. Когато стана очевидно, че Джеймс е ужасно сериозен, тя се разплака от възмущение.

— Но къде сбърках? Просто ми кажи и ще се опитам да го оправя.

Джеймс не се отказваше. Не ставало дума за работата й, а за поведението. Вече бил получил няколко оплаквания от клиенти, измисли той в движение. Това не беше вярно, разбира се. Всички в селото харесваха Сали.

— От кого? — попита тя.

— Не мога да ти кажа. Поверително е.

— Но това не е честно — проплака тя. — Малкълм и Саймън знаят ли?

— Опасявам се, че и тримата сме на едно мнение. Получаваш едномесечно предизвестие, разбира се, за да имаш време да си намериш нова работа.

Щом затвори телефона, Сали излетя в кабинета на Малкълм. Преди да е имала възможност да каже нещо, той вдигна ръце да я спре.

— Ние със Саймън нямаме нищо общо. Аз бих го съдил за неправомерно уволнение, ако бях на твое място. Има си закони за тези неща.

— Никога не бих го направила. Просто ще си потърся нова работа и ще се махна тихо и кротко. Но искам да разбера какво съм сторила.

— Аз също — каза Малкълм и я прегърна.

Половин час след разговора Джеймс реши, че може би е попрекалил. Все пак Сали само се пошегува с него: тя нямаше как да знае, че темата е толкова болезнена. Зачуди се дали да не й се обади отново и да й каже, че е размислил, или пък че е разбрал, че оплакванията не са основателни и, естествено, е променил решението си, но имаше чувството, че вече е стигнал твърде далече и няма връщане назад, след като й каза, че причината е в поведението й, така че не направи нищо. Щеше да й даде добра препоръка и беше сигурен, че ще си намери бързо работа. Освен това щеше да изглежда слаб пред Малкълм и Саймън, ако отстъпеше, а това никога нямаше да стане.

Двете ужасни случки със Сали и вечерята, да не говорим за гостуването на родителите му, заплашваха да помрачат скъпоценния му почивен ден. Още от ученик не се бе чувствал така — когато последните прекрасни дни от лятната ваканция бяха прахосвани заради депресията му при мисълта за новия учебен срок.

Накрая остана в леглото твърде до късно, като някой кисел тийнейджър, и излезе от спалнята едва в единайсет и половина. Фин седеше тъжно на стълбите точно пред вратата.

— Нали щеше да ме водиш в парка — каза той укорително. — Чакам те тук от един час и единайсет минути… — погледна си часовника — и двайсет и седем секунди.

Джеймс усети пробождане на вина. Виждаше Фин достатъчно рядко и наистина му беше обещал да играят футбол в Риджънс Парк, ако времето е хубаво.

— А защо не ме събуди? — разроши той косата му.

Фин се отдръпна.

— Защото мама ми каза да не те будя. Сигурно си бил изморен, щом спиш толкова до късно, и трябвало да те оставя на мира.

— Знаеш ли — каза Джеймс, — следващия път все пак ме събуди. Обещавам, че няма да ти се сърдя, колкото и да съм изморен. Става ли?

Фин опита да запази ядосаното си изражение.

— Добре.

— А сега да идем да открием мама и да видим дали ще ни позволи да си направим пикник. Какво ще кажеш?

— Само ти и аз — рече Фин, който обичаше майка си, но отчаяно искаше да получи цялото внимание на баща си.

— Разбира се — отговори Джеймс, уверен, че е спечелил отново сина си. — Само ние двамата.